Илияс Есенберлин
Хан Кене (7)

III

В нощта на падането на Акмолинската крепост ага-султан Конур-Кулджа избяга при младшата си жена Зейнеп, която няколко дни преди това заедно със своя аул тръгна на запад, там, където Есил завива към Иртиш. Там вече беше територия на Каркаралинския окръг…

Конур-Кулджа си имаше свои сметки.

По това време значителна част от обикновените казахи, останали без своя земя, поддържаше Кенесаръ. Искрено предани му бяха и някои феодали, такива като синовете на Азанбай. Мнозина от едрите бийове и султани в Саръ-Арка се присъединиха към движението само заради това, че се бояха от отмъщението на простолюдието, на безимотния и онеправдан народ. Кенесаръ ловко използваше този страх, принуждавайки знатните да му се подчиняват. Тъкмо такива присъединили се към него по неволя бяха Шон Едигеуглъ, Шорман Кушик-оглъ, Муса Шорман-улъ, синовете на Сандъбай — Ерден и Дузен, Аккошкар Сайдалъ-улъ. Дори някои потомци на султаните, отдавна признали властта на белия цар, за известно време се оказаха в лагера на Кенесаръ. Така стана например с втория син на Вали хан Абълмамбет, който загина, сражавайки се в редовете на метежниците…

Имаше и такива, които смятаха, че царското правителство ги е подминало при раздаването на чинове и длъжности. Известният феодал Сарман Турсухан-улъ премина към синовете на Касъм тюре веднага след като вместо него за ага-султан в неговия окръг назначиха безродния Турлъбек Кошенов. Кенесаръ, по същество, можеше с пълна увереност да се опира само на преките потомци на Абълай…

По-лошо беше положението на Конур-Кулджа. В Саръ-Арка го поддържаха само каркаралинският ага-султан Жамантай, аманкарагайският ага-султан Чингиз — син на самия Вали хан от младшата му жена Зилгара — известен в степта богаташ и негодник…

Най-важни от всички тези управници бяха роднините на младшата му жена Зейнеп, които помагаха на Конур-Кулджа: потомците на Букей хан — Кусбек и Жамантай Тауке-улъ. Макар братята да се дърляха помежду си за пасища и власт над съплеменниците си, когато работата стигнеше до помощ за Конур-Кулджа, под чиято опека бяха, то тогава бяха единодушни. В Каркаралинския окръг думата им беше закон. Заради това, че беше малката им сестра, не прогони Конур-Кулджа жена си Зейнеп заради връзката й с Чингиз. В такива смутни времена грижите и без това не бяха малко.

Освен това да не беше първият случай сред тюре? За разлика от обикновените чергари, те си позволяваха доста повече — и мъжете, и жените. За тях в народа разправяха, че дрехите на тюре са скроени така, че да могат да се събличат за миг. И нима не беше съчинена шеговита песен-поговорка за знатните:

Не давай щерката си на тюре,

не се сватосвай с тюре:

там мъжете у съседите спят,

пък жените към другите гледат.

Сред тюре беше прието да си затварят очите за любовните похождения на жените, само трябваше да се спазва външно приличие. Конур-Кулджа не беше изключение и бързо взе да забравя провинението на Зейнеп. „Дълбокото езеро не може да го размъти цял табун, та ще стане ли то мръсно от едно жребче!“ Като си спомни тази пословица и влиятелните роднини на жена си, той великодушно й прости този толкова дребен грях. В същия ден, когато Ожар му препрати съобщение за плановете на Кенесаръ за Акмолинската крепост, Конур-Кулджа изпрати Зейнеп надолу по течението на Есил. Там, на завоя на реката, близо до владенията на братята на Зейнеп, се намираше голям остров, където пасяха три хиляди породисти бели аргамака, които принадлежаха на ага-султана и бяха скрити там, за да не плаща данъци. Отвъд реката започваха владенията на Жамантай, ако се наложеше, той веднага можеше да дойде на помощ. А в това, че Кенесаръ първо ще иска да разгроми аула на дъщерята на Тауке — Зейнеп, а после да се добере до сина на Тауке — Жамантай, Конур-Кулджа никак не се съмняваше…

Беше краят на месец жастоксан — време, когато още не беше спаднала съвсем лятната жега. Отдавна бяха прецъфтели в степта късните божури, глухарчета и лалета — удивителни цветя, наречени от казахите „вражеска помощ“ заради това, че растяха много на гъсто. Типчакът пожълтя, чупеше се под краката с хрущене, опадаха листата на върбите и ракитите. На острова и по завоя на реката, където пасяха табуните на Конур-Кулджа, тревите бяха толкова буйни, че се заплитаха в краката. Вече две години синовете на Кудайменде не докарваха тук добитъка си, защото се бояха да се отдалечат от Акмолинската крепост. А пък сега Есил беше пълноводен и заля бреговете. Образуваха се малки, обрасли с камъш езерца, които бяха пълни с дивеч. Тук имаше всичко: по бреговете — дребни пъдпъдъци, яребици, лещарки, дрофи и огнени фазани, във водата — големи, колкото агънца, черни гъски, корморани. Безброй животни се въдеха наоколо: зайци, лисици, катерици, язовци. Мине не мине време и се разнасяше ръмжене на рисове, вълчи вой…

Петдесет въоръжени джигити изпрати тук Конур-Кулджа, за да охраняват имуществото и добитъка. Щом разбра за пътуването на сестра си към границите на Каркаралинския окръг, Жамантай се разтревожи. Навсякъде обикаляха малки разузнавателни отряди и ако над нея бъде упражнено някакво насилие, това би легнало като неизличим позор върху синовете на Тауке. Затова той отдели още стотина сарбази за охраната й.

