Глеб Голубьов
Гост от морето (4)

3. Бурната нощ

„Животът ни тук е доста интересен, няма да скучаете“ — спомних си думите на Волошин и неволно се разсмях в тъмното, макар че само допреди една минута никак не ми беше до смях.

Така бях премръзнал, че от непрекъснатите тръпки от време на време зъбите ми тракаха, и май се бях измокрил наистина до мозъка на костите — съвсем не фигуративно.

Времето все повече се влошаваше. Дъждът се лееше все по-силно от черното зловещо небе, прониквайки на ледени струйки под яката ми, колкото и да се мъчех да си загърна врата. Ние току грабвахме черпаците, но водата непрестанно прииждаше в лодката — тя явно беше пробита. Ботушите ми също се оказаха пробити и жестокият студ все по-свирепо сковаваше прогизналите ми крака. Простудата ми е в кърпа вързана, ако не и възпаление на белите дробове…

Когато редките блясъци на светкавиците разкъсваха за миг непрогледния дъждовен мрак на бурната пролетна нощ, виждах недалеч втората лодка, замръзнала неподвижно в реката, набраздена от водните капки. Черните фигури в нея се бяха свили и премръзнали като нас двамата с Волошин.

Ако погледнех от другата страна, можех да видя и третата лодка. Но не ми се щеше да се обръщам, защото и от най-малкото движение в яката ми биха рукнали нови потоци ледена вода.

Реката се разливаше, пенеше се. Мътните потоци току се извиваха във водовъртежи.

„Кой дявол ме караше да се завирам в тази галера?“ — спомних си знаменитата реплика на Молиер, повторена няколко пъти от Волошин, когато се озовахме на малкия гумен сал сред Карибско море.

Наистина какъв дявол ме накара да стоя тук под студения дъжд, сред пустата река, в тази бурна, дъждовна нощ, вместо да си се излежавам спокойно в топлото легло?

Положението бе подобно, само че там беше топло. И днес никой не ни взривяваше, потапяше. Ние сами доброволно дойдохме при тази речица, завряхме се в течащите лодки и ето, седим си, целите вир-вода, вкочанясваме и не смеем да се извърнем, притаени в бурната нощ, като някакви пирати, които чакат сигнал да се втурнат на абордаж…

А и приготовленията ни бяха някак трескави, сякаш тръгвахме на разбойническо нападение.

Ще почна с това, че в най-дълбок интересен сън някой дръпна грубо от мен топлото одеяло и изрече зловещо до ухото ми:

— За пет минути да се приготвите, иначе заминаваме без вас. И се облечете по-дебело.

Забравил моментално какво толкова интересно ми се бе присънило и неспособен нищо да схвана, седнах на койката. В стаята беше тъмно като в рог. Навън виеше вятър и шумеше дъжд. Вече протегнах ръка към електрическия ключ, когато изведнъж навън блесна мълния и за миг обля стаята с призрачна ослепителна светлина.

При блясъка й успях да забележа, че в стаята нямаше вече никого. Кой ми дръпна одеялото? Чий беше този глас? Или всичко ми се е присънило?

Запалих лампата под кънтящия тътен на близка гръмотевица и видях мокри следи на пода, които се точеха от вратата към койката ми. Значи някой наистина ме е будил.

През плясъка на дъжда чух спорещи гласове и тогава, окончателно събуден, се втурнах бързо да се обличам. Пуловерът, ботушите, мушамата…

Да си сложа ли още един пуловер?

Навън забръмча мотор. Дано наистина да не са заминали без мен! Пъхнах бързо в чантата си резервен пуловер и хукнах към вратата.

Хората, които сновяха около камиона под проливния дъжд, при блясъците на светкавиците изглеждаха като същински заговорници. Дангалакът, който мъкнеше на рамо някакъв сандък, закрил цялото си лице с нахлупената ниско качулка на мушамата, никак не приличаше на елегантния Волошин. Познах го едва когато кресна ядосано:

— Още ли не сте се събудили? Хайде, помагайте.

