Глеб Голубьов
Гост от морето (13)

12. Смърт по план?

— Прекъсвайте! — заповяда накратко Волошин.

Образът на екрана отново стана отчетлив и ясен. Сега виждах, че мезоскафът е здрав и читав. Той съвсем не се разпадаше на парчета, както ми се бе сторило от уплаха. Калмарът го бе пуснал от прегръдките си и бързо се отдръпваше настрана, като свиваше боязливо пипалата си.

— Сергей Сергеевич, незабавно изплавайте — заповяда Логинов. — Всичко ли е благополучно при вас?

— Абсолютно, стига сте се безпокоили.

— Изплавайте!

— Слушам!

— Прекъсвайте локатора, защо ги държите излишно под излъчване! — каза Логинов ядосано на техника.

Той бързо изключи локатора и запали осветлението. Логинов затвори бележника си със загадъчната фраза „Гибелта програмирана“. Сега като че ли няма време да разпитвам какво значи тя.

Примижавайки, ние излязохме от локаторната в коридора. Там се тълпяха учени и моряци, които чакаха новини. Но никой не посмя да задава въпроси. Те ни пуснаха мълчаливо да минем и излязоха след нас на палубата.

Логинов се качи на мостика, а ние с Макаров отидохме на юта^[1], при площадката на мезоскафа, и там запушихме с наслада. Смучейки жадно, Макаров не сваляше очи от морето, отговаряше на въпросите не навреме, и аз млъкнах, като разбрах колко е развълнуван.

— Защо не изплават? — промърмори той.

И в тоя момент водата недалеч от борда на „Богатир“ заклокочи, от нея започна да се подава стоманената рубка.

След двайсетина минути другарите ни, изтръгнати от яките прегръдки на калмара, бяха вече на борда. Те все още се намираха под впечатлението от преживяното.

Спокойният и обикновено сдържан Робърт Конлей възторжено разперваше ръце, допълняйки заплетения си разказ с жестове, и бързо се обръщаше да отговаря на въпросите. Когато взе да пали лулата си, ръцете му така трепереха, че професорът разсипа тютюна. Лицето му поморавя. Но всички наоколо си дадоха вид, че нищо не забелязват.

А Волошин по изключение беше непривично мълчалив, отговаряше на въпросите кратко и без желание. Щом вдигнаха мезоскафа на борда, той със своята „банда едисоновци“ се завря да оглежда подводното корабче.

Никой не посмя да досажда на Елена Павловна с въпроси. Тя се дръпна с мъжа си настрана и те седнаха там, зад комина. После тя подвикна на Логинов:

— Андрей Василиевич, ако в момента не съм нужна, да сляза долу.

— Разбира се, Елена Павловна, само че бих искал по-напред медиците да прегледат всички ви.

Елена Павловна повдигна рамене и се засмя.

— Не намирам за нужно. Истина ви казвам, Андрей Василиевич, ние не усещахме никакво въздействие от ултразвука, можете да ми повярвате. Нищо особено, слаби усещания, аз всичко съм записала. Но ако трябва… — тя пак повдигна рамене и тръгна с мъжа си към стълбата.

Но в тоя момент от мостика долетя гласът на капитана:

— Андрей Василиевич, нещо плава там!

— Къде?

Всички се завтекохме към борда и взехме да се взираме накъдето сочеше капитанът.

— Това са водорасли, Аркадий Платонович — рече Логинов.

— Но вие се качете тук и погледнете с бинокъла — покани го капитанът.

Логинов отиде на мостика, а ние, повдигайки се на пръсти, се мъчехме да видим какво толкова необикновено са забелязали в морето зорките очи на капитана. Двама моряци се покатериха по вантите, но и оттам не забелязаха нищо особено:

— Плават само водорасли и нищо друго.

Ала от рулевата рубка се чу приглушена команда, „Богатир“ се раздвижи и като завиваше бавно, се насочи към едно от плаващите островчета, които се мяркаха в далечината, до самия хоризонт.

— Братлета, та това е калмар! — извика единият от моряците, които се бяха качили на вантите.

Действително лека-полека се забелязваше, че плаващата зеленикава маса явно се различава от купищата водорасли.