Зейнеп по цели дни се търкаляше на крайбрежната зелена полянка. Често й гостуваха момичета от съседния аул. Идваха и много лели, които я възпитаваха от ранното й детство. Тя си спомняше веселите момински дни, когато те една през друга й шепнеха приятни думи. Ах, какво ли само не й говореха тогава! „Знаеш ли, скъпа, че синът на областния управник мечтае само да те зърне!“, „Младият мирза, който предвожда керваните в Ташкент, с надежда да си снизходителна към неговите чувства макар и за една нощ, ти изпрати за подарък четири торби китайски чай и пет буци захар!“

Това беше едно време. А какво й говореха уж на шега и я поучаваха съвсем наскоро, една след друга пристигайки в аула й!… „Палавнице наша, бедрата ти са станали по-гладки от коприна и по-бели от захар. Така си разцъфтяла и си се разхубавила, станала си като приказния син жребец на Тулеген, който можел да тича четиридесет дни, без да усети умора!“ „Роди на мъжа си синове наследници и вземи властта в кадифените си ръчички!“, „Недей да скромничиш, отдели една нощ на еди-кой си… Само на младини можеш да се насладиш на всички радости на живота. Да не мислиш, че ние не сме мамили мъжете си? Не пропускай нощите!…“

Ала тези думи, приятни за слуха й, този път не бяха казани. И джигитите, сред които тя забеляза доста приятни и напети юноши, не пъхаха главите си през вратата на юртата й. Те се бояха от Конур-Кулджа и Жамантай, които им забраниха дори да доближават Зейнеп на разстояние един изстрел с лък. И поне един да беше нарушил тази забрана макар и за една кратичка нощ!…

Да, те се бояха от съгледвачите на ага-султана. Кой искаше да получи за една сладка нощ предателски нож в гърба. Младата жена изгаряше от мъка, ядейки по няколко пъти на ден прясна чорба от дреболии или нежно месо от жребче, добавяйки към сития обед сметана и силен кумис.

Още не й се беше случвало такова нещо. След като се омъжи, рядко прекарваше нощите си сама. Тя помнеше дълбоките мъжки целувки с мирис на силна мъжка пот. Без това за какво й бяха злато и кожи, бели аргамаци и нежни думи. С пелена бяха застлани постоянно очите й, а малките й пухкави устни бяха напукани от скрита жар.

Зейнеп не знаеше нищо за това какво се случва с Акмолинската крепост и чакаше оттам ездач с новини. Чрез него тя смяташе да получи поне за два-три дни Конур-Кулджа. Макар и да беше стар, но той по нищо не отстъпваше на младите. За съжаление, ще минат още няколко дълги, непоносими дни, докато той дойде. От ярост тя взе да удря възглавницата си, после се разрида.

Зейнеп си поплака, но от това не олекна сладката тежест из цялото й тяло, после пъхна голите си крака в извезаните със злато обувчици и изведнъж чу зад стената на юртата конски тропот. Ако се съди по всичко, конниците не бързаха. Кой можеше да е това?… Тя повика робинята, която винаги седеше зад вратата й.

— Дъще на тюре… — каза възрастна сипаничава жена щом влезе и смирено се поклони пред нея. — Пристигна ваш племенник и иска да ви засвидетелства своето уважение.

— Какъв племенник?

С приятно предчувствие Зейнеп бързо скочи от постелята.

— От аула на Масан-бий…

— Ами!

Как да не се вълнува при тази новина. Масан е най-известният в Каркаралинския район окръг бий, потомък на Каздауста Казъбек от знаменития род каракесек. Пристигналият беше син на Агътай, най-близкия роднина на Масан. Казваше се Есиркеген. Беше на около седемнадесет години и учеше в баян-аулското руско училище.

Не заради това че беше знатен племенника скочи Зейнеп. Есиркеген бе с четири години по-млад от нея. А когато тя навърши четиринайсет и се очакваше да дойде сгодения за нея Конур-Кулджа, тя отиде да погостува в аула при роднините си. По това време там беше на гости и слабичко красиво единадесетгодишно момче с бадемови очи. Това беше Есиркеген, когото роднините канеха подред да нощува при тях. Нямаше нищо осъдително и в това, че слагаха непълнолетното момче да спи заедно с девойките.

И ето че веднъж през нощта, когато той гостуваше при родителите на майка си, го сложиха да спи в една постеля с две млади лели. Едната от тях беше сгодена — Зейнеп, а другата беше красавицата Хадиша, жената на султана на Атбасарския уезд. Стопанинът Кусбек тюре, най-близкият роднина на Масан, тогава не беше у дома си, затова пък там нощуваха двама младежи от тюре. Възрастната стопанка затова и настани Есиркеген да спи в женската постеля, за да не се случи нещо непозволено.

И това не беше напразно. В тези времена в традициите на истинските джигити беше да нарушават съня на девойките. Красивият чернобрад гостенин взе да разказва от своя ъгъл приказки на момчето, и той, затоплен между топлите тела на жените, скоро заспа.

Събуди от това, че му се присъни буря на езерото. И наистина големия руски никелиран креват се клатеше така, все едно че беше лодка. Той си спомни какво му каза старата баба, като го слагаше да спи: „Гледай никой да не открадне твоите лели… Ако има нещо, викай!“ Той протегна ръце към лицето на Хадиша напипа там твърда брада. Момчето, което вече разбираше много неща, ревнуваше красивата си роднина. Той се канеше силно да извика, но изведнъж усети как лежащата от другата му страна Зейнеп се мъчи да го прехвърли през себе до стената. Като усети, че се е събудил, тя изведнъж го стисна с горещите си ръце. „Хайде и ние да правим като тях!“ — прошепна тя и изведнъж го обзе нещо необяснимо. Той се подчиняваше безропотно на всичко, което тя правеше с него…

 

 

На заранта, смущавайки се от лелите, момчето избяга от тях рано-рано и чак до заминаването си не се отби повече при тях. И ето че сега е дошъл да навести леля си Зейнеп в аула й…

На колко години е?… Ами да, на седемнайсет… Зейнеп бързо се облече, сама оправи постелята си.

