Леонард Карпентър
Конан Разбойника (15)

Четиринадесета глава
Воят на тръбите

В дните след гибелта на царя градът бе обхванат от странно, тихо вълнение. Хората от простолюдието носеха траурни дрехи, късо подстригани коси, а лицата им бяха намазани със синя боя или бяха почернени с въглен според древните обичаи. Повечето от тях ходеха енергично, дори радостно, заети в подготовката на грандиозното погребение.

Над суматохата се извисяваха напевните гласове на свещениците и непрестанното свирене на медни рогове, които оплакваха загубата на абдарахци и празнуваха славното преселение на Негово Царско Височество във вечността. Висшето духовенство обяви всеобщи пости, макар че едва ли би могла да се намали повече и без това оскъдната храна на бедните селяни, прогонени от наводнението. Това по-скоро изостри апетита им при мисълта за пищните празненства, които следваха.

Царската гробница, която през последните месеци се бе издигнала още по-високо над градската стена, сега започна да се смалява, защото работниците разтуриха насипите и скелетата, за да остане само завършеният каменен зид. Постройката, която се появи пред очите на зяпачите, беше семпла: висок, почти квадратен свод със стръмни страни, заоблени ъгли и остър, като на пирамида, връх. Високите тесни двойни врати бяха направени от бронз — огромни челюсти, които тайнствено щяха да погълнат владетеля, напуснал този свят, и да го изпратят в другия. Те гледаха на изток, към града, и се виждаха от всички краища на западната стена. Жителите на Абдарах се успокояваха с мисълта, че в ясни дни масивната гробница ще стърчи застрашително, видима за стигийците оттатък реката, така както се извисяваха и техните гробници.

Дървените подпори бяха струпани на четири купчини до ъглите на сградата. По заповед на духовниците всяка вечер подпалваха новите отпадъци и високите им пламъци обагряха в червено потните гърбове на хората, които денонощно работеха там. През дългите задушни дни пушекът се разстилаше над града като жълт саван.

През цялото време Конан се криеше в една тайна стая в странноприемницата на Отсгар и слушаше неспирното пищене на роговете. След като изчакаха един ден и никой не се появи, останалите от бандата се осмелиха да излязат навън, без да се боят. Зафрити дори продължи вечерните си представления. От всички тях единствено Конан бе официално обявен от духовенството за предател и враг и ако напуснеше своето укритие, имаше опасност да го разпознаят.

— Само да можехме да се отървем от теб, кимериецо — каза му Отсгар. — Искам да кажа, да те изведем тихомълком от Абдарах — побърза да обясни той. — Тогава няма да има връзка между моите хора и смъртта на царя. — Ханджията поклати глава със съжаление. — Не се бой. Ще ти осигурявам всичко необходимо, докато успеем да те измъкнем оттук.

Конан не отговори, защото разбираше притесненията на Отсгар. За да не бъде намушкан или отровен от покровителя си, варваринът почти не беше спал и ял, откакто излязоха от гробницата. Сега, отпаднал и угнетен, той се сви в плетения стол в дъното на тъмната си стая.

— Както знаеш, обвиняват теб за смъртта на Ебнезъб, а не Азрафел — продължи ванирецът и седна до почти недокоснатия поднос с храна, поставен върху ниска дървена масичка в средата на стаята.

— Някои от работниците са те разпознали като опасния стигийски шпионин, когото властите търсят.

Конан сви рамене и най-после намери сили да заговори:

— Какво значение има в края на краищата? По-добре да обвинят мен, отколкото буйния млад Азрафел, който просто отмъсти за смъртта на баща си.

— Варваринът се размърда неспокойно и столът проскърца. — Вече ми приписаха куп лъжливи обвинения. Могат да ме обесят както за убийството на един дебел отпуснат бивол, така и заради някаква измишльотина. — Конан замислено подпря скърцащия стол на кирпичената стена зад себе си. — Всъщност аз почти нямам какво да губя. Изкушавам се да продължа по плана. Какво ще кажеш?

Отсгар се засмя и невярващо поклати глава към силуета в ъгъла.

— Бога ми, кимериецо! Ти си полудял! Да се мотаем из гробниците след всичкия шум, който се вдигна… — Той замълча и сви рамене. — След няколко месеца, може би година, когато нещата позамрат…

— Кого заблуждаваш, Отсгар? — Очите на Конан блеснаха в сумрака. — И двамата знаем, че ще преровиш мястото веднага щом умра или избягам. Но тогава ще си изгубил най-голямото съкровище.

Той спря, защото откъм входа се чу сигналното почукване. Ханджията махна резето и през вратата, която представляваше част от изкусно украсена стена, влязоха Зафрити и Исайаб. Щом отново заключиха, танцьорката въодушевено забъбри:

— Новините са добри. Царските стражи нямат представа как сме избягали, нито къде да ни търсят. Разбира се, твърдят, че са по петите ни, но само, за да заблудят хората.

