Кандис Бушнел
4 блондинки (11)

II

Лошият навик на Уини

Уини е добила един лош навик и не може да се откаже от него.

Вече всяка сутрин, когато влезе в редакцията — голяма черна сграда на Шесто Авеню, която сякаш крещи „аз съм важна“, — тя прекосява забързано фоайето, влиза в асансьора (веднъж беше изчислила, че прекарва по час и половина дневно в чакане на асансьори и пътуване в тях; иска й се някой да изобрети по-бърз), тръгва припряно по застлания с бежов мокет коридор и влиза в кабинета си — малка, приятна бяла стая с прозорец, три противни стайни растения и малко синьо канапе — и включва компютъра.

Набира паролата си. Набира „www.ama“, натиска „enter“ и компютърът я отвежда директно в Amazon.com. После (не може да се сдържи, никога не може да се сдържи) набира името на сериозния важен журналист.

Прави това всяка сутрин от две седмици насам.

Проверява как вървят продажбите на книгите му, после минава надолу, за да прегледа мненията на читателите.

Любимото й е това:

„Скучна и крайно безсмислена.

Представете си, че най-отегчителният ви професор по политехника е написал книга и е принудил всички в класа да я прочетат. Иде ви да го убиете, нали? По-добре е да прочетете съставките на кутията от овесена каша. Те са по-интересни.“

Както винаги, Уини се чувства едновременно развълнувана и уплашена.

Откакто е открила сайта (и преди е знаела за него, но никога не му е обръщала внимание, понеже хората като нея все още си купуват книгите от истински книжарници), не знае какво да мисли. Част от нея се чувства възмутена. Такива хора не бива да купуват книги. Те са твърде тъпи, за да четат. Липсва им въображение. Способност да четат и да схващат. Ако една книга не съвпада с възгледите за света от собствените им ограничени, простовати умове, те я критикуват. Като глупавите деца в клас, които никога не разбират какво говори учителят и се ядосват, вместо да разберат онова, което всички останали разбират — че те са твърде тъпи, за да разберат. Но част от нея (дори не тайничко) се страхува, че може да са прави. Книгата е малко скучна. Уини прочете две глави, прелисти края и повече не я погледна. Но това е важна книга. От къде на къде един тъпак от Сиатъл, който едва ли е написал нещо повече от едно електронно съобщение в живота си, ще има право да я критикува? Да разправя на другите хора да не я купуват?

Уини е обезпокоена.

Светът се е объркал. (Или може би си е съвсем наред, но тя се е объркала? Може би тя е тъпото дете в класа. Но знае, че не е. Тъпа. Понякога си мисли, че трябва да правят изследване за тъпота на бебетата още в утробата и всички тъпи зародиши да се абортират. Знае, че аргументът против това ще е: „Кой ще реши какво означава тъпо?“ Но тя имаше отговора. Тя щеше да реши. Щеше да се радва да реши.)

После влиза в сайтовете на десетина други писатели, които двамата с Джеймс познават и които са публикували книги през последната година. Проверява как вървят продажбите им. Ако вървят много зле, например около 286 000 екземпляра, не може да се сдържи. Чувства се добре.

Трябва да престане с това. Но не може. Това е изследване. Какво ще стане, ако Джеймс напише книга? Иска да бъде подготвена. Ще трябва да свикне с неизбежните лоши отзиви на читатели. Знае, че не бива да ги приема лично, но ще го прави. Тя всичко приема лично. Особено себе си.

Може би ще е по-добре, ако Джеймс не напише книга. (Може би ще е по-добре, ако се преместят във Върмонт и започнат работа в някой малък местен вестник. След два месеца все едно ще са умрели — всичките им познати ще са забравили за тях. А Уини не е готова на такова нещо. Още не.)

Телефонът звъни. Тя вдига.

— Да?

— Аз съм. — (Джеймс е.)

— Здрасти — казва тя. Внезапно си спомня, че има да прави страшно много неща. Като например да работи.

— Добре ли си? — пита той.

— Под напрежение съм. Имам да правя зилиард неща.