Калмар!

„Богатир“ се приближаваше до гигантския калмар бавно и предпазливо. Калмарът беше неподвижен и приличаше на скала, едва подаваща се от водата. Неподвижни бяха и дългите пипала, прострени широко във всички посоки. Те се поклащаха безжизнено върху водата. Но ако калмарът се събуди и пипалата му оживеят?

Сигурно в тия минути в паметта на всички се мяркаха спомени за всевъзможни страшни легенди, в които корсарите на морските дълбини нападаха кораби и дори ги потопяваха…

До калмара оставаха още не повече от десетина метра…

Като разбутваше всички, на палубата изскочи Волошин с пушка в ръце.

— Да не възнамерявате да стреляте в калмара? — учудих се аз. — И то с малокалибрена пушка?

— Разбира се. Аз съм точен стрелец, ще го улуча с един изстрел. Искате ли да се басираме?

Не посмях да се хващам на бас и основателно, защото щях да загубя. По-късно биолозите ми казаха, че Волошин стрелял със специални кухи куршуми, напълнени с някаква силна отрова — за застраховка, да не би калмарът неочаквано да се събуди и да направи бели.

Волошин застана до борда, прицели се.

Гръмна изстрел, втори, трети…

Калмарът не помръдна.

Тогава „Богатир“ се приближи съвсем до него и взеха да спущат зад борда скрипец. Неколцина смелчаци увиснаха на въжената стълба, за да вържат невижданата плячка с яки въжета.

— Вдигай полека! — изкомандуваха от мостика.

Три лебедки, скърцайки от опъване, започнаха полека-лека да вдигат калмара на борда.

Едва сега, когато измъкнаха калмара от водата, видяхме наистина колко е голям! Въжетата като че ли нямаше да издържат, вдигайки това продълговато заоблено тяло с две широки перки на опашката.

Главата на калмара изглеждаше несъразмерно малка — навярно защото от нея се проточваха десет пипала, всяко от тях приблизително три пъти по-дълго от тялото на подводното чудовище. Калмарът беше вече на палубата, а пипалата му все се точеха ли, точеха от водата — като че ли нямаха край.

Когато го проснаха на палубата и премериха, тялото на калмара достигаше почти осемнайсет метра дължина! А очевидно тежеше не по-малко от седем-осем тона.

— А колко свободно се движеше, просто поразително! — възхищаваше се Бек. — Да можехме и ние да се научим да се придвижваме с такава лекота от една дълбочина на друга…

— Та нима не сте виждали този калмар жив? — учудих се аз.

— Разбира се.

— Кога?

— Нали следих цялата тази кошмарна битка по телевизора от лабораторията. Ех, да можехме да хванем жив калмар!

Немислимо беше, разбира се, да се вмъква тази грамада в лаборатория. Затова биолозите се заловиха да го разрязват на място, на палубата, заобиколени от тълпа любопитни, които обаче стояха на значително разстояние.

С голям остър нож Логинов направи първия разрез и всички дружно ахнаха.

На палубата рукна синя кръв!

И по-рано бях чел в книгите, че кръвта на калмарите, октоподите и другите главоноги мекотели не е червена, както сме свикнали, а синя. Вместо хемоглобин тя съдържа богатия на мед хемоцианин, който й придава синия цвят. Но едно е да четеш в книгите, а съвсем друго — да видиш това със собствените си очи!

Професор Конлей не се стърпя, поиска и за себе си престилка и се запретна да помага на нашите биолози.

Имахме възможност много да ахкаме и да се учудваме.

Логинов извади от тялото на калмара едно след друго три сърца. Излиза, че едното от тях разнася кръвта из тялото на това необикновено същество, а другите две се занимават само да я прекарват през хрилете. Октоподите се нуждаят от много кислород за дишане, затова трудно се запазват в аквариуми.

Елена Павловна се заинтересува особено от перките на калмара. Докато ги разглеждаше, тя се обърна и повика с ръка Волошин.

— Сергей Сергеевич, ето ви обяснението защо се нахвърли върху нас. Нали не угасихте осветителните тела, когато мезоскафът се срещна с калмара?