— Асалаумагалейкум!…

Влезе Есиркеген с прегънат на две камшик. Той отдавна не беше момче. За това най-добре говореше твърде гъстият мъх над горната му устна, опънатите твърди скули, широките рамене. Въпреки че Есиркеген учеше заедно с руснаци, той беше облечен по богатата мода на аулите. На главата му имаше красива синя кадифена шапка, обрамчена със сив каракул. Със синя плюшена яка беше и късият му сюртук от бяла камилска вълна. Широките панталони от синьо кадифе свободно падаха върху черните блестящи кожени ботуши с високи три пръста токове…

Зейнеп го огледа с бърз поглед целия, от главата до петите… Да, такъв младеж със сигурност може да предизвика любопитството на девойките. Тя тръгна към него с широко отворени обятия, страните на Есиркеген едва не се подпалиха от горещите целувки на лелята. Той почувства топлината на тялото й, спомни си случилото се с нея преди шест години и почти насила се освободи от прегръдката й.

— Е, как живее вашият аул? Как са майка ти, баща ти, живи ли са, здрави ли са?

Зейнеп сияеше от радост.

— Здрави са… Всичко е наред…

— Я гледай ти какъв джигит си пораснал! — Тя вероятно разбра, че той си спомни онази нощ и звънко се разсмя. — Разправяха, че учиш в града. Сигурно градските момичета са те научили на туй-онуй!…

Есиркеген се подразни, че тя говори с него с шеговит тон, но отговори учтиво:

— Там се налага да се учим от учители, а не от девойки…

— Хайде, хайде, недей да скромничиш. И на градските всичко им е същото, както при нас…

Бързо заклаха овен, сложиха самовара. Пиха кумис с настойка от пушена крайребрена мас на коза. За обед бяха поканени двамина аксакала. Те поговориха за нещата в света и като пожелаха добро здраве на жената на ага-султана и нейния племенник, си тръгнаха…

Зейнеп взе подробно да го разпитва за градския живот. Сякаш между другото тя се интересуваше дали за девойка от града или от аула се кани той да се ожени, а после направо го попита дали е опитвал с градски жени. Тя така съблазнително се смееше, че Есиркеген не знаеше накъде да гледа. Той се изчервяваше, хапеше устни, всеки път отговаряше не на място. Макар и да беше почти на седемнайсет, душата му беше чиста като пролетна цветна пъпка.

А пък Зейнеп… Колкото повече учудване имаше в прозрачночистите очи на юношата, толкова по-двусмислени ставаха шегите й. Тя лежеше по корем на постелята, подпъхнала възглавницата под себе си и непрекъснато го гледаше. От време на време риташе с крака и копринената тъкан се свличаше, разголвайки пълните й бели прасци. С малката си ръка тя рошеше косата му. Пухкавите й пръстчета потрепваха…

Никой в аула не възприемаше като грях дългото им прекарване заедно. И горкият юноша, който имаше вече съвсем други, по-високи понятия за отношенията между мъжете и жените, не знаеше къде да се дене. Той пристигна тук по настояване на дядо си Масан-бий, за да се поклони на роднината си и съвсем беше забравил за онази нощ. Когато слънцето клонеше към залез, Есиркеген се приготви да си тръгва, но Зейнеп не го пусна.

— Къде си се разбързал, да не би у дома да те чака млада жена? Пренощувай, почини си добре…

Тя толкова го молеше, че той бе принуден да остане. Вечерта Есиркеген навести другарите си, които също като него гостуваха за ваканцията при роднини. Те казаха, че ще тръгнат чак сутринта и той, волю-неволю, се върна в юртата на леля си.

Зейнеп му приготви разкошна вечеря, повика двама негови съученици и някои аксакали. Те си поговориха и се разотидоха по юртите късно след полунощ. Зейнеп сама постла пухена постеля на Есиркеген на почетно място, зави го с червена копринена завивка с кози пух, после загаси газената лампа, отиде зад таблата на леглото и взе да се съблича.

Тя се събличаше бавно, всичко клокочеше в гърдите й от безсилен гняв. Юношата се обърна на другата страна и се правеше, че спи дълбоко. Нямаше по-страшна мъка за нея. Въпреки цялата си настойчивост, тя не се решаваше открито да го повика при себе си или да легне до него. Като недостижима звезда в небето беше за нея този млад мъж, който лежеше на три крачки от нея, струваше й се, че ще умре, ако не стигне тази звезда.

Зейнеп се обръщаше от страна на страна върху огромния си никелиран креват, чуваше се сребърен призивен звън, който я разпалваше още повече. Пък и нощта беше невероятно задушна, струваше й се, че тялото й, обзето от сладка умора, се пече на бавен огън. Нима това пале не е мъж? Тук, до него, го чака такава наслада, а той си спи! Какво може да го спира?

Отначало тя искаше да стане и го изгони от дома си, после беше готова да падне на колене и да го моли за пощада. А той си спеше и сладко сумтеше насън… Не, това вече засягаше женската й чест! Нима тя е толкова грозна, че младите джигити спят с нея в една юрта и не искат да я докоснат!…

— О, почакай!… — прошепна тя, наметна халата си и излезе на улицата.

Есиркеген, който дотогава се преструваше на заспал, с любопитство погледна след нея. Той вече едва ли не заспа наистина, но в същото време се върна Зейнеп заедно с една робиня, която носеше голям меден леген за къпане. Роднината плъзна поглед към юношата, стиснал здраво очи и доволно се усмихна.

— Почакай, драги! — още веднъж прошепна тя.

Есиркеген учудено наблюдаваше през притворените си клепки приготовленията й. Робинята остави легена насред юртата, там, където палят огъня. После донесе от двора меден чайник и ведро с гореща вода. Зейнеп спокойно свали разкошния халат и остана гола-голеничка…

— Нищо, той спи! — каза тя на робинята и взе да се мие. Тялото й светеше на лунната светлина, която проникваше в юртата през отворения тундук. Робинята я поливаше с вода, тя се къпеше, придържайки тежките си гърди. Дългите й черни плитки се виеха между тях, губейки се някъде в полутъмата на бедрата. От нея се носеше аромат на градски сапун…

Есиркеген взе да стене. Тя доволно шавна пълните си бели рамене и заповяда на робинята да изнесе всичко навън. После затвори вратата с куката, застана на същото място насред юртата и взе дълго и старателно да бърше голото си тяло с голяма мека кърпа.

Есиркеген се побъркваше сред пухените постелки. Той вече се надигаше, за да отиде при нея, ала изведнъж се чу приближаващ се конски тропот. Залаяха, заръмжаха кучетата в аула, в нощта се чуха силни мъжки гласове. Чуваше се как неизвестни конници се приближиха до самата юрта, взеха да слизат от конете.

— У дома ли си, проклета жено?

Това беше Конур-Кулджа. Зейнеп бързичко скочи в кревата и се обади вече оттам:

— У дома съм, че къде да съм… — гласът й беше учудващо сънен. — Къде да бъда по това време?… Ти не можа ли да избереш друго време да се върнеш!

Тя зашляпа към вратата, отвори. Конур-Кулджа нахълта, зае половината юрта.

— Хора загиват… Целият Есил е червен от кръв, а ти си спиш тука, не знаеш що е грижа.

Сънят сякаш избяга от Зейнеп.

— Какво е станало?

Конур-Кулджа не я удостои с отговор. Едва когато свали украсения си със сърмени ширити полковнишки мундир, ага-султанът забеляза свития на постелята си Есиркеген.

— Какъв е този космат дявол тука? — страшно изхриптя той на жена си.

— Моят племенник от аула на Масан-бий…

— Нещо не се свършват племенниците ти, щом мъжа ти го няма! — промърмори успокоен Конур-Кулджа. — Не е ли син на сестрата на Жамантай, който учи в града?

— Той е, Есиркеген…

— Е, спи си тогава, джигите. Заранта ще говорим. — Той седна на скърцащия креват, протегна краката си в кожени ботуши: — Жено, свали ми ботушите!

Зейнеп оправи фитила на лампата, свали ботушите му, отнесе ги настрани и едва тогава забеляза, че мъжът й е бледен като мъртвец.

— Какво ти е? — В гласа й се долавяше състрадание. — Какво се е случило? Защо не ми кажеш?

Конур-Кулджа заръмжа като вързано куче:

— Какво общо имаш ти с цялата тази работа! Не бой се, това, дето ти трябва винаги, съм го донесъл цяло и невредимо. Поне това, слава Богу!… По-добре ми дай кумис, ако имаш…

Зейнеп наля в голяма пиала кумис, подаде я на Конур-Кулджа, останал само по долна риза:

— Иди навън и виж как са се разположили моите хора!

Тя излезе и бързо се върна:

— Освен стражите покрай аула, не се вижда никой…

— Добре, че не са разтревожили хората. Нека да изглежда, че ни няма тука… Добре, ела насам!

Той я дръпна грубо към себе си, стовари се върху нея, без да обръща внимание на Есиркеген, който лежеше на три крачки, едва избегнал смъртта…

 

 

Като се събудиха сутринта, хората узнаха за превзетата от сарбазите на Кенесаръ Акмолинска крепост. Доста хора тайничко се радваха на това. На пръв поглед изглеждаше, че разрушителният ураган на войната е отминал този останал настрани аул, но тревогата се усещаше във всичко.

Докато пиеше сутрешния си чай, Конур-Кулджа строго погледна младата си жена:

— Хайде, стига рева заради тази крепост. Като му потрябват на белия цар крепости — ще си построи други. Кара-Иван сега е на път за Омск. Нека се занимава с това с генерал Тализин. Аз си имам мои работи до гуша…

— Да, трябва да мислиш за своите работи…

Тя избърса обилните сълзи от лицето си и отново светна. Погледът на ага-султана се спря на Есиркеген:

— Ти добре ли можеш да пишеш на руски?

— Мога…

— Писарят ми загина в Акмолинск. Докато не намеря нужния човек, остани тук.

Зейнеп не се сдържа:

— Ама той ще изостане в училище. Покани за това по-големия…

По-големия тя викаше на Жанадил.

— Погуби по-малкия, а сега искаш и големия — избуботи Конур-Кулджа. — Стига толкоз, не се намесвай в мъжките разговори. Ако си избираш съседи по съвет на жена си, непременно ще паднеш в ръцете на врага. Жанадил никъде няма да се дене, ще се намери работа и за него…

— Добре, ще остана — съгласи се Есиркеген.

— Ами тогава прочети и ми преведи тази хартия. Тя пристигна отдавна, но заради този кръвопиец Кенесаръ така и не я разгледах… Чети на глас, че нещо ме болят очите…

Това беше отговорът на генерал Тализин на писмото на Конур-Кулджа, в което ага-султанът молеше да му възстановят загубите от това, че джигитите на Кенесаръ отведоха от добитъка му. Генералът му обясняваше създалото се положение, обещаваше в най-близко време да вземе съответните мерки по отношение на Кенесаръ, а по повод на възмездяване на загубите беше дописал едва няколко думи. Той препоръчваше това да стане за сметка на допълнителен данък.

„Разрешавам да попълните загубите за сметка на поверените ви киргизи…“

Есиркеген прочете това и очаквателно погледна Конур-Кулджа.

Конур-Кулджа се навъси… Ако толкова генерали с блестящи медни копчета не могат да обуздаят един Кенесаръ, то защо тогава искат толкова много от него! Най-лесно е да предложиш допълнителни данъци, ама как да стане това?

Сега, когато в Кокчетауския и Каркаралинския уезд взеха да събират ясак по разпореждане от хиляда осемстотин двадесет и втора година — по една глава добитък на всеки сто, — то колко аула незабавно се прехвърлиха към Кенесаръ. Добитъкът за казахите винаги е бил по-скъп от живота, защото няма той друго богатство.

„Да, опитай сега да върнеш седемнайсет хиляди породисти коня. Хората са обеднели през зимата и все по-често гледат към степта: не идат ли джигитите на Кенесаръ. Вярно е, че казахите на Кара-Откел благодарение на мене са освободени от данъци до четирийсета година, а на доброто трябва да се отплащаш с добро. Ако сами не се сетят за това, ще се наложи да им се напомни. Защо Кенесаръ можа да ми вземе конете, а аз трябва да се церемоня с някакъв си прост народ? Ще взема, ще откъсна заедно с живо месо, ако се противят. Съдбата им е в мои ръце и нека да го знаят.

Освен това, нима не зная аз техните настроения? Всеки от тях в душата си е метежник. Нека да се сърдят на своя Кенесаръ за допълнителния данък!

Засега трябва да се отиде в Омск и да се поговори на четири очи със самия генерал-губернатор Горчаков. Той, разбира се, веднага ще ме приеме. Дори обикновения черен казах Боштай Турсънбаев го прие князът, когато онзи му съобщи, че баян аулските жители искат да се прехвърлят към Кенесаръ. И изпрати натам голям отряд. Горчаков трябва да ме разбере, че то да се надявам само на Тализин…“

След чая Конур-Кулджа остана насаме с Есиркеген и разпредели допълнителния данък за седемнайсетте хиляди коня в своя полза между деветте из осемнайсет волости на Акмолинския окръг. Това бяха волости, които засега не бяха въвлечени в метежа на Кенесаръ. Седем волости трябваше да дадат всяка по хиляда коня, а частично подкрепящите Кенесаръ Атбасарската и Кургалджинската волости — по хиляда и петстотин. В заповедта до волостите, написана веднага от Есиркеген, се посочваше изрично, че ще се приемат за сметка на този данък само породист и млади коне.

Конур-Кулджа разпрати заповедта по места и взе да се готви за пътуване до Омск. Скоро пристигна Жанадил, който беше изпратен да преселва аулите на старшите жени на ага-султана — Кайниса и Аккагаз — по долното течение на Есил. Освен това Конур-Кулджа срочно повика при себе си ага-султаните: на Каркаралинския окръг — Жамантай Тауке-улъ, на Кокчетауския окръг — Зилгара Каратока-улъ и на Аманкарагайския окръг — Чингиз Вали-улъ. Той искаше всички тези влиятелни хора заедно да поискат от генерал=губернатора бързи и решителни действия против Кенесаръ. Само войска и оръдия можеха сега да повлияят на хода на събитията…

Ако в Омск вземат пак да се бавят, ага-султан е решил да започне преки преговори с Кенесаръ. Това, разбира се, не е лесно, но е напълно възможно. Вечната вражда все едно ще си остане между тях, но мирът сега би бил изгоден за двамата. Кенесаръ иска да обедини казахите за свои цели, и ако преклониш пред него глава, ще бъде принуден да се съобразява с това…

„Мъжете не се помиряват, докато не се скарат. Дай ръка, тюре, и ще ти служа вярно!…“ Така ще каже той, отивайки при Кенесаръ със своите туленгути. А когато се появи удобен случай, то отблизо е по-лесно да го използваш. Със същата тази ръка ще стисне врага за гърлото… О, всемогъщи Аллах, дай му само да дочака този светъл ден!

Ала съседните ага-султани се бавеха. Едно след друго идваха писма: из окръзите има бунтове и стана опасно да се излиза извън охраняваните от войниците райони. Те се присъединиха единодушно към молбата му за изпращане на войски. И съветваха да се използва настъпващата зима за борба с метежниците. През зимата действията на конните маси са ограничени, при това Кенесаръ вероятно за зимата ще разпусне по домовете им своите сарбази и ще остане с триста-четиристотин телохранители и батъри…

Щом получи тези отговори, разбра Конур-Кулджа колко опасен е станал Кенесаръ, но не се изплаши, а се разяри… Страхливци са те, страхливци! Но това няма да ги спаси. Доколкото познава Кенесаръ, той ще ги унищожи един подир друг, всеки в собствената му бърлога…

Есиркеген, изпълнявайки всички разпореждания на ага-султана, го наблюдаваше внимателно. Разказите за подвизите на батърите на Кенесаръ, украсени с легендарни подробности, се предаваха от уста на уста, и той не можеше да ги отмине равнодушно. Младите джигити отдавна бълнуваха тези подвизи, мнозина от тях бяха готови да се устремят във войската на метежния султан. Есиркеген освен това беше под влиянието на дядо си Масан, който донякъде симпатизираше на Кенесаръ. Пък и самият Жамантай в последно време не се проявяваше като пряк враг на Кенесаръ, а предпочиташе да си мълчи. Хората наоколо, особено връстниците на Есиркеген, открито хвалеха метежниците.

Когато Конур-Кулджа предрече, че Кенесаръ ще издуши враговете си всеки в бърлогата му, Есиркеген неволно се начумери. Ага-султанът забеляза това и с учудване го загледа. Можеше ли той да знае, че именно от руските училища, в едно от което учи племенникът на младшата му жена, в бъдеще ще излязат най-опасните хора — революционерите, и Есиркеген ще бъде един от тях…

Десетима джигити съпровождаха ага-султана в Омск. Искаха да тръгнат преди обед при хубаво време, но откъм Саръ-Арка задуха студен вятър, тежки облаци взеха да застилат небето. При Конур-Кулджа влезе телохранител:

— Ага-султан, един човек иска да влезе при вас!

— Откъде е?

— Отказва да каже името си и иска да говори само с вас…

— Пусни го, но му вземи оръжието!

Откакто убиха Чингиз, той взе да се бои от непознати посетители. Кенесаръ можеше да изпрати при него убиец във всеки момент, и сега претърсваха всеки, който влизаше при ага-султана.

Конур-Кулджа очаквателно гледаше към вратата. Влезе бледен слаб джигит със сини очи. Есиркеген потръпна от неприятния хладен поглед на влезлия.

— Асалаумагалейкум! — поклони се той.

— Уагалейкумасалям… Казвай, защо си дошъл!