„Винаги имаш да правиш зилиард неща, а как ми се иска да престанеш да говориш за това“, мисли си Джеймс. И се пита: „Защо не ми обръща внимание? Защо не прави така, че да се чувствам добре? Защо винаги мисли само за себе си?“ Но гласно казва:

— Тази сутрин ми се обадиха по телефона. Клей. Танер идва в града.

— Така ли? — казва Уини. Не е сигурна какво изпитва, като чува тази информация.

— Има премиера на филма си. Във вторник.

— Уф! — казва Уини. За пръв път от дни насам знае, че Джеймс мисли същото като нея. — Поредният…

— Точно. Високобюджетен филм от типа „избий ги и ги изпозастреляй“, произведение на „Парамаунт Пикчърс“.

— Предполагам, че ще трябва да отидем — казва Уини и изпуска една дълбока въздишка.

— Ти не — отвръща Джеймс, — но аз ще трябва да ида.

— Ако ще ходиш, идвам и аз — казва Уини.

— Чудесно — отговаря плахо Джеймс.

— Не ме ли искаш? — пита Уини. Заплашително.

(„Защо винаги се наежва на секундата?, мисли си Джеймс. Дори осите чакат да размахаш ръце срещу тях, преди да те ужилят.“)

— Искам да дойдеш — отговаря той. — Но ти мразиш такива неща.

— Не ги мразя.

— Мразиш ги.

— Не ги мразя. Мисля, че са скучни. Знаеш какво мисля за обожанието към известните личности.

— Танер иска да съм там — казва Джеймс.

— Сигурна съм, че иска и двамата да сме там. Но това не означава, че трябва да правим каквото той иска.

— Танер идва в града само два пъти в годината — казва Джеймс.

Искам да отида.

(„Сигурна съм, че искаш, мисли си Уини. Та да можеш да точиш лиги по разни тъпи блондинки.“)

— Чудесно — казва тя и затваря.

Сега цяла седмица трябва да бъде „загрижена“ (много по-добра, по-точна дума от „разтревожена“) за Джеймс. Особено за онова, което той ще направи (или начина, по който ще се държи), когато Танер дойде в града. Ще прекара часове (време, което може да бъде изразходено за нещо полезно, например за измисляне на идеи), за да реагира на засега неосъщественото поведение на Джеймс. Ще се вманиачи по сценарии от типа „ако-тогава“. Например: ако Джеймс остане цяла нощ навън с Танер (отново), ще се разведе с него. Ако Джеймс флиртува (жаловито, отчаяно) с актрисите (отново), ще заключи и няма да го пусне вкъщи. Ако Джеймс пие прекалено и повърне от прозореца на таксито (отново), ще изхвърли всичките му дрехи през прозореца. (Джеймс не разбира, че се движи по тънък лед. Много тънък лед.)

Черните му точки се увеличават: познава го от десет години, а още не може да му има доверие. Той не прави точно онова, което се очаква от него. Не може да се разчита на него (дори само за да вземе каквито трябва продукти от супера). Държи се като бебе (той е едно голямо бебе). Оказва се, че няма да е важен. (И не плаща сметките.)

Може би (всъщност) ще й е по-добре без него: това означава един човек по-малко, за когото да се грижи.

Уини натиска едно копче на клавиатурата и влиза в електронната си поща.

Асистентката й влиза в кабинета. Уини вдига поглед. Тъмната коса на асистентката е разбъркана. Сложила си е вече леко поразмазано червено червило; къса черна пола без чорапи; торбест черен пуловер с остро деколте (поне е със сутиен) и грозновати обувки. Изглежда сякаш (пардон за израза) някой я е яздил здравата и я е захвърлил още влажна.

Асистентката се стоварва на канапето.

— К’во става? — пита. (К’во става? Сякаш Уини е асистентката и току-що се е цопнала в нейния кабинет.)

Уини никога не е съвсем сигурна как трябва да отговори на подобен поздрав.

— Как си? — пита тя. Енергично. За да напомни на асистентката, че това е офис. И тя е нейният шеф.

Асистентката си чопли маникюра. Нокти, боядисани в калнокафяво.

