Илияс Есенберлин
Хан Кене (11)

III

През 1841 година, или в годината на кравата, през седмото число на месец къркуйек — септември, край гроба на Алаш се събраха предводителите на трите жуза. Като обвиха Кенесаръ в бяла постелка, те го вдигнаха над тълпата и го провъзгласиха за хан на всички казахи…

Йосиф Хербрут, който по това време се намираше в Тургай, разбра, че отсега нататък започва нов период в движението. Кенесаръ бе постигнал личната си цел, в бъдеще хората трябваше да се борят не за свободата си, а за хан Кенесаръ. Получил осветената от древните традиции власт, той щеше да я употреби според своите виждания и с присъщата му жестокост. С една дума, настъпваше периода на обикновен деспотизъм, до което водят всички подобни движения. Пък и нима само в Казахската степ се случваше подобно нещо!

„Кенесаръ!… Кенесаръ!…“ Все по-често се разнасяше този зов в бой и на тържества, изтласквайки всички други призиви. Скоро, много скоро щеше да остане само той и хората щяха да започнат да напускат хана. Все повече щяха да стават недоволните и волю-неволю Кенесаръ ще бъде принуден да засили терора. А след това нещата няма да потръгнат. Терорът на свой ред ще породи нови недоволни. Така и ще се задави това движение в пуснатата от самото него кръв…

Да, ханският, императорският или който и да е друг трон веднага става мястото, от което хората престават да виждат нещата в истинската им светлина. Но нали в обкръжението на Кенесаръ има и умни хора. Ето например Таймас или Сайдак ходжа. Може би да поговори с тях?…

Десет години бе прекарал Йосиф Хербрут сред казахите и те му станаха близки. Понякога се хващаше, че даже мисли на казахски. И понеже разбираше сега цялото безсмислие на по-нататъшната война, като познаваше кървавите стремежи на Кенесаръ, не можеше просто така да остави неговия лагер.

Но що се отнасяше до решението му да поговори със съветниците на Кенесаръ, то Йосиф Хербрут не бе отчел установените от векове отношения в степта. Работата бе в това, че Кенесаръ, както вече неведнъж беше се случвало в историята на казахите, беше успял да сплоти около себе си мнозина от прославените родови батъри и роднини тюре. Те се опираха на него и му бяха предани до последна капка кръв. Не в самите тях се таеше неговата сила, а в това, че всеки батър или тюре също така беззаветно бе следван от голям аул или цял род. Свързани здраво чрез неписаните закони на родовия строй, казахите просто не познаваха други отношения…

Трагедията се задълбочаваше още и поради това, че като не познаваха други форми на държавност и нямаха никаква представа за тях, казахите често възприемаха ханската власт като символ на своята държавност и териториално-правна цялостност. Те все още не разбираха, че движението на Кенесаръ все по-бързо се превръщаше в обикновена кървава борба за ханския престол между няколко големи феодални групи. Кенесаръ, който бе съумял да използва мощното народно движение, се бе оказал по-умен, по-хитър и по-далновиден от останалите…

Да, той наистина не бе обикновен човек и Йосиф Хербрут разбираше неговата лична трагедия. На опасните завои на историята обикновено изникват такива характери. Но сега Кенесаръ увличаше след себе си в бездната един цял народ. Нови реки от кръв и сълзи щяха да се пролеят на тази нещастна земя!…

Йосиф Хербрут не успя да поговори с Таймас, Абългазъ или Сайдак ходжа. Отново му се наложи да се срещне със самия Кенесаръ…

Връщайки се по заповед на Перовски през есента на миналата година от кокандския поход, Кенесаръ отново разпусна през зимата по домовете своята войска. А той презимува с немногобройни аули от туленгути по горното течение на Тургай. През цялата дълга зима той нито веднъж не се обърна към Перовски или към Хенс, които смяташе за клетвопрестъпници. Единствено Байтабън бе ходил тогава в Оренбург, за да види своята Алтъншаш.

Именно Байтабън донесе неприятната новина за свалянето на Перовски и назначаването на Обручев за военен. Перовски, според императора, се бе оказал твърде либерален към инородците. Генерал Хенс също го очакваха големи неприятности и по неговото дело бе започнато разследване.

Кенесаръ веднага усети с какво го заплашваше това. Той незабавно разпрати куриери по своите аули, за да се съберат отрядите по-рано от обикновеното, без да дочакат топенето на снега, на могилата на Алаш, на Кара-Кенгир. От донесението на Алтъншаш, предадено неотдавна по верен човек, той знаеше, че генерал Обручев не вярва в предаността на Кенесаръ. Това означаваше, че Горчаков, до известна степен удържан досега от съглашението между Перовски и Кенесаръ, вероятно скоро ще започне операциите си — ръцете му сега бяха развързани.

