Леонард Карпентър
Конан Разбойника (4)

Трета глава
Мастабата

Събраха се под една висока дюна. Конан замижа, за да не се пълнят очите му с пясък. Видя тъмни очертания, които се издигаха от единия склон на възвишението. Беше ниска правоъгълна постройка от черен базалт — наричаха я мастаба^[1]. С базалтови стени открай време са запечатвали входовете на гробниците.

Ъгловатата каменна стена изглеждаше странно черна на фона на заоблените дюни. Макар и позаличени от времето, рисунките върху каменните блокове все още личаха. На трите видими края стърчаха като рога зловещи демонски глави с форма на гущер. Покривът представляваше ниска четиристенна пирамида, по средата на която опашките на гущерите се преплитаха и образуваха остър връх.

Веднага щом стигнаха до руините, бандитите подириха завет до полузаровената стена на мастабата. Камилите тъпчеха на място с проскубаните си крака, за да не се набива пясък в козината им. По заповед на Отсгар част от групата се разпредели на двата края на дюната, за да дадат знак, ако забележат конници.

— Намерихме мястото тъкмо навреме! — провикна се Исайаб и се наведе към Конан. — Пясъкът скоро ще скрие слънцето.

И наистина, облаци прах обагриха деня в болнавожълтеникав цвят. Над дюната се носеше пясъчна вихрушка. За щастие вятърът отвяваше пясъка от мастабата, а не я затрупваше пак.

— Завържете камилите! По-бързо! Струпайте багажа си на едно място, за да не го отвлече вятърът. — Отсгар крачеше между хората си и даваше заповеди сред воя на вятъра. Двама от групата опъваха кожена палатка, а останалите разучаваха гробницата.

Конан слезе от камилата и Исайаб му извика:

— Моли се вятърът да спре до довечера, защото така или иначе Отсгар ще ни държи тук дотогава, докато не оберем всичко.

— Входът! Намерих входа! — нададе вик един от младежите, който проверяваше полузаровената страна на мастабата. — Елате да видите!

Конан се присъедини към тълпата около момчето. Пътьом огледа една от крокодилските глави, полуразрушена от вятъра. Тя му се зъбеше злобно от ъгъла на покрива. Варваринът я подмина внимателно и се закатери по дюната.

Зафрити стоеше зад мастабата. Когато Конан мина покрай нея, сандалите й се хлъзнаха по наклона и тя за малко не падна. Кимериецът я подхвана през кръста и усети гъвкавото й тяло. Очите й го стрелнаха изпод шала.

— Внимавай, жено!

Конан се обърна и видя, че Отсгар го гледа подозрително.

Камъните в задната част на постройката бяха украсени с релефни фигури, които очертаваха контурите на врата. Младежът бе разкопал от горната й страна и сега, коленичил, изгребваше пясъка с ръце. Показа се тъмен процеп.

— Тук няма пясък. Пътят е чист! — той се съблече и без да обръща внимание на вятъра, се наведе напред, за да бръкне в отвора. Отсгар го наблюдаваше мълчаливо, а до него развълнувана стоеше Зафрити. Конан понечи да предупреди момчето да внимава.

— Ааа!

Младият шемит изведнъж рязко се дръпна и впери поглед в голата си ръка. От нея висяха няколко смъртоносни червени скорпиона, забили жило в плътта му. Той се хвърли върху пясъка и заудря ръката си в земята, за да се откопчи от отровните гадини, а стоящите около него се мъчеха да ги стъпчат с крака или ги посичаха с ножовете си.

— Донесете лопатите! — заповяда Отсгар и се откопчи от ръцете на ужасената си любовница. — Убийте тварите и разчистете вратата от пясъка.

Той се надвеси над жертвата и навъсено загледа гърчещото се момче. То пребледня, тялото му се сгърчи още веднъж и се отпусна безжизнено.

Водачът се обърна и хвърли поглед на Зафрити, която уплашено гледаше как влачат трупа на младежа.