— Имам инфекция на пикочния канал. Чудех се дали не може да ме освободиш за останалата част от деня.

Явно някой наистина я е яхал здраво и я е захвърлил още влажна.

— Не — казва Уини. — Този следобед имам голяма Интернет конференция и ще се нуждая от теб. Да стоиш в офиса. — (Списанието разширява своя уебсайт и искат Уини да вземе участие в това. Много активно участие. Това би могло да означава повече пари.)

— Боли ме — казва асистентката.

(Уини изпитва желание да й каже — да й изкрещи — да престане да прави толкова много секс, но не може.)

— Купи си малко сок от червена боровинка. И вземи пет грама витамин С.

Асистентката не се помръдва.

— Това ли е всичко? — пита тя.

— Кое всичко? — казва Уини.

— Което каза току-що.

— За кое?

— За… нали се сещаш.

(„Не, не се сещам!“, иска да кресне Уини.)

— Не разбирам.

— Нито пък аз.

— За кое?

— Няма значение — отвръща асистентката. После става и се връща в своята стаичка. (Като куче.)

Уини прави усилие да се съсредоточи върху съобщенията в пощата си. Нейният психоаналитик й казва да не си представя сценарии от типа „ако-тогава“.

Ами ако Танер задържи Джеймс две нощи и Джеймс спи с проститутки? Тогава какво?

Не може да се сдържи. Никога не може да се сдържи.

Джеймс има теория

В седмицата преди пристигането на Танер Уини е разтревожена, а Джеймс се вълнува. И двамата знаят, че ще се случи нещо лошо и ще им се наложи да говорят за това.

Джеймс и Уини знаят, че когато Танер дойде в града, Джеймс може да върши безнаказано разни лоши неща. Танер е лош. (Той влияе зле на Джеймс.) Всъщност е толкова лош, че когато Джеймс прави лоши неща с него, Уини обвинява Танер. Уини мисли (или знае?), че Джеймс никога не би вършил тези лоши неща, ако не беше Танер. И е права. Джеймс не би ги вършил. Не му стиска да се опъне на Уини.

Но на Танер му стиска. Танер пет пари не дава какво мисли Уини. (Вероятно я смята за скучна. Което започва да си мисли и Джеймс. На Джеймс му се иска Уини да направи нещо интересно. Като например да си отиде. След това би могъл отново да се влюби в нея. Или да си намери някоя друга. Може би някоя шведка, висока метър и осемдесет и с големи гърди.) Желанието на Уини е да контролира Танер (както контролира Джеймс), но не може. Уини не може да му направи нищо. Танер е голяма филмова звезда, а Уини не е.

Танер е известна личност. В сравнение с Танер Уини е просто една незначителна журналистка. В сравнение с Танер Уини е жена. Жените не значат нищо за Танер, освен дето може да се прави секс с тях. (Джеймс има желание да се чувства по същия начин. Може би тогава може да се почувства като мъж. Но не може. Уини е майката на неговото дете. Неговият син е израснал в тялото й. Веднага след като синът му се показа, оттам излезе нещо зелено и му се прииска някой да го е предупредил за това. Приличаше на онова зелено нещо, дето излиза от корема на омар. Понякога, когато прави орален секс на Уини, той си мисли за зеленото нещо. Не може да се сдържи. Чувства се виновен. Освен това понякога се сеща за онзи път, когато прави секс в колежа. С лудетината. Която го помоли да я чука в задника и след това му направи свирка. И за това се чувстваше виновен.)

Но Танер е най-вече мъж. В Харвард, когато бяха съквартиранти с Джеймс, Танер бе с по една-две жени в почивните дни. (А веднъж дори с пет. И ги изчука всичките.) Жените го преследваха. Изпращаха му бележки. Обаждаха му се. Заплашваха, че ще се самоубият, но Танер нямаше никакво уважение към тях. Не му се налагаше.

— Нека се самоубие, кучката му с кучка — рече веднъж той.

Джеймс се изсмя, но по-късно не можа да се сдържи, обади се на момичето и я изведе на кафе. Три часа я слуша да говори за Танер, а след това се опита да я изчука. (Тя му позволи само да пъхне пръсти във вагината й. „Искам Танер“, хълцаше по време на цялото това жалко, измъчено сношение.)

