Глеб Голубьов
Гост от морето (5)

4. Отплаването

Чак до последната минута, докато не отвързаха кораба от пристана, все ме беше страх да не ме върнат на брега. Затова дори в тържествения момент на сбогуването внимавах да не се навирам в очите на Логинов или на капитана.

Всички се тълпяха на палубата, мъчейки се да се промъкнат по-близо до борда и да помахат за раздяла на роднини, приятели или просто на родната земя, а аз се шляех из безкрайните коридори и стълби и щом се чуеха стъпки отпред, бързах да се скрия зад ъглите като някой престъпник.

Снощи току-що бяхме пристигнали със самолет от Калининград, носейки в огромни чебъри уловените в прибалтийските реки и езера змиорки. Пътят им към тяхната далечна родина беше временно прекъснат и маршрутът му изменен. Сега ще трябва да търсят път към мръстилищата^[1] си не през проливите Категат и Зунд, отдето са минавали някога като съвсем малки, а от непознатото им Черно море — през Босфора и Гибралтарския пролив. Ще се справят ли с тази задача?

Но ето че горе сирената изрева бодро и строго за последен път, от заработилите машини подът под краката ми ситно затрепера, аз изскочих на палубата и си пробих път до самия борд. Нашият „Богатир“ вече отплаваше. Водната ивица, обагрена от преливащите в цветовете на дъгата петна мазут, между нас и пристана, задръстен от изпращачи, все повече и повече се разширяваше…

— А има още възможност да върнем излишните на брега с лоцманския катер — промърмори зловещо до ухото ми мрачният глас на Волошин.

Но аз дори не се обърнах. Не, сега нямаше вече никакви съмнения: ние тръгвахме на далечно плаване!

Знаменитият бронзов Дюк^[2] от височината на кея със завист гледаше подире ни и простираше ръка, сякаш ни заклинаше да вземем и него със себе си.

Скоро брегът се разтвори, стопи се в предвечерната мъгла. Забило нос в засилващото се вълнение, изпровождащото ни катерче побягна обратно към пристанището, след като на раздяла сигнализира с флагчетата си някакво напътствие. А ние останахме сами — само нашият „Богатир“ и морето, само вълни до края на небесата…

Когато излязохме на море, животът на кораба постепенно започна да придобива отмерен, строг ритъм. Сутрин сигнал за събуждане, закуската се излапва набързо и всички изчезват в лабораториите, за да се срещнат отново на обед в столовата. Обедът се проточва сега по-дълго и минава по-оживено. На всички маси се разменят новини. А вечер, след ранната вечеря, вече никой за никъде не бърза и не само каюткомпанията, но и салоните се превръщат в дискусионен клуб. Дори на палубата няма да намериш тихо кътче по това време. Едва се съберат не повече от двама учени и тутакси пламва спор. Аз просто тичах из целия кораб в старанието си да не изпусна нещо интересно.

Настаниха ме с Волошин в тесничка, но удобна каюта на бака. Много се радвах, защото този находчив и остроумен човек ми харесваше. Пък и той е свързан буквално с всички лаборатории и ще ми помогне да разбера по-добре с какво се занимават във всяка от тях. Но в началото на плаването почти не се виждахме с него. Сергей Сергеевич идваше в каютата само да нощува, по цели дни се губеше из лабораториите, нагласяше апаратурата.

На Волошин му помагаше група млади инженери и техници, които го обожаваха. Те просто ходеха подире му като стадо. Бяха все млади момци, по външност много различни и същевременно имаха някакъв своеобразен единен стил: всички се обличаха контешки, но с вкус, подражавайки на Волошин, всички бяха шегобийци и остроумни. „Кандидати за едисоновци“ — ги наричаше Сергей Сергеевич, а когато се ядосваше — не толкова почтително: „Моята банда“.

Първите дни от плаването ми отидоха, разбира се, за подробно запознаване с „Богатир“. Аз го обходих целия — от горещото, пълно с бучене машинно отделение до наблюдателната площадка на фокмачтата^[3].

Заврях се дори в комина на „Богатир“. Това не се оказа толкова трудно, защото коминът беше фалшив, сложен само по традиция, за красота. Всъщност в него бе разположена радиокабината, а истинската изпускателна тръба на машинното отделение се намираше отстрани на кораба.