През месец кокек — април 1842 година — годината на барса — Кенесаръ заедно с няколко батъра замина да половува в планината Аксакал-Тюбе, недалеч от мястото за презимуване на по-младата му жена. Възползвайки се от отсъствието му, есаул Сотников в изпълнение на заповедта на сибирския генерал-губернатор нападна родовия му аул и отведе по-възрастната жена на Кенесаръ — Кунимжан, заедно с двете му малолетни деца и някои роднини на хана. Освен това беше отведен и всичкият добитък…

След като се върна в аула си, Кенесаръ започна да търси начин да освободи Кунимжан с децата. Но в това време Сотников начело на казаци и ага-султанови туленгути извърши нападение над аула на по-младата жена на Кенесаръ в Аксакал-Тюбе и над аулите на покойните Саржан и Есенгелдъ. Този път сблъсъкът беше сериозен: бяха убити повече от сто души, като заложници бяха взети двадесет и пет човека, бяха отведени хиляда камили, три хиляди и петстотин коня и десет хиляди овце…

Накрая освирепелият Кенесаръ не се покори, а реши да отмъсти жестоко. Именно в този момент се срещна с Йосиф Хербрут.

— Утре ще се проведе общ сбор на гроба на Алаш хан — каза му Кенесаръ. — Тръгвай с мене!…

Тръгнаха на сутринта. Бе краят на април и буйна зеленина заливаше степта. Гълъбовосините върхове на Аргънат, Улътау, Кичитау, Аиртау мамеха с някаква първородна чистота. Това бе неприкосновено място, недокоснато от човешка ръка. Въздухът опияняваше, изпълваше с радост сърцето…

Единствен Кенесаръ не усещаше това. Лишен от Кунимжан и децата, той съвсем бе заприличал на вълк, който освен това бе изгубил и потомството си. При това усещаше, не можеше да не усети с вълчето си сърце неизбежно приближаващия се край. Всичко говореше за това: вече прекият отказ от подкрепа от страна на някои родови вождове от Средния и Младшия жуз, напускането на подвластните му земи от редица аули, зачестилите нападения на наказателните отряди.

Но Кенесаръ не сменяше политиката си. Без да закача засега подчинените на оренбургския военен губернатор укрепени пунктове и казашки селища, той не прекрати набезите срещу онези аули, които не се бяха присъединили към него, отвеждаше животните, грабеше имуществото. Всеки път все по-кървави ставаха нападенията му. И все по-често неговите сарбази се натъкваха на растящата съпротива на простия народ. Страната бе уморена от метежите…

Повече от всичко бе повлияла на настроението на Кенесаръ размяната на писма с едрия бий от Средния жуз Балгожа, който не бе пожелал да подкрепи Кенесаръ въпреки заплахите и обещанията. Писмата според древния обичай на степта бяха съставени като напевни стихове. От името на Кенесаръ писмото до Балгожа написа Сайдак ходжа:

Старейшина на двата рода,

от мъдреците по мъдрец,

един другиму ризите си да разкъсваме

Няма ли да се изморим накрая?

Нима други врагове

не видяхме досега?

Долините отне Коканд,

царят руски — подножието на планините.

Изтикват ни чуждоземци,

заплашват ни от градовете,

свободата своя казахът

нима е готов да предаде?

 

Нека да сключим

между всички родове мир,

и да управлява нека страната ни

Кенесаръ батър.

Но опрял се на Тургайската крепост, бий Балгожа не се страхуваше от Кенесаръ. Още миналата година, разгневен от отказите му и с цел да опозори Балгожа, Кенесаръ изпрати в неговите владения войнствената си сестра Бопай с отряд. Тя отведе всичкия добитък на упорития бий, но той не отстъпи нито крачка. Отговорът му на обръщението от страна на Кенесаръ бе подигравателен:

Рано или късно ти

сам в капан ще паднеш,

измъкни се тогаз, ако можеш!

Ти не само русите сърдиш,

не, султане — около теб са врагове.

Клетка има, мишката е готова,

измъкни се тогава, ако можеш!

Покай се или главата своя

не можеш спаси.

Виждаш ли — отдясно чака Коканд,

робство чака — разбери,

отляво пък — друг капан:

родът уйсун, разбери.

Право гледай — Бухара

с грозна сила се изправя,

косо гледай — планинците киргизи

злобно дебнат, разбери,

тъй че ти не горещи се,

нямаш си приятели,

ако искаш да оцелееш,

на русите се кланяй по-скоро!