— Не бъди толкова сигурна — обади се Конан от мястото си в тъмното. — Не бих се изненадал, ако Хорасп ни проследи през тунелите и дори отвъд тях с магия.

— Дори и да може, не го показва — вметна Исайаб. — Кой знае, може би той не иска да ни хванат. Достатъчно е подлудил двора с твърденията си, че това е опасен стигийски заговор.

— Освен това хората са заети със завършването на строежа и утрешното погребение. — Зафрити грациозно седна на пода до Отсгар и сложи ръка на коляното му. — Около двореца има тълпа, която моли царицата да им позволи да изровят наскоро погребаните си роднини и да ги положат заедно с приближените на Ебнезъб. Повече от дузина млади войници са се удавили в езерото на храма, за да отидат в гроба с царя си и да му служат в Отвъдното. — Тръсна невярващо гарвановите си къдрици. — Дори в Стигия не са така заслепени.

— Спомена царицата — намеси се Конан. — Имаш предвид старата или новата царица?

— И старата, и новата — тя е една и съща! — Зафрити разпери ръце. — Приемствеността е доказана — по желание на самия цар, докато беше жив, и с одобрението на двора. Нитокар ще управлява Абдарах, след като минат погребението и коронацията. Моите съболезнования за тези, които смятаха Ебнезъб за неопитен владетел!

— А принцесата? — запита Конан от мястото си.

Зафрити тихо се изсмя.

— Боя се, че тя е другата жертва на дворцовите битки! Разбира се, тя можеше да се спаси, ако името й не бе свързано с предателство.

— Предателство? Какво искаш да кажеш?

— Ами планът за саботаж, разкрит от Нефрен, включва капитан Арамас и теб, Конан, доколкото си спомням. Африт била замесена в него точно преди смъртта на Ебнезъб, и то заради едно парче зелен плат, намерено в гробницата. Не знаеше ли?

— Не, не бях чул — Конан мрачно се взря в нея.

— Царят я избавил от наказание заради голямата си бащинска любов. Но скандалът й струваше подкрепата на двора. — Танцьорката огледа групата със светнали очи, доволна от разказа си за нещастията в двореца. — Според тукашния закон царицата би трябвало да придружи Ебнезъб и да сподели царските удобства в рая. Но сега според царската воля тази привилегия се пада на Африт. А бедната Нитокар ще трябва да се задоволи с досадното тегло на властта.

— По дяволите, жено, говори по-ясно! — наведе се напред Конан. — Искаш да кажеш, че Африт ще бъде погребана с царя?

— Така е. По негово нареждане тя ще бъде затворена жива в гробницата. Ще я приковат със златни вериги към ковчега му.

Исайаб се присъедини:

— Да, царицата добре го е измислила. Сега короната ще наследи синът й Еблис, който макар и невръстен, обещава да стане по-голям тиранин и от майка си!

— Няма значение. — Отсгар хвърли на пода обелка от плод и се оригна. — Мога да си върша работата независимо от владетеля. Важното е, че не ни разкриха. Поне досега. Трябва да се прикриваме още известно време…

— Крий се колкото си искаш — изръмжа Конан от тъмното. — И бъди проклет, ванирецо. — Стиснал ножницата си, той скочи на крака. — Но знайте, че утре ще бъда в гробницата, според плана! Африт спаси живота ми след съдбата, която ми отредихте, и аз няма да позволя да я погребат жива! — Той изгледа свирепо стреснатите лица на останалите. — Ще я спася или ще я убия сам, ако трябва!

— Пусни този сатър и сядай. — Реакцията на Отсгар бе изненадващо спокойна, без признаци на гняв. — Не ме е грижа за твоите любовници, Конан. Нито пък някой друг го е грижа. Разбери ме, не можем да те пуснем на такава налудничава мисия. Ще те хванат и ще те измъчват, а ако избягаш, ще ги доведеш при нас. — Той поклати глава търпеливо, почти тъжно. — Не виждаш ли, че ще рискуваш живота на всички ни?

— Толкова добре ли преценяваш риска? — Конан измъкна сабята си от ножницата, която не бе пускал от два дни. — Ето ти риск! Ако искаш да ме спреш, направи го сега! — Той ги изгледа над острието, а в очите му блестеше желание за битка. — Или ме предай на стражата, ако си мислиш, че няма да им разкажа всичко за твоите престъпления! — Той се усмихна на тримата и сякаш беше на ръба на лудостта. — Или елате с мен и станете богати! Знаем пътя, всичко е готово. Какво избирате?

Отсгар бе сложил с ръка върху камата си и гледаше страшно Конан. Зафрити погледна господаря си с прикрито въодушевление на мургавото си лице. Исайаб неловко вдигна рамене, без да каже нещо.

— Във всеки случай аз отивам довечера, с или без вас — без да трепне, заяви Конан. — Спрете ме на свой риск.