Разчистването на входа се оказа много лесно — трябваше само да вдигнат пълните лопати и вятърът тутакси отнасяше пясъка. Конан и Исайаб помагаха да се забиват камъни в пясъка, за да не се срине дюната в изкопа. Но вятърът се усили и връхлиташе върху пясъчните купчини около гроба така бясно, че скоро върху билото над мастабата се образува вдлъбнатина с форма на подкова.

Лопатите на младежите скоро стигнаха до нова пречка — висока, двукрила бронзова врата, излъскана през вековете от подвижните пясъци. По вратата нямаше фигури, а орнаменти от скъпоценни камъни. Не се виждаха нито панти, нито дръжка. Отсгар нареди да донесат чук и удари с него по вратата.

Глух звън, като от камбана, показа, че металът е плътен и здрав.

— Чакай! Чухте ли? — възкликна Исайаб, надмогвайки писъка на вятъра. — Ударите отекват дълбоко в земята.

Всички кимнаха в знак на съгласие и се заслушаха в заглъхващия звук, който напомняше удар на гонг.

Отсгар нареди да донесат някаква кожена чанта с инструменти. Двама здравеняци с вид на изпечени крадци затършуваха в нея, а после коленичиха пред наклонения каменен праг. Те сръчно се опитваха да отворят двете крила, като забиваха в процепа колове и длета.

След малко единият нетърпеливо погледна Отсгар.

— Отваря се. Чух пантите да скърцат.

Бандата се струпа около вратата. Дори любопитната Зафрити, чийто интерес към съкровището се бе възвърнал, тръгна напред, докато Отсгар не я дръпна здраво за рамото.

Конан забеляза това и се обърна към Исайаб, който стоеше неподвижно до него и гледаше към гробницата.

Варваринът се обърна към вратата, откъдето се разнесоха уплашени стонове и силно сгромолясване. Пясъкът се раздвижи под краката му и в ноздрите му нахлу застоял въздух, който вятърът бързо отнесе. Бронзовата врата се бе стоварила върху двамата злощастни майстори и ги бе премазала. Зад нея зееше мрак.

Процепът беше един улей, в който имаше някакъв скрит лост. Явно беше капан, достатъчно тежък, за да смачка нещастниците.

В този миг се чу дрънчене и силно стържене на камък, което идваше от гробницата. Двете вериги, свързани с горните краища на вратата, се опънаха и тя започна да се затваря отново, разкривайки кървавите останки на телата отдолу. С вик Исайаб скочи върху вратата и втъкна длетото в една от брънките на веригата, близо до отвора в каменната каса. Отсгар изръмжа и го последва, като изтича отстрани и блокира другата верига с дръжката на клещите.

Двамата отскочиха бързо встрани. Скърцането във вътрешността продължи за момент, после двете вериги издрънчаха и огромният блок падна обратно върху вече премазаните жертви.

Хората гледаха сащисани. Отсгар пристъпи напред и се ухили, а златният му зъб проблесна.

— Сега вратата наистина е отворена.

Той посочи триумфално към каменните стъпала, които се губеха във вътрешността на гробницата, и групата нададе радостни възгласи. Забравяйки за другарите си, които лежаха мъртви отдолу, те се изкатериха върху вратата, за да поздравят водача си. Дори Зафрити отметна шала си, прегърна силно любимия си и го целуна.

— Факли! Донесете факли и въжета! — извика Отсгар — Скоро ще сме на завет.

Един от младоците, тихо момче, приятел на ужиления от скорпионите, се опита да надвика бурята и загрижено се обърна към Отсгар.

— Господарю, не е ли по-добре първо да довършим бивака? — Той погледна към притъмнялото, забулено с пясък небе. — Вече сме уморени, а скоро ще се стъмни.

Отсгар го изгледа пренебрежително и посочи зейналия вход.

— Какво значение имат денят и нощта там долу, глупак такъв? — изсмя се дрезгаво той и поглади русата си брада. — На оня свят е винаги нощ.

Останалите се разсмяха и младежът силно се изчерви.