— Значи, вие ме събудихте? Мерси…

— Мерсито после. Първо дръжте сандъка, той има някакви дяволски остри ръбове.

Метнахме заедно тежкия сандък на камиона. Пое го от нас някакъв шишко с ушанка, не можах да позная веднага, че е началникът на лабораторията по биофизика Макаров.

— Качвайте се и вие, всичко е вече натоварено — подкани ме той и смигна. — Докато командуващият не се е попишманил…

Послушах съвета му, качих се бързо отзад и се разположих между сандъците и мокрите торби в най-далечния ъгъл, за да не попадна наистина преди отпътуването под окото на нашия строг директор: току-виж, че решил да се отърве в мое лице от излишен товар.

Взех да размествам торбите, опитвайки се да се настаня по-удобно, ала изведнъж точно до ухото ми напевен глас произнесе жално:

— Ох, седнали сте на крака ми!

— Моля да ме извините, Елена Петровна, съвсем не ви забелязах.

След като прекарах вече цяла седмица в необикновения институт, аз не само се запознах с всички научни сътрудници, но и, както изглежда, научих вече да ги различавам по гласовете.

Елена Павловна беше жена на Макаров. Макар че работеха в различни лаборатории — тя помагаше на Логинов, — често можехме да ги видим заедно — дребната и слаба Елена Павловна, която приличаше на хлапак, особено с панталоните, които носеше обикновено в работни дни, — и нейният плещест, приличен на мечок мъж с широко и скулесто обветрено лице и хитри очи, скрити някъде дълбоко в тесни цепнатинки под рунтави вежди. Интересна двойка.

— Вие пък защо идвате, Елена Павловна? — запитах аз. — Такова ужасно време, ще се простудите.

Тя се засмя тихичко в тъмнината и отговори:

— Как може да не дойда, нали змиорките са моята тема? А времето е отлично. Ние, ихтиолозите, сме свикнали на влага. Седнете до мен. Аз отдавна заех тук най-хубавото местенце. Пътят ще бъде труден. Но вие се настанете по-удобно, все някак ще се сместим. Сега ще се дръпна. Ето така.

— Седнаха ли всички? — чух гласа на директора.

Андрей Василиевич ни хвърли поглед под брезентовия навес, светейки си със силно фенерче.

— Но, Елена Павловна, защо не се преместите в кабината?

— Благодаря, настаних се чудесно, стоплих се и дори задрямах.

— Добре. Къде е Макаров?

— Както винаги притича да вземе нещо абсолютно необходимо — отговори Волошин някъде изпод пластовете натрупани торби.

— Аха, ето го, тича — изрече Логинов, прибирайки фенерчето си. — Ваня, защо ти е термос, и без туй ще го счупиш по пътя.

— Нищо, аз през целия път ще го стискам до гърдите си — отвърна весело Макаров, като прехвърляше ловко тромавото си тяло през страничната дъска на камиона. — Затова пък всички ще ми се поклоните до нозете, когато сръбнете горещичко кафе, преди да се напъхате във водата. Карайте!

— А печатът тук ли е? — попита внезапно Логинов.

Просто примрях.

— Тук е… помага ми да крепя сандъците — отвърна Макаров, като седна до мен и ме смушка заговорнически в хълбока.

— И го върши, без още да се е събудил — подхвана веднага от скривалището си Волошин. — Изумително! Редки способности, провървя ни, ще имаме сума ценни наблюдения върху този уникален човек…

Разбирах, че се шегува. Но според мен моментът никак не бе подходящ за шеги. За щастие нашият строг началник беше вече изчезнал.

Потеглихме. Бурното море ревеше страшно и толкова близо, сякаш вече бе нахълтало победоносно на брега. Изглеждаше като че под брезентовия навес не вятърът ни шиба със студени дъждовни струи, а връхлитат морските вълни. Боровете край пътя скърцаха от напрягане, уплашени от поривите на вятъра.