Това беше Самен, тайният човек на Ожар… Конур-Кулджа разбра това, поглеждайки крадешком към колана на джигита. Ножът и чакчата за тютюн висяха отляво, а не отдясно, както обикновено. Есиркеген улови погледа на ага-султана и се учуди.

— Къде е самият стопанин? — попита Конур-Кулджа.

— В отряда на Байтабън и не може да дойде дори и за един ден…

Джигитът не продължи нататък и посочи с очи Есиркеген. Но Конур-Кулджа му даде знак с ръка:

— Говори, той е свой, роднина е…

— Важно съобщение! — Джигитът беше явно развълнуван. — Кенесаръ изпрати против вас два силни отряда начело с Агибай и Байтабън. Отрядът на Агибай вече е в долината Каражар и утре тръгва срещу Каркаралъ. Те искат да отведат табуните на ага-султан Жамантай. Кенесаръ му е ядосан, защото се колебае…

— Накъде отива отрядът на Байтабън?

— Аз съм в отряда на Агибай… Отрядът на Байтабън върви отзад и на разсъмване ще бъде тук. Кенесаръ го изпрати да отведат останалите ви коне.

Конур-Кулджа почервеня.

— Колко са?

— По четиридесет човека във всеки отряд.

— Само толкова! — страшно се навъси ага-султанът. — Съвсем е онаглял този разбойник. Не, време е да му покажа, че не е добре да се шегува с мене… Казваш, че са в долината Каражар?

— Да, утре тръгваме към Каркаралъ, а те идат насам. Имат малко време за почивка…

Конур-Кулджа повика разсилния и заръча да дойде началника на туленгутите Асългерей.

— Те знаят ли къде пасат моите коне? — отново се обърна той към Самен.

— Всички знаят… На мен ми каза този, дето ме изпрати.

Сега Есиркеген разбра всичко. Значи в стана на Кенесаръ има очи и уши на ага-султана. Що за хора са това, той не се решаваше да пита.

— Къде мисли Байтабън да намери конете ми? — попита Конур-Кулджа, все още невярвайки, че метежниците са успели да разгадаят неговата хитрост.

— На Есил, на завоя към Иртиш.

Конур-Кулджа мръсно изпсува.

— Как са разбрали всичко това?

— Този човек не можа сам да се откъсне от отряда. Имам за вас още нещо.

— Можеш да говориш! — още веднъж разреши Конур-Кулджа.

— Някъде тук се крие в камъша някой си Абдувахит, Кенесаръ му е поръчал да донесе главата ви…

— Какъв Абдувахит?

— Бивш ваш туленгут. — Самен се ухили. — Дъщеря му се казва Кумис…

Земята е пълна със слухове. Есиркеген с едно ухо беше дочул историята за насилието над Кумис. Освен това миналата година, когато отиваше да се учи и минаваше през владенията на Конур-Кулджа, обърна внимание на красивата дъщеря на туленгута. Есиркеген дори я помоли да му даде кумис и дълго не искаше да си тръгва от тяхната юрта. Когато до него стигна слуха за това насилие, той се почувства така, сякаш бяха поругали негова сестра. И ето сега се налага да седи редом до насилника и на всичкото отгоре да изпълнява заповедите му!… Скъпо би дал юношата да каже в лицето на ага-султана всичко, което мисли за него…

Влезе началника на туленгутите на ага-султана, Асългерей, висок, с черни мустаци. Конур-Кулджа му преразказа подробно всичко, което чу от Самен и заповяда незабавно да тръгват към долината Каражар.

— Най-главното е — да не се допусне Агибай в посока към Каркаралъ и да бъде заловен изненадващо на място! — Ага-султанът отпусна косматия си юмрук на килима. — А за нашата помощ ще разкаже на Жамантай този млад джигит, Есиркеген.

Есиркеген кимна мълчаливо.

— Ще му разкажеш всичко, което си чул. — Конур-Кулджа сега се обръщаше право към Есиркеген. — Нека знае кои са му врагове и кои приятели. И го предупреди: ако Кенесаръ се е заловил с него, няма да спре. — Той се обърна отново към Асългерей: — Заседни със сарбазите по пътя към табуните. Обкръжи отряда на Байтабън и нито един да не си тръгне жив! Докато се върна, намери и окови във вериги Абдувахит. Ще го наказвам сам!

— Може би за известно време ще отложите пътуването си до Омск, султане мой… — В гласа на началника се долавяше неувереност. — Под ваше предводителство ще се справим по-бързо с тях…

— Ако не рискувате да се биете с някакви си петдесетина разбойници, то тогава защо носите оръжие! — възмути се Конур-Кулджа, но се виждаше добре, че е изплашен до смърт от вестта за Абдувахит, който се крие в тръстиките.

Конур-Кулджа възложи всички важни дела на Асългерей и, въпреки лошото време, в същия ден се отправи в Омск. По пътя той два пъти сменя конете при такива богати като него съседи и на четвъртата заран вече беше пристигнал.

Често идваше в този град Конур-Кулджа, неведнъж се срещаше с известни царски сановници. Два случая му бяха особено приятни. Първият беше през 1829 г., или годината на кравата по казахски, когато празнуваха четиридесетгодишнината на Омската школа за военни преводачи. Самият Сперански, автор на закона за сибирските киргизи, присъстваше на тържеството. Първото офицерско звание щабскапитан тогава беше присъдено на Конур-Кулджа. Сега той е подполковник…

Второто, което запомни, беше откриването на Омския кадетски корпус по-миналата година. Огромната четириетажна сграда блестеше от светлини. Княз Горчаков обърна внимание на Конур-Кулджа измежду всичките ага-султани, два пъти мина с него, хванат под ръка през цялата ярко осветена зала. Другите ага-султани едва не се пръснаха от завист.

Напетите, безупречно облечени офицери кръжаха с дамите си под звуците на валс. Князът премести погледа си върху групата облечени в еднакви униформи казахски юноши — синове на всичките тези поканени бийове и султани.

— След двадесет и пет години и те ще бъдат също такива бляскави офицери! — каза той. — Всички казахи ще станат други…

Конур-Кулджа винаги да се съгласяваше с началството, но този път не можа да скрие съмнението си.