Високо над палубата се издигаше щурманската рубка, която поради многото си всевъзможни и най-нови навигационни уреди също приличаше на научна лаборатория. Тук цареше тишина и най-строг ред, за поддържането на който следеше бдително капитан Аркадий Платонович Шчербатих. Той беше пълен, кръглолик, червенобузест, много добродушен на вид. Но скоро всички се убедихме, че външността на Платонович е била измамна.

Капитанът се оказа строг. Още през първите часове от плаването той почна да ни измъчва с какви ли не забрани, които високоговорителите разгласяваха шумно по всички палуби и каюти. Забраняваше се пушенето по всички палуби, с изключение на лодъчната. Забраняваше се пушенето лежешком на койка в каюта. Забраняваше се хвърлянето на угарки зад борда, свиренето с китари и други музикални инструменти на палубата в неопределените за това часове, закъсняването в столовата и свирукането с уста (изглежда, за да не си навличаме лошо време — дан на морските суеверия)…

„Богатир“ беше строен специално за морски изследвания и всичко на него бе обмислено добре до най-малките подробности. Средната част на палубата се заемаше от мощни лебедки с навити на барабаните им километри тънко и необикновено здраво плетено найлоново въже. Във вода найлонът няма тегло, както ми обясни Волошин, тъй че с тези въжета могат да се спускат грунтовите колонки, батометрите и други уреди на всякаква дълбочина, без страх от скъсване.

Специално конструираният хидравличен кран беше предназначен за спускане зад борда на дълбоководното изследователско корабче, с което Сергей Сергеевич особено се гордееше.

„Батискаф“, исках да запиша в бележника си, но Волошин веднага ме поправи:

— Да наречеш този кораб така би било технически неграмотно. Нашият апарат няма шамандура и е предназначен за средни дълбочини до шест хиляди метра. Така че по-правилно е да се нарича мезоскаф, от гръцкото „мезос“ — среда. Крайни дълбочини не са ни нужни, затова пък той е много по-маневрен от обикновените батискафи.

Поставен на специална площадка, мезоскафът прилича на подводница с тъпа, закръглена носова част, или може би по-точно на грамадна торпила. Дължината му достигаше десет метра.

Над палубата на мезоскафа се издигаше рубка с монтирано на нея голямо витло, поради което подводният кораб имаше далечна прилика с въртолет. Сергей Сергеевич обясни, че мезоскафът е толкова точно пресметнат, че във вода има почти нулева плавателност. Витлото, когато се върти, му позволява да се движи свободно ту нагоре, ту надолу. За да изплава на повърхността, трябва да се изпразнят водните цистерни, а в случай на някаква нередност автоматично се изхвърля стоманен баластов кил.

Досега не бях успял да надникна във вътрешността на мезоскафа. Волошин не обичаше любопитни туристи.

Пак тука, на площадката, беше разположена друга рожба на Сергей Сергеевич и неговата „банда“ — лека гондола на дирижабъл. Дирижабълът беше сглобяем, с мека конструкция и засега сгънатият му кожух лежеше някъде в трюма. Сергей Сергеевич уверяваше, че той може да се напълни с газ за половин час и дирижабълът ще бъде готов за полет.

Така че учените можеха да вършат изследвания не само от борда на „Богатир“, но и като се потапят в морските дълбини или, ако желаят, като се издигнат до облаците. На кораба имаше и специална инсталация за изстрелване на метеорологични ракети.

Но, разбира се, най-голям интерес будеха у учените всевъзможните морски твари, които се криеха под водата. Те можеха не само да се ловят с дълбоководни мрежи, но и постоянно да се фотографират и дори да се наблюдават, тъй да се каже, с живо око в естествената им среда. За тази цел съвсем не беше нужно да се спира корабът.

На стоманения вълнорез на „Богатир“ имаше големи илюминатори, разположени на около три метра под водолинията. Край тези прозорци към подводния свят, удобно изтегнати на пъстри пластмасови дюшемета, винаги — и денем, и нощем — дежуреха по ред биолозите, които в нужния момент пускаха кинокамерата, за да запечатат на лента заинтересувалите ги риби, медузи и други морски обитатели.

Разбира се, всички учени умееха отлично да се гмуркат с акваланги. За леководолазните костюми беше отделена специална каюта на средната палуба, която така и се наричаше — „водолазна“. Създателите на кораба бяха предвидили възможността от потапяне с акваланги и в бурно време, когато дори за опитен гмуркач не е толкова лесно да се спусне във водата: вълните могат всеки момент да го ударят в стоманената обшивка.