След кратка почивка групата се приготви за слизане. Всеки един се въоръжи под инструкциите на Исайаб с лост, кука и чук. Конан грабна един лост, дълъг колкото ръката му, и преметна през рамо едно навито въже. Другите взеха запалени факли и затъкнаха по една резервна в коланите си. Старият зуагир остана при камилите, които се гушеха на завет до мастабата.

— А къде ще сложим скъпоценностите? — Ентусиазираната Зафрити хвърли наметалото си и откри пищната си фигура, облечена в копринена блуза и шалвари. Хубавицата дотича с куп кожени торби. — Вземете ги, за да носим съкровището.

Бандата се подреди под зоркия поглед на Отсгар. Засраменият младеж, който искаше да продължат правенето на бивака, беше хванал една искряща факла. Очевидно искаше да изкупи грешката си и затова застана най-отпред. Конан погледна недоволно Отсгар, но ванирецът не спря момчето. Втори и трети бяха един новак и севернякът Фило, следвани от Исайаб и Конан. После застанаха другите шемити, а по средата им — Отсгар и Зафрити.

В мастабата нямаше зала. Тя беше направена от плътен камък, прорязан от тесни стъпала. Коридорът беше висок, но широк едва колкото да се разминат двама души. Стръмните стъпала, които водеха надолу, бяха опасно изтъркани и посипани с пясък.

— Свещеници и богомолци са минавали оттук векове наред — прошепна Конан на Исайаб. — Може би стълбата води до голям подземен храм.

Шемитът само изръмжа в отговор, но не се обърна.

Конан слизаше бавно, като се подпираше с ръце на двете стени. На едва трепкащите светлини на факлите той се опитваше да следи стъпалата и сенките пред себе си.

Постепенно гигантските каменни блокове се заменяха от пепелявосива скала, идеално изсечена и загладена. Застоялият въздух нахлу в ноздрите на Конан, въпреки че таванът бе висок и можеше да става вентилация. Писъкът на пустинния вятър премина в шепот някъде високо над тях. Плътно наслоен прах замени пясъка, но стъпалата си бяха все така опасно разрушени.

Някой отпред извика и сенките измениха формата си.

— Стълбите свършиха — чу се развълнуваният глас на младежа. — По стените има рисунки.

Наистина стъпалата отстъпваха място на стръмен каменен под. Двете стени бяха боядисани в цветове, които още личаха тук-там през праха и пораженията на вековете.

Рисунките бяха много странни — по-скоро напомняха писмени знаци — пиктографии, подобни на символите, използвани от древните жители на Стигия и Китай. Стените бяха красиво изписани и оцветени по дължина. Знаците представляваха човешки, животински и други познати фигури, но формата им бе толкова необичайна, че Конан не можеше да ги разпознае. Един детайл го накара да настръхне. Хората на рисунките, макар и да носеха дрехи и оръжие, бяха нарисувани със зелена кожа и имаха дълги крокодилски муцуни.

Исайаб се обърна към Конан:

— Хората, които са правили гробницата, вероятно са били от блатистите земи — тяхното свещено животно е крокодилът — каза високо шемитът, така че и другите да чуят. — Може бе свещените им закони не са позволявали да рисуват човешки същества.

Отзад се чу властният глас на Отсгар:

— Мърдайте там! Стига сте се влачили! Дошли сме да забогатяваме, а не да гледаме красиви картинки!

Те ускориха хода си, без да се спират повече, за да разглеждат пиктографиите. Но пътем Конан забеляза, че на места има по-големи рисунки, които служеха като илюстрации. Те показваха как хората-крокодили обработват земята, строят градове, пускат кораби и копаят дълбоки кладенци и гробници.

Странните сцени безпокояха кимериеца, но той си наложи да продължи напред, макар всяка частица от тялото му да усещаше, че наоколо дебне нещо нередно и тайнствено. Явно му бе писано винаги да попада на такива странни и зловещи места. Сега, когато съдбата го бе събрала с тези пустинни бандити, реши, че е по-добре да надвие старите си страхове и да изчака края на начинанието.

