Леонард Карпентър
Конан Разбойника (12)

Единадесета глава
Под гробниците

На сутринта постовете отново бяха сменени, а лампите запалени. Всички се събудиха замаяни и изтръпнали. След като изгълтаха дажбите от каша, козе мляко и смокини, мъжете продължиха да работят под вещото ръководство на Мардак. Този път работеха по-бавно, но по-добре. След няколко часа и последният каменен блок бе вдигнат на мястото си и вратата бе поставена. Пясъчният часовник, който щеше да се задвижи, щом се затвореше вратата, бе сложен в нишата си и бе напълнен. Мардак отиде да доложи за приключването на работата, като остави Есфаан да наглежда Конан и останалите, докато те разглобяваха вече ненужните дървени клетки.

Когато свършиха, входът към Царската зала доби измамно обичаен вид. Работниците се заловиха да разчистват преддверието и да събират разхвърляните дъски.

Конан забеляза една тревожна промяна — в централния коридор се разхождаха половин дузина въоръжени стражи, по един за всеки работник. В края на групата се извисяваше познатата зловеща фигура — високият, изправен лейтенант Нефрен, който разговаряше с един от стражите и наблюдаваше работниците.

Конан си проправи път към Есфаан и му зашепна, като направи знак с очи към войниците:

— Май стана време, чичо. Стражите се събират. По-добре да действаме.

— Какво предлагаш, северняко?

Конан потисна нетърпението си и отговори тихо:

— Ще се бием, разбира се! Да избягаме или поне да умрем като мъже! Виж, аз имам кама. — Той разви зелената коприна, прикривайки камата с тялото си. — Кажи на шемитите си да се въоръжат с тояги.

По-възрастният мъж поклати глава, като отбягваше погледа на Конан.

— Няма измъкване оттук, чужденецо! Най-много да забавим смъртта си. По-добре дръж ножа за себе си.

Конан изръмжа възмутено и се обърна. Тръгна между пръснатите хора към охранявания коридор, стиснал камата до бедрото си, така че лекият й блясък да привлича вниманието им. Надяваше се, че никой няма да го издаде. Взираше се в лицата им, докато вървеше, и търсеше съмишленици. Двама от по-младите нерешително тръгнаха след него.

Стражите, се бяха наредили в преддверието и си говореха по двама или се подпираха на стената. Конан тръгна към тях, скрил ръката с ножа зад себе си. Някои от пазачите дори го погледнаха с досада. Варваринът неочаквано се затича и ги подмина, преди те да успеят да реагират. Той хукна през коридор, право към Нефрен, който разговаряше с двама стражи, обърнати с гръб към Конан. Единият от тях усети приближаването му и се обърна, посягайки към сабята си. Движението препречи пътя на Конан към жертвата му и камата на кимериеца се заби в тялото на стража. Удари косо и острието не нанесе голяма рана, но Конан усети, че успя да счупи с юмрук едно-две ребра. Мъжът залитна към Нефрен и го бутна към стената. Кимериецът проби охраната и се втурна по коридора между играещите отблясъци на лампите. Зад себе си чу викове и бързите стъпки на стражите, които нападнаха работниците. Един бърз поглед назад го увери, че никой от другите не бе успял. Но те поне забавиха преследвачите, които вече бяха тръгнали по петите му. Удвои усилия и стъпките му отекнаха в тунела.

Знаеше, че централният проход е доста оживен откъм изхода, затова реши да поеме по един от тесните странични коридори и да принуди преследвачите да вървят в редица по един. Стигна до един кръстопът и го заслепи силна светлина. Дали наистина виждаше сенки с фенери в ръка? Пред него се появи един призрачен силует, който го накара да спре.

Разпозна младия Мардак, който обаче бе страховито променен. Очите му бяха безжизнени, а лицето му мъртвешки бяло, брадичката и врата му бяха изцапани с кръв, която се стичаше от устата му. Ръцете му бяха омотани с окървавени бинтове. Той залиташе, немощен и замаян, воден от двама свещеници, единият от които носеше малко златно сандъче.

Нямаше нужда да поглежда в него, за да разбере, че там са ръцете и езикът на Мардак живописецът. Очевидно Хорасп бе спазил обещанието си да остави жив своя доверен слуга.

