Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (11)

Откъс единадесети

разказва Александър, севастократор и царев брат

Теодор Комнин Дука Ангел не се смири. Той посрещна нашите пратеници, без да ти чуе, и ги поби на колове^[1]. Такова смъртно наказание никога досега не е било между християни. Дори безбожните сарацини, дори монголите, чиято родина е Азия, не познават такова наказание. А да не говорим, че пратениците са осветени от бога, или по-вярно казано, от боговете на всички народи. Така Теодор скъса и последната връзка на съседството и сватовството, още повече че откъдето поминеше войската му, оставяше след себе си руини и мъртъвци. Не мога да кажа, че Йоан не беше готов за битка. Истината е, че докато той венчаваше себе си и близките си, докато съчиняваше договори, пишеше послания и градеше храмове, приготвяше и здрава войска. Тук искам да отбележа нещо, за което моля коленопреклонно прошка от небето. Не мога да се освободя от чувството, че Йоан се зарадва на измяната и клетвонарушението на страна на Теодора. Колкото и жестоко да е от негова страна, той с известно ликуване в гласа ми каза, когато научи, че неговите пратеници са побити на колове:

„Този човек е лош пълководец… той забравя, че и във войната трябва да има човещина…“

„Той иска да развали съюза ни с латинците… това е всичко…“ — отвърнах аз — Ако му обещаеш…

„Нищо не мога да му обещая, освен поражение! — сурово отвърна Йоан. — По-изгоден миг да го надвием и да останем чисти пред бога и людете няма!“

Ние яздехме през полето, а в далечината се провиделяваха вече трите кола с нашите побити пратеници, оставени нарочно на пътя ни, за да ни ужасят. Един от младите боляри препусна нататък с дружината си, но бързо се върна с вик:

„Договора, той е осквернил договора ти, Йоане!“

И наистина боляринът, сега си спомням, че се казваше Радуил и земята му беше във Върбица при проходите, размахваше пергамента на оня договор, който аз приподписах с Теодор. Йоан взе договора в ръка и заповяда да се събере войската. Това беше добро, защото слънцето залязваше вече и от десетдневния поход людете и добитъкът бяха уморени много. Но той не даде покой, а нареди всички да застанат в боен ред и нареди още стоте глашатаи да застанат до него, защото щял да говори. А когато настана мъртва тишина и полковете се построиха все едно за бой, Йоан ми каза да стоя до него. После каза на войниците и глашатаите го поеха, за да чуе всеки.

„Войници! — каза той и както много други пъти дори не спомена знатните. — Теодор Комнин ни нападна. Теодор Комнин опустоши много земя и уби много наши братя, като сарацин. Теодор Комнин уби и моите пратеници, които му предложиха да възстановим мира. Ето ги! — посочи той в далечината. — И ги уби, както само селджукските турци убиват! Теодор Комнин погази нашия обет и договор и не само го погази, но го закачи и върху гърдите на едного от мъртвите пратеници! Бог няма да остави един окървавен договор без наказание! И аз ви казвам, вие сте оръдията на бога, вие сте воини на правдата, ваше е възмездието и вие ще го въздадете! Не гледайте знамената, които досега ни водиха. Аз ще събера всички знамена! И ще оставя само едно! Това знаме! — размаха високо пергамента той. — И това знаме ще носи брат ми Александър пред всички полкове, защото Александър, макар и от мое име, подписа този пергамент за мир и сговор! Това е!“

И той взе копието, набоде на него договора, опръскан с кръв, и ми подаде „знамето“. А аз, безумният и грешният, който веднага не разбрах великата чест да нося правдата на своето копие, го вдигнах високо и тръгнах след брат си пред полковете. А полковете мълчаха. Само биеха мечове с щитовете си и това беше по-страшно одобрение от всяко друго на думите царски.

После Йоан даде отдих на войската и прати разезди да разучат за разположението на ромеите. И в полунощ събра съвета и капитаните на разездите и изслуша първо капитаните. А те му казаха, че станът на Теодор Комнин е съвсем наблизо, отвъд реката, наречена Клокотница. И казаха му още, че ромеите са около два пъти повече и че войската му е съставена от гърци, от ломбардски наемници и още от стотина рицари с оръженосците си, купени кой знае от коя народност. И още му предадоха капитаните на разездите, че солунският император е тръгнал като на разходка през земята ни със семейството си, с цялата си свита и със семействата на всичките си боляри. А този Радуил от Връбница успял да приближи с пълзене до някакъв стражеви огън и чул войници, които разговаряли на елински. Те вече знаели за приближаването на нашата войска и се боели, защото императорът постъпвал твърде безгрижно. И докато слушал стражите, чул още в далечината откъм огромните шатри на Теодор и знатните весела гълчава. И женски смях чул, и цимбал с лютня чул да свирят.