Всичко това бе известно на Кенесаръ и без напомнянията на Балгожа. „Добре, Балгожа! — си каза той. — Ти ми предричаш неминуема гибел и това е истина. Но твоята смърт ще настъпи по-рано от моята!“ Същата нощ той изпрати петстотин отбрани сарбази начело с батър Жанайдар, за да сравнят със земята аулите на Балгожа, а самия него довлачиха завързан за конска опашка…

Но батър Жанайдар не могъл да се овладее и пътем отседнал за една нощ при Бопай, която бе обичал през целия си живот. А Балгожа, предупреден от хората си в щаба на Кенесаръ, успял да се откачи и да тръгне по посока на Орската крепост. Отрядът на батър Жанайдар се сблъскал с нукерите на ага-султан Ахмет Жантурин и обърнал назад. По пътя си все пак успял да разграби аула на бия Кукир, насочил се към Сърдаря, и докарал много глави добитък…

Кенесаръ така и не разбра причината, поради която Жанайдар батър не бе изпълнил заповедта му. Неотмъстеното писмо на бия Балгожа не даваше покой на султана и Йосиф Хербрут разбираше това…

Когато стигнаха бреговете по долното течение на река Кенгир, където почиваше прахът на Алаш хан, се оказа, че мнозина от батърите и предводителите на родове не бяха успели да пристигнат. Те започнаха да пристигат на другия ден, съпровождани от натоварени с провизии кервани. Първи дойдоха Иман батър от Тургай, Жоламан батър, след тях Агибай, Бухарбай, Жеке батър, Тулебай, Кудайменде. Последни пристигнаха Жанайдар с Бопай.

Приличен на бяла юрта, сред безбрежното степно море се издигаше високият кубичен мавзолей — мазар на хан Алаш, изграден от кварцови тухли и украсен с глеч. Венчаеше го грамаден син купол с четири бели кулички в четирите краища. Самата гробница представляваше доста обемно помещение с неголямо възвишение в средата, затрупано с парчета полуизтляла тъкан, конски черепи и опашки. Редом се търкаляха наконечници на стрели и копия, ръждясали остриета.

Близо до гробницата на Алаш хан, построена през петнадесети век, се намираха още две гробници-мазари на Амбулак хан и на Жусахан, първите след Алаш владетели на Казахското ханство. И за тримата се разказваха сред хората много легенди. А Кенесаръ неслучайно бе избрал това място за срещата, тъй като тук бе удобно да се срещнат представителите на всичките три жуза.

При пристигането си на гроба на Алаш хан Кенесаръ още по-силно се разгневи. Той не си каза нито дума с някой от пристигащите батъри, само ходеше напред-назад край мавзолеите. Единствено Кара-Улек го придружаваше…

Преди десет дена Кенесаръ узна, че към степното езеро между планината Кокиик-Кенесаръ и Кустанай в земите на Балгожа се е насочил артел на руски рибари. Искайки да скара новото оренбургско началство с Балгожа, той изпрати летящ отряд начело с Байтабън, за да изколят тайно тези хора и всичко да стоварят на туленгутите на бия. Вчера отрядът се завърна и Байтабън му доложи, че не е извършил заповяданото.

— Защо? — попита Кенесаръ.

— О, мой хане! — Байтабън падна на едно коляно. — Това са обикновени и бедни хора. С жените и децата си ловят рибата, която ние не ядем. С какво са се провинили пред нас?

Кенесаръ не отвърна нищо на Байтабън. Той си спомни как съвсем неотдавна Байтабън се застъпи за хората от враждебния аул, които наказваха по заповед на Кенесаръ. Това тогава би могло да бъде отнесено за сметка на състраданието към родния народ, но тук — към някакви си чужди рибари!… „Какво пък, ще се наложи да го изпитам за последен път!“ — помисли Кенесаръ и в този момент видя седящия до мазара Йосиф Хербрут. Полякът не се отделяше от прекрасните постройки, възхитен от необикновената им красота и пропорционалност. За него това бе още една от тайните на малкия номадски народ с велико минало…

Сега Йосиф Хербрут седеше и шепнеше стихове на езика на далечната си родина — тихи и печални слова за страданията на станалите му близки хора. Нечия тежка ръка легна на рамото му. Той трепна, обърна се и видя Кенесаръ. Редом с него стоеше човек, чийто вид внушаваше ужас и отвращение.

— Не се бой… Още в нищо не си се провинил! — каза Кенесаръ и направи знак на Кара-Улек да се отдалечи. Той се подчини.

— Тъгуваш по родината си, Жусуп?

Йосиф Хербрут кимна:

— Тъгувам… Ако не бе така далече, щях да избягам!

— По-рано не говореше такива думи… Казваше, че са ти близки нашите мисли. Добре помня думите ти…

— Да, тогава ми се струваше, че движението ви е изчистено от долно честолюбие и жестокости… — Йосиф Хербрут говореше като насън. — Ние, поляците, лесно се увличаме…

— А сега мислиш другояче?

Кенесаръ говореше с безразличен глас.

— Да, Кенеке… — Йосиф Хербрут погледна Кенесаръ право в очите. — Ти цял живот си се стремил към бялата постелка, на която те вдигнаха над хората. Сега все повече се отдалечават от тебе онези, които без да правят никакви сметки въстанаха за народна свобода и независимост. И все по-близки ще ти стават онези, които ти казват само приятни неща. Но аз не умея да правя това…

— Ненапразно казват: който има чужда кръв, той има и чужда душа… — Хищни огънчета припламнаха за миг в светлите очи на Кенесаръ. — Но на теб ще отговоря. Русия е пълноводна река, а ние сме само малко ручейче. И аз се боря, щото както е текло то от век на век, нека така да тече, независимо от реката. Ако дедите на нашите казахи са се подчинявали на хан Абълай, то внуците им нека се подчиняват на неговия внук!…

— А ти как мислиш да управляваш людете? Нали като се лишат от вода и земя, утре ще се убедят, че не е по силите ти да върнеш изгубеното. А безкрайно да воюва само за ханския ти престол никой няма да се съгласи.

— Ако не те познавах толкова отдавна… — Кенесаръ оправи ефеса на сабята си. — Ти ме питаш как ще управлявам страната си. Ами така, като белия цар — с помощта на тояга за непокорните. А който не се подчини — ще го стъпча с конете, както са правили дедите ми. Всичко друго са глупости, хората слушат само сабята и камшика!

Йосиф Хербрут яростно разтърси глава, отхвърляйки тези думи.

— Ти си слаб човек, поляк, и не знаеш какво ражда властта!…

— Държава, построена върху кръв, никога не е съществувала дълго. И не е бил щастлив народът в такава държава… Мяра трябва да има във всичко, и преди всичко — в насилието! И смисъл трябва да има от него!

— Е, не! — Кенесаръ стисна камшика и пръстите му побеляха. — Аз водя хората след себе си и имам право на всичко!… Всичко в моята страна ми се подчинява и онзи, който не пожелае да направи това, го чака смърт! И ще започна с рода жаппас!

Йосиф Хербрут мълчеше… Все по-често започна да произнася този човек думите „моята страна“, „моя народ“.

А що се отнася до рода жаппас, какво отношение имат тук обикновените пастири!…

Бийовете от рода жаппас Алтънбай Кобеков и Жангабъл Тулегенов бяха недоволни, защото с прехода на Кенесаръ към Тургай техните пасбища намаляха. Конете си извеждаха на паша в Мугоджар, а овцете държаха на самата Омска линия, определена за казачеството. И двамата бийове на думи подкрепяха Кенесаръ, но на дело всячески му пречеха, като отказваха да платят определения им данък — зякет. Неотдавна Кенесаръ узна, че в погрома на аула на по-голямата му жена Кунимжан са участвали няколко джигита на Алтънбай…

— Нима целият род трябва да отговаря за делата на един бий? — попита Йосиф Хербрут. — Та нали хората не са знаели за това. При това наистина с нашето пристигане пасбищата им намаляха и не всички разбират необходимостта да ги споделят с нас.

— А защо невинните не наказаха виновните? Не, всички те са хора на бия Алтънбай. Накъдето тръгне овена, натам и цялото стадо… Като накажа хората от жаппас, шектинците ще си помислят, преди да ми изменят!

— Но каква вина имат тук жените и децата!

— На хората не им е жал за себе си, а за семействата им. Страхът да се лишат от всичко най-скъпо, дори от потомство, ще ги застави да ме следват. Ти, поляко, не можеш разбра тази мъдрост. Че аз за тяхна полза го правя!…

Йосиф Хербрут внимателно се вгледа в Кенесаръ. Да, този човек искрено вярваше в предназначението си, и за да го лишиш от тази вяра, трябваше да му вземеш главата. Няма нищо по-опасно от такива хора!…

— Позволете тогава да ви попитам, Кенеке… Ако според вас всичко се държи благодарение на страха, защо тогава бий Балгожа не се присъедини към вас, въпреки изгорените си аули?

— Той прилича на хиена и се страхува от русите… Тълпата казахска винаги е страхлива. А Балгожа, макар и бий, произхожда от „черната кост“!…

— От кого произхождат вашите най-мъжествени сарбази, Кенеке, и какво бихте правили без тях?… Сега мислите да задържите хората при себе си със силата на страха. Но хората могат да се отдръпнат от вас… Най-добрите хора. И какво ще направите само с едни тюре?…

Кенесаръ изведнъж помрачня и вече не се стараеше да скрие настроението си.