— Ами ако казахите не поискат?

Князът го погледна строго:

— Какво значи, че няма да поискат, скъпи мой? — Вие сте човек просветен и разбирате ползата за своя народ. Цивилизацията най-често се постига с пръчки, както е правел в Русия великият Петър…

Конур-Кулджа хареса ясния и прям отговор на княз Горчаков. Бяха му разтълкували какво е цивилизация и акмолинският ага-султан си помисли, че й служи от детските си години. Във всеки случай, при тази цивилизация най-удобно ще му бъде на него, Конур-Кулджа. Не трябва да си глупак и да се караш с началството. А простолюдието трябва да си знае мястото. Той добре разбираше това…

Сега, наближавайки Омск, Конур-Кулджа си спомни старата легенда за Чингизхан. Попитал той веднъж своите приближени коя е най-висшата наслада за човека. „Ловът на лисици със сокол на ръката!“ — отговорил един от батърите. „Да прегърнеш любимата си“ — казал друг. „Да управляваш народа от златен трон!“ — решил трети. „Всички вие грешите — казал «Разтърсващия вселената». — Най-високата наслада за човека е да победи врага си, да му отнеме всичко, да го води на въже като куче и пред очите му да се наслаждава на жена му и на дъщерите му!“.

Какво пък, истина е казал великия прародител. Ала готов ли е той, Конур-Кулджа, да умре веднага след като настъпи главата на Кенесаръ и легне върху старшата му жена Кунимжан? Тази, която Кенесаръ му отне…

 

 

Конур-Кулджа влезе в града по добре отъпкания път, с дървета от двете страни, спря за няколко минути, за да помисли къде да отседне. На големия площад пред него се издигаше джамията на омските мюсюлмани с две минарета. Близо до нея се намираше грамадна къща от червени тухли, в която живееше ахон Мухамед-Шариф Хабдрахман-оглъ. Отляво, точно отсреща, стоеше украсена с позлатени кръстове църква. А зад нея се извисяваше прекрасният двуетажен бял дворец на генерал-губернатора. Особено изпъкваше мансардата с прозорци, които гледаха към всички страни на света под синия, досущ като моминска тюбетейка, покрив. Това беше работният кабинет на княз Горчаков…

Конур-Кулджа реши да отседне при ахона. Мухамед-Шариф го прие с разтворени обятия. Ага-султанът разбра от него, че генерал Тализин е болен и се зарадва. Сега можеше с пълно право да моли за спешна аудиенция самия княз.

На другия ден княз Горчаков сам покани ага-султана Конур-Кулджа Кудайменде. Считайки се донякъде отговорен за предаването на Акмолинската крепост, Конур-Кулджа почувства известна нерешителност и помоли ахона да отидат заедно. Но генерал-губернаторът прие само него…

Висок снажен офицер за особени поръчения му направи знак с ръка и Конур-Кулджа предпазливо премина през грамадна, тапицирана с черна кожа врата. Този кабинет му беше познат отдавна. Просторна висока зала с меки столове покрай стените, в дъното — масивна маса, покрита със зелено сукно. Над креслото с висока резбована облегалка — огромен чак до тавана портрет на негово императорско величество самодържеца Николай I в цял ръст. А на раменете на царя има полковнишки еполети, почти такива като на мундира на ага-султана.

На масата беше поставен изгърбен бронзов орел с разперени криле, който в ноктите си държеше мастилница. А зад масата имаше човек, който приличаше на този хищен орел — владетел на живота и смъртта на хората, намиращи се под неговата власт, генерал-губернаторът на Западен Сибир княз Горчаков. Косата му бе късо подстригана, на бледното му матово лице бяха щръкнали твърди рижи мустаци, погледът му беше непоколебим. Той стоеше, не предложи и на госта си да седне.

— Подполковник Кудайменде!… — Гласът на княза беше равен и глуховат. — Поканих ви, щом разбрах за пристигането ви в Омск. Добре са ни известни подробностите за размириците в киргизките степи. Войсковият старшина Карбишев вече ми доложи как сте проиграли Акмолинската крепост. Вас заедно с него трябва да ви съдят за неизпълнение на воинската клетва, ала този път ви прощаваме… Тъй значи! Сега казвай за какво си дошъл, какво искаш от нас. Само по-бързичко, без церемонии.

Князът наистина нямаше време. Той беше голям любител на кучетата и това лято си беше изписал от Англия великолепна кучка сетер. Тя сега беше болна и князът беше повикал най-добрият ветеринар от Томск. Той току-що бе пристигнал, а пък князът искаше да присъства на прегледа на кучето. Ага-султан Конур-Кулджа не знаеше това и се смути. Най-много се боеше генерал-губернаторът да не си тръгне, без да го изслуша.

— Ваше превъзходителство! — буквално молейки изрече Конур-Кулджа, като реши да каже само най-важното от всичко, което беше намислил. — Кенесаръ — този размирник и разбойник — набира сили с всеки изминал ден. Ако не го унищожим още тази зима, другото лято няма да можем да го надвием!…

Княз Горчаков го погледна в упор:

— Ти как мислиш?

— Има опасност към него да се присъединят многобройни къпчаци, заселени из Тургай, а също родовете от Младшия жуз от бреговете на Иргиз, Илек и Емба. Ако продължава така, да не вземе наистина да събере цялата степ в ръцете си!

— Глупав народ са казахите! — Мустаците на генерал-губернатора щръкнаха нагоре. — Да се бунтуват против негово императорско величество! Нима не им е ясно, че някой си там Кенесаръ, дори да има десет пъти повече сили, няма да надвие редовната войска. Сега не са времената на Абълай.

— Напълно е вярно, ваше високо превъзходителство! — успя да вметне Конур-Кулджа. — Умните хора и не си помислят за това. Само Кенесаръ, че да угоди на собствените си цели.