Щом зърнаха варварина, стиснал камата, духовниците уплашено завлякоха повереника си обратно в тунела. Но Конан вече се бе окопитил. Обърна се и видя, че Нефрен почти го настига, изпреварил останалите с яките си бързи крака. Конан се шмугна в най-близкия тесен тунел.

Оказа се същия коридор, по който бе дошъл предишния ден. Някъде напред, под дървените подпори висеше мъждива лампа. Той се втурна, проклинайки препятствието и светлината. Провря се край първата подпора и видя, че Нефрен го последва, стигиецът вдигна сабята си за нападение. Вместо да отстъпи, Конан се наведе и светкавично прободе Нефрен. Кимериецът чу как нещо бавно се пука над главата му и усети, че подът под него пропада. После светът се преобърна и светлината изчезна.

Болка и мрак. Тишина и задух. Конан имаше чувството, че е хванат в челюстите на огромно каменно животно.

Опита се да вдигне глава и тя запулсира още по-силно от усилието. Усети студен пясък, който се стичаше по бузата му. Не можеше да направи никакво друго движение, защото един остър като нож камък притискаше отзад врата му. Отпусна отново лице върху ръбестия чакъл. Малките камъчета се свлякоха върху скалите под него. Нямаше смисъл да прави опити да се движи, а надали някой би могъл да го чуе. Не долавяше никакъв звук, нито светлина. Бавно го обхвана подозрение, че е ослепял. Замига и леко изви глава, за да зърне някаква светла пролука, но навсякъде бе непрогледна тъмнина. Пулсиращата болка обаче не бе от очите му, а някъде около едното му слепоочие. Това донякъде го успокои.

След като се поослуша известно време, той провери ожулените си и издрани крака. Макар и затрупани с камъни, можеше да ги измъкне. Използва по-свободната си ръка, за да проучи мястото около врата си, защото знаеше, че едно неподходящо движение би могло да превърне надвисналия камък в брадва на палач. Откри едно по-широко място от едната си страна, изви болезнено гръб, за да се измъкне от капана, и с облекчение легна задъхан върху назъбените камъни. Отново се огъна предпазливо, но камъните се разместиха и той се затъркаля с главата надолу към скалата.

Конан се подпря с длани на плоската студена повърхност. Полежа неподвижен, докато стихне шума от камъните. Не се чуваше шум от преследвачи. Престраши се да вдигне ръка и да опипа раненото си слепоочие. То беше само ожулено, покрито с кръв и песъчинки. Внимателно се изправи на четири крака върху скалата. Тя беше равна и обработена — без съмнение подът на друг тунел, Конан от човешка ръка. Или от чудовище. Конан потрепери, защото си спомни думите на Мардак за шахтите на стари гробници под тази на Ебнезъб.

И все пак пропадането на царската гробница му бе спасило живота, поне засега. Нефрен и войниците му сигурно са били възпрепятствани или убити от срутването. Ако стигиецът не е бил смъртно ранен от камата му.

Конан отново потрепери. Какво ли не би дал да се измъкне веднъж завинаги от тези дяволски магии и интриги. Стана му ясно, че са го изпратили в осъдената група на Мардак, защото Нефрен случайно го бе разпознал предишния ден. Най-вероятно е доложил на Хорасп и свещеника, ако не и на самата царица. Те са наредили преместването му, за да го убият.

Сега, ако имаше късмет, щяха да помислят, че е загинал при срутването. Бе изгубил кинжала си. Опипом намери един заострен камък и го стисна с натъртената си ръка. Вероятно разчистваха срутването над него и всеки момент лъч светлина би могъл да прониже подземния мрак. Клекна и установи, че има сили да стане, макар и трудно. Изправи се, за да провери пространството над главата си, но не напипа таван. После отново седна. Нямаше представа колко е голям тунелът, а не смееше да извика, за да прецени по ехото. Нямаше приток на въздух и единственият мирис бе на гнило. Пропълзя напред, за да провери за стени или пропасти наоколо. Конан опипваше внимателно, макар да знаеше, че змиите и скорпионите отбягват по-дълбоките пещери и тунели. Не очакваше да срещне тук живо същество. Затова се дръпна стреснат, когато ръката му докосна пръстите на човешки крак, обут със сандали. Миг по-късно разбра, че той е от камък и е покрит със същия древен прах като този по земята. Проследи извивката на глезена и откри, че кракът е част от релефно изображение върху изправен саркофаг. Беше фигура в цял ръст, облечена в тога. Протегна ръка край ковчега и намери стената, до която бе изправен, направена от гладко изсечен пясъчник. Конан се повдигна, за да напипа горната част на ковчега, където трябваше да е лицето. Слава богу, то беше човешко. Докосна квадратна брада, съставена от сложно преплетени къдрици.