— А ти, въпреки че си чужд сред нас, се ориентираш в някои неща по-добре от Таймас и Абългазъ… — За пръв път през дългите години на запознанството им Йосиф Хербрут видя Кенесаръ просто да присяда до него върху развалините на стар зид. — Какво друго ми остава, освен да събера хора под своето знаме под страх от смърт? Десетината хиляди сарбази, които имам, и с кокандския хан няма да се справят!…

Виж колко крепости само има той: Ермазар, Наманган, Андижан, Ош, Тахтъ-Сюлейман, Шахрия, Ангара, Кураша, Ходжент, Ура-Тюбе, Ташкент!…

Йосиф Хербрут слушаше с нарастващо учудване… И този човек още мечтаеше за голяма война!…

— Оренбургското началство по нечий донос ме обвини, че без негово разрешение съм приел хивинския подарък — петнайсет пушки и един аргамак… — продължаваше Кенесаръ. — Взех това от хан Аллакула. Той умря, а синът му — хан Рахманкул ми изпрати вече три аргамака и отново пушки с боеприпаси… Какво пък, пушките на хивинците не са лоши, а аргамаците им са най-добрите в света. Но защо оренбургските генерали смятат Кенесаръ за такъв дребнав човек? Ако аз приемам подаръците и давам на хивинския хан някакви с нищо не задължаващи ме уверения, това още нищо не означава. Засега той играе по моята свирка и се кара с емира. Нека се ядат двамата високи ханове — кокандският и хивинският заедно с емира на Бухара, дано и за нас нещо да падне. Сега всеки един от тях ме ухажва, но аз няма да се поддам: нито на хана, нито на емира. Действително, ако служиш, по-добре на лъва, а не на чакалите!… Само че руският лъв иска да направи от вълка Кенесаръ безсловесен овен. Какво постигнах като водих преговори с Оренбург? Само това, че отведоха жена ми Кунимжан с децата… — Кенесаръ силно почервеня, за пръв път извиси глас: — Не, не съм овен, че да мълча под ножа! Тъй ще завия накрая като вълк, че нечии тъпанчета ще се пръснат! Ще ги накарам да се съобразяват с мене, ако пък ли не, то поне ще загина като вълк!…

Йосиф Хербрут изведнъж съжали този заслепен човек, страшен в свирепата си ненавист.

— Нима досега не се убедихте, че всичко това е неосъществимо? — тихо попита той.

— Не, не съм се убедил… — отвърна Кенесаръ някак отпаднало.

След това се изправи, дълго гледа към степта. Погледът му отново беше безстрастен.

— Ти каза истината. — Сега говореше както винаги спокойно. — Казахите ще започнат да се разбягват, когато видят, че не е по силите ми да им върна пасбищата. Но няма да им позволя да го сторят…

— По какъв начин?

— Не ми е нужен такъв народ, който не желае да се сражава под знамето на Абълай!

Така просто бе изречено това, че Йосиф Хербрут трепна. Той знаеше, че при този човек думите и делата не се различават. И още си помисли заточеният полски поет, че ако на безпощадни стоманени остриета са приличали Чингизхан или Куция Тимур, то днешният им потомък напомня парче острие, закалено в човешка кръв. Нима през толкова много векове се проявява тази зла наследственост? Нямаше никакво съмнение, че сега Кенесаръ, без даже окото му да мигне, ще потопи в кръв непокорните аули…

Така и стана. По време на метежа според статистиката на царското правителство Кенесаръ бе опустошил и изпепелил сто седемдесет и пет аула и бе избил над петстотин мирни жители. Почти всички тези грабежи и убийства бяха станали в последните години на неговия живот…

Йосиф Хербрут реши да подходи по друг начин:

— Но ако вие извършите нападение над аула на Алтънбай, възможни са всякакви мерки като отмъщение. Не забравяйте, че Кунимжан и двете ви деца са при тях. Когато в аула на Алтънбай се пролее кръв…

Кенесаръ махна ръка:

— Искаш да кажеш, че Аршабок и Обръч ще убият жена ми и синовете ми?… — Той произнесе имената на Горчаков и Обручев на казахски. — Не, те няма да сторят това… А дори и да го направят, нали при нас също има техни пленници. При това те не тъгуват особено, когато воюваме помежду си. Ако пък в случай че нещо стане, нека…

— Какво нека?

В самото начало Йосиф Хербрут не разбра за какво говори Кенесаръ. А когато разбра, всичко му стана ясно. Той си спомни, как преди три години този човек подложи на изпитание мъжеството на малкия си син Създък. Така някога са го изпитвали самия него. Сега в необикновената си гордост се бе превърнал в студен камък и бе погребал в душата си себе си, близките си и всичко наоколо…

Кенесаръ сякаш прочете мислите му:

— Скръбта и мъката объркват мислите на човека, лишават ги от чистота. Затова трябва да бъдат изтръгнати от сърцето заедно с месото. Дори жалкият скорпион намира в себе си мъжество да порази самия себе си със собствената си отрова!