Но за тази цел и не беше нужно човек да слиза от „Богатир“ във водата. През цялата средна част на кораба преминаваше стоманена шахта. Като се спуснеш по нея, можеш през специален люк да се озовеш под дъното на кораба, на дълбочина четири метра от повърхността на бушуващото море. А тук никакви вълни вече не са страшни за аквалангиста.

Всеки ден за мен се разкриваха някакви още непознати, изключително интересни кътчета. Защото само основните лаборатории на „Богатир“ са шестнайсет — истински плаващ институт, кръстосващ океаните! И всички те са обзаведени с най-нова апаратура, в която не беше така лесно да се оправи човек.

Специална голяма каюта, напомняща зала на голяма електроцентрала, се заемаше от електронноизчислителната машина, която правеше изчисления за учените и за щурманите на „Богатир“. Тази машина се оказа с обикновена, серийна конструкция.

Биолозите разполагаха за изследванията си не само с мощен електронен микроскоп, но и с два лазера. Елена Павловна ми обясни, че лазерният лъч им служи един вид като хирургически скалпел за най-деликатни операции върху отделна клетка.

При биологическата лаборатория също имаше истинска операционна с безценни лампи и стерилизатори. Една от масите в нея беше снабдена с лъснали от хром и никел механични ръце — микроманипулатори за операции върху най-дребни обекти, които могат да се видят само с микроскоп.

През тия първи дни от плаването Елена Павловна изглежда спеше в лабораторията си — до големите басейни, или по-право аквариуми, понеже те бяха плътно, херметично затворени. В тях се намираха живите змиорки, които бяхме уловили през оная бурна нощ в малката речица и докарали със самолет от бреговете на Прибалтика.

В тези грамадни аквариуми „змиорките трябва да се чувствуват като у дома си“ — така формулира веднъж Сергей Сергеевич трудната задача, поставен от биолозите пред инженерите. Специални изкусни уреди автоматично поддържаха в тях същия състав на водата и същата температура, каквито имаше в морските дълбини, където сега плуваха невидимо други речни змиорки — свободни, тръгнали към далечните мръстилища от рекичките, вливащи се в Черно и Азовско море. Там, в дълбочината, химическият състав на водата или температурата й се променяше, и уредите незабавно, пак така автоматично променяха и режима в аквариумите. Това беше сложна задача, затова Волошин също надзърташе постоянно в лабораторията на биолозите, все оправяше и уточняваше нещо, заменяше някои уреди с нови, току-що изобретени от него или някой друг от преданите му „кандидати за едисоновци“ и незабавно изработени в тяхната работилница, на обзавеждането на която би могъл да завиди всеки институт на сушата.

— Ние с Иван Андреевич се придържаме към магнитната хипотеза за ориентирането на змиорките — обясни ми Елена Павловна (когато говореше за научни проблеми, тя винаги наричаше мъжа си официално — по презиме или по лично и бащино име). — Повечето изследователи предполагат, че змиорките намират пътя към мръстилищата, като се ориентират преди всичко по измененията в температурата и солеността на водата. Водата на Саргасово море се отличава тъкмо с най-високата средна температура в Атлантика и най-високата соленост. Така че, смятат мнозина биолози, змиорките просто тръгват натам, където водата е по-топла и по-солена, и на края някак автоматично се озовават в Саргасово море…

— По принципа на детската игра: „По-топло… Още по-топло… Горещо ли е?“

— Точно така. Но има факти, които противоречат на тази наглед много проста и последователна хипотеза. Работата е там, че в Средиземно море температурата на водата и солеността е още по-голяма, отколкото в Саргасово море. Защо змиорките все пак отиват оттук да хвърлят хайвера си в центъра на Атлантика, а не остават в Средиземно море? Необяснимо. За да превъзмогнат, да отстранят някак това противоречие, привържениците на „температурната хипотеза“, ако може да се нарече така, са принудени да изтъкват допълнителни предположения: че просто дълбочинното течение изтласква змиорките от Средиземно море през Гибралтар до мръстилищата им. Но това вече много усложнява хипотезата. Излиза, че европейските змиорки, родени някога на едно място, после, когато се върнат в родината си, в Саргасово море, се държат съвсем другояче, в зависимост от това, къде са прекарали живота си — в реките от басейна на Средиземно море или на Прибалтика: едни плуват по течението, други — срещу него.