Може би се намираше в стара шемитска гробница, непокътната от хилядолетия. Конан не откри пукнатини или следи от клинове по ковчега. Нямаше изгледи вътре да има оръжие. На негово място Отсгар щеше да я разбие и ограби. Мисълта за съперника му припомни на Конан целта му и той тръгна покрай стената да търси изход — колкото и невероятно бе да има такъв в една древна гробница, покрита с тоновете камъни от грамадата на Ебнезъб. Знаеше, че няма голяма надежда.

Това, което намери малко по-нататък, го смути — назъбения край на гладката стена, която свършваше перпендикулярно на земята. Разбра, че това е врата, достатъчно висока, за да мине човек с неговия ръст, ако се наведе. Камъните бяха по-грапави от тези в голямата зала, с набраздена повърхност от длетата и с изпъкнали ръбове. Чисто и просто тунелът бе по-нов.

Значи все пак гробницата е била ограбена. След това откритие надеждата на Конан да открие изход се съживи. Той влезе в зле построения проход и тръгна по него опипом. Опитвайки с ръце стените, той направи няколко предпазливи крачки. Нямаше завои или издигане нагоре, нито разклонения.

Стигна до друга зала, която, доколкото подсказваха търсещите му пръсти, беше друга гробница. Излизаше, че тунелът не извежда на повърхността, а само свързва две тъмни дупки. Що за лудост бе това? Надеждата му посърна, но нямаше друг избор, освен да продължи да търси. След като проучи част от залата, стигна до друг тунел. Той бе изкопан отчасти в пода и представляваше плитка, но опасна дупка в основата на стената. Съдейки по неравните ъгли и отпечатъците от инструментите по стената, тунелът бе прокопан от другия край.

Конан започна да проумява, че който и да беше правил тунелите, бе копал от една гробница към друга и не се знаеше колко е дълъг този лабиринт. Но имаше надежда, защото следите по стената му подсказваха, че върви към източника. Дори в лабиринта да имаше само един скрит изход, той трябваше да го открие.

Конан проследи проходите през още няколко гробници и стигна до едно разклонение. То не водеше към зала, а към коридор с по-груби стени, измазан с хоросан, който се бе излющил и нападал по пода. Конан тропна с крак и усети ехо отляво и отдясно, което показваше, че се намира в тунел.

„Добре, каза си той. Това може да ме доведе донякъде!“ Тръгна в посоката, която му се стори, че води нагоре. Събаряше с ръце парченца мазилка от двете стени, но спря объркан, защото стигна до два свода в коридора. С облекчение разбра, че това са ниши, малко по-ниски от него, измазани със същия ронлив хоросан. Наподобяваха нишите на параклис или на крипта, в която се поставят статуи или ковчези. Но тези бяха празни.

По-нататък откри, че нишите се редуват през равни разстояния и че не всички са празни. В някои от тях имаше мумии, които се разпадаха като сухи листа под изучаващите му пръсти. Конан не изследваше много подробно тази тленни останки, но му се стори, че бяха доста зле запазени за древни трупове. Някои се отваряха от лошото балсамиране, други се накланяха и се сгърчваха като клони през зимата.

Въпреки страховитите обитатели на нишите Конан се радваше, че е открил някаква стара гробница. Това предполагаше наличието на изход, до който да се стига по стълби и коридори, а не през отвесни шахти. Разбира се, изходът би могъл да е запечатан или покрит с друг строеж. Конан нямаше представа нито дали е извън границите на голямата гробница на Ебнезъб, нито в каква посока се движи.

В този миг нещо го накара да замръзне на място и да затаи дъх в мрака. Не беше светлина. Трябва да е било издрънчаване или драскане на метал или търкане на сандал по пясъка. Сетивата му бяха така изострени от тишината, че усещането за звук го накара да настръхне. Когато шумът се повтори — този път подобен на шумолене на плат, той реагира незабавно. Плъзна се към една от нишите и се притаи.

За беля улучи една от заетите ниши. Притисна крехкия й свит наемател към стената и зачака, без да смее да мръдне, за да не падне мумията и да го издаде. Това временно прикритие му даваше възможност да атакува който или каквото идваше към него по коридора. Извади камъка от пояса си и зачака.

Звуците бяха слаби, но ясни — все едно, че някой върви по коридора. Никакви гласове, само отмерени стъпки и метално подрънкване като от оръжие или инструменти, събрани на едно място. Групата все повече се приближаваше, но на Конан му беше трудно да прецени разстоянието по леките стъпки. Конан с нетърпение очакваше да зърне светлината, най-ценното от всички съкровища в този непрогледен гробищен лабиринт. Тя щеше да разкрие идващите, но да издаде и него. Но той желаеше това. Трескаво обмисляше как да ги нападне, ако се наложи, без да изгаси лампата им. Острият му камък беше готов за сблъсъка.

В следващия миг те минаха покрай него, стъпките и подрънкването прошумяха толкова близо, че космите на ръцете му настръхнаха. Един, двама, трима… петима, преброи той. Те отминаха и звукът бързо заглъхна. Конан изведнъж проумя, че те не носеха светлина.

Откритието го смрази, докато леките им стъпки се чуваха по пътеката. Кой би могъл да се движи толкова лесно в мрака? Никакви гласове, никакъв помен от дишане или усилие. Дали изобщо имаха тела? Не, не беше сляп, щом и те не го бяха видели. Значи мракът наистина бе непрогледен.

Несъмнено това бе магия. Конан неспокойно се раздвижи при тази мисъл.

Тогава се почувства много неудобно, притиснат към сбръчканата мумия в нишата. Нещо силно го бодеше в раменете. Тъй като минаващите бяха вече достатъчно далеч, той пристъпи напред, за да се освободи.

Мумията се повлече след него, той посегна назад и откри, че полуомотаната с бинтове ръка на скелета стиска рамото му, а това, което се бе забило във врата му, са две челюсти с остатъци от плът по тях. Мумията го бе нападнала!

Обезумелият Конан напразно се опитваше да се освободи. Острият камък не му вършеше работа в тази теснотия и затова го захвърли. Залитайки, варваринът се опита да се откопчи от хватката. Но тя беше здрава, невероятно здрава. Мумията беше лека като сламка, бинтовете й се свличаха като стар папирус, но под тях изскачаха твърди кости и яки като каиши сухожилия, които пръстите на Конан не успяваха да отхвърлят от гърба му. И през цялото време, докато Конан се бореше, нещото бавно и неумолимо се затягаше около него, сякаш искаше да се вмъкне под кожата му и да завладее плътта му.

Конан се докопа до отсрещната стене, за да запокити прилепналата до него мумия към ръба на нишата. Той заблъска балсамираното тяло в стената. Някои от ребрата се строшиха и дори го убодоха с острия си край. Но това като че не попречи на костеливия му противник. Конан усети как със странна настойчивост и целенасоченост кокалестите пръсти запълзяха по тялото му. В опита си да отблъсне черепа от врата си той усети дълги сухи кичури коса, които се разсипаха по раменете на мумията. Пръстите му напипаха метална диадема върху костта на челото, която би могла да принадлежи само на жена.

Обхванат от паника, предизвикана от мъртвешката прегръдка, той замахна силно и черепът се строши в ръката му. Варваринът отчаяно се заизвива, за да се откопчи от все още стискащите го пръсти.

Когато спря, мумията лежеше в краката му, начупена на парчета. Конан стоеше задъхан, вслушваше се в тишината и напразно се мъчеше да изтърси праха от мумията от себе си. После се обърна и тръгна слепешком по коридора.

Напред го чакаха още ниши и още мрак, и още мумии, които вече не смееше да докосва. Докато се влачеше, знаеше, че не е достатъчно предпазлив, но усещаше, че разумът може всеки миг да му изневери, като крехкия пламък на свещ, полюшван от тъмни, магьоснически ветрове. Лесно би могъл да се превърне в слабоумно, хленчещо създание, което драска с разранени пръсти по стените на тези безкрайни тунели. Той спря и с неистово усилие се опита да се овладее.

Изведнъж около него бликнаха звуци. Груби ръце го сграбчиха и в лицето му блесна ослепителна светлина.