И все пак Йосиф Хербрут се реши да го придума:

— Носят се слухове, че Кунимжан ханъм с децата са преместени от Омск в Оренбург. Дали да не напишем писмо до военния губернатор с предложение за размяната им с пленени офицери?

Кенесаръ най-сетне обърна глава към него.

— Ще опитаме… — изрече с безразличен глас. — При нас са двадесетина пленени офицери, в това число барон Уйлер и есаулът. Нека да ги разменят с тридесет и пет души от моя аул заедно с Кунимжан и децата. Точно така напиши!… И още напиши, Жусуп…

— Какво още, Кенеке?

— Напиши, че от момента, в който пристигна Обръч, отношенията ни с Оренбург съвсем се развалиха… Макар да не ни безпокоят, но омските отряди идват в аулите ни не без тяхно знание. А когато окончателно отстранят Хенс, тогава Оренбург здравата ще се заеме с нас. Да напишем на самия Обръч, да си опитаме щастието за последен път…

Йосиф Хербрут с готовност измъкна тетрадката си от маншета на униформата си:

— И какво да напиша на Обръч?

— Пиши точно така… „Преди две години военният губернатор Перовски и генерал Хенс от Вашето височайше име обявиха пред нас манифест за амнистия, опрощавайки всички наши прегрешения. Оттогава прекратихме всяка съпротива срещу белия цар… Тази година на двадесет и първо число от месец науръз — март, когато с хората си бяхме на лов, военен отряд от Омск под командването на есаул Сотников извърши нападение над нашия аул, отне всичкия ни добитък и цялото ни имущество, както и взе в плен нашата съпруга Кунимжан с двете малолетни деца. Това ни убеди, че не можем да очакваме милост от царските началници, и затова днес се уповаваме единствено на Бога!…“ Само че тъй напиши, че той да не си помисли, че твърде силно ги молим. Но намекни, че имаме все още надежда за установяване на мирни отношения…

— Така се старая да го напиша…

— Ако пък ли не!… — Побелелият отново Кенесаръ сви ръка в юмрук.

— Възможно е всичко да се уреди…

— Освен това, напиши писма до всички бийове, които въртят опашка. Ще ти ги изредя… Преди всичко на вождовете на рода назар — аксакалите Байтур и Каракушик…

— Какво да им напиша?

— Да ме признаят за хан!… Въпреки старите обиди, ще им стана опора. Но ако не се подчинят… Напиши, че трийсет години ще чакам техния отговор, но следващите трийсет ще отмъщавам!… И на бийовете от рода жаппас напиши същото писмо!…

— Ще напиша…

Йосиф Хербрут бе разбрал, че сега е безполезно да се говори за каквото и да било с този човек.

Чу се скърцането на пясъка под нечии стъпки. Към тях бързаше Таймас:

— Кенеке, пристигна куриер от Оренбург. От децата ви…

— Добра или лоша вест е донесъл?

— Лоша!…

Нито един мускул не трепна на лицето на Кенесаръ.

— Да, трудно е сега да чакаш добри вести… Какво съобщава нашата Алтъншаш?

— Съобщава, че Обручев се кара с генерал Хенс и може да се очаква нещо лошо за нас…

— И ти наричаш това лоша вест?

— Когато атовете се ритат, магаретата страдат. Нима не приличаме на тези магарета?… Откакто замина Перовски, само с Хенс все още можехме да разговаряме…

Кенесаръ махна ръка:

— Какво още бихме могли да очакваме от тях?

— Само дяволът няма на какво да се надява — отвърна с пословица Таймас. — Трябва да се обърнем към Оренбург.

— Ти предлагаш да отида, да сваля малахая си и да падна в краката им? — страшно попита Кенесаръ. — Но дали това няма да ми свалят калпака заедно с главата?…

— Не това предлагам… Ако ние сме туловището, то ти си главата. Дълго ли ще преживее главата без туловището? Както казват у нас — ако помислиш, и снегът ще се запали!…

— Добре… Какви вести има още?

— Военният губернатор е поискал от Петербург допълнителни средства — четиринадесет хиляди рубли за потушаване на нашия метеж… И още три хиляди отделно…

Таймас наведе глава.

— Говори! — заповяда му Кенесаръ.

— Те ще бъдат изплатени на онзи, който ще им донесе главата ви, Кенеке…

Кенесаръ се усмихна:

— Добре, че все пак някак са я оценили… Но нима струвам само колкото стотина коня? Даже ако се смятат по трийсет и пет рубли за кон… Нали самият Аршабок пише на Петербург, че само за две години съм нанесъл щети на руската търговия за двеста и осемдесет хиляди рубли. Ако това е истина, значи той иска да забогатее от мене…

— Така или не, но ако въстанието ни бе по обяд, то хан щяхме да те направим привечер. Ти трябва да мислиш, да не би нашето слънце съвсем да не залезе. Помни пословицата, Кенеке, че няма по-страшен враг от собствения гняв!…

— Добре, ще помислим… Какво още имаш да казваш?

— Беглецът войник Гаврилов от твоята охрана предал по преминаващи търговци обещанието си да достави главата ти в Оренбург. Той предупредил, че по-лесно е това да стане през зимата. А генерал Обръч написал писмо до Петербург с молба за помилване на този Гаврилов, ако изпълни обещанието си.

— Предателите винаги трябва да бъдат наказвани! — извика Йосиф Хербрут.

Кенесаръ помисли минута.

— Това трябва по-напред да се провери… Ако се потвърди, Кара-Улек сам ще се справи. Не си струва да се плашат останалите бегълци…

Тримата се отправиха към юртите. Пътьом Таймас съобщи още една неприятна новина. При изпитанията на отлятото оръдие е загинал башкирецът Давлетчи. Чугунът ли не е издържал, или барутът е бил много, но оръдието се пръснало. Това като че ли повече от всичко друго натъжи Кенесаръ, който много разчиташе на тези оръдия.

— С мека коприна да покрие тялото му степта наша! — рече той.

 

 

Цели три дена батърите, султаните, аксакалите и бийовете обсъждаха какво трябва да бъде възстановеното ханство. И достигнаха до общо мнение по четири пункта…

Първият се отнасяше до най-главното — войската. Досега Кенесаръ имаше на разположение едва осем хиляди конника, които презимуваха по аулите си. Само петстотин сарбази останаха последната зима с Кенесаръ. Решено беше да се увеличи основната войска до двадесет хиляди сарбази, като през зимата в щаб-квартирата да остават пет хиляди от тях.

Всеки жузбасъ и мънбасъ — стотник или хилядник — от новата армия е задължен да изучи руското военно изкуство и да обучи на това своите джигити. Редовите сарбази оттук нататък трябваше да носят на гърдите си три зелени лентички и зелен отличителен знак на гърба, жузбасъ и мънбасъ — червени нашивки, а самият Кенесаръ — син мундир с еполети на руски полковник…

На длъжността мънбасъ се назначават най-прославените батъри, правото на назначение притежава единствено Кенесаръ. Бе създаден също така отделен стрелкови отряд от хиляда човека под командването на Байтабън.

Особено внимание бе обърнато на дисциплината. За всяко нарушение отсега нататък се използваше древното наказание „шик“ — нарез на лицето със сабя или копие. Позорът се измиваше само с отличие в боя. Джигит с два нареза на лицето се изправя пред съда на бийовете и се наказва с голяма глоба във вид на добитък, с отлъчване от семейството за една година или се задължава да пасе овце. При три нареза — боецът го очаква смърт…

— Някога казахските ханове винаги са държали на конете една четвърт от подвластния им народ, тъй като казах и воин са едно и също нещо! — каза Кенесаръ. — За да не станем за враговете примамлива плячка, трябва да вземаме пример от тях и от милионното ни подвластно население да държим на коне поне двадесет хиляди души…

Никой не се изказа против това и Кенесаръ получи двайсетхилядна войска…

Вторият пункт на решението бе относно снабдяването на войската с продоволствия и боеприпаси. Ханският съвет реши да събира особен данък, който се състоеше от две части: зякет — върху добитъка и ущур — върху реколтата. Притежателите на добитък до четиридесет глави не се облагаха с този вид данък. Онези, които притежаваха голям брой глави добитък, плащаха нарастващ данък. Отглеждащите пшеница пък бяха задължени да предават една десета от добива.

По този повод възникнаха разногласия. Кенесаръ искаше част от казахите по бреговете на Тургай, Иргиз, Сърдаря, Саръсу, Или и многобройните степни езера задължително да се захванат със земеделие. Работата бе там, че всички оренбургски военни губернатори, граф Сухотелен, граф Перовски, Обручев — бяха против приобщаването на степните народи към земеделие, смятайки тази работа за непроизводителна и неизгодна за империята. В доклада си до военния министър генерал Обручев пишеше: „Моят предшественик генерал-адютант Перовски бе ревностен противник на това, киргизите да се занимават със земеделие и да преминат към уседнал начин на живот, като при това преследваше целта те вместо да произвеждат собствено зърно, да го купуват от нас и по такъв начин да бъдат постоянно зависими от Русия“.

Изхождайки от тези съображения, граф Сухотелен, а след него и Перовски се стремяха да ликвидират казахските уседнали аули, които бяха възникнали редом с руските селища на територията на военното губернаторство. Но Кенесаръ се нуждаеше от хляб за войската си и реши да подкрепи земеделците.

Данъците в казахските аули за царя или за кокандския хан се събираха обикновено от бийовете и родовите вождове. Отсега нататък бе предложено те да се събират от специални есаули на Кенесаръ, което силно укрепваше ханската власт.

Третият пункт на решението бе посветен на съдебните дела, с които до този момент се занимаваха бийовете и аксакалите. Сега с въпросите по унаследяване и другите тъжби можеха да се занимават само хора, утвърдени от хана, а междуродовите спорове разрешаваше самият Кенесаръ.

Споровете пък между казахите, подчинени на Кенесаръ, и онези, които живееха на териториите на ага-султаните, се разрешаваха от ага-султаните. Кенесаръ явно не искаше да си има сериозни разногласия дори с тях, във всеки случай — с някои от тях. Особено строг бе законът по отношение грабежа на добитък — баръмта, което от корен разрушаваше единството на родовете и племената. Разбирайки, че по-голямата част от войската му бе така или иначе от простолюдието, Кенесаръ настоя за известни облекчения на участта на робите. За убийство на роб поне глоба вече се плащаше…

А четвъртият пункт на решението до известна степен урегулираше търговията. Ако по-рано джигитите просто нападаха керваните и ги разграбваха, то сега по примера на други държави бе решено да ги облагат с мито за преминаването през степта и за охраната по пътя. Но митото не беше еднакво и зависеше от отношението на държавата или рода, комуто принадлежеше кервана, към самия Кенесаръ.

Съветът на хановете реши да прекрати по цялата линия неоснователните сблъсъци с руските селища, а закупуването на зърно от тях и търговските операции с Хива и Бухара да бъдат разрешени само на ханските чиновници. Като постигна всичко, което искаше, Кенесаръ извоюва от вождовете на присъединилите се към него родове и племена още едно важно за себе си право, отнасящо се до ханския съвет. Ако във времената на Нуралъ — сина на Абълхаир — ханът без съгласието на своя съвет не би могъл да решава важни въпроси, то Кенесаръ се задължаваше единствено да се съветва с тях. След като решението биваше прието от самия хан, то става закон. Заповедите на Кенесаръ трябваше да се изпълняват безпрекословно…

 

 

След седмица Кенесаръ се върна в квартирата си на река Кара-Тургай. Скоро там започнаха да пристигат батъри-мънбаши с джигитите си. Започна обучение по новия закон…

Съсредоточавайки в ръцете си цялата власт, Кенесаръ незабавно започна жестоки набези над враждебните и колебаещи се аули. Без да пипа засега оренбургските крепости и селища, той непрекъснато осъществяваше нападения над Сибирската линия, с която смяташе, че е в състояние на война. Всеки ден броят на жертвите и от двете страни все повече се увеличаваше.

В началото на лятото Кенесаръ осъществи отдавна замисляното нападение на аулите на рода жаппас, които току-що бяха успели да пристигнат за лятно лагеруване на Тургай. Султан Алтънбай Кенесаръ влачи няколко версти, привързан за конска опашка, а двете му дъщери даде за жени на прости сарбази, отличили се при това нападение. Скоро след това Алтънбай умря, завещавайки на своя племенник Жангабъл да отмъсти на синовете на Касъм тюре за поруганата чест…

Хранещият в душата си омраза към Кенесаръ хорунжий Жангабъл започна да търси начини за отмъщение. Собствените му сили не стигаха, за да нападне аулите на Кенесаръ, и той неведнъж навещаваше новия оренбургски началник с молба за помощ. Обаче военният губернатор засега не смяташе за възможно да започва военни действия заради някакъв си Алтънбай и му казваше да чака. Той се подготвяше за широки военни действия срещу Кенесаръ в бъдеще и не искаше засега да разкрива плановете си. За да притъпи бдителността на метежниците, той дори подобри положението на по-голямата жена на Кенесаръ — Кунимжан, а децата му изпрати в руско училище…

По това време случайно загина войникът беглец Гаврилов. Той се отправи с Кара-Улек да сече дърва и попадна под едно рухнало дърво. Шийните му прешлени бяха раздробени. Самият Кенесаръ участваше в погребението му. Покойникът бе загърнат в бял саван и бе положен в гроба със завидна тържественост…

 

 

Така настъпи кървавата 1843 година. В самото й начало по цялата степ се понесе лошият слух за снемането от длъжност на оренбургския генерал Хенс. Той бе заменен с генерал Лодиженски. Тази вест донесе на Кенесаръ самата Алтъншаш, която със сълзи на очи се бе простила с добрия Хенс…

Само Кумис не се завърна в степта. Тъй като заслужи с добросъвестната си работа доверието и уважението на семейството на генерал Хенс, тя замина заедно с него за Петербург. Не й се искаше да се връща при своите след извършеното над нея посегателство. Впоследствие влиянието й бе една от причините за свалянето от длъжност на ага-султана на Акмолински окръг Конур-Кулджа Кудайменде…