— Не. Защо?

— Ами той има специален орган за улавяне на инфрачервените лъчи, тъй че вашите осветителни тела са послужили за примамка на калмара. Погледнете. Това ще ви бъде интересно. Може би всички имаме какво да се поучим тук от природата и да й завидим.

Аз, разбира се, също се промъкнах по-наблизо, но видях на кожата на калмара, на долната повърхност на перките му, само доста големи тъмни точки.

После, вече в лабораторията, Елена Павловна показа под микроскоп на мен и на Волошин вътрешния им строеж. Всяка точка се оказа кълбовидна капсула, пълна с някакво прозрачно вещество. Отгоре я закриваше дебел слой червени клетки. Те задържаха като филтри всички светлинни лъчи, с изключение на невидимите инфрачервени. Така че, оказва се, с тези необикновени „очи“, разположени на опашката, калмарът може в пълния мрак на океанските дълбочини да вижда добре жертвата си, като улавя изпущаните от нея топлинни лъчи.

— Завидно — каза Волошин, откъсвайки се от микроскопа. — Значи, и тук природата отдавна ни е изпреварила…

Той въздъхна, поклати глава, извади бележник и си записа нещо в него.

— Ето ни още една загадка — додаде той, като ми смигна. — Да, може би не една, а няколко наведнъж. Необяснимо е защо природата е подарила на калмара това чудно апаратче? Нали на големи дълбочини, струва ми се, няма топлокръвни животни или риби? Кого ли може да дири там с необикновените си очи?

— Да, необяснимо — съгласи се Елена Павловна. — Може би кашалотите?

— Неикономично — поклати глава Волошин. — Природата едва ли ще се залови да измисля на калмара такъв сетивен орган, който да е предназначен само за епизодично приложение. Или пък там, в дълбочините, се крие и нещо друго? Някакво топлокръвно животно?

Елена Павловна само сви рамене.

— М-да — промърмори Волошин замислено, като пак се наведе над микроскопа. — „Има много неща на света, приятелю Хораций, които нашите мъдреци не са и сънували…“ Като че ли Шекспир е надничал в морето. Е, естествено. Според мен колкото повече загадки има, толкова по-интересно е да се живее…

— Аз също бих искал да ви дам една малка тема за размишления, Сергей Сергеевич — рекох.

— Вие ли? Интересно. Но каква?

— Да измислите за в бъдеще някакъв апарат за защита на мезоскафа от такива нападения, който да действува, да речем, чрез силно електрическо изпразване…

— Е, признайте си, тази малка идея не е ваша. Вие сте чели за нея от дядо Жул Верн — „Наутилус“ на славния капитан Немо…

— Няма значение. Не претендирам за патент.

— И, второ, тази идея отдавна е патентована от природата. По-добре да копирам такъв изпразнител от защитното приспособление на електрическите змиорки или на скатовете^[2]. Та това е, уважаеми новаторе. В природата като в Гърция има всичко.

Биолозите изследваха внимателно целия калмар. За тях беше важно да установят какви точно изменения в живите клетки е предизвикал „ултразвуковият таран“, макар Сергей Сергеевич да изрази твърдото си убеждение, че „кръвожадният пират е умрял просто от угризение на съвестта за злодейското си нападение“. Обаче тази хипотеза бе отхвърлена като явно ненаучна.

Логинов особено внимателно следеше да изрежат предпазливо и да не повредят нервните влакна на калмара.

— Те много ще ни трябват! — напомняше той на помощниците си. — Постарайте се да ги запазите всички.

Та това ли са нервите на калмара — тези сиви въжета, които достигаха един метър дължина и дебелина един пръст?!

— С такива нерви може да се живее — засмя се Макаров, присвивайки тесните си очички. — А пък каква проводимост имат. Нервните импулси се носят по тях със скоростта на автомобил — деветдесет километра в час.

Ясно е тогава защо Логинов се блъска толкова около тия смайващи нерви. За неговите изследвания, разбира се, те са изключително ценни. В тези гигантски нервни клетки по-лесно може да се види къде се крие паметта — не като при речните змиорки.