Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der jugendliche Gott, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция и форматиране
aradeva (2017)

Издание:

Автор: Алма Йохана Кьониг

Заглавие: Младият бог

Преводач: Фросина Парашкевова

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1989

Тип: Роман

Националност: Австрийска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: август 1989 г.

Редактор: Федя Филкова

Художествен редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Красимир Градев

Консултант: Анна Николова

Рецензент: Федя Филкова

Художник: Пенчо Пенчев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1935

История

  1. — Добавяне

Сватбената песен заглъхна. Отвън се чуваше само двойната флейта и ритмичното ликуващо скандиране: „Химен! О, Хименей! О, Химен, о, Хименей!“

Октавия изтърпя прегръдките и целувките, благодари още веднъж на свекърва си за сватбения подарък — диадемата — и позволи на новата си леля Лепида да я хване под брадичката с нежна като коприна ръка.

— Не се страхувай, малката, нищо няма да ти се случи! — прошепна Лепида по време на прегръдката, затваряйки плътно очите си като котка, когато преде.

След това господарките и придворните дами, либертините и робините излязоха и оставиха следи от стъпки по дебелия слой житни зърна, разпръснати за благополучие.

— Хименей, о, Хименей! — викаха отвън приятелите, свитата, офицерите, застанали на почетен караул.

Октавия остана сама и пое дъх. Но в следващия миг до съзнанието й стигна, че тук тя чака своя съпруг.

Приближи се до огромното огледало, чиято тежка рамка сякаш поддържаха цяло ято прелестни амурчета, и се огледа с недоверчиво загрижени черни очи. Стори й се, че е по-грозна от всякога. Главата я болеше от тежестта на диадемата и булото. Беше хладна, жадна, след като бе принудена да устои като неземна девица на трапезата с всички лакомства на земите, владени от баща й, и да се държи като засрамена годеница по време на четиринайсетчасовата брачна церемония. Понякога на нея, довереницата на Британик, обградена от толкова много робини и либертини, й беше много трудно да запази непроменен израза на ненакърнимо неразбиране при всичките намеци, шеговити подмятания и пророчества, които се сипеха връз нея така плътно, както разпръснатите житни зърна.

Тя се прозя пред огледалото и си помисли: „Единственото хубаво нещо у мен е устата!… Дали е вярно това, в което ми се кълне Британик, че Пизон е влюбен в мен? Мен?… Ала само ако ми хрумне да повярвам в това, никой не би ми се присмивал повече от Британик!“

Тя се извърна да огледа огромното легло с покривките, везани от годявката й със Силан насам. „С каква наслада бих се отпуснала върху тези възглавници и бих заспала… о, да заспя! Горката императрица Ливия, ако непрекъснато е трябвало да носи тези жулещи вълнени дрехи и тези тежки обувки!… А пък възглавниците са напълнени с пух от фламинго — проблясва като корал през коприната!… Ако сега можех да си полегна, ще заспя веднага!… Но трябва да стоя целомъдрено по-далеч от леглото, целомъдрена и забулена…“

— Химен, о Хименей!

„Колко глупаво, но сърцето ми се е разтуптяло!… Сигурно се чувствам като жертвено агне само защото моята мила майка е мъртва и не може да бъде до мен в този ден. Не можах да разменя нито дума и с Британик! А тези отвън са се разлудели като щурци при залез-слънце! Как звучат и примамват флейтите! А на мен през цялото време ми се струва, че всичко това не е заради мен, че изобщо не ме засяга!… Мъжки глас! Това е Отон… Не разбирам какво казва, но навярно нещо неприлично, защото сега всички се смеят като луди! Само Пизон никога не се смее на неприлични шеги… Ето пак дъжд от житни зърна се удря във вратата! Някой пее. Та това е самият Нерон! Оо! Не би трябвало, та кой младоженец пее собствения си сватбен химн? Естествено, всички му ръкопляскат… Ох, ох, и все пак ме е страх… Отвратителна Лепида… Пък аз се страхувам съвсем глупаво, глупаво…“

Вратата се отвори тежко, със запъване, запирана от купчината златисти житни зърна. Октавия сведе очи. Вратата се затвори… Нерон бе вече тук.

А отвън песента замря, замря и смехът, в голямата тишина не се чуваше нищо друго, освен дрънкането на ходещия напред-назад сватбен караул. Октавия вдигна решително глава и погледна Нерон сериозно и спокойно.

Той все още стоеше до вратата в богато надиплена тога и венец от бели рози в червените коси.

„Това значи е моят съпруг — помисли си Октавия. — Той не притежава нито благородството на Пизон, нито виталната прелест на Британик, но се е научил да се движи, а по-правилно и по-красиво лице от неговото едва ли има. Клавдиите и Юлиите ще се съчетаят в нашето дете!“

Октавия, петнайсетгодишна южнячка, подготвяна от детството за тази нощ, чакаше с диадемата и червения воал… Погледът на Нерон обгърна стаята — в нея като че ли нямаше нищо друго, освен широкото легло и сребърната табла, в която то се отразяваше. Легло, достойно за скверната прегръдка на Месалина с нейния Силий.

И тук стоеше неговата съпруга, изгубила се в гънките на воала, прилепила плътно стъпала и колене едно о друго. „Как загрижено ме гледа с черните си маймунски очи. Какво ли си мисли това малко животинче от другия пол? Какво очаква? Това ли?… Дали трепери пред надмощието на мъжа насилник?… Каква роля, о богове! И колко погрешно разпределение на ролите! Копнея само за едно — да свия на топка тази тога, която нито за миг не ти позволява да забравиш как да носиш диплите й, да я запратя в ъгъла и след четиринайсетчасовото мъчение гол и сам да се прозявам, чеша и спя, вместо да се подлагам на това още по-голямо мъчение. Сърцето ми наистина се е разхлопало.“

— Така! — каза внезапно и брутално Нерон именно защото сърцето му се беше разхлопало. — Дотук я докарахме, но оттук нататък и квадрига не е в състояние да ме мръдне! — Той свали венеца и го захвърли в ъгъла. — Или много ти се иска да изиграем трагикомедията докрай? А?

Щом чу силния и подигравателен глас, Октавия сведе глава. Лицето й, което тя през петте горчиви години с мащехата се бе научила да владее, беше непроницаемо.

Нерон закрачи напред-назад. Изкусно преметнатите през рамото му дипли на тогата се смъкнаха. Той ги задърпа — от пет години вече беше свикнал да не се съблича без помощта на роби.

„Кой пита тук за хората? Те нищо са, а Рим… Рим, Рим е всичко!“ — декламираше той. Пристъпи три-четири крачки към нея и се ядоса, че тя сведе клепачи.

— Твоята майка мразеше моята майка! Твоят брат и аз се мразим! И само политиката ни е затворила в тази стая. Нима е възможно, нима копнееш да бъдеш просната от мен на това легло?

Той присви светлите си късогледи очи, за да прочете нещо по лицето й, но то му предложи само същото аристократично изражение на ненакърнимо неразбиране, както одеве при шегите на мъжете. Нерон изпитваше неудържимо желание да й разкъса булото, да я разтърси, но не смееше — би изглеждало съвсем като въведение към брачните радости. Той натъпка провисналия край на тогата в колана на долните дрехи и започна да се движи отново напред-назад като Агрипина.

— Спомняш ли си, когато преди пет и половина години се видяхме за пръв път? — попита той.

„Сега ще заговоря — помисли си Октавия. — Ужасно глупаво е да стоя като глухоняма… Ще му кажа…“ Но той не й даде време.

— То беше в деня, когато отново видях майка си, деня, в който ми отнеха Парис…

Умните черни очи на Октавия погледнаха изпитателно при този горчив тон в младежкия глас.

— Тогава те ощипах по ръката и очаквах, че ще викнеш, но ти не извика. Оттогава в продължение на пет години се виждаме всеки ден на императорската маса на младежта, а не сме разменили и пет приказки. А сега сме оженени, без да ни питат, защото ние сме второстепенно нещо… важен е само великият, вечният Рим.

Октавия трепна от жлъчта на тези думи. Тя отвори устни да възрази, но Нерон се впусна презглава във водовъртежа на голямата солова сцена, която започваше да му харесва. Все някак си трябваше да се прекара тази нощ в затвора с подрънкващите часови на прага, а и приседналата на края на леглото призрачна фигура също трябваше да разбере какво може да очаква от него.

— Ха-ха! И ти ли си като Сенека и стария пияница Нарцис, които веднага започват да се блещят, щом чуят да се говори за „вечния Рим“? Те ще умрат от страх, всичките посивели глупци, само защото тази година кукумявките на Капитолия кряскат повече от обикновено и защото се е родило теле с две глави, и заради всички измислени от старците знамения за нещастие!… А пък аз, аз не понасям някой просяк да прави физиономии на форума, а му подарявам нещичко, за да видя как ми се усмихва. Но Рим? Дори и вдън земя да пропадне пред очите ми, пак не бих проронил и сълза за него! — Нерон отметна глава назад, протегна лявата си ръка напред, а дясната повдигна като оратор.

„Да не би да иска да ми представи статуята на Август? — помисли си Октавия. — Сигурно е пиян, защото не е възможно наистина да мисли всичко това, което казва… Лошо ще е за нашето дете, ако е пиян, казват, че Калигула бил заченат след употреба на вино.“

— Рим! — продължаваше Нерон, сякаш държеше обвинителна реч в курията. — Пъпът на света, казват, ала какво представлява той, техният Рим?

„Само да не крещеше така! — мислеше си Октавия. — Ако Британик разбере, че в сватбената си нощ е държал речи, няма да има спасение от подигравките му, пък в края на краищата Домиция сега е мой мъж.“

— Плетеница от тесни улички, от която всяко галско селище би трябвало да се срамува! Завчера, когато майка ми излезе от Капитолия с колесницата, на три пъти затъва в мръсотиите и теснотията! И това ми било метрополия на света!

„Така й се пада на Агрипина! — каза си Октавия наум. — Защо не я носят дотам с лектика, както всички останали императрици преди нея? Но не, Агрипина трябва да използва колесницата само защото преди нея единствено жреците са я използвали при свещени шествия.“

На Нерон най-после му омръзна дългата реч. Изглежда, му беше хрумнало нещо друго и той се засмя… Но не с обичайната си, неизменно скована усмивка, която Октавия познаваше така добре, а с друга, щастлива, която го правеше по-красив от когато и да е.

— Странно! — изрече той замислено. Видях те за пръв път, когато загубих Парис, а тази досадна сватба става един ден преди да го видя отново. — Той улови учудването в големите й очи и кимна. — Да. Откупих го от майка си с ей този фарс. — Нерон тръсна къдриците си назад, смъкна тогата и я запокити, свита на тежка топка, в ъгъла. Пое си дълбоко дъх. — Остават само още тази нощ и един ден! — Поклати глава, хвана се за челото и се изсмя. — Да не повярваш! Дано само междувременно да не се случи нищо лошо!

Той плю три пъти и пипна златната гривна от Агрипина с подложката от змийска кожа. Октавия се вслуша удивена в новата нотка на неговия, станал изведнъж съвсем непресторен глас.

— Сигурно си чувала, че преди завръщането на майка ми за мен се грижеха един фризьор и един танцьор. Това беше и цялата царска свита, която твоят мил баща ми беше отредил… Но знаеш ли, това бяха най-щастливите ми години… Парис ми носеше сладкиши, откраднати за мен от домовете, където танцуваше… Той е единственият човек, наричал ме с галено име, единственият човек, когото все още обичам след пет години раздяла… Втренчила си се в мен, пък аз те чувам как си мислиш: „А Сенека? А Агрипина?…“ Да, мама… навярно обичам и мама, или бих могъл да я обичам, ако тя можеше да бъде по-малко дъщеря на Германик и повече моя майка… Тя никога не е намирала добра дума за мен, защото вижда, че аз съм „мек“ и се страхува да ме „разглезва“. Понякога дори ме удря, макар че ме направи първенец на младежта и в знак на пълнолетие ме облече в тога.

