Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (7)

Откъс седми

разказва Йоаким, патриарх български

Ние венчахме заедно с епископа Солунски — ако въобще съществува пред лицето на бога такова звание — младите, доколкото младоженикът Мануил може да се нарече млад. Договорът беше приподписан и ние придобихме онова, което трябваше по божията и царска воля да придобием. Тук искам да спомена за Александър, който си въобразяваше, че води преговорите. Бедният, той не е надарен нито с блестящ ум, нито с велеречие дори, зад което често се крие скуден разсъдък. Императорът — нека ми е позволено така да наричам Теодор Комнин — почти не го забелязваше, преценил още от първия миг, че царевият брат не заслужава поглед. Той и мене не поглеждаше, но това си има причини, които аз се лаская от мисълта, че узнах. А причините бяха прости. Каквото имаше да ми каже, казваше ми го чрез моя събрат, епископа. Самият епископ Солунски пък беше човек разумен и зрял. С него ние отслужихме няколко литургии, освен тържествената венчавка и людете на Солун ликуваха, тъй като от векове не беше запомнено в този град да служат съслужение двамина висши божи слуги. Още веднъж спаси, господи, и прости, че го назовавам висш, равен на себе си, и приближавам Търнов, богоспасния престолен град, със Солун, който никога не е бил средище на духовен глава, въпреки че тъкмо тук той самият тайно ме прогласи и миропомаза за патриарх и също така тайно обяви само пред мене и пред своите най-доверени анатема за униатите. Анисия присъствуваше на всички останали литургии и бдения, облечена в черна коприна от Китай — страна и черен атлаз от Венеция, както подобава на някогашното й и сегашно звание. Тя е руса и черните одежди превръщат косите й в злато. Това навярно е причината, загдето хората не снемаха очи от лицето й. А може би като научиха и тъжната й орис, още повече я гледаха. Но людете в Солун, много стар град, са свикнали с такива страшни неща.

Анисия присъствуваше на всички тържества и богослужения, но не присъствуваше на всичките ми беседи. Аз няма да ги запиша дословно, защото бяха много, от една страна, а от друга, самият Солунски епископ е твърде велеречив, въпреки че говореше с думи на Теодор Комнин. Накратко, Солунската империя, а за други деспотство, ми предложиха припознаване на патриаршеския сан и анатема за Василий, ако аз услужа на империята с две неща. Първо, да не позволя в никакъв случай какъвто и да е брак между православен от царския търновски род със схизматик от Константинопол. И второ, ако все пак не успея да се възпротивя, то да съобщя веднага на всички православни патриарси, а те от своя страна да излязат с анатема. Аз разбирам. Теодор Комнин се бои от брачен съюз между България и Латинската империя, като има предвид вече сключения брак между Йоан и Ана. Боят се, че папата от Рим може да добие пак влияние в България и една потвърдена уния никак няма да е от полза за Православието. Тук ние напълно си допаднахме и аз обещах да правя всичко, което е по силите ми, защото съм заклет противник на католицизма и на всяка ерес още от времето на Калояна, а по-късно и на Борил, двама царе, които свързаха постепенно България за престола на папата и по тая причина ги наричаме униати. На тия свои убеждения съм посветил и трудове, и мъченичество. Затова и думите на Стефан паднаха като семена на благодатна земя. Друго те не искаха от мене, а и аз повече от признание за престола си не можех да искам.

И тъй, докато Александър си въобразяваше, че ръководи, ръководех аз. Но това не узна нито той, нито Анисия. С нея аз се държах любезно и предпазливо, защото тя, макар и уязвена, си остана любима жена на Йоан. Неслучайно игуменката Петка допуща царя в монастира, а уведомява царица Ана за всичко. За тая услуга аз плащам на Петка, а подозирам, че и царицата й плаща. Ана трябваше отдавна да побеснее, но по необясними причини не само че не побеснява от ревност и не иска развод — господи, намеси се и отстрани схизматичката, — но и някак вътрешно съдействува за сближението на Йоан и Мария, колкото и греховно да е то. От католическата ерес всичко може да се очаква, тъй като човек, който се кръсти с цяла ръка, без да уважи Троицата, и почита свещеници безбрачни и без бради, е готов и безчестието да нарече добродетел.

Така аз се завърнах с една победа на Православието в Търнов. Сам Йоан ни посрещна в Кричим и още първата нощ разтоваря с мене. Не зная откъде беше научил някои неща или може би само ги подозираше, или както казват простите люде, хвърляше празно, за да улови пълно, но той ми каза нея нощ:

„Отче свети, църковните разпри са зло за християнския свят и още по-голямо зло стават те, когато се водят в името на нищо или на почти нищо! И то без знанието на земния господар.“

Отвърнах му, че не разбирам думите му и душата ми ги гадае със страх и боязън. А си припомних още, че на нашите разговори със Стефан никой друг не е присъствувал.

„Помисли… — каза той. — Не е ли смешно да се караме с Рим за начина на прекръстването… или за някакви си там бради… или още по-смешното, тяло господне ли е причастието, или е само символ…“

„Това е вековен спор, царство ти, и нито ти, нито аз можем да го разрешим…“ — отвърнах смирено и предпазливо, обзет от ужас, че съм попаднал на царски очи и уши.