Изведнъж отпред настъпи бъркотия и светлината намаля. Първата факла изчезна, чу се само силен треперлив вик. Един от първите — кльощавият кривонос котиец Фило, разбута уплашен вървящите зад него и се втурна към края на редицата.

Конан надзърна над рамото на Исайаб да види какво става. Тежестта на момъка бе задействала един скрит капак на пода, който водеше към подземие. От него се чу познатият звук на триещи се камъни, придружен от крясъците на падналия. Те се извисиха в пронизителен писък на агония и секнаха. Скоро спря и стържещият звук.

След първоначалния шок хората в края на редицата притеснено поискаха да разберат какво става. Всички се дърпаха назад, за да не попаднат в клопката. Силните псувни на Отсгар се заглушаваха от уплашените им гласове. Той настигна страхливия Фило и го завлачи обратно за туниката.

Един от първите говореше на Исайаб:

— Видях дупката, в която падна. Не беше много голяма. — Младежът се опита да се изпъчи смело, но от напрежение и страх лицето му лъщеше от пот на светлината. — Аз скачам добре и не ме е страх. Ще я прескоча без проблем.

Исайаб го изгледа, после само кимна. Младият разбойник му подаде факлата си, свали наметката и остана по риза и панталони. Всички се сбутаха назад, за да му освободят място.

Момчето захапа здраво едно въже и се засили.

Скочи доста отвъд капана, който бе погълнал другаря му, и се обърна с тържествуваща усмивка. След миг обаче подът под него започна да пропада. Момчето задраска с ръце и крака по камъка, но не успя да се задържи и изчезна в бездната с вик. Капакът отново се затръшна.

Пак се чуха стържещите звуци и предсмъртните крясъци. Конан и останалите отчаяно дърпаха въжето. Писъците обаче престанаха и въжето увисна свободно, с протрит и раздърпан край.

Мърморейки мрачно, Отсгар разблъска редицата, за да мине напред. Исайаб каза учудено:

— И други са минавали оттук. Трябва да можем да обезвредим капаните…

Шемитът млъкна, защото видя, че Конан сваля наметката си.

— Ето такива северняци обичам — да не се плашат от малко лош късмет! — извика Отсгар и тупна Конан по рамото. — Хващам се на бас, че кимериецът ще успее да прескочи. Какво ще кажеш, Исайаб?

Шемитът замълча. Гледаше как варваринът завързва въжето около кръста си и промушва през него лоста. После Конан опря здраво гръб в едната стена на коридора, а стъпалата си — в другата. Подпрял се на двете стени, той започна бавно да се придвижва над опасния участък, като първо плъзгаше краката си по едната стена, а после — гърба и лактите си по другата. Напредваше бавно и ако не променеше свивката в коленете, нямаше опасност да падне. Когато мина над първия таен капан, останалите нададоха окуражителни възгласи. Докато се плъзгаше над втората издайническа цепнатина в каменния под, той усети, че силите му се изчерпват. Разбра, че е било неразумно да се прави на акробат толкова скоро след мъчителното скитане из пустинята.

Конан ускори змиевидните си движения, защото стоенето го изморяваше още повече. Сухожилията на коленете му пареха като нажежена тел, краката му започваха да се огъват. Той погледна надолу и видя, че вече се е прехвърлил и над втория капан. Опита внимателно земята под краката си — тя му се стори достатъчно стабилна. Варваринът се спусна облекчено върху нея. Задъхан и целият ожулен, той кимна в отговор на одобрителните викове на групата.

Щом поотпочина, Конан опъна своя край на въжето си и го закрепи здраво с клинове и подпори. Под инструкциите на Исайаб опънаха въжето и от другата страна. След това всички, един по един, минаха по въжето, което висеше ниско над капана, като се подпираха с две ръце на стените. Отсгар караше Зафрити да изчака, но тя отказа и дори прекоси опасното място по-бързо и по-грациозно и от мъжете.