— А какво е вашето становище?

— Ние с Макаров смятаме, че в основата на ориентировката на змиорките главна роля играе земният магнетизъм. Тъкмо в района на Саргасово море се намира най-силната магнитна аномалия, открита, трябва да кажем, от наши, съветски учени по време на плаванията на известната шхуна „Заря“. Затова змиорките идват тук отвсякъде, ориентирайки се по измененията в магнитното поле…

— Тоест и те като хората притежават нещо като магнитен компас?

— Горе-долу така е, само че, разбира се, при змиорките това е много по-сложно. Ние и досега не знаем точно с кой орган могат да възприемат измененията в магнитното поле…

— Къде точно крият своя тайнствен компас?

— Да. Но лабораторните опити показват, че змиорките са много чувствителни към магнитните влияния, наистина само от определен вид. Но няма да ви тъпча главата с цифри. — Елена Павловна се усмихна. — И без това главата ви сигурно вече се е надула. Всяка лаборатория си има нещо свое и всичко трябва да се разбере… Макар и приблизително.

— Познахте, Елена Павловна, наду ми се главата — въздъхнах аз. — Шапката, с която дойдох от Москва, вече не ми става. Действително цифри засега май не ми трябват. А виж, в най-общи черти: как се надявате да проверите хипотезата си по време на нашето плаване?

— Е, неслучайно потеглихме от Черно море. Миналата година проследихме пътя на змиорките, които тръгват към мръстилищата си от Прибалтика. Тогава за пръв път се записваха непрекъснато всички изменения в магнитното поле по пътя. Сега ни предстои да извършим същите всестранни изследвания и по маршрута на змиорките, които се отправят към мръстилищата си от Черно и Средиземно море. При Босфора ще пуснем в морето и змиорките, които докарахме от Прибалтика. Много интересно е да се види ще намерят ли пътя, по който никога по-рано в живота не им се е случвало да минават, или ще вземат да се отклоняват? Надяваме се, че това ще ни даде възможност да проверим окончателно коя именно хипотеза е правилна и да разгадаем най-после тайната на ориентацията на речните змиорки в открит океан.

Не ми беше лесно. Преценете сами: след разговора с Елена Павловна за змиорките се озовавах в биохимическата лаборатория и тук Казимир Павлович Бек ми замайваше главата със съвсем други проблеми.

Казимир Павлович беше попрегърбен, бавен в движенията, винаги замислен и малко разсеян. При разговор обичаше да ходи назад-напред с ръце зад гърба. Може би той беше най-близък до традиционния тип на кабинетния затворник в сравнение с другите учени на „Богатир“ — особено в сравнение с толкова „несолидната“, прилична на хлапак Елена Павловна или насмешливо елегантния Волошин, но впоследствие ми беше писано да се убедя, че тази моя представа за Бек е съвсем погрешна…

От първото запознаване дотолкова запомних странно несиметричното лице на Казимир Павлович — дясната му страна сякаш принадлежеше на пълен, кръглобузест човек, а лявата — на някой измършавял след продължително боледуване, — че дори отбелязах това в бележника си. А и очите на Бек понякога проблясваха някак странно, когато извръщаше глава към светлината, сякаш бяха стъклени, изкуствени. Лице, което се запомня.

— Един от проблемите, с които се занимава нашата лаборатория, е да изнамери начини за гмуркане на човека на големи дълбочини — разказваше той с равномерен, малко глух глас, като същевременно чукаше разсеяно с пръсти по покривката на масата някаква сложна мелодия.

— Без дълбоководни апарати — скафандри или батискафи?

— Да. Дошло е време човек да овладява океанските дълбочини и тази задача е не по-малко важна от овладяването на космоса. И може би не по-малко сложна. Не много отдавна на Международния конгрес по изследване на дълбочините френският подводничар Жак-Ив Кусто дори предложи да се създаде по хирургически път нов вид хора — „подводен човек“. За тази цел той предлага да се снабди човекът с изкуствени хриле, да се сдобие с миниатюрен белодробно сърдечен апарат, който да вкарва кислорода от водата направо в кръвта и да отделя въглеродния двуокис от нея. За да може човешкото тяло да издържа на налягането на водата в дълбочините, според идеята на Кусто ще трябва белите дробове и всички костни кухини да се запълнят с някаква неутрална течност, а нервните центрове на дишането съответно да се подтиснат…

— Изглежда, че мечтата на Беляев за Ихтиандър^[4] става вече работен план на учените?

