Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (6)

Откъс шести

разказва Александър, севастократор и царев брат

Теодор Комнин ни чакаше далече пред Солун, както се полага на гости и сватове от царско коляно. Беше разпънал пъстри шатри за целия си двор и за очакваните гости, а за себе си и семейството си цял дворец от платна бе издигнал и дори фонтан пред него беше поставил. Не зная защо, но той навсякъде, даже и на бран да тръгне, води целия си двор и цялото си семейство. Може би се бои да ги остави сами в несигурния Солун, може би е свикнал да са все около него, а допущам още, че този владетел е суеверен като жена и гледа на близките си като на талисмани.

Ние приближихме твърде скромно. Три кочии — една за мене, Белослава и Анисия, една за Йоаким и няколкото епископи и една за даровете и за великия доместик Стратил. Следваха ни стотина отбрани конници със знамена. Толкова бяхме. Само Йоан не дойде. Много по-късно се уверих, че той никога не идва на сватбите, които урежда, ако не се налага сам да се венчава. Така навярно оставя малко по-чиста душата си, затова пък аз неотменно го представлявам.

Ромеите ни посрещнаха прелюбезно и сам Теодор Комнин изреди семейството си с такъв доволен вид, сякаш никъде на света нямаше по-добри и по-хубави люде. Сега за брат му Мануил, но поставен редом до Белослава. Той не е грозен мъж, както и тя не е грозна. Само че Белослава беше петнадесетгодишна, а той четиридесет и две и вече два пъти бе овдовявал. Племенницата ми не криеше недоволството си и веднага след запознанството каза, че е уморена, и я отведоха в приготвената за нея и за майка й шатра. Пътем тя погледна Димитър, сина на Теодора. Това беше подходящият съпруг за Белослава. Тук за пръв път видях и Ирина, дъщерята на Комнин, която беше десетинагодишна, но вече разцъфтяла в хубостта си. Тогава и през ум не ми мина, че това дете с големите черни очи и още по-черните коси ще се появи пак в живота ми, но кой ли е надарен да чете бъдещето. Не помня казах ли й нещо, когато я погалих по бузата и й поднесох аксамитена рубка в дар, когато поставих златна гривна на тънката й като вейка ръка. Помня само, че Анисия я поведе заедно с майка й към шатрата и Ирина нещо бърбореше на майка си, като не даваше ръката си на някогашната наша царица.

Аз и Теодор се оттеглихме в двореца от платна. Вътре имаше отрупана маса с всякакви ястия и вина, и плодове, но нито той, нито аз посегнахме. Само един слуга ми поднесе златен леген и аз наплисках очи. Докато бършех лицето си, Теодор попита:

„Носиш ли договора?“

Дадох му го и той зачете с доволство. По едно време вдигна глава и каза:

„Крепостите ще ви отстъпя в деня на венчавката…“

Чете и пак каза:

„В залог на тридесетгодишния мир… е казано тук… между Солунската империя и царство България събираме завинаги Белослава, дъщеря на Йоан Асен, с Мануил Комнин Дука Ангел, деспот и императорски брат… бих променил… тука… Белослава… дъщеря, и Димитър, син на императора, се свързват завинаги в брак… Така е по-естествено… Димитър е осемнадесетгодишен“.

Той вдигна очи към мене. Въпреки че Йоан нито дума не беше споменал по това, кимнах в знак на съгласие.

„Но тогава ще трябва да окъсате преговорите си с латинците от Константинопол и да ми оставите открито поприще!“ — прибави остро Теодор Комнин.

Разбрах. Той предлагаше сина си Димитър като нещо повече и искаше от нас нещо повече. Но ние сключвахме този договор не само за да върнем отнетото по времето на Борил, а именно твърдините Пловдив, Кричим и другите си крепости, но и да попречим на Комнините в стремежа им да завладеят Константинопол. Йоан казваше, че е по-добре на юг да има две държави слаби, отколкото една, но могъща.

„Не ми е позволено нищо да поправям…“ — отвърнах аз.

„Зная! — късо каза Теодор и веднага попита: — Защо Йоан не дойде сам? И това зная! — смигна сякаш на себе си той. — Но това, което той не знае, е, че рано или късно латинците трябва да бъдат изгонени от Константинопол! Ние сме истинските господари на този град! А те са пришелци и завоеватели!“

„Това е вярно…“ — съгласих се аз, защото не виждах смисъл да споря.

„Да… — промълви Теодор. — Вие ми давате само половината от това, което искам…“

„Но и вземаме половината от онова, което можем да вземам!“ — прекъснах го аз и това също беше честен ответ.

„А защо си разменяме половинки! — усмихна се Теодор. — Аз търся съюзник, с който да заложим всичко! Давам всичко и искам всичко! Ето, такъв съюзник търся! И това не е Йоан!“

„Йоан не желае…“ — започнах аз.

„И това знам! — прекъсна ме пак той. — А щом Йоан не желае, аз мога да си създам съюзник, ако той пожелае… Александре, как живееш с твоя брат, питам, как се разбираш с него?“

„Защо да ти отговарям! — този път го прекъснах аз. — Ти знаеш всичко!“

Теодор се разсмя:

„За да бъдеш ромеец, трябва преди всичко да знаеш!“

И така Теодор Комини Дука Ангел ми предложи съюз срещу брат ми. Той използуваше всичко — и моята душевна смутеност, и своята наглост, очите му мамеха, обещаваха, ласкаеха. Не, не мога да отрека, че този човек беше лишен от чар. И този чар идваше от откритата му дързост, от плътния му глас, от външната му хубост, дори от строгите му очи, както и от това смигане, което не е никак царствено.