От тази страна се виждаше, че проходът се разширява в галерия, която имаше колони с орнаменти и от двете страни. Един от шемитите — нисък, набит младеж, на чието ухо проблясваше сребърна обица, се промъкна напред, за да проучи обстановката, но Отсгар рязко му напомни, че сигурно и там има заложени капани.

— Сега чак ги предупреждава, нали! — измърмори Конан на Исайаб. — Май повече го е страх да не му задигнем богатството, отколкото от капани.

Исайаб го погледна в знак на съгласие и се зае да затегне въжето.

Отсгар задържа групата, докато и последният, кльощавият Фило, който гледаше объркано, не прекоси въжето.

Този път напредваха по-бавно — трябваше да внимават за нови уловки. Конан и Исайаб спряха, за да разгледат една от последните рисунки, която изобразяваше как строителите на гробницата убиват военнопленници по всякакви ужасни начини. Притесняващото в картината беше, че палачите имаха крокодилски муцуни, а безпомощните жертви, които изгаряха, обезглавявяха и набождаха на кол, бяха с обикновени човешки лица.

— Несъмнено табуто се е отнасяло само за хора от собственото им племе — заключи Исайаб. — Не са вярвали, че враговете им също са можели да имат души на свещено животно.

Влязоха в зала с огромни размери. Никъде не се виждаше съкровището, което търсеха. Колоните бяха високи, кръгли и масивни, основите и капителите им бяха във форма на преплетени лотосови корени и листа, между които се криеха птици и змии. Извитите сводове завършваха с пъстри орнаменти и поставки за факли, но никъде нямаше саркофази или други характерни вещи, които крадците търсеха. Освен праха и трепкащите сенки на колоните нямаше нищо.

— По двама във всеки коридор — нареди Отсгар. — И гледайте за тайни врати.

Той сновеше между едната и другата страна на залата и изучаваше орнаментите с опитно око. Конан и Исайаб останаха в средата. Зафрити се движеше с лекотата на танцьорка, в очите й блестяха страх и възхита. Чуваше се само пращенето на факлите и приглушеното ехо на стъпките им, докато вдишваха хладния застоял въздух в гробницата.

— Виждам нещо в края на залата. Врата е! А до нея — два саркофага! — обади се шемитът с обицата. Но той не се втурна, а спря и внимателно огледа помещението пред себе си.

Отсгар излезе иззад колоната и вдигна високо факлата си, за да освети пътя. След това тупна по рамото младия мъж.

— Наистина, Азрафел! Там са нашите богатства! Хайде, можеш първи да си избереш наградата!

Азрафел хладно пренебрегна окуражителните думи на водача и бавно поведе групата.

С приближаването към края на залата видяха ясно, че там наистина има голяма врата и два саркофага, изправени от двете й страни. И тази врата беше от бронз, но за разлика от другата бе набраздена от патина, а по краищата, където се допираше до каменната стена, беше разядена и позеленяла.

Исайаб побутна Конан.

— Сигурно има страшна влага от другата страна, за да разяде така метала.

— Аха! И видът на тия мумии хич не ми харесва.

Двата саркофага, целите побелели от прах, имаха формата на положените в тях мумии. Както и по стенните рисунки маските на лицата им не бяха човешки. Главите бяха издължени, с остри муцуни, отпуснати върху гърдите на починалия. Всяка мумия държеше кръстосани отгоре й сабя и прът.

Останалите не обсъждаха странния вид на бронзовата врата и чудовищните й пазачи. След като нетърпеливо провериха пода и решиха, че няма капани, те се скупчиха около саркофазите с въодушевени възгласи. Фило, забравил за страха си, съблече палтото си от овча кожа и изтри с него праха от единия саркофаг. При вида на червеникавите отблясъци на златното покритие и на скъпоценните камъни, които се показаха, от групата се изтръгна радостен вик. След миг разцепиха единия саркофаг, неколцина други се ориентираха към втория.

— Махнете ги от вратата! — извика Отсгар. — Сложете ги на земята и ни освободете място!

