Алма Йохана Кьониг
Младият бог (29)

Беше една от онези кръчми в предградията — с нисък опушен таван, мръсни маси и пейки и пръстени делви без шарки. Кръчмарят с престилка, цялата на петна от вино, едва вдигна глава при влизането на просто облечените гости. Той смушка роба, който с гъгнив глас послушно продължи да му изрежда имена на вина и цифри от един свитък за доставка. Кръчмарката, с посивяла сплъстена коса, и набитата й дъщеря миеха чинии и чаши в един чебър. При вида на толкова много мъже дъщерята се изправи и засмя с отворена уста, като припъхваше с пръсти блузката си под колана.

Пизон забеляза, че единият от тримата войници, които играеха на зарове на масата под висящата маслена лампа, непрекъснато губеше, защото вниманието му беше ангажирано много повече от момичето, отколкото от играта. В този момент то избърса бързо и механично зачервените си ръце в един съдран парцал. Прекоси помещението, без да изпуска Полион от поглед, с полуотворени устни и блеснали очи.

Полион нарочно беше избрал масата до вратата; докато пропускаше Нерон и Пизон да седнат до задната стена, а другите се подреждаха отстрани, Полион и Отон заеха крайните места… С внезапно умиление Пизон забеляза, че момичето наистина е объркано, макар и да се държи предизвикателно… То попита Полион:

— Моля, какво ще обича господарят?

— Вино, мое добро дете, и то от най-хубавото, което имате!

— Но гледай да е добре сгрято, хубава кукличко! — отговори Мамилий разпалено, като я попипваше закачливо под брадичката.

В най-тъмния ъгъл седеше един самотен пияница пред глинената си чаша. Той беше сложил ръце на масата, отпуснал върху тях натежалата си от вино глава. Като чу гласа на Мамилий, по цялото му тяло изведнъж премина тръпка, той се обърна и за миг можа да се види зачервеното му, подпухнало пиянско лице с дълбоко хлътнали, искрящи от подозрение и омраза очи под разчорлена, посивяла коса. Но в този миг войникът отсреща така силно удари по масата, че калаените подложки на чашите се раздрънчаха.

— Що за порядки са това? — закрещя той. — Обслужват уличници, а оставят постоянните си клиенти жадни! — Извърна се обвинително към кръчмаря: — Квинт, вече три пъти викам Приска!

— Веднага, веднага ще те обслужат! — изръмжа старият и сам се потътри към огнището да донесе вино. Самотният пияница направи пренебрежителна гримаса, свлече се на пейката и като че ли отново заспа.

— Този ми е познат! — промърмори Нерон. — Къде ли съм виждал това лице? — И той сбърчи чело в яден размисъл, недоволен от това, че прогресиращото късогледство все повече го лишава от прословутата му способност на физиономист.

— Цялата обстановка тук не ми вдъхва много доверие — каза Отон.

— А на мен ми харесва! — изкиска се Мамилий. — Дъщерята на кръчмаря е точно този тип леки женички, дето ми допадат.

Момичето се приближи. Постави делвата с вино плътно до разголената, жилеста ръка на Полион, прошепна му: „Извинявай!“ — и вдигна към него поглед, изпълнен с обожание и копнеж. Полион, макар и да се държеше строго по време на служба, намери време за една много бърза, мигновена усмивка.

— Ела, седни, пиленце! — примамваше я Мамилий, но момичето, чиито гърди се надигаха при дишането, каза на Полион с многообещаващ шепот, като че ли правеше внезапно любовно признание:

— Истинско цекубско вино, господарю!

— Приска! — направи й знак кръчмарят, който беше обслужил войника, и момичето, за миг вече с намръщено лице, попита:

— А? Какво? — И се помъкна с нежелание към войника, който й заговори.

Всички пиеха така, сякаш бяха прекосили пустиня.

— Виното е добро! — учудено и високо викна Мамилий. На красивия Сенецион, който изпълняваше ролята на виночерпец, му се отвори работа. Пизон усети, че виното е изненадващо тежко, и пиеше сдържано, докато другите изпразваха чашите една след друга.

— Много, си мълчалив! — обърна се Парис към Нерон и пи за него. Нерон направи гримаса.

— Не се сещам къде съм виждал онзи пияница там и това не ми дава мира.

— На форума! В цирка? — подсказваше му Парис. Нерон клатеше глава.

— Пий! — настоя Сенецион. — Това може да ти оправи настроението! В името на Херкулес, ако и у Цестий не стане по-весело, вечерта ни ще е много постна!

— Всъщност защо е необходимо да се ходи у Цестий, след като само един знак — и ти, в своя собствен дворец и под персийски рози, можеш да прегърнеш най-красивата мечта на света? — попита изведнъж Отон.

— Най-красивата мечта на света е самата Попея. Достатъчно сме слушали за това! — подигра се Сенецион.

Парис се изправи, издаде напред брада, вдигна десницата си в благороден жест и всички, разпознали позата на Сенека, гръмко избухнаха в смях. Пизон също се засмя.

— Ти питаш като ученик на философ, добри ми Отоне, и аз ще ти отговоря като учител на философи. Защото, ако не си знаел, то знай, че за оногова, комуто боговете са отредили да се храни със сладкиши, черният ечемичен хляб крие примамлив вкус, а на оногова, дето е свикнал да лежи на пухени възглавници, му се струва, че нарът увеличава еротичната наслада. Може би на онези, