Илияс Есенберлин
Хан Кене (12)

IV

През 1843 година — в годината на заека, на 27 число от месец маус — юни, цар Николай I заповяда на оренбургския военен губернатор да организира широка наказателна експедиция против метежния султан, покривайки издръжката й за сметка на местните данъци. За същата сметка се потвърждаваше и изплащането на премия в размер на три хиляди рубли за главата на самия Кенесаръ…

Генерал Обручев, свързан с роднински връзки с военния министър, знаеше това предварително и беше се подготвил добре за предстоящата кампания. Много преди това по посока на Кара-Тургай бе насочен разузнавателен отряд от триста саби под командването на войсковия старшина Лебедев. Кенесаръ се срещна с него по горното течение на Иргиз и тъй като военни действия на оренбургския участък не се водеха, изпрати за преговори няколко свои люде начело с Абългазъ. Те увериха Лебедев, че се подчиняват безпрекословно на всички заповеди от страна на оренбургския военен губернатор и са готови при необходимост да се преместят по-близо до границата. Лебедев незабавно изпрати куриер в Оренбург…

Скоро от Оренбург дойде указание да не се започват военни действия против метежниците, а да се остане с отряда на брега на Иргиз. Новият военен губернатор, яростен противник на каквито и да било преговори с Кенесаръ, просто искаше да печели време. Докато куриерите разнасяха съобщенията, докато се съставяха писма и донесения, започна обкръжаването на метежниците…

По предварително разработен план ага-султаните Ахмет, Аръстан и Баймухаммед дадоха всеки по хиляда сарбази и трябваше да чакат заповедта за настъпление. Ахмет трябваше да се придвижи откъм Тобол, а Аръстан и Баймухаммед да се слеят край крепостта Сахарна с трихилядния отряд на полковник Бизанов и да затворят по този начин кръга около Кенесаръ от юг и от запад. Ако Кенесаръ се опита да прескочи по посока на Улътау и Аргънат, там трябва да го посрещне редовна войска, пристигнала от Омск, Петропавловск и Каркаралинск.

Таймас оглавяваше разузнаването на Кенесаръ и чрез пристигналата Алтъншаш бе осведомен за много неща. В полка на Бизанов той бе изпратил един млад джигит — Тулебай, който съобщаваше за всяко придвижване на полка. Във всеки един от аулите на ага-султаните също имаше свои хора. Като знаеше разположението на враждебните нему сили, Кенесаръ с отряд от хиляда човека за всеки случай се насочи срещу войсковия старшина Лебедев.

И този път той не измени на тактиката си. Като се убеди, че против него са започнали решителни действия, Кенесаръ прие предизвикателството. Сегашните му действия се отличаваха от предишните само по това, че бе разделил силите си на пет части, за да може една от тях в случай на поражение да се запази като основа за възстановяване на движението.

С този отряд от хиляда човека, настъпващ срещу полковник Бизанов, тръгна Науръзбай, а съветник му беше батърът Агибай. Срещу трите наказателни отряда на сибирския генерал-губернатор настъпиха хиляди, предвождани от Жеке батър, Иман батър и Бухарбай. Съветници им бяха съответно батърите Кудайменде, Жанайдар и Тауке. Самият Кенесаръ с десетхилядна войска, в която влизаха хиляда отлични стрелци начело с Байтабън, се прехвърли от долината в Мугоджарските планини.

В случай на необходимост Кенесаръ имаше възможност бързо да събере всички части на войската. А временното разделение му позволяваше да маневрира. Ако царските отряди не можеха да действат съгласувано, така би било по-лесно да ги напада, да ги бие поотделно. И най-главното бе, че той оставаше неуловим за враговете. Най-много от всичко се боеше Кенесаръ от обкръжаване…

Той бе доволен също, че преговорите със старшина Лебедев се проточиха. Измина месец шилде — юли. Ако редовните войски настъпят срещу него през месец тамъз — август, той ще издържи на натиска им месец — месец и половина. А после иде месец казан — октомври с продължителните дъждове и ветрове.

Есенната казахска степ със студената си киша до коляно ще измъчи войниците повече, отколкото и най-лютата зима. Когато ден и нощ вали без прекъсване ситен изтощителен дъжд, никакъв човек не би могъл да издържи освен оня, който е израснал тук. Те ще се видят принудени да прекратят вълчия лов срещу него и ще се върнат в крепостите си. И едва тогава той ще започне да действа!

Не, не граничните крепости или градове мислеше да напада Кенесаръ. Той вече бе разбрал, че това не е неговата война. Но оголените аули на враждебните му султани ще почувстват ръката му. До лакът ще бъде потопена тя в кръв. Хората ще бъдат изтребени, а добитъкът отнет!

Сметките на Кенесаръ се оказаха правилни. Едва в края на юли султанът управник Ахмет се добра с нукерите си до войсковия старшина Лебедев, който все още беше на Иргиз. Аръстан и Баймухаммед едва бяха събрали и половината от предполагаемата си войска и не можеха да окажат сериозна подкрепа на полковник Бизанов. Той бе принуден да моли за помощ от Омск. Когато помощта пристигна, в негово разпореждане се оказаха около пет хиляди войници и туленгути. Но времето вече бе изгубено…

Така най-силният противник стана отрядът на полковник Бизанов. Като начало Кенесаръ насочи срещу него неголям отряд начело с Науръзбай, който започна сражение.

Към средата на август настъпи предесенна изтощителна жега. Петхилядният отряд, събран от различни родове войски и от отдалечените ага-султанови аули, бе преуморен от двудневния преход от крепостта Сахарна. Най-отпред на врани коне яздеха пищно мустакатият набит полковник Бизанов и ага-султаните Ахмет и Баймухаммед — също с полковнишки еполети. Третият ага-султан, Аръстан, като използва познаването на тукашните места, на сутринта свърна към един далечен аул. Той обеща привечер да ги догони…

Отрядът спря за почивка край малко степно езеро. Бреговете му бяха прегорели от знойната жега, пък и цялата степ наоколо бе гладка, като рендосана дъска. Дозорите препуснаха на различни страни, провериха овразите, най-малките неравности. Наоколо нямаше никого, само лалугерчетата пъргаво се скриваха в дупките, когато приближаваха хора. Пък и кой би се решил да нападне такъв голям и силен отряд направо сред степта? До мержелеещата се на разстояние един цял конен преход Мугоджар не изпратиха дозори. Всичко бе като на длан…

Войниците и туленгутите слязоха от конете и започнаха да се приготвят за нощуване. Някой от офицерите стреля с пушка по патиците, плъзгащи се по тихата езерна вода. От пушките направиха пирамида и край тях останаха да бодърстват само караула.

Но едва задрямаха уморените през деня хора, когато от няколко страни на огромния лагер се разнесоха разкъсващи душата викове: „Тревога!… Кенесаръ! Кенесаръ!…“ Направо върху спящите хора се стовари незнайно откъде появила се лавина, ударите на тежки боздугани се изсипаха на главите на опитващите се да се надигнат войници. Още преди да дойдат на себе си, след първата лавина върху лагера се стовари втора, след това трета…

— Абълай!… Абълай!…

— Агибай!…

— Кенесаръ!… Науръзбай!…

Само десет-петнадесет минути продължи това и изведнъж настъпи тишина. Нощните конници изчезнаха, сякаш се стопиха в мъглата. Само виковете и стоновете на ранените подсказваха, че нещо се е случило.

Тази нощна разправа в редовете на сборния отряд на полковник Бизанов бе извършена от джигитите на изпратения напред Науръзбай. Преди два дена те бяха пристигнали в подножието на Мугоджар, знаейки, че отрядът на Бизанов ще премине именно по този път. Като използваха най-малките долчинки, храсти, деренца и пресъхнали ручейчета на доста далечно разстояние от езерото, те съумяха така да се укрият, че един от войнишките отряди буквално премина през цяла сотня джигити, без нищо да забележи.

Едва с настъпването на тъмнината заповяда Науръзбай да се надигнат и да раздвижат изтръпналите си ръце и крака. Конете, сякаш разбирайки колко важна е тишината, внимателно се изтръскваха от прахта. Копитата им бяха обути в предварително ушити плъстени обувки. Свалиха ги, когато спряха на някакви си двеста крачки от пламтящите огньове на лагера…

На десет атакуващи линии бяха разпределили своите хиляда човека Науръзбай и Агибай. Самите те, на своите знаменити коне Акауз и Акълак застанаха отпред, навели тежки пики. Жузбасъ спазваха интервалите между частите, като брояха до сто. За да не объркат в тъмнината своите с чуждите, бе решено след атаката да се препуснат без да спират по посока на Аиртауските пясъци…

Когато първото подразделение достигна до лагера и се разнесе бойният му вик, там започна такава бъркотия, че изглеждаше сякаш е настъпил краят на света. Последните части, натъквайки се в тъмнината на паднали палатки и мятащи се хора, понесоха известни загуби.

И все пак, въпреки неочакваното нападение, отрядът на Бизанов, разпрострял се на цяла верста и половина по брега, не претърпя големи загуби. От спящите в палатките войници никой не пострада, единствено изскочилите навън бяха стъпкани от конете или паднаха под ударите на тоягите и кованите боздугани. Бяха убити всичко около стотина войници и туленгути и малко повече бяха ранени…

На разсъмване изкопаха огромна братска могила, в която положиха заедно руските войници и казахските туленгути. По заповед на полковник Бизанов се разнесе нестроен залп над поредния пресен курган и още една трагична страница от тази война бе затворена. Започваше следващата…

В това време пристигна отлъчилият се ага-султан Аръстан с петстотин отпочинали джигити. Бизанов му заповяда незабавно да се отправи след сарбазите на Кенесаръ. След известно време, като се разтегли на разстояние две версти, след тях тръгна и целият отряд. По сухата земя отчетливо се виждаха следите на преминалите скоро оттук конници…

Полковник Бизанов вече не яздеше отпред с предишния юнашки и безгрижен вид. През нощта той едва бе успял да избегне удара на един препускащ метежник, чиято тояга само одраска рамото му. Сега полковникът се съвземаше от ужасното преживяване…

Когато изгря слънцето, отпред, на самия хоризонт, се видяха отминаващите конници на Кенесаръ. Малко след тях яздеше отрядът на Аръстан. Полковник Бизанов заповяда да се престроят. Сега те се движеха по степта в разгърнат строй: в центъра — самият Бизанов, на фланговете — синовете на Жантура, отдясно Ахмет, отляво — Аръстан. Завършваше колоната ага-султанът Баймухаммед.

Конниците на Науръзбай сякаш не бързаха да избягат от преследването и се движеха на три-четири версти напред. Когато полковник Бизанов заповяда да засилят крачката, те също тръгнаха по-бързо. Увлечените в ездата преследвачи дори не обърнаха внимание на намиращия се от лявата страна дол, гъсто обрасъл с чий. Някъде далече назад остана войнишкият обоз от сто талиги с продоволствие и боеприпаси. Едва изминали още пет-шест версти, чуха изстрели отзад и след това се разнесоха няколко глухи взрива.

Самият Бизанов, като се върна назад, видя догарящите каруци и посечените казаци-ездови. Бъчвите с барут отчасти бяха изгорели, отчасти бяха откарани от метежните джигити, които отново бяха устроили хитра засада на тромавия полковник…

Случайно оцелелият началник на обоза разказа, че нападателите са били около двеста души, а командир им е бил батърът Агибай. Те изобщо и не мислеха да се отдалечават твърде и се виждаха на хоризонта отляво. Но този път Бизанов разгада уловката и не заповяда преследването им. Като остави необходимата охрана с останките от обоза, той с всички сили продължи да преследва Науръзбай…

 

 

Науръзбай остана с петстотин сарбази. Двеста души с Агибай начело се отделиха, за да нападнат обоза, и сега бяха на около петнайсет версти на изток. Триста джигити, чиито коне изнемогваха, бяха оставени в Мугоджар. Като отпочинат и пропуснат покрай себе си отряда, те трябваше да го атакуват откъм тила.

Заповедта на Кенесаръ да бъде подмамен бизановският отряд все по-навътре в пясъците се изпълняваше успешно. Там, в голата пустиня, ще ги завари есента с дъждовете и ветровете си и тогава те ще тръгнат обратно. А засега ръцете на Кенесаръ ще бъдат развързани и в не един аул ще заплачат хората след този набег!…

На четвъртия ден от преследването в главата на младия и буен Науръзбай се зароди честолюбивата мисъл сам с петстотин сарбази да разбие петхилядния отряд. Това насмалко да струва живота му и попречи да изпълни заповедта до края.

Без верния и опитен Агибай редом, Науръзбай извърши голяма грешка. На разсъмване петстотин джигити начело с него отново нападнаха лагера на Бизанов. Но по заповед на полковника охраната беше засилена и войниците не бяха оставили пушките си на пирамидата. Стремително препускащата срещу лагера конна лавина бе срещната с пушечен огън и когато стигна до лагера, се разпадна на части. Стотина убити сарбази останаха да лежат на земята, докато бизановският отряд понесе съвсем незначителни загуби. Самият Науръзбай, ранен в дясното рамо, бе спасен от Николай Губин, навреме подхванал падащия от коня батър. Макар Науръзбай благополучно да се бе измъкнал от преследването, до следващата пролет не можа повече да участва в сраженията…

Но най-важното беше, че някой от ранените и попаднали в плен джигити на Науръзбай беше казал по време на разпита, че Кенесаръ с основната си част от войската не е тук, а на Кара-Тургай. Полковник Бизанов разбра, че напразно бе загубил десет дни и бързо тръгна обратно. След тежък двуседмичен поход бизановският отряд, изморен и измъчен, излезе в междуречието на Иргиз и Улкаяк. Той трябваше да се съедини с отряда на Лебедев и преданите нему туленгути на ага-султан Ахмет, но пътя му преграждаха отпочиналите, не загубили силата си войски на самия Кенесаръ.

По това време заваляха първите есенни дъждове. Кенесаръ, като избягваше откритото сражение, преминаваше ту на десния, ту на левия бряг на Иргиз, а после се насочи някъде към Мугоджарите и изобщо не бе възможно да бъде открит. Бизанов в края на краищата отстъпи към Оренбург, без да изпълни задачата си.

 

 

Още не бе успял бизановския отряд да се придвижи към Орск, и в степта отново се появи Кенесаръ. С отряд от триста и петдесет сарбази той веднага нападна беззащитния аул на ага-султан Аръстан, разположен за презимуване на река Уй. Тук той заграби три хиляди и петстотин коне, още толкова камили, седем хиляди овце и много едър рогат добитък. Такива нападения започнаха да стават едва ли не ежедневно и аулът все повече обедняваше и се разоряваше. Заспивайки, хората не знаеха, ще останат ли утре живи и няма ли да им бъде отнета и последната овца. Все по-малко хора вярваха в добрите намерения на Кенесаръ…

Изпращаните от пограничните крепости отряди като правило се връщаха с празни ръце. Войната все по-бързо се превръщаше в двустранни между султански грабителски набези. Открит сблъсък през тази есен стана само с подсиления отряд на войсковия старшина Лебедев.

Лебедев, който вече веднъж беше в плен при Кенесаръ, гореше от желание да си отмъсти. Като за втори път тръгна с отряда си от Каркаралъ, той премина Кара-Откел и се насочи по древния степен път към Улътау. По-голямата част от аргъните, найманите и кипчаците, населяващи тези места, досега подкрепяха Кенесаръ. Но имаше тук и враждебни към него аули, намиращи се под влиянието на Ерден Сандъбаев, както и аули от Средния жуз, ориентиращи се към Аккошкар Кишкентаев. Земите им се намираха в района на Аргънат и Каракоин Каширлъ и Лебедев реши да се опре на тях…

А придвижвайки се, съставеният от различни части отряд на Лебедев опустоши няколко аула, посочени му от ага-султаните и обвинени в подкрепа на Кенесаръ. Заловените метежници бяха разстреляни на място. Палачите извършиха грабежи и насилия.

На свой ред срещу аулите, принадлежащи на царските ага-султани, с не по-малка жестокост действаха отрядите на Кенесаръ под командването на батърите Иман и Жанайдар. В устието на река Терсакан те се сблъскаха с отряда на Лебедев. Силите се оказаха приблизително равни — по хиляда човека от всяка страна, но войниците от отряда на Лебедев имаха пушки…

В откритата местност бе немислимо джигитите Иман и Жанайдар да се справят с редовната войска, но те използваха все същия начин. Като направиха засада в дълбокия, обрасъл с гъсти храсти овраг, метежниците пропуснаха да премине главния дозор на Лебедев и внезапно атакуваха войниците, преди още да дадат залп. Започна ръкопашна схватка, в която отново загинаха немалко хора и от едната, и от другата страна…

Слезлите от конете войници постепенно дойдоха на себе си и организираха кръгова отбрана. Иман и Жанайдар дадоха команда за отстъпление и метежниците изчезнаха в овразите и гъсталака от храсти така бързо, както се бяха появили. След известно време видяха, че се събират на далечния хълм и не смятат да отстъпват. По заповед на Лебедев войниците и туленгутите организираха лагера и започнаха да го укрепват.

Скоро близо до лагера изникнаха двама джигити, размахаха кърпи. Договориха се да погребат убитите. Отново цяла нощ риха гробове и на разсъмване положиха в тях загиналите в сутрешната схватка…

Цял месец се гониха из мократа есенна степ отрядите на Лебедев и батърите Иман и Жанайдар, а след тях оставаха изпепелени, опустошени аули и хълмчетата на братските могили. Когато падна снегът, отрядът на Лебедев се върна в Каркаралъ…

Но още преди това двеста сарбази начело с батър Жанайдар след тридневен преход от триста версти внезапно нападнаха аула на по-младата жена на ага-султана Конур-Кулджа, опустошиха го и отведоха всички млади жени заедно с красавицата Зейнеп. Единственият син на бия Орънбай — батърът Жанайдар — отдавна се бе наканил на Конур-Кулджа, който му бе отнел лятното пасище Кереге-Тас на брега на Есил и го бе дал на роднината си — султана Ибрай, син на Жакибай. Освен това, благодарение на интригите на Конур-Кулджа, Ибрай бе назначен за ага-султан на отново създадения Атбасарски окръг. Сега Жанайдар батър си разчистваше сметките с Конур-Кулджа заради всички обиди, но отново най-тежко пострадаха обикновените невинни хора…

След като разгроми аулите на ага-султана Аръстан, Кенесаръ се спря в Мугоджарските планини, изпращайки от време на време летящи отряди за разправа с враждебните нему аули и родове. Когато след продължителния поход се върна обединеният отряд на батърите Иман и Жанайдар, самият той излезе да го посрещне. Начело на завръщащия се отряд яздеше Иман батър.

— Поздравявам те за благополучното завръщане, Айеке! — каза Кенесаръ и се огледа на всички посоки. — Но защо не виждам нашия сокол Жанайдар? Да не се е случило нещо лошо?

Кенесаръ започна да назовава Иман батър с уважителното име Аяу батър или Айеке след успешния щурм на укреплението Кокала-жар на границата на Оренбургската и Сибирската зони. Тогава Иман батър проникна с неколцина джигити през нощта в укреплението и реши съдбата му…

Иман батър мълчаливо посочи с ръка към опашката на отряда. Там в една каруца лежеше Жанайдар батър, който в битката бе улучен от куршум в крака. Кенесаръ почти на бегом се хвърли натам, притисна лице към ранения батър.

— Как си, соколе мой?

Но Жанайдар бе изгубил съзнание — започваше гангрена. Кенесаръ наведе глава. Един след друг излизаха от строя верните му люде. Загубата на Жанайдар батър би била особено чувствителна…

— Докарайте го при мене! — заповяда той.

 

 

Не остана нито един знахар в окръга, който да не бе посетил лагера тази нощ по заповед на Кенесаръ. Опръскваха Жанайдар батър със слюнка, пускаха му кръв от отеклото място, гонеха злия дух. Като каменно изваяние стоя до него през цялата нощ и наблюдава всичко Кенесаръ. На сутринта излезе от юртата.

— Кенежан, какво ще стане, ако го полекуваме чрез „ак жол“? — попита го една старица.

Кенесаръ я погледна с отсъстващ поглед и кимна утвърдително.

Това бе древен, рядко използван начин. Когато вече нищо не можеше да помогне на ранения воин, викаха жена от рода тюре. Пред всички тя трябваше да прекрачи през него. Ако жената бе „чиста“ пред мъжа си, воинът оздравяваше, ако ли пък поне веднъж му бе изневерила — воинът умираше веднага.

„Ак жол“ служеше не толкова като средство за излекуване, колкото като изпитание на женската вярност. Като знаеха навиците на жените си, султаните тюре не го използваха често. Кенесаръ се съгласи на това само защото всички други средства бяха вече опитани…

Петнайсетина жени от рода тюре се събраха пред бялата юрта на Кенесаръ. Сред тях бе и сестра му — жената воин Бопай. Старицата предложи една от тях, която не е сторвала плътски грях, да прекрачи през умиращия батър Жанайдар. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една зад друга. Никоя не излизаше напред. Кенесаръ хапеше устни…

— Жалко, че не е тук снаха ни Кунимжан! — въздъхна някаква възрастна жена.

За пръв път хората видяха как трепна Кенесаръ… Да, той, който спокойно можеше да гледа планината от трупове и да принася в жертва на гордостта си всички други човешки чувства, усети изведнъж остра болка някъде в гърдите си. Кунимжан, разбира се, би прекрачила. Но тя вече две години беше без него. Кой знае…

Той вдигна глава, сърдито погледна към снахите и лелите си. Тези едва ли биха могли да бъдат безгрешни. Твърде много копринени възглавници и свободно време имаха. Напразно се бе оставил да го убеди старата вещица да използва „ак жол“. Сега ще бъде опозорен пред всичкия народ целият род на Абълай!…

И внезапно се чу едно чисто гласче:

— Ако ми разрешите, аз ще прекрача през крака на батър Жанайдар!

Това бе Акбокен и Кенесаръ си помисли, че ненапразно бе оженил за нея брат си Науръзбай. Но сега отново се намеси старицата:

— Ти не бива, малка снахице! — рече тя и завъртя глава като врана над мърша. — Макар да си омъжена за султан, но не си родена тюре…

Кенесаръ отправи яростен поглед към старицата, но тя не млъкна:

— Бопай, какво ще стане, ако ти опиташ?

— Не говори глупости! — дръзко отсече Бопай, която винаги знаеше какво да отговори. — Нашият живот е военен. Яздиш денонощно, заспиш след това мъртвешки сън и ако от това се възползва някой смел джигит, няма пък да го убиеш заради това, я!

Всички знаеха за кой смел джигит говори Бопай. Това бе именно Жанайдар батър, който лежеше на килима в юртата и очакваше вълшебното изцеление…

По-късно народът пееше:

Късметлия роден беше Жанайдар,

но веднъж куршум в крака получи.

Трябваше да го прекрачи

жена безгрешна (както учеше знахарят).

Но не се намери такава в рода тюре…

Оттогаз видът на жените им немил им беше на тюре.

Кенесаръ стоеше и замислено гледаше в краката си… Какви синове биха могли да родят такива жени? Нима ще се оправдае предсказанието и родът тюре ще се превърне в дребна твар? И как би могъл да се справи с трите жуза, ако е безсилен да въведе ред в собствения си род?

— А може пък да има жени тюре сред докараните вчера? — попита някой.

— Има!…

Доведоха три жени, хванати при набезите над враждебните аули, и сред тях бе Зейнеп — най-младата жена на ага-султана Конур-Кулджа. Старицата им обясни защо ги бяха повикали.

— Нека аз да прекрача! — спокойно се съгласи Зейнеп, чиито любовни похождения бяха известни на цялата степ. — И баща ми, и мъжът ми — и двамата са тюре…

Нито Кенесаръ, нито който и да било друг би могъл да възрази, ако една жена тюре заявява, че е чиста, и че ще свърши такава работа. А Зейнеп всичко бе пресметнала с лукавия си ум… Що за батър ще е оня, който ще умре, защото ще го прекрачи грешна жена? Ако пък умре, Кенесаръ ще има един вълк по-малко… Но нищо няма да се случи, глупости са всичко това. Нима Господ чак пък толкова се интересува от нея? Нали може и да е прозяпал греховете й?… Ама най-смешно ще бъде, ако вземе че оздравее тоя юнак! Целият казахски народ ще се увери в добродетелността й. Голям смях ще падне, когато се разбере, че грешна жена е надхитрила не само самия Кенесаръ, но и общия им прадядо Абълай, който бе наложил това правило „ак жол“!…

Загубили дар слово заради наглостта й, хората погледнаха към Кенесаръ. Той кимна с глава утвърдително.

Прелестната Зейнеп не бе и помислила да се огъне пред страшния Кенесаръ, макар хората да трепереха само при споменаване на името му. Тя кокетно повдигна полите на копринената си рокля и с думите „Благослови ме, Господи!“ леко прекрачи през Жанайдар.

Може би действително стана чудо, но точно в този момент батърът леко отвори очи. А като видя онова, което сега можеше да види само той, Жанайдар трепна и дори поиска да се привдигне. Ярка руменина започна да залива восъчното му лице…

Хората изумено се споглеждаха.

След няколко дена батър Жанайдар можеше вече да става и да ходи, куцайки с ранения си крак. Отокът спадна и работата вървеше на оздравяване. Кенесаръ дори не знаеше на какво да се радва повече — на оздравяването на батъра или на спасената чест на всички тюре. За подобна услуга трябваше да се отблагодари с освобождаване, въпреки че Зейнеп бе жена на най-лютия му враг. За да съобщи решението си, Кенесаръ я покани при себе си.

Освен Кенесаръ, в юртата бяха Таймас, Абългазъ, батърите Агибай, Бухарбай, Иман, Жеке батър и още други. Но за Зейнеп това бяха само мъже и тя се държеше с тях съответно…

— Макар Конур-Кулджа да е наш враг, но ние не бихме обидили достойната жена — важно изрече Кенесаръ, — ние всички сме роднини откъм дядо. Кажи, какви желания имаш!…

— А ти наистина ли ще ги изпълниш? — като кокетливо мръдна закръгленото си рамо попита Зейнеп.

— Ханът на казахите веднъж казва!

— В такъв случай, скъпи мой деверю и хане, имам само едно желание… — засия Зейнеп. — Не ме разделяйте с вашия мъжествен слуга Кара-Улек!…

Сякаш оръдие внезапно гръмна в юртата. Всички замлъкнаха и не можеха да дойдат на себе си.

— Какво каза?!

За пръв път в живота си Кенесаръ помисли, че не е чул добре. Но тя ги гледаше с ясни, чисти очи. Обикновените хора вече знаеха, че тя всяка нощ тича при прелъстилия я с нещо хански палач-телохранител…

— Моля ви да ме дадете за жена на вашия достоен Кара-Улек…

— Какъв Кара-Улек?… Моят роб?!

— Да…

Лицето на Кенесаръ бавно започна да почервенява от гняв. С нескривано отвращение гледаше той тази жена, която вчера само по негово разпореждане бе спасила честта на кастата тюре. Имаше ли по-голям позор от този, жена тюре да принадлежи на роб!

Но Зейнеп не мислеше да се отрича от молбата си. Като гледаше Кенесаръ в упор, тя възкликна:

— Ханът не трябва да повтаря!… А като ме дадеш за жена на роба си, жестоко ще отмъстиш на Конур-Кулджа…

Кенесаръ още по-ниско наведе глава:

— Нека бъде както искаш…

Буря от негодувание се разрази, когато се чуха тия думи. Тюре седяха с наведени глави. Но сред простите хора тръгна славата, че хан Кенесаръ е лишен от съсловни предразсъдъци и сърцето му е благосклонно към простолюдието. Най-много от всички се радваше Зейнеп. Но не знаеше колко жестоко ще отмъсти Кенесаръ за позора на тюре…

В знак на благодарност Зейнеп издаде на Кенесаръ съгледвача на Конур-Кулджа и Ожар — бившия водач Самен, както и свръзките Жакип и Сакъп. По заповед на Кенесаръ те бяха обесени. А след още два месеца Кара-Улек уж в припадък на ревност счупи шийните прешлени на благородната си жена. Това бе урокът на Кенесаръ за жените, които предават кастата си!…

 

 

Дойде зимата и Кенесаръ временно прекрати набезите. Но този път не разпусна сарбазите си, а тъкмо обратното — свика във войската всички млади джигити, способни да носят оръжие. Въпреки силните студове, опитните батъри ежедневно ги обучаваха на военно дело. За да се издържа такава голяма армия, трябваха средства. И Кенесаръ обложи със задължителен данък не само подвластните му аули, но и множество съседни територии. Това предизвика взрив от недоволство. Налагаше се да плащат двоен данък: от една страна — на белия цар и ага-султаните му, а от друга — на хан Кенесаръ…

Настъпи 1844 година или годината на мишката. Към пролетта Кенесаръ имаше вече обучена двадесетхилядна войска. Правителството, като се убеди, че Кенесаръ е неуловим в безбрежната казахска степ и не може да се разправи с него със силите на отделните наказателни отряди, реши да обкръжи целия район. За тази цел към бреговете на Иргиз и Тургай бяха насочени големи военни части. Задачата им беше от три страни да блокират метежниците.

Предвид на това, че Кенесаръ често ги безпокоеше с набезите си откъм Улътау и Аргънат, княз Горчаков още в средата на миналата година бе отправил донесение до канцлера Неселрод. В него той искаше разрешение да засели този район с казаци и да създаде там специален гарнизон от войници на Втори редовен сибирски полк. Канцлерът даде съгласието си, но казаците не поискаха да се преселят в Улътау, където бушуваше огънят на метежа. По-късно там все пак започна строежът на укрепление и в него по жребий се преместиха петдесет казашки семейства и бе преведена рота войници. Сега тя бе подсилена, за да се превърне в сериозен заслон срещу метежниците. Освен войските, насочили се откъм Орск и бреговете на Тургай, оренбургският военен губернатор заповяда на ага-султан Ахмет Жантурин да обяви набор на джигити. Беше обещано, че ако някой от доброволците загине в боевете, на семейството му ще се изплаща пожизнена помощ.

Всички тези воински части получиха заповед да се съберат по горното течение на Тургай и да чакат по-нататъшни разпореждания. По предварително съставена диспозиция петстотин войници под командата на войскови старшина Лебедев на 5 май напусна Орск и се насочи към Камъшовското укрепление. Придвижвайки се по-нататък покрай Есил, към 20 май Лебедев трябваше да излезе на Тургай, за да завари Кенесаръ на джайляу. По същото време там трябваше да пристигне и опълчението на султан Ахмет Жантурин.

На река Саръсу излезе отрядът на поручик Фалалеев, чиято задача беше да не пропусне Кенесаръ по посока на средноазиатските ханства или във владенията на Големия жуз. Широк обхват откъм фланговете бе набелязан от страната на Оренбург. Искаха да лишат Кенесаръ от главното му преимущество — оперативния простор.

За върховен главнокомандващ на всички тези действия бе назначен генерал-майор Жемчужников. В началото на май заедно с щаба си той пристигна в недостроения улътауски форпост и пристъпи към ръководството на операциите срещу Кенесаръ.

Кенесаръ по това време бе на брега на Иргиз и чрез многобройните си съгледвачи знаеше за придвижването на всички насочени срещу него войски. Той добре разбираше, че ако оренбургските и сибирските отряди се срещнат на Тургай, ще попадне в чувал. Затова разпространи слух за отстъпление, а генерал Жемчужников получи лъжливо донесение, че основните сили на Кенесаръ се придвижват към Улътау. Като реши да го пресрещне тук и да му даде решителен отпор, Жемчужников заповяда на отряда на Лебедев да промени направлението и също да се придвижи към Улътау. Така Лебедев не можа навреме да пристигне на Тургай…

Обаче от бийовете на торткара Лебедев все пак узна, че Кенесаръ се намира на Иргиз и на 20 май се е срещнал с отряда на султан Ахмет край мястото за преминаване на Талда. За да не изпусне Кенесаръ, обединеният отряд на форсиран марш се насочи към Тургай, но не намери там сибирските войски. Пътят на Кенесаръ на юг се оказа открит. Твърде късно разбра генерал Жемчужников грешката си…

Началото на лятото се оказа студено и дъждовно. Затъвайки до глезените в мократа глина и влачейки след себе тежките оръдия, войниците на Лебедев се насочиха към Орск с празни ръце. По пътя някой съобщи на войсковия старшина, че предания на правителството бий Байкадам уж тайно подкрепя Кенесаръ. По заповед на Лебедев аулът на Байкадам бе опустошен.

Оренбургският военен губернатор Обручев почерня от гняв, когато разбра, по какъв начин метежниците са надхитрили неудържимия генерал Жемчужников. За липса на упоритост в преследването на Кенесаръ и за погрома над аула на бий Байкадам войсковият старшина Лебедев бе даден на съд. Командването на отряда бе поето от полковник Дидковски…

Трагична се оказа и участта на отряда на поручик Фалалеев. Той пристигна навреме на рекичката Саръсу и спря там, затваряйки пътя към пясъците. Кенесаръ насочи към него петстотин джигити, начело със сина на загиналия Саржан, Ержан и опитния, хитър Таймас. Беше им заповядано да не влизат в сражение с отряда, който имаше оръдие, а само да изтощят силите му, за да го заставят да напусне мястото…

Като видя големия отряд метежници, поручик Фалалеев се впусна в преследване. Джигитите на Таймас започнаха да се отдръпват по посока на Балхаш и отпочиналите си казаци два дни ги преследваха. Пътя показваха на Фалалеев водачите от рода шомекей…

На третия ден, като оцени обстановката, поручик Фалалеев реши да прекрати безплодното преследване. И в този момент към него се присъединиха няколко джигити на Кенесаръ. Поручикът се развесели. Джигитите се кълняха, че ненавиждат Кенесаръ и знаят пътя по-добре от шомекейците, които по-рядко са били по тези места.

Бегълците настояваха пред поручик Фалалеев да остане на място, тъй като отрядът на Таймас няма къде да се дене. Пред него е безводната пустиня и той на всяка цена трябва да се върне през тези места. Останалите без сили и уморени метежници могат да бъдат заловени с голи ръце…

На заранта събудилите се войници и казаци видяха всичките десетима водачи-шомекеевци плуващи в собствената си кръв. А от джигитите-„бежанци“ нямаше и следа. Те именно затова бяха преминали на страната на Фалалеев — за да го лишат от водачи.

Скоро изгря слънцето и едва тогава Фалалеев разбра в какво положение се е оказал. Накъдето и да погледнеш — навсякъде безкрайна степ, еднообразна солена земя и такъри. Измамни миражи висяха на хоризонта и бе невъзможно да се определи пътеката, по която бяха пристигнали. На всичко отгоре жаждата започна да мъчи и хората, и конете, а водачите, които можеха по мравуняците да откриват наличието на близки до повърхността грунтови води, лежаха с прерязани гърла…

Тръгнаха, накъдето им видят очите. Едва десетина войници заедно с умиращия от треска поручик достигнаха след седмица до аула на рода ъстъ, лагеруващ в земите край Балхаш…

Тромаво действаше срещу Кенесаръ и полковник Дидковски, който за разлика от предшественика си Лебедев освен всичко друго и зле познаваше степта. На първо място се отказа от обоза, състоящ се от покрити каруци, и го замени с товарни камили. Като резултат от това керванът към отряда се проточи на цели две версти и изискваше за охрана едва ли не половината от силите.

Кенесаръ отново промени тактиката си на подмамване, като поръча на оздравелия Науръзбай и на батъра Агибай да разкарват из степта отряда на Дидковски. Сам той с главните си сили се отправи натам, където не го очакваха, и за два дни измина разстоянието от Иргиз до Тобол. Ага-султан Ахмет Жантурин дори не успя да заповяда на джигитите си да възседнат конете…

През това време Кенесаръ още по-силно намрази султан Ахмет. Той узна, че преди три години Ахмет Жантурин, когато видял живеещата тогава под охрана в Орск Кунимжан, й предложил да забрави Кенесаръ. „Била си първа жена на Кенесаръ, стани сега моя последна!“ — молил я той, обещавайки й любов и защита. В отговор тя му показала малкия си остър кинжал…

Джигитите на Кенесаръ не пощадиха никого. Отрядът на ага-султана бе изклан почти целия. Загинаха четиримата султани, подкрепящи Ахмет Жантурин срещу Кенесаръ. Само броени люде можаха да се спасят. Говореше се, че плитката в средата на лятото рекичка Улкаяк станала дълбока и почервеняла от кръвта…

Това бе най-чувствителният удар, нанесен от метежниците. Мнозина бийове и султани, преставайки да се надяват на защитата на правителствените войски, отново започнаха да клонят към Кенесаръ. Оренбургският военен губернатор Обручев бе потресен от случилото се…

Въпреки всичко остатъците от жантуринския отряд, който към момента на нападението на Кенесаръ не бе изцяло събран, се сляха с отряда на Дидковски и се насочиха към генерал Жемчужников, за да се присъединят към него, а той ги чакаше край езерото Алакул, близо до Тургай. Но по това време Кенесаръ бе успял да преведе аулите си от долините на Талда и Иргиз на западните склонове на Мугоджарските планини и отново се изплъзна от хвърлените за него мрежи.

В началото на август подвижните отряди на Кенесаръ внезапно се появиха на Оренбургската линия в тила на враждебните нему аули. Този път той се разправи с особена жестокост с родовете торткар и жагалбайлъ, които подкрепяха ага-султана Ахмет и даваха водачи за отряда на Лебедев. Сарбазите на Кенесаръ не щадяха нито невинния, нито виновния, кръвта се лееше като река… И както винаги бива в такива случаи, най-силно страдат невинните. Само от един аул на рода жагалбайлъ бяха отведени седемстотин коня, три хиляди овце и двеста глави едър рогат добитък…

Няколко дни по-късно отрядите на Кенесаръ се появиха в казашките селища Наследница и Атаманска, извършено бе нападение над казашкото селище Екатерининска, където метежниците разрушиха укреплението и взеха голямо количество оръжие. Из степта се разпространяваха слухове за придвижването на метежниците към Оренбург и Троицк. В селищата по Оренбургската линия и в мирните аули настъпи паника…

Царското правителство за пореден път настоя пред оренбургското и омското началство да приключат с Кенесаръ. Но генерал Жемчужников беше безсилен дори да открие местонахождението на метежните аули. Като узна най-накрая за прехвърлянето на тези аули в Мугоджарите, той разбра колко безсмислено е да ги преследва с крупни сили и отдели специален подвижен отряд от двеста и осемдесет казаци, сто и седемдесет войници и две леки оръдия. Отрядът получи предписание да се придвижи през Мугоджарските планини, да ги прочисти от метежниците. Полковник Дидковски се укрепи на линията Шет-Иргиз, опитвайки се още веднъж да отреже пътищата на Кенесаръ, които водеха в тила на правителствените войски.

Когато специалният подвижен отряд под личното командване на генерал Жемчужников стигна до Мугоджарите, стана ясно, че Кенесаръ се е насочил към района на горното течение на Емба, а тук, в най-труднодостъпните места са останали само няколко аула. Тогава започнаха проливни дъждове и на отряда не му оставаше нищо друго, освен да се върне обратно. Така, както и през миналите години, и този поход завърши без резултат…

Някъде в началото на декември 1844 година всичките определени за борба с метежниците войскови части се отправиха към Улътау, Оренбург или Орск. И веднага отново се появи Кенесаръ. Въпреки снега, подвижните му отряди под командването на батърите Жоламан, Иман, Жанайдар, Ержан, Науръзбай и Жеке батър систематично обезпокояваха казашките станици по Оренбургската линия, нападаха аулите на ага-султаните, отвеждаха или просто колеха добитъка. Няколко отряда начело с батърите Агибай, Бухарбай и Кудайменде бяха изпратени с такава цел в пределите на Кокандското ханство…

Още в края на ноември Кенесаръ изпрати в аулите на рода жаппас голям отряд за събиране на определения налог. Знаейки неодобрителното отношение на Байтабън към кървавите разправи с мирните аули, той сложи именно него начело на отряда. С него тръгна и Науръзбай…

Този път се случи кървава трагедия, споменът за която за дълго остана в народната памет… Хората на Кенесаръ знаеха, че страстите са нажежени до краен предел. Все по-трудно ставаше да се събират налозите за Кенесаръ в разпокъсаните, измъчени от дългогодишната война аули. Но бий Жангабъл ги посрещна с разтворени обятия. Дори предложиха на джигитите за през нощта красиви девойки. А преди настъпване на утрото целият отряд бе заловен и изклан. Разправата бе ръководена от самия Жангабъл. Живи останаха само двамина: Николай Губин, който бе предаден на царските власти, и Науръзбай. Батърът Науръзбай бе спасен от преспалото с него момиче, което в последния момент му бе прошепнало, че са дошли да го заколят. Беглецът войник Губин успя да стигне до изскочилия от юртата разсъблечен Науръзбай с неговия кон Акауз, а той остана да задържи преследвачите…

Дълго преследваха Науръзбай джигитите на Жангабъл, но той уби пътем осмина, в това число и Кокир батър, син на Алмамбет. Отскубна се в степта и Байтабън. Той се отбраняваше със стрелба, докато най-сетне не бе буквално направен на решето от куршумите и стрелите…

Това бе началото на края и Кенесаръ разбираше всичко. Народът не го приемаше. В знак на траур той легна в постелята си и не стана цели три денонощия. След това начело на сарбазите си извърши кърваво клане в аулите на жаппасовците. Като по чудо се спаси бий Жангабъл, който се беше скрил в една купчина парцали…

И като спомен от тази трагедия остана още едно название на местността „Жасаул Къргънъ“ — „Мястото на гибелта на есаулите“ — и самотната могила „Байтабън Данъзъ“…

Много такива места и названия има в казахската степ…