Докато едни влачеха скърцащите ковчези по пода, други се суетяха около тях, лющеха златния слой и откъртваха тюркоазите и аметистите, вградени в дървото. Разбойниците се тълпяха като лешояди около жертвата си и скоро увитите в ленено платно тела се показаха.

— Няма нужда всички да се занимават със саркофазите! Исайаб, вземи кимериеца и младока Азрафел и се заемете с вратата. Там е истинското съкровище. — Докато говореше, Отсгар с опитна ръка разряза една от мумиите на определени места — ръцете, гърдите и челото. Със свободната си ръка бъркаше в дупките и вадеше пръстените, амулетите и другите накити, които ловко мяташе в кожената торба на кръста си. Зафрити стоеше плътно до него, гледаше го какво прави, сочеше и бързо му казваше нещо на стигийски, когато смяташе, че нещо е пропуснал.

— Погледни това дяволско нещо! То е получовек — полукрокодил! — възкликна Конан. Застанал далеч от разбития саркофаг, той посочи голямата безформена глава, която се подаваше от бинтовете.

— Не бъди придирчив, кимериецо — грубо се изсмя Отсгар. — Дори и в днешно време свещениците в тия земи обичат да комбинират човешки и животински части. Ако искаш, като умреш, могат да ти сложат глава на куче, нокти на ястреб и оная работа на бик, за да ти е по-удобно на оня свят.

Забележката на Отсгар бе последвана от гръмогласен смях. Конан, отвратен от гледката на ръцете, тършуващи из тленните останки, се обърна, за да разгледа разядената бронзова врата. Исайаб и Азрафел вече я блъскаха ентусиазирано. Но дори и тази врата да бе капан като първата, механизмът сигурно вече бе унищожен от корозията. Исайаб предположи, че най-добрият начин да се справят е да я разчистят откъм пантите и да я отворят с лостове отстрани, така че да не падне отгоре им.

— А какво ще стане с нас, ако изведнъж рязко се отвори както обикновена врата? — попита Конан.

За да избегнат изненадите, решиха да втъкнат под вратата метални длета.

Скоро ударите и стъргането се разнесоха из залата и отекнаха между огромните колони. Останалите се присъединиха, щом свършиха с преравянето на саркофазите. Дори и Отсгар се включи в работата. Но през повечето време стоеше отстрани и уж гледаше за следи от тайни врати и дупки. Зафрити пърхаше между него и работещите и развълнувано ги наблюдаваше. Конан забеляза, че Фило, котиецът, човъркаше най-отзад, стиснал здраво чантата с крадено злато, за да може тутакси да хукне, ако се наложи.

Макар и да работеха на смени, мина доста време, докато издълбаят вратата по края. Под грапавата зелена ръжда имаше слой метал, твърд почти колкото каменните стени, и след неколкочасов труд подът бе осеян с парченца от него.

— А ако вътре е пълно с вода? — попита Азрафел. — Както е изгнила вратата, може всички да се издавим като плъхове, щом я отворим.

Но Исайаб, който бе пробил една дълбока дупка, отвърна, че усеща струя студен въздух от другата страна. Успокоени, те продължиха работата още няколко часа.

— Достатъчно! Стига сме човъркали! Трябва вече да е достатъчно хлабава, за да могат да я отворят няколко здрави мъже с лостове. — Отсгар огледа изтощените си спътници. — Кимериецо, ти си по-якичък. Хайде, вземи този кол. Защо не…

— А защо не ти, Отсгар? — Конан хвана тежкия кол, който му хвърли водачът, и дръзко издържа погледа му. — Ще се постарая, но само ако ми помогнеш.

— Ъ-ъ. Хм. Ами… най-добрите трябва да са първи — отвърна Отсгар и го изгледа страшно. — Добре, Конан. Двамата заедно!

Другите се изтеглиха назад в очакване. Двамата мускулести мъже забиха стоманените прътове в най-дълбоките прорези от двете страни на вратата. Отсгар преброи до три и натиснаха.