Кат’ свещи мокри дъбове в гората

надвесват клони, пукат и сълзят,

дъждовни капки ронят над главата,

а капките в качулката текат^[1] —

задекламира тържествено Волошин, но тутакси изруга и млъкна, защото колата излезе от вратата, свърна от асфалта по междуселски път и ни замята на всички страни.

Чувалите и сандъците оживяха, всеки от тях се натискаше да заеме най-хубавото местенце, а ние, естествено, се противопоставяхме на това и помежду ни се завърза борба, която продължи с променлив успех през целия дълъг път…

Накъде и защо се носехме по безлюдните горски пътища в тая бурна пролетна нощ?

От няколко дни вече в столовата на института, където се събираха на обед всички научни сътрудници, чувах загадъчни откъслечни разговори:

— Е, как е? Не са ли тръгнали?

— Не, макар че Прокофиев уверява, че очите са вече големи.

— Може да ги изпуснем…

Вечерта — пак:

— Не са ли тръгнали?

— Не. Времето пречи.

— А каква е прогнозата?

— За утре не се предвиждат съществени промени.

— Значи, може изобщо да не тръгнат сега?

— О, не, изключено.

Слушам и нищо не разбирам. А след един ден пак същото:

— Разправят, че при Тъмната речица вече са тръгнали?

— Не, просто Макаров сее паника. Къде ще тръгнат? Вижте какви лунни са нощите.

— А каква е прогнозата?

— Май към края на седмицата обещават дъждове и бури…

— Дано да не ги изпуснем. Иначе ще се юрнат към океана, иди след това, та ги намери там!…

— Няма да избягат!

— Може да избягат…

Като хващах учените един след друг и ги разпитвах в някое кътче, отдето не можеха да ми се изплъзнат и да избягат при неотложните си опити, лека-полека разбрах, че тайнствените разговори се отнасят за чудно интересни неща. Това беше една от главните теми, върху нея работеха в института няколко лаборатории едновременно и дори се подготвяше специална експедиция, чийто бюджет именно причиняваше толкова главоболия на директора.

Обект на тези изследвания бяха речните змиорки. Сигурно мнозина като мен неведнъж са се гощавали с тази извънредно вкусна риба. Гощавали са се и не са подозирали какви интересни загадки са свързани с нея.

Излиза, че змиорките съвсем не прекарват целия си живот в реките. Те отиват да хвърлят хайвера си в морето, в Атлантика, и то не къде и да е, а в строго определен район, разположен североизточно от Бахамските острови — в ония краища, където делфините ни бяха спасявали от акулите. Тук, в мрачните дълбини на Саргасово море, от хайвера на речните змиорки, който впрочем никой на тоя свят не е виждал досега с очите си, се раждат мънички ларви, дълги само няколко милиметра.

Цели три години те плуват към бреговете на Европа и постепенно порастват. А тук претърпяват сложни промени. Отначало ларвата става по-къса и прозрачна почти като стъкло. Затова такива малки змиорчета, които навлизат масово в устията на реките, се наричат „стъкловидни“. Попаднали в сладка вода, те се движат срещу течението, замъкват се на стотици и дори хиляди километри чак до изворите на реките и там живеят по десет-петнайсет години, превръщайки се в ония тлъсти, охранени красавици-змиорки, които виждаме по тезгяхите на рибарските магазини.

Така че всяка речна змиорка за един свой живот изживява като че ли три, които са съвсем различни и никак не си приличат: най-напред като малка ларва скита три години из Атлантическия океан, след това прекарва по-голямата част от живота си в сладководните европейски реки и на края, подчинявайки се на някакъв тайнствен зов на природата, тръгва отново на последното си пътуване на хиляди километри, към тропическите води, в дълбините на Саргасово море, където някога се е появила на бял свят.

Змиорките започват придвижването си от реките към морето — „спущат се“, както казват рибарите — непременно в дъждовни и ветровити, бурни дни. Бурята сякаш окончателно ги събужда от зимен сън в дебелия слой тиня на дъното на езерата и реките, под защитата на ледената броня.