Джеймс мисли (и Уини също), че някой ден на Танер ще му се случи нещо. Трябва да му се случи. Ще бъде арестуван или (както Уини се надява) ще се влюби, но жената няма да отвърне на чувствата му, или (както се надява Джеймс) ще направи три лоши филма един след друг и кариерата му ще приключи. Но това не се случва. Танер става все по-богат и известен. Прави лоши, но касови филми и критиците започват да го приемат на сериозно. Ходи с филмови звезди и им изневерява. Играе голф и кара ски. Пуши пури (и взема наркотици, когато му скимне). Подкрепя Демократическата партия. Прави поне по двадесет милиона долара годишно (а може би и повече). За това, че не прави (както смята Джеймс) нищо.

Джеймс би искал да мрази Танер, но не може. Въпреки това би го мразил, ако не му беше приятел. Вероятно би се съгласил с Уини, че Танер е продукт на едно заблудено, зле образовано, повърхностно общество, което издига хората само въз основа на външността им и ако обществото знаеше какъв е Танер в действителност, нямаше да дава по седем, осем или девет долара, за да го гледа във филм.

Но, от друга страна, може би щяха да го правят.

А ако не го правеха, вероятно щяха да поискат Танер да върши нещо още по-лошо. Много по-лошо. Като например да поведе армия, да изнасилва и граби.

Това е, мисли си Джеймс, което Уини не разбира за мъжете. И никога няма да разбере. Това е нещото, мисли си радостно той, което ще попречи на Уини да се превърне в реална заплаха за неговата мъжественост. Това е, което му позволява да си седи вкъщи и да посещава порносайтове в Интернет или да играе шах срещу компютъра си, или дори да играе компютърни игри с насилие заедно със своя син (наистина Джеймс се чувства малко виновен за това, но си казва, че подготвя момчето за реалния свят, а и момчето страшно го бива в тези игри, толкова е бързо и съобразително), докато Уини ходи на работа в многоетажната сграда. („Тя се мисли за мъж, но не е, казва си Джеймс, въпреки че носи костюми, а когато я срещнах, и ризи с връвчици от същия плат, които се връзваха по мъжки.“)

Това е, което Джеймс знае, а Уини не: че мъжете не могат да бъдат опитомени.

Мъжете по природа обичат насилието.

Мъжете винаги искат да правят секс с много различни жени.

Джеймс винаги е знаел това (не го ли знаят всички мъже и не го ли разправят от тридесет години на жените, но жените просто не искат да ги чуят?). Но сега му се струва, че го знае другояче.

От известно време Джеймс чете за шимпанзетата.

Изучава всичко, което може да намери за шимпанзетата.

Шимпанзетата обичат насилието. Те се измъкват посред нощ и нападат други племена на шимпанзета. Големите шимпанзета (алфа-мъжкарите) избират някое малко шимпанзе (бета-мъжкар) и го убиват безмилостно, докато малкото шимпанзе пищи от болка и страх. След това алфа-шимпанзетата открадват няколко женски шимпанзета и правят секс с тях.

Отначало Джеймс започна да се интересува от тази работа с шимпанзетата (и да мисли за тях), за да си върне на Уини. (Не може да си спомни за какво точно има да й връща.) Но после се зае с това. Напоследък търси научни статии в Интернет. Не е сигурен какво точно означава цялата тази информация, но знае, че някъде в нея има нещо. Нещо важно.

Джеймс има своя теория: Танер е алфа-мъжкар.

Точно затова Танер може да върши безнаказано всичко, а Джеймс да го аплодира. (По дяволите, дори Джеймс можеше да върши безнаказано лоши неща, когато е с него.)

— Уини — казва Джеймс, когато тя се връща от работа и си сваля обувките (тя винаги си сваля обувките веднага щом се прибере у дома. Казва, че краката я болят, макар че обикновено носи практични, удобни обувки с трисантиметров ток). — Мисля, че имам идея за нов материал.