Вратата не помръдна.

Отсгар преброи отново и отново, двамата се напъваха, пъшкаха, изкривили лица. Само няколко ръждиви парченца се отрониха от горната част.

— Мамка му! Да гориш върху купчина от дяволски кости! Отвори се, да те вземат мътните! — Задъханите проклятия на Конан стреснаха наблюдаващите. Варваринът натисна пръта с всички сили, Отсгар стори същото от другата страна.

С леко проскърцване двете крила поддадоха едновременно. Те се раздвижиха със страховито скрибуцане и с оглушителен трясък се стовариха върху каменния под. Шумотевицата заглуши развълнуваните гласове на бандитите. Те притихнаха заедно с металния звън, онемели от учудване.

Откри се зловещ коридор, озарен от призрачна светлина. Подземният източник на бледозеленото сияние не се виждаше, но бе достатъчно силен, за да засенчи огъня на факлите и да освети мъглата пред тях. Тя се стелеше на кълба над каменна тераса, от която започваше широка стълба, водеща надолу.

Мъглата се носеше и виеше като живо същество пред очите им. Изведнъж, за тяхно учудване, в нея се очертаха движещи се фигури. Разкривени и полюшващи се, дългите им зелени сенки прииждаха по стъпалата и надаваха силни крясъци. След секунда бандата се присъедини към тях с ужасени викове.

По каменната тераса през вратата нахлуха ревящи демони, чудовища с крокодилски глави изскачаха от сияещата бездна, като че призовани от сгромолясването на вратата, а в очите им гореше вековна омраза. Те се втурнаха сред хората, ръмжаха с безформените си муцуни и размахваха старомодни саби и копия.

Крадците веднага се приготвиха за битка. Чудовищата прииждаха на тълпи и се движеха ужасно бързо. Конан се убеди, че това бяха хората-крокодили от рисунките. Той отблъсна с пръта си една от лигавите муцуни, притежателят й изпусна меча си и хвана уродливото си лице с избити зъби с жилестите си криви крайници, подобни на пръсти. Кимериецът отстъпи назад към другарите си, които бързаха да се оттеглят.

В залата кънтяха писъци и ревове. Един от младите шемити падна, кривите зъби на едно от чудовищата захапаха ръката му, а друго заби ръждясалия си меч в беззащитното му тяло. Трети демон сграбчи падналата Зафрити за изящния глезен и я придърпа към тракащата си челюст. Конан се нахвърли върху него със силни удари и ритници и заблъска тялото му в една колона. После изправи обезумялата от страх стигийка и я повлече през залата.

В този миг Отсгар нададе бойния вик на ванирците, проби обръча от нападатели и се присъедини към тях.

Не можеха нито да ги надвият, нито да отстъпват под строй. Някои от бандитите не бяха въоръжени, а и огромните колони им пречеха и даваха възможност на създанията с крокодилски глави да ги нападат от всички страни. Отстъплението им се превърна в паническо бягство. Конан също хукна с всички сили далеч от ръмжащите зверове и писъците на жертвите им.

Бледата светлина на подземието скоро изчезна зад тях. За щастие някои бяха запазили факлите си като средство за отбрана и сега трепкащият им огън озари пътя на бегълците. Тичаха като луди, водени от ужаса, но съществата, които бяха призовали от бездната, ги бяха последвали. Коридорът започна да се стеснява и затрудни придвижването на бандата.

Конан и Отсгар спряха, щом обитателите на гробницата ги настигнаха с оглушителни крясъци. Чудовищата бързо разбраха, че трябва да се пазят от свистящите железни прътове и от силните и точни удари на ножа на Конан. Двамата мъже най-после се откъснаха и хукнаха напред, а зад тях на земята се гърчеха няколко крокодилски муцуни. Но още преследвачи прескочиха телата и последваха бегълците.

Последва ново препятствие — минаването над тайните клопки. Исайаб прекоси въжето, осветяван от факлата на Азрафел, след него премина и Зафрити. Конан въпросително погледна Отсгар: „Кой ще мине първи?“.