— Този Кенесаръ се осмелява да ми пише, все едно ми е равен. Предлага ми преговори и вярна служба, за да призная казахската самостоятелност. Ами че така няма да сме империя, а дявол знае какво! Затова не съм и отговарял на безумните му послания.

— Разбойник е той, ваше превъзходителство! Отвлича и последния добитък от верните слуги на негово императорско величество, оставя сираци…

Князът не обърна внимание на думите на Конур-Кулджа и продължи мисълта си:

— Какво толкова има в това да се подчини? Трябва да го смята за голямо щастие. Аз, например, съм княз, ама намирам голяма радост в това да служа на престола. И всеки, който е предан… Не, киргизите са неблагодарни. Лично докладвах на негово величество: „Най-добрият начин да установим отношения с казахите е да ги държим в постоянен страх“. Така мисли и държавният министър Чернишев. Който не разбира накъде вървят нещата, трябва да бъде натикан в миша дупка… За тяхна полза е!

— Нима и ние не сме на това мнение, ваше високо превъзходителство! — Конур-Кулджа тихомълком изтри потта от челото си. — Ние ви умоляваме по-бързо да пратите войски и да накажете метежниците. Всичко, което е възможно от наша страна…

— Сега се подготвя план как да бъдат унищожени бандите на Кенесаръ и да бъде умиротворена казахската степ. Ти ще вземеш участие… — Княз Горчаков си спомни за пристигналия ветеринар и се разбърза. — Всичко останало ще разрешиш с началника на областта Тализин. Като се оправи негово превъзходителство…

Конур-Кулджа си тръгна от генерал-губернатора объркан. Ала като се видя с оздравелия генерал Тализин, се окуражи. Макар че получи лична охрана едва от стотина войници, затова пък разбра, че за началото на следващото лято се подготвя голям военен поход срещу Кенесаръ. А както е ясно, през зимата Кенесаръ не може да предприеме нещо сериозно. От малките отряди може да се отбранява и със собствени сили.

Ала щом наближи своя аул, ага-султанът научи, че метежниците на Агибай и Байтабън са откарали всичките му останали коне. Конур-Кулджа сега беше беден като последния туленгут…

Ето как стана всичко.

Когато Конур-Кулджа потегли за Омск, Есиркеген по негово поръчение се отправи към роднината си Жамантай. От главата на юношата не излизаше това, което видя и чу в дома на ага-султана. Той си спомни какво си говореха съучениците му в училище. „На нашето лятно пасище — джайляу са започнали да строят крепост — значи, аулът ще се отмести нататък, към пясъците“.

Някои твърдяха открито, че трябва да се противопоставят на това. В града взеха да се появяват все повече странни руснаци, каторжници, „врагове на престола и отечеството“, както ги наричаха някои учители, като дори забраняваха да се разговаря с тях. Тези странни хора говореха за царската колониална политика, за разбойничествата и грабежите, извършвани от чиновниците, за правото на народа да бъде свободен. Имаше и учители, които им съчувстваха…

Доста беше чувал Есиркеген и за батъра Агибай от рода шубъртпалъ. Та и самият той беше от този род и се гордееше с Агибай, за когото в степта се разправяха легенди. Сега над батъра беше надвиснала смъртна опасност, а юношата си блъскаше главата как да му помогне.

Заедно с приятелите си той тръгна от аула на леля си, ала един заек пресече пътя им. Младите джигити, както си му е редът, го подгониха. Конят на Есиркеген беше най-добрият от всички и го отнесе много напред. Заекът се скри в крайбрежните тръстики, а юношата едва не настъпи спящия в камъша човек. Това беше Абдувахит, за когото предупреждаваха ага-султана.

Абдувахит скочи и замахна с боздугана, но юношата го предупреди, че не е враг. Пък и бившият туленгут смътно си спомни момчето, което някога беше пило кумис в неговата юрта.

— Ти май си потомък на Масан-бий… Той не е лош човек.

Отчупеното парче злато не блести по-малко от цялото кюлче…

— Да, не съм враг! — възбудено повтори Есиркеген.

Не биваше да се губи време и той незабавно разказа всичко, което беше чул в юртата на ага-султана. Абдувахит тутакси яхна коня, който пасеше наблизо и изхвръкна от тръстиките.

— Не забравяйте да предадете, че в отряда на Байтабън има някой, който е предан на Конур-Кулджа! — извика след него Есиркеген. — И вие внимавайте. Знаят за вас и ви търсят, за да ви убият!…

Абдувахит пристигна в долината Каражар, успя да предупреди батъра Агибай за капана и батърът отведе отряда си. Присъединиха се към отряда на Байтабън и неочаквано нападнаха туленгутите, които охраняваха конете на ага-султана, после туленгутите избягаха. Метежниците отведоха със себе си всички коне.

Джигитите на Асългерей се хвърлиха след тях и ги настигнаха. Ала те очакваха нападение и дадоха отпор. Дори самият вид на Агибай, яхнал бойния кон Акълак, и Байтабън със Серкесан внушаваха такъв страх, че нукерите на ага-султана побягнаха. Сред сарбазите метежници имаше само няколко ранени, сред тях и Ожар. Конят му си навехна крака, стъпвайки в дупката на някакво животно. Нукерите едва не го заловиха, но той се отбраняваше здраво. Всички видяха това. Не видяха само как той успя да прехвърли на един от хората на Конур-Кулджа кесията с поредното донесение.

Най-много съжаляваше батър Агибай, че не можа този път да си разчисти сметките с ага-султана Жамантай, към когото изпитваше люта ненавист от ранно детство. Не беше възможно сега да се напада Каркаралъ с малко сили. Наложи се да се върне с отряда на Байтабън.

А пък Конур-Кулджа дори се разплака щом разбра, че е загубил всичките си коне. Дълго ли можеш да се задържиш като ага-султан, ако нямаш богатство? Колко му струват само чиновниците! Ами славата, уважението, страхът на враговете — всичко се създава с богатство!… Имаше само едно утешение — че в схватката е загинал Абдувахит, бившият му туленгут, заради когото той не спеше нощи наред…