— Задръж така — казва Уини.

— Уини — казва Джеймс. Тръгва след нея. Тя е влязла в мъничката стая на сина им, където детето се опитва да чете една книга за динозаврите на бавачката си от Ямайка.

— Мор… мор… — пънка се момчето.

— Мораво — казва Уини. („Нетърпеливо, мисли си Джеймс. Уини няма търпение за нашето дете, няма търпение за децата изобщо.“)

— Трябва да го оставиш сам да се сети — казва Джеймс. И по лицето на Уини разбира, че е сбъркал. Отново.

— Джеймс — отвръща Уини. — Ако чаках всички около мен да се сетят сами, щях цял живот да си чакам.

— Предполагам, че говориш за мен — подхвърля Джеймс.

— Вече не знам за кого говоря — казва Уини. Лъже. Просто иска да избегне караницата.

Джеймс я следва до кухнята. Уини си сваля обиците и ги оставя на кухненския плот. След това отваря хладилника и изважда три морковени пръчици.

— Мисля да напиша материал за шимпанзетата — казва Джеймс.

Уини не отговаря. Само повдига едната си вежда и отхапва половин морковена пръчица.

— За новите теории — добавя Джеймс. — Теории, които важат и за хората. Танер например е алфа-мъжкар.

— Да не си говорил с Танер? — пита Уини.

— Не — отвръща Джеймс. — Но ще говоря с него. За тази теория. Дори може да напиша нещо за него. Да го използвам като пример.

Уини се изсмива кратко и злобно.

— Знаеш, че неговият агент никога няма да ти разреши такова нещо.

— Бих могъл да сменя името.

— Говори ли с Клей? — пита Уини. (Като отново се прави, че ме е чула думите му. А някога примираше, когато той й говореше за работата си.)

— Казах ти, че съм говорил. Как иначе щях да разбера, че Танер идва в града?

— Как са… Клей и Вероника?

— Не знам — казва Джеймс. Безпомощно. Отново губи власт пад разговора.

— Вероника все още ли заплашва да се разведе с Клей?

— А заплашвала ли го е изобщо?

— Така ми каза тя. Последния път, когато се видяхме. Когато Танер беше в града.

— А, да. Спомням си — казва Джеймс. Трябва да бъде отстъпчив. Сега това е единствената му възможност. По някакъв начин Уини е успяла да насочи разговора към една хлъзгава и потенциално неприятна тема. В която той ще загуби.

— Иска ми се на Клей да му дойде умът в главата — казва Уини. — Тя ще си отиде, ако Клей продължава да се държи, както се държа при последното идване на Танер в града.

— Говорила ли си с Вероника напоследък? — пита Джеймс.

— Разговарям с нея само когато Танер идва в града. Защото наистина нямам време, Джеймс.

— Знам.

— А и не е толкова интересна. В края на деня тя е просто една домакиня.

— Права си.

— А сега ще ме извиниш ли? — пита Уини. — Имам да се обадя на още няколко места. Днес имахме голямо съвещание за Интернет. Може би ще искат аз да правя страницата.

— Това е страхотно — казва Джеймс и се връща в стаичката, която нарича свой кабинет. Залива го облекчение. Сякаш на косъм се е разминал с нещо лошо. Сяда пред компютъра си.

Напомня си, че каквото и да се случи, двамата с Уини имат по-добър брак, отколкото Клей и Вероника. Вероника е сестрата на Танер и е още по-голяма кучка от Уини. (Някога е била красива, но сега се е оставила да надебелее.) Клей и Вероника имат две деца. Клей е скулптор. Вече става известен. Има извънбрачни връзки. (Вероника сигурно му е като воденичен камък на врата. Тя не работи и никога не е работила. Поне ако между тях двамата с Уини се случи нещо, тя ще е в състояние да се грижи за себе си.)

Един час по-късно Уини влиза в кабинета му.

— Мислех си — казва тя — за тази твоя идея.

— Да? — казва Джеймс.

— Нещо не е наред в нея. Ако Танер е алфа-мъжкар, ти какъв си, Джеймс?

После му се усмихва и излиза от стаята.