Октавия усети очите си да овлажняват и спря да диша — да не го смути, да не го изплаши.

— А Сенека?… Сенека вижда в мен спасителя на Света, своя млад бог… Декламира ми чудни мъдрости за доброто. Каква полза обаче, когато покореното желание за зло остава и се разраства все по-високо и по-високо, чак до пустото небе?

Нерон седеше до нея, тя виждаше профила му, алената му, влажна, непристойна уста, дългите мигли над очите, чието късогледство не правеше впечатление при сведения му поглед, красивия прав нос, заоблената брадичка.

— Всички се държат така, като че ли притежавам зрелия дух на трийсет и шест годишен и незрялото тяло на шестгодишен. Всички, всички имат претенции към мен и искат да ме променят. Трябвало да се науча да ощастливявам стотици хиляди. Но дали самият аз съм щастлив, за това никой не ме пита.

„Такъв ли бил Нерон? — помисли си Октавия и сърцето й затуптя неудържимо. Забеляза, че цялото му тяло трепери. — Ето какъв бил Нерон, о богове!“ И се изплаши, че ще заплаче от състрадание.

Изведнъж той я погледна през присвити очи.

— Каква е тази физиономия? — попита я недоверчиво. — Нищо от това ли не можеш да разбереш? Презираш ме точно така, както и брат ти, нали? Презираш ме, че държа речи, докато всеки друг на мое място досега да е създал Ромул и Рем… А, дъще Месалинина?

Най-после, най-после и на нея й се прииска да заговори, но отново стисна нежните си, бледи устни.

— И през ум не ми минава да правя това, което очаквате и ти, и майка ми, и Клавдий, и целият Рим! Не съм това, за което ме мислите! Не съм честолюбивец, не съм подлизурко, не съм римлянин, не съм и млад бог. Единствено Парис навремето прозря какво съм: артист!

Октавия вдигна като уплашено дете лявата си ръка към устата, тъмните й очи го погледнаха, озарени от смайване и неверие. Неговите зли очи пък почти се бяха разкривили и той изпитваше желание да я ощипе както навремето.

— И ти ли мислиш, че не подобава на един принц да иска да бъде артист?… Би трябвало да хвана всички ви и да ви разтърся като орехово дърво, така че предразсъдъците ви да опадат от вас като червиви орехи…

Тя извика, когато той посегна към нея. Фибулата, която захващаше горната й дреха, се отвори и разголи тялото й на Психея.

На вика й зад вратата отговориха с „О, Химен!“ и бурен смях. Сребристото тяло пред него и смехът на Отон отвън подлудиха Нерон.

— Да не би да си мислиш, че не съм достатъчно мъж? — изпъхтя той почти неразбираемо. В следващия миг се отдръпна гърбом от нея, приведен, със свити юмруци. Да се оставя да ме прелъстят последната вечер ли? — мърмореше той. Закрачи отново напред-назад, вдигна закръглената си десница до устата и започна шумно да гризе ноктите си.

Октавия остана да лежи, без да мърда, цялата взор под голямото було. Той се приближи с разкривено от омраза и на червени петна лице.

— Ще ти се, нали? Да отнема девствеността ти, а? За да можеш утре да ми слагаш рога, така както Месалина на Клавдий?… Още тогава, преди пет и половина години, Друмион каза, че и ти ще станеш курва като Месалина!

Нерон се извърна, ритна масичката, на която бяха оставени чаша и запечатана делва с вино. Взе отварачката.

На теб това няма да ти се случи! — каза той, хилейки се, извади запушалката на делвата, наля си и пи.

Изведнъж той доби такъв изморен вид, че едвам успя да заобиколи, с препъване леглото. Хвърли се напреки върху възглавниците и заспа като мъртъв със затворени очи и широко отворена уста.

Безшумно и полека Октавия се смъкна от леглото на стъпалото. Подпря лакът на коляното и също като баща си, засенчила очи с ръка, тя остана будна през цялата сватбена нощ.