Настъпи ли такава нощ, никакви пречки вече не могат да задържат загадъчните скитници в реката. Ако срещнат по пътя си дига, змиорките изпълзяват на брега и се движат направо през росните поляни. Те притежават чудната способност да усещат водата чак от един и половина — два километра, винаги се обръщат към морето и пълзят като змии, извивайки се в мократа трева, толкова бързо, че човек мъчно може да ги догони.

Много труд са положили учените, докато проумеят сложния и заплетен живот на речните змиорки. Дълго време не можели дори да разберат къде точно змиорките хвърлят хайвера си, и биолозите били принудени да се задоволяват със странната „хипотеза“, лансирана още преди две хиляди и петстотин години от древногръцкия философ Аристотел. Той смятал, че змиорките се зараждат по някакъв чудотворен начин от нищо в тинята на дъното на блатистите езера — от някакви си тайнствени „черва на земята“…

Дори когато в средата на миналия век успели за пръв път да уловят с гъста мрежа ларви на змиорки в океана, помислили ги просто за някакъв нов вид необикновени рибки, непознати дотогава на науката, и ги нарекли лептоцефали — „плоскоглавки“. Никой не подозирал, че това са ларви на речни змиорки, които толкова отдавна и напразно търсели в тинестите езера, докато екзотичните лептоцефали постепенно пораснали в един аквариум и буквално пред очите на смаяните учени се превърнали в млади змиорчета!

Но се наложило още доста време изследователските кораби да кръстосват моретата, докато най-после успели да изяснят отде се появяват загадъчните лептоцефали. Районът на мръстене^[2] на речните змиорки в Атлантика бил окончателно установен от датския учен Йоханес Шмит сравнително скоро — само преди четиридесетина години.

Обаче с това загадките не свършили и в целия учен свят интересът към змиорките съвсем не изчезнал, а напротив, започнал да се засилва. Все нови и нови въпроси възниквали пред изследователите.

Защо речните змиорки извършват такива далечни пътувания? Защо за хвърляне на хайвера си са избрали само едно кътче в безбрежния Световен океан? Как намират пътя си до него на хиляди километри разстояние? Какви загадъчни ориентири в океана, където една вълна не може да се различи от друга, им служат за сигурни „фарове“?

И каква тайнствена сила води уверено малките ларви по стария морски път на техните предци към бреговете на Европа, през проливите Категат и Зунд, през Босфора и Дарданелите, към устията на реките, където им е писано да станат речни змиорки, достигащи понякога до метър и половина дължина?

Колко примамливо би било да разгадаеш всички тези тайни и да се опиташ да предадеш на навигационните уреди на нашите кораби, подводници, дори самолети чудните способности на змиорките да намират верния път в морето!

Ето върху това работеха моите нови приятели от Института по морска бионика. Тук се занимаваха с изучаването на морските змиорки не от една година. Извършили бяха вече няколко плавания по маршрутите на морските скитници и както научих, специалният експедиционен кораб „Богатир“ вече се готвеше в Одеса да излезе отново на море. Той чакаше змиорките да тръгнат на своя далечен път, като първо „се спуснат“ по течението на реките и потоците, а после през проливите — в океана, към любимото Саргасово море, за да отплава по дирите им.

Ние също чакахме тоя момент. Но змиорките дълго време не тръгваха на път. И те чакаха. Чакаха някакъв незнаен сигнал на природата. Чакаха ей тая дъждовна, ветровита, бурна нощ…

Силното заговорническо изсвирване, което раздра приспивния шумол на дъжда, прогони мислите ми.

— Най-после — промърмори Волошин, който се бе свил на кърмата на лодката. — Така съм вкочанясал вече, че сигурно няма да мога да се изправя.

Кашляйки и пъшкайки като стогодишен старец, той запали силно електрическо фенерче. Пламнаха фенерчета и на другите лодки. Сега вече можеше да не се крием. Дошло бе време да измъкваме гриба^[3].