„Разказва се… — най-сетне той взе една огромна праскова от масата и започна да я бели усмихнат — че Йоан, който вече десет години управлява, не е пролял кръвта на нито един от поданиците си…“

„И това не е лъжа!“

„Но тогава е глупост! Как е възможно… десет години и нито един заговор… нито едно престъпление срещу царството или отделната личност, което да не заслужава смърт!“

„Когато дадеш мир на людете, когато пътищата на търговците са безопасни, когато накараш властелите да вземат от париците и отроците само по божия и човешкия закон, когато повече заплашваш, отколкото убиваш, какво тук те учудва, Теодоре!“ — отвърнах аз.

Той помисли известно време, после изяде прасковата и взе още една, а аз допълних:

„Йоан смята, че от всички дела на владетеля убийството и войната са последните!“

„А кое, според него, е първото дело на владетеля? — притихна Теодор. — Сватбите? И то между старци и деца! Йоан не е по-добродетелен от мене, но аз нямам такъв брат да ми урежда всичко… Мануил е страхлив и раболепен.“

„Теодоре! — възкликнах аз. — Постави на едно блюдо убитите, обезобразените, разоренията и болестите и ми кажи, какво ще сложиш на другото, та везните да се уравновесят?“

Теодор не отвърна нищо. Просто разбра. И аз съм безхарактерен и сляпо привързан към Йоан, няма никакъв смисъл повече да се говори с мене. Оттук нататък той почти не ме забелязваше. Подписа договора, подпечата го с пръстена си, двамата епископи венчаха Белослава за Мануил и ние побързахме да си тръгнем с Анисия. Не се случи нищо, освен това, че първата нощ на брака си Белослава преспа в обятията на майка си, а Мануил и аз не спахме, а се напихме… И той, като се напи, искаше да доведе танцувачки от сирийския край на града, прочут с безчестието си, и с тях да прекара първата си нощ, но аз се възпротивих.

На другия ден побързахме с Анисия да си тръгнем, защото, ако останехме, детето пак щеше да пожелае обятията на майката пред обятията на съпруга.

На връщане се отбих в Кричим. В Кричим вече стояха наши войски и сам Йоан беше дошъл да ни посрещне. И понеже знаеше, че из прашните пътища, както и от душевен смут, червенината на рамото ми пламва и сърбежът става непоносим, той бе довел Матеус, лекаря от Бургундия. И камбаната, и живакът, и сярата бяха пристигнали там, където ме чакаше Йоан.

Той влезе в покойната на комитския дом, когато Матеус приготвяше всичко и аз вече бях гол, готов да стана зелен, но да се спася от непоносимото, както и да изкупя новия си грях, като отведох едно дете при един възрастен вече мъж, подобно на сводник от сирийското предградие на Солун.

„Александре! — радостно извика той и ме прегърна. — Всичко ли е, като го исках!“

„Да! — отвърнах аз тихо, като прикривах голотата си c лен. — Само едно е неприятно… Когато си тръпнах, Белослава ми каза: «Предай на царя, че го мразя и ще го мразя цял живот и заради себе си, и заради майка си»… Друго всичко е, както ти го искаше…“

Йоан се замисли за миг, после попита:

„А Комнин предложи ли да те направи цар, ако тръгнеш с него към Константинопол?“

„Това е истина!“ — с достойнство на предан брат отвърнах.

„А защо не започна с това?“ — извика Йоан.

„Отказах… — промълвях аз. — А щом съм отказал…“

„Щом си отказал, значи си оглупял! — продължи той. — Знаех, че ще откажеш! Ти не можеш да имаш свой грях! Ех, Александре, Александре, аз те направих севастократор, а трябваше да станеш калугер!“

Не разбирах защо Йоан ми се гневеше. Понякога съм забелязвал у властелините, че и прекалената преданост ги дразни. А може би той би желал да поиграе с Комнин на заговор. Но каква полза от това? Може би искаше да го тласне към война. Не, аз не разбирах Йоан, но и той не ме разбираше. Никога не бих влязъл в заговор срещу него, дори и привиден. Стига ми това да ходя по лукавите му сватби. Стига ми за геената, която аз вече приживе нося върху плещите си. А той продължаваше:

„Ти си честен, ти си непокварен, ти си готов да живееш вечно под камбаната, на Матеус, пълна с дим от живак и сяра, ти никога няма да излезеш от похлупака и да тръгнеш срещу мене! Светец! А знаеш ли ти, че светците никога не са управлявали държави! Или като някой крал или цар е бивал обявен за светец, то е било много след смъртта му, когато вече не е управляваш!“

„Стига!“ — извиках аз, вбесен от думите му повече, отколкото от сърбежа по рамото.

Той грабна ленения плат от ръцете ми и започна да трие гърба ми, разбрал, че вече нямам сила да противостоя на непоносимото. Триеше и не преставаше:

„Не ти ли се иска да имаш свой грях, свой! Никога ли не си изпитвал сладостта на греховна помисъл или желание! И защо бог те беляза така, както пастирът отбелязва овцете, отредени за клане? Защо бог ти е оказал такава милост?“

Заридах.

„Въглищата ще прегорят, господарю!“ — намеси се Матеус.

Йоан хвърли плата. Седна на един стол и зачака. Аз застанах под „камбаната“. Скрипците започнаха да стенат. Стъклото се спусна над мене. И тогава в последния миг, в мига, преди да бъда захлупен и задушен от парите на живака и сярата, аз проврях ръката си и хванах неговата. Той стисна ръката ми. Господи, който ме беляза, защо понасям всичко по-леко, когато до мене е Йоан?