Тогава Йоан не позволи на никого от съвета да каже слово, а заповяда тихо да се разбуди войската и да се построи. И докато капитаните, катепаните, сезастите, стотниците и десятниците будеха и подреждаха войнството, тихо, както майки будят спящите си деца, той събра десетина от най-здравите и опитни воини и ги предаде към мене да охраняват „знамето“ и живота ми. Половината от тях бяха воювали при цар Калояна и знаеха как човек може да се срази дори и с рицар. Нищо свързано не мога да разкажа за тази нощ. Помня само, че призори, още не беше се разденило, дори не беше плъпнала дрезгавина, ние тръгнахме без боен вик и без заповеди. А когато наближихме първите стражи на ромеите и се откъсна първият вик на ужас от тяхна страна, всички запалиха борини и факли и отпушиха гласовете си и се втурнаха напред срещу спящия лагер. Аз не мога да нарека битка това, което последва. То беше плен, пожар и изтребване на всеки, който се опита да вдигне меч или копие. Само около шатрите на Теодор и знатните се образува нещо подобно на онова, което военните наричат „костенурка“. Но тая „костенурка“ не съдържаше в себе си повече от триста или четиристотин бойци и ние твърде скоро счупихме черупката от щитове и започнахме да изтребваме вътрешността. Аз се оказах във вътрешността, ограден от десетимата. А те така ме пазеха, мене и „знамето“, че, слава на бога, не стана нужда да убия нито един враг и оплискам душата си с човешка кръв. Затова пък те убиваха пред очите ми, поваляха, газеха с конете си и аз не знам сега, когато си припомням всичко отново и отново, да им благодаря ли, да се възхитя ли на воинската им опитност, или въобще да прокълна всяко кръвопролитие, което взема железните мишци от нивата, от ковачницата, от всеки миролюбив и честен занаят и поприще и ги хвърля в безумието. А десетимата наистина бяха хора с железни мишци и желязно безсърдечие.

Така те убиха Димитър, сина на Теодор, младежа, когото бях поискал да бъде съпруг на Белослава. Той падна пред очите ни, пронизан едновременно от две копия, и майка му се хвърли, покри го с тялото си и зарида високо. Тогава в полумрака някой от моите прободе и нея. Господи, защо Йоан заповяда „знамето“ и аз да бъдем пазени от такива люде… но за война едва ли има по-добри. Тяхното време беше сега и тяхната жътва…

Не искам повече да описвам битката, наречена Клокотнишка, въпреки че други, които я описват, я намират за твърде кратка и не много кръвопролития. Аз не съм участвувал в други битки, защото по-късно обсадата на Константинопол не можеше да се нарече битка, въпреки че носеше гръмкото име нейна. Но и тази среднощна битка ми се струва достатъчна. Някои описват и подвизите на Йоан, който се сражавал като лъв, или по-вярно казано, като разярен орел. Никъде в боя аз не видях брат си, а по-късно той ми каза, че също не извадил меч, и като се усмихна, направи бележка на хронистите:

„Защо… — каза той — искат да направят от мене герой на една битка, когато аз не съм нищо повече от герой на един замисъл! Искаш ли да попитаме очевидци, че и Калоян не е сторил нищо повече при Адрианпол, освен това, че е дал верен замисъл на боя. И битките, и всичко останало, което царете си приписват или по-скоро им приписват, е дело на люде, като людете от десетката, предвождана от тебе…“

(Тая десетка аз предвождах толкова, колкото сърната предвожда елена, а беше тъкмо обратното. Те ме разнасяха в устрема си, за да гледам подвизи и да държа във вдървена ръка „знамето“. Но това не го чувствувам като безчестие, а, напротив, в битката аз бях почетен, както никой друг, и после за мене разказваха едва ли не колкото и за царя.)

Мъдър беше брат ми и познаваше истинските корени на славата. И оставяше да се говорят всякакви измислици. Но аз ще ги отмина.

Ето по тази причина ще прекъсна и описанието на битката, от която видях малко, но предостатъчно. Ще отбележа още само едно, че в паметта ми е останало едно поле, разделено от Клокотница на две, осеяно с огньове, огласено от крясъци и стонове, прекосявано от бягащи човешки тълпи и стада от мучащи или цвилещи добитъци. Остана смъртта на Димитър и майка му Мария, и още остана един епископ, който стоеше пред шатрата си с безумие в зениците, разпилял белите си коси, потънал в дълга бяла риза, вдигнал ръце към небесата за молитва. После той отправи тия негови сухи ръце към моите войници в те го отминаха, без да го посекат и без да различат сана му. Просто отминаха старостта и безсилието и това донякъде ги въздигна. А когато те отминаха, солунският епископ падна по очи и зарида…