Тази работа не беше лесна. Опрял коляно в наклонилия се борд на лодката, аз дърпах ли, дърпах мокрото капроново въже, което прерязваше дланите ми дори през брезентовите ръкавици, а то като че ли нямаше край. До мен пъхтяха тежко двамата рибари. Волошин седеше до веслата.

Полека-лека лодките се приближаваха една до друга, влачейки тежкия гриб към брега. Май уловът не беше лош: по рязкото подръпване на въжето вече усещахме колко яростно се мятат уловените в гриба змиорки.

По-нататък всичко се разви с такова бясно темпо, че скоро ми стана горещо и бях готов да захвърля брезентовото яке и поне единия пуловер, ала нямах време за това.

Като пъшкахме и се напъвахме, ние се опитвахме да прехвърлим гриба през борда на лодката, рискувайки всяка секунда да я преобърнем.

Змиорките бяха хлъзгави, не можехме никак да ги задържим в ръцете си. Аз обхващах здраво с две ръце извиващите се риби, прегръщах ги, притисках ги до грапавия брезент на мокрото яке и все пак те ловко се изплъзваха и се мъчеха със силен скок да се върнат обратно в реката.

А трябваше да хващаш тия гадини така, че да не им причиниш ни най-малка вреда!

Плъзгавите им, гъвкави тела се свиваха като гума и тутакси се изправяха със силата на стоманена пружина, така че залитахме.

Една змиорка ме удари толкова силно с опашка по главата, че шапката ми падна във водата и заплава, подхваната от бързото течение…

Волошин искаше да я закачи с канджата, но направи много рязко движение, цамбурна в ледената вода и едва не прекатури лодката! Аз се опитах да измъкна едно гребло от ключа му и да го подам на Волошин. Греблото не можеше да излезе. А Волошин изведнъж изчезна цял във водата… Притегляше го водовъртеж!

Без да му мисля, аз си смъкнах бързо брезентовото яке, при което копчетата му се късаха, и скочих зад борда.

Водата опари тялото ми. Тежките рибарски ботуши ме дърпаха към дъното. Гмурнах се по-надълбоко, като протегнах ръцете си напред, и успях да уловя Волошин за края на якето…

Но в същия миг течението го изскубна от ръцете ми и го повлече настрана. А аз необяснимо защо не можех да плувам подире му. Левият ми крак сякаш беше влязъл в капан…

А течението ме теглеше, душеше, повличаше към дълбочината…

„Мрежата! — сетих се аз. — Кракът ми се е заплел е мрежата…“

И едва в последния момент, когато вече се задушавах, нечии силни ръце ме измъкнаха от водата. Усетих такава рязка болка в крака, че си помислих: „Откъснал се е…“

Но кракът ми беше здрав. Само ботушът се бе изхлузил от него и останал някъде в мрежата.

Излезе, че Макаров ме е дръпнал с цялата си мечешка сила и вмъкнал в лодката си. Волошин също беше тук, на дъното й, седеше обгърнал раменете си с ръце и тракаше силно със зъби.

— Как така можахте да се изтърсите? — измърмори той.

— Да се изтърся ли?! — възмутих се. — Ами че аз се хвърлих да ви спасявам. Нали ви повлече водовъртеж, та рекох…

— Нищо не ме е повличало. Щом попаднах във водовъртежа, сам се гмурнах по-надълбоко, за да се измъкна от него, до дъното става по-лесно.

— Кой може да предположи, че сте такъв опитен плувец? — озъбих се аз.

— Е, какво, доволен ли сте? — попита ме подигравателно Волошин. — Не е ли време да си вървите? На два пъти познанството ви с нас едва не ви направи удавник…

— Не, сега вече няма да се отделям от вас! — отговорих, като с мъка движех вкочанясалите си устни.

Най-много ме беше страх след такова къпане да не си спечеля възпаление на белите дробове и тогава вече положително няма да ме вземат на кораба. Но колкото и да е чудно, никой от нас не хвана дори хрема!