„Да! — каза той. — Спорът е вековен и вековете може би ще го разрешат… Но в нашето време аз не искам да спорим… да… поне във времето на моето управление…“

Сега съм сигурен, че неслучайно той започна с мене такъв разговор. Навярно като всеки цар си праща очи и уши там, където трябва да чуят и да видят, и си припомних, че в Солун имаше много завеси в домовете. Но както и да размишлявам върху думите му, едно е безспорно: чел съм почти всички хроники и истории, написани от Сътворението на света до мои дни, такъв владетел е нямало и няма да има. Думата ни е за това, че Йоан не се води нито от канон, нито от пример, нито от вяра или страх от бога, а само от собствения си ум, който, за разлика от Александровия е много силен. Оня ден, малко преди да тръпнем за Солун с пратеничеството, посетихме новостроящия се храм „Свети Димитър“, покровител на Търнов и на Българското царство. Натъкнахме се на две безчестия, или по-точно казано, престъпления, които в други времена и при друг цар се наказват с клада или най-малкото с бич. Първото се отнася до строителя на божия дом. Това е някой си Стратилат от Килифарево, който се прочу със зидариите си, и аз го нарекох „някой си“ от гняв и възмущение само. Този Стратилат зида храмовете си по необичаен начин. Прави ги да приличат на къщи, или по-вярно казано, на болярски домове, като твърди, че божият и човешкият дом трябва да са едно и също. В това може да има никаква човешка мъдрост, но няма нито скромност, нито божия премъдрост. Йоан го похвали. Той похвали и Илия, зографа на храма, чиято брада едва е набола, а очите му гледат на людете, сякаш всеки му e враг душевен. Това е второто. Този Илия е нарисувал една тайна вечеря, на която апостолите и — господи прости, дето го записвам — самият Христос ядат лук и чесън от похлупци, а под нозете им селски черги, взети от отрошки колиби, по коленете им месали, също взети от отрошки и клиришки хижи. А когато го нападнах пред царя, Илия отвърна: без смирение, че апостолите са били люде прости и проста им е била уредбата, проста им е била храната, както и думите им са били прости. Това каза той, и още, че простият народ така ще ги обикне повече и ще им се радва. После погледна към Йоан и добави, че дори самият Христос не е от царско коляно, а е син на дърводелец и мома-сиротинка, роден в ясла, както се раждат агнета и кончета, и още деца на роби. А Йоан, вместо да го накаже, дори смъртно, за ерес, за богохулство и непочитание, възпря мене, възнегодувалия от божествена ревност, а него похвали и му каза, че над света наистина идат нови времена.

О, безумие! О, нечестивост! Когато се промъкнете под корона и багреница, вие ставате двойно безумие и двойна нечестивост. Дали царица Ана не е поставила пръст в ума царски и нима една смахната е възможно да поведе един мъдър до вчера човек? И както всякога, при всяка моя колебливост, аз отправям гореща молитва към бога, нека бог вразуми людете, защото людете са като река, която тече в коритото си от векове, и рече ли реката да излезе от коритото си и да тръгне по друг път, разлива се и опустошава…

И тук се питам, ако върви все така, не е ли по-добре да стане цар Александър. Той е глупав, но е човек смирен. Може би за цар винаги е по-добре човек да бъде глупав и смирен, отколкото умен и дръзновен. В Солун подхвърлиха нещо и по този въпрос, но толкова неясно и многословно, че аз се престорих на човек, нищо неразбрал. Може би ще трябва да размисля върху неясните слова…

А ще се найдат и боляри… Малко ли Йоан ги потиска! Целият род на Асеновци е такъв властен и себелюбив. Затова и тримата братя загинаха от меч… а четвъртият цар от коляното им загуби светлината на зениците си, от ръката на своя род и на своята кръв. Те са белязани, господи, да управляват, без да умрат в собственото си ложе, колкото и славни дела да извършат.

Но да се върнем към оная нощ, когато се прибрахме в Кричим и Йоан ме посети.

„Искам — каза той — да не ми пречиш, когато уреждам земните дела, не бива, да ми пречиш с духовните си съображения…“

„Зависи… — отвърнах — има неща, които не могат да се отминат, каквито и да са земните съображения… Например Василий!“

„Можем и да спорим — каза той, — но сега е късно и двамата сме уморени, затова запомни едно! Започнеш ли да пречиш, няма да спорим дълго! Ти и без това не си признат от никоя църква… нищо не значи, ако двама с епископа Солунски взаимно сте се припознавали! И заедно сте анатемосвали!“

Той си отиде, а аз помислих с увереност, че знае за нашите дела и разговори с моя събрат по вяра и съапостол и бърза човеколюбиво да ме предупреди, преди да е късно за човеколюбив, както си му е в нрава. След няколко месеца обаче се уверих, че другаде е била причината, за да се състои този наш пълен със страховитост и неяснота разговор! В Търнов дойдоха пратеници от Константинопол начело с прославения по смелост и хубост рицар на Фландрия Еужен де Три. Тук вече нямам думи. Бог ме превръща в безсловесна твар, защото не може да се опише гнусотата, която последва, нито от православен, нито от еретик, нито от католик, никой не може да опише това, което стана. А и аз самият бях тъй погнусен и уплашен, че нищо не направих, за да противоустоя на Сатаната, освен дето пратих бърза вест до Солун. И веднъж завинаги проумях защо Йоан търпи и мене, и Василия, като ни хвърля във вечна вражда и борба… мене в цветната градина на Православието, него на пустинния бряг на Католичеството…