Казимир Павлович се усмихна:

— Може би. Само че, естествено, в по-сложен вид.

— А какво е вашето отношение към тази идея? От тона ви долових, че не я споделяте? Смятате ли я за невъзможна?

— Аз не обичам тази дума: „невъзможно“ — отговори Бек, повдигайки рамене. — Мисля, че на такъв майстор в работата си като нашия Сергей Сергеевич не би му струвало особен труд да направи изкуствени хриле, а блестящ хирург като Логинов би съумял да ги присади на човешки организъм. Но смятаме, че може да стане и без обезобразяване на човека. Напълно вероятно е в най-близко време хората да могат да се гмуркат на два километра дълбочина с обикновен леководолазен костюм и дори изобщо без него.

— Върху това ли именно работите?

Казимир Павлович кимна.

— А в какво се състои същността на вашите изследвания? — запитах аз и добавих: — В най-общи черти.

Припряността, с която изглежда казах това, накара Казимир Павлович отново да се усмихне.

— Е, в най-общи черти, ние се опитваме да изнамерим газова смес за дишане с такъв състав, че при потапяне на големи дълбочини да осигурява на леководолаза достатъчно количество кислород, а в същото време да не предизвиква опасни заболявания от рода на „дълбочинното опиянение“, за което навярно сте чували, и на кесонната болест при издигане на повърхността…

— И тези смеси изпробвате върху козата? — попитах аз, спомняйки си удивителната гледка с козата в аквариума, с която ме смая Волошин при първия оглед на института. — Взехте ли я със себе си?

— Козата ли? Разбира се, дори не една, а цяло стадо — пет кози.

— И сега всички ги държите непрекъснато под вода? — запитах, като се озърнах.

Но в кътчето на лабораторията, където разговаряхме, нямаше никакви кози. Всичко изглеждаше съвсем обикновено: безкрайни редици епруветки на лабораторните маси, множество всевъзможни съдове, съединени помежду си с причудливо извиващи се стъклени и каучукови тръбички. В ъгъла тъмнееше отвор на екстрактен шкаф.

— Не, сега козите си почиват — усмихна се Бек. — И не ги държим тука. Те се чувствуват по-спокойно на яслите си.

— Но защо сте избрали за опитите си по гмуркане на големи дълбочини тъкмо кози?

— Просто защото дихателната им система е най-близка до нашата, човешката.

Много пъти след това виждах тия кози — и когато си почиваха между опитите, дъвчейки меланхолично сено и поглеждайки ме мрачно иззад решетката с жълтите си очи, и по време на опити, когато стояха в просторния аквариум и изпущаха мехурчета въздух като същински морски обитатели, сякаш нищо не е станало, или скучаеха в барокамерата, мъчейки се да смъкнат смешните, специално скроени за козята глава акваланги. Налягането в барокамерата се менеше, и козата, без да се отделя от лабораторията, като че потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, търсейки за хората сигурен път към тайнствените бездни на океана.

— Когато завършите изследванията си и постигнете победа, не би било зле да издигнете паметник на тия кози, като на прочутото опитно куче на академик Павлов в неговия институт — казах на Бек.

— Те напълно са заслужили това — отговори той сериозно.

Телеметрична лаборатория с безброй загадъчни уреди… Лаборатория за атмосферни смущения. Отдел по хидрооптика…

Разнообразието и странността на научния материал, в който трябваше да се ориентирам, ме хвърляха в мълчаливо отчаяние. Даже вечер стоях в каютата си и преглеждах внимателно научни доклади.

— Какво, трудно ли е? — подкачаше ме Волошин, когато се прибираше късно вечер в каютата и пристъпваше към традиционния ритуал — дихателна гимнастика „по системата на йогата Радхакришнан“ и миене преди лягане. — Слушайте, искате ли да ви тъпча със знания на сън? Хипнопедията днес е на мода. Ще ви свържа с едно магнетофонче и то ще ви нашепва: „Възприетата отчетна система…“