Очите им се срещнаха. Ванирецът неохотно побутна Конан напред и се обърна с рев, за да метне копието към муцуната на първия преследвач. Варваринът тръгна към въжето. Зафрити вече се плъзгаше по него бавно и със залитане. Конан се сети, че глезенът й сигурно е навехнат от стискането на влечугоподобното същество.

— Трябва да побързаш! — Конан я настигна, грабна я през кръста и бързо я пренесе на другата страна. Там пусна борещото се момиче и изруга: — Какво, по дяволите…?

Около ръката му се бе увил скъп накит — богато украсено сребърно колие, потъмняло от времето, но отрупано с бляскави скъпоценни камъни. Стигийката, побесняла от яд, го измъкна от ръката му и го скри обратно под блузата си. После се хвана за Азрафел и забърза нагоре.

Варваринът се обърна и видя как Отсгар тича по въжето под избледняващата светлина на факлата. Главатарят скочи и хукна по коридора след Конан.

Но пазителите на гробницата знаеха как да обезвредят капана и след миг Конан зърна тълпата, която ги последва, без да обръща внимание на въжето. Бегълците се скупчиха в подножието на хлъзгавите стъпала, защото най-първите нямаха светлина. Конан видя на пламъка на Азрафеловата факла как Фило припка по покритата с пясък стълба с натежала торба, натъпкана със злато.

Освен котиеца бяха се спасили още петима — Исайаб, Азрафел и Зафрити, самият Конан и Отсгар, който псуваше по адрес на озъбените преследвачи и от време на време се обръщаше, за да ги отблъсква. Жалки останки от групата смелчаги, които бяха дошли да търсят погребаното съкровище.

Фило извика радостно. Пред тях се появи бледосиньо петно — светлина в края на тунела! Трябва да бяха прекарали цяла нощ в подземието и сега светло безоблачно утро изпълваше входа на гробницата. Гледката ги обнадежди. Мудният котиец се закатери бързо. Останалите също удвоиха усилията си и спечелиха няколко крачки преднина пред ревящите обитатели на гробницата.

Щом наближиха вратата, силната светлина заслепи Конан. Той настигна другите, които на свой ред наближиха натоварения Фило. Той пръв изхвърча навън, задъхан и радостен, и изведнъж се изгуби от замъгления им взор. Радостните му викове преминаха в пронизващ писък, който постепенно заглъхна.

— Чакайте! Спрете! — извика Конан и хвана Зафрити за рамото. Опитваше се да свикне с пронизващата дневна светлина. Исайаб и Азрафел вече бяха спрели на ръба на дълбока пропаст. Конан се надвеси, заслонил очи, и замижа невярващо.

По време на престоя им в гробницата вятърът бе отвял още много пясък. Сега постройката се виждаше в цялото й величие. Ниската мастаба, която бяха открили, бе само най-горният край на стъпаловидна пирамида, която се издигаше високо в пустинята.

Под тях разбитото тяло на Фило се изтърколи по първото, после по второто от гигантските наклонени стъпала към пясъчните дюни. Там, долу, бяха стадото камили и Елохар, който им махаше и викаше.

— Оттук, жено. — Конан сграбчи Зафрити през кръста и я повлече настрани по тесния корниз на второто стъпало към въжето, което старият камизар бе завързал за една от гущеровите глави в ъгъла на мастабата. Исайаб вече се спускаше, Азрафел бе готов да го последва. Зафрити хвана въжето — нежните ръце на танцьорката издържаха на натоварването, докато четиримата се спускаха от едно ниво на друго към най-високата дюна.

След миг Отсгар стигна до въжето, бягайки от зловещите си преследвачи. Той се плъзна бързо надолу и събори останалите. Но притесненията му бяха излишни. На входа на пирамидата, който доскоро гъмжеше от демони, сега не се виждаше жива душа. Един-единствен звук отекна над пустинята като тревожния звън на камбана — звукът от голямата бронзова врата, която се затръшна зад последния от древните пазители.