Като отминавам нощта, бих искал да разкажа повече за утрото. Това беше едно мартенско утро, вече стоплено от повея на близката пролет. Предполагам, че Теодор е мислил да води дълга, завоевателна война и затова е започнал похода си в март. Но ето че още в същия месец него го хвърлиха в нозете на Йоан. Хвърлиха го с вързани ръце заедно с всичките му боляри, колкото бяха пленени. А зад тях се редяха съпругите, децата и слугите на знатните. Още по-назад се виждаха грамади от струпана плячка и оръжието на пленените полкове. Нашата войска ограждаше всичко и нямаше спасение за никого от победените. Аз пръв забелязах сред враговете Белослава, а мъжът й Мануил беше на колене до брат си Теодор и ръцете му бяха вързани отзад, като ръцете на всички.

Йоан имаше много работа, затова и дълго време го чакаха да се появи от шатрата си. А когато се появи, първо се отправи към знатните ромеи. И първата му повеля беше жестока. Той спря пред Теодор, нито дума не рече за погазения договор, който аз още носех на копието. А и Теодор не го остави да каже дума. Той вдигна глава и започна да вика, както някога Борил викаше към него в безсилната си ярост:

„Сега Константинопол е твой! Ти измами всички ни, варварино!“

Изглежда, най-мъдра от всички беше Ирина, защото, докато другите ромейски боляри също подеха вика на императора си, тя се измъкна от другите и понеже не беше вързана, като дете, прегърна баща си и започна да плаче и да го моли да мълчи пред съдбата си. Двама бранници я отстраниха и Теодор продължи да ругае и да беснее. И наричаше той брат ми с обидни прозвища… Вепър го наричаше, сват на сатаната го наричаше и сводник на собствените си деца… и жени…

Той все още не можеше да проумее, че е вързан, хвърлен на колене и победен. Тогава Йоан се обърна към своите и заповяда на Радуил:

„Всички знатни отведи в плен… В Търнов ще решим по-нататък съдбата им… А Теодор Комнин още тук, на бранното поле, ослепи с огън. Другата му участ също в Търнов ще решим! А ако още крещи, изтръгнете и езика му!“^[2]

Никога не съм виждала Йоан по-яростен и по-безмилостен… За миг той срещна очите ми и навярно прочете укор в тях. Затова може би се обърна към едного от глашатаите, пошепна му нещо и глашатаят хукна след Теодор и палачите. А душата ми възликува, защо и брат ми изведнъж смени лицето си, затвори го, покри го сякаш с було. После ми каза, че отменил заповедта си за езика… така че за палачите останали само очите на Теодор Комнин…

Йоан отмина, без да обърне внимание на дъщеря си Белослава, която беше впила очи в него. Тогава той свика отново глашатаите си и заповяда да съберат пленниците по-гъсто. А те бяха едно множество от около петдесет хиляди души, едно наплашено стадо, което мислеше, че ще го вкарат в кланица. Някои от ромеите още помнеха цар Калоян, който, бог ми е свидетел, не беше от най-милостивите към враговете си. Някъде зад нас се понесе вик. Теодор се бореше преди ослепяването. Войската настръхна — и от страна на победителите, и от страна на победените. Това е съвсем естествено, защото едните навярно трябваше да бъдат жертви, а другите палачи, а по човешката природа нито едното, пито другото е добро. Аз също чаках със затаен дъх, тъй като брат ми започна с жестокост. За Теодор го одобрявах в душата си, дори това е най-малкото наказание за вероломството му и за ненаситността му да бъде пръв. И молех в душата си бога да просветли Йоан и да не позволи в яростта си да се опетни с ненужно кръвопролитие, така както в гнева си към слепотата искаше да прибави и немота на врага си. И гледах как вдигат Йоан на щит, а лицето му беше сурово и мълчанието, паднало над всички, беше сурово. А те вдигнаха щита на раменете си и Йоан, застанал, както е редно, пред людете, заговори. И докато говореше, за да разберат всички, глашатаите разнасяха думите му на български, на елински и на езика на ломбардите и генуезците, който е общ и се нарича италиански.

„След като всеки от пленените е положил всичко… — каза Йоан — … което може да се нарече оръжие, а именно шлем, ризница, меч, копие, нож, лък, стрела, боздуган, франкска алебарда, тризъбец, топор, мизерикордия, двуостра секира… и прочие… да задържи дрехите си и онова, което носи със себе си от родината си, но не и плячка от похода и да се счита свободен… Защото винаги тираните и клетвонарушителите съставят войската си от люде, взети насила, или от люде, купени, което е все едно, тръгнали от принудата на нуждата, а не от люде, обичащи кръвопролитието. И на всекиго да се раздаде по чифт опинци за из път, както и по торба с храна, за да не безчинствуват и грабят по пътя си. И нека се приберат с мир по домовете си, защото така повелявам аз, Йоан, син на Стария Асен, цар на всички българи и гърци“.

Повече не бих искал да прибавя нито дума към човеколюбието и милосърдието на своя брат. В никоя хроника не е описано такова великодушие. По-късно Йоан ми каза:

„Аз разсеях из земите, които завладях, тридесет хиляди люде, готови да целуват пак ръката и червените ми ботуши, както тогава!“

Защото тогава се случи нещо, което малко помрачи величието на случая, но аз и брат ми го запомнихме за цял живот, а навярно и всеки друг измежду победените и измежду победителите го запомни. Пленниците отначало млъкнаха, после, разбрали думите, издигнаха приветствени викове, а още по-нататък събориха стражите, прегазиха ги, свалиха Йоан от щита и започна едно безкрайно целуване на ръката му, на ботушите му, на багреницата му и на всичко, което беше по него и може да се нарече дреха. Някои се побояха да не би в ликуването да се намери черна ръка и да угаси светлите очи на великия цар, затова хвърлиха войници да спасят Йоан от ласките на пленниците и неколцина бяха погубени напразно.

Йоан се прибра в шатрата си с разкъсана багреница, уморен, с лице на нежит и седна на писан стол. Поиска само сухо грозде, даде и на мене и изпъди всички други. После отпусна клепачи и каза:

„Александре, сега аз съм най-могъщият владетел на полуострова! Хубаво стана, че Теодор Комнин ни нападна вероломно!“

Аз се прекръстих, защото винаги се боя от прекомерното щастие, но той зобна още няколко зърна, хвърли чепката на масата и пак каза:

„Сега франките могат да живеят в Константинопол само по моя воля…“

Погледна ме, като че ли очакваше да му кажа и аз нещо, но аз отново се прекръстих.

„Не се кръсти повече… — каза Йоан. — Клокотница ме научи, че е хубаво и полезно да се спазват договорите между владетели и държави… Аз няма да вляза и в Солун… — додаде той. — Солун никога не е бил наш… В Солун ще поставя Мануил Комнин… като мой васал…“

Едва сега аз му възразих:

„Но Теодор разведе малко преди похода си Мануил и го отдели от Белослава… Защо водеше и Белослава в свитата си?“

„Може би за заложница или бог го знае“.

Не можа да довърши, в шатрата влезе Радуил и съобщи, че заповедта е изпълнена и Теодор Комнин Дука Ангел е ослепен. Йоан се обърна към мене:

„Изпрати му Матеус! Нека страданията му са по-малки!“ Когато Радуил напускаше шатрата, той се усмихна и го спря:

„Не му изпращай Матеус! Би било недостойно от моя страна! Повикай Белослава!“

А когато Белослава влезе в шатрата, той каза:

„Ти отвикна да целуваш ръка на баща си! И аз няма да ти подам ръка за целуване, нито пък сам аз ще целуна челото ти!“

Тя стоеше безмълвна. Той продължи:

„Станала си хубава като майка си…“

„Има ли значение! — отвърна дръзко Белослава. — Аз се женя и се разделям по заповед! Чакам, господарю, да чуя кой ще бъде бъдещият ми съпруг!“

Йоан се разсмя. Бутна писаната паница със сухото грозде към нея и каза:

„Яж, дъще! Навярно скоро не си яла бащина храна!“

Белослава се дръпна, но после взема. Взема грозде, но не зобна и така, с грозда в ръка, тя чу и дръзките думи на баща си:

„Ще се ожениш отново за Мануил… и ще владеете от мое име Солун и онова, което оставя от деспотството…“

Тогава Белослава се усмихна, но по-добре да не беше се усмихвала, защото не мога да определя кое вбеси Йоан повече — усмивката й ли, или думите, които изрече:

„Ти дори и една война не можеш да завъртиш като хората… Ти и от войната правиш сватби…“ — каза тя.

Не искам да описвам гнева на царя, защото всичката милост, която той изсипа през този ден, трябваше да намери своето противостоене. Не, Йоан не беше милостив по душа. Той беше милостив по разум. И гневът му се изля с всичката си сила върху Белослава, и той я ругаеше, и я навикваше като наложница, а тя мълчеше и както мълчеше, започна да си зобе от гроздето. Това съвсем влуди Йоан и той го грабна от ръката й, за да го запрати на пода, и започна да тъпче зърната… И най-сетне на зърната изля всичко, което можеше да струпа на Теодор Комнин, на знатните му люде, на пленниците, на патриарха Солунски и на непокорната си дъщеря…

Но така стана най-добре, защото това е нищо с позора, който би поел върху себе си, ако тоя негов гняв не се изсипа над зърната… и над родното му дете, което аз за пръв път ще нарека опако и своеобразно, като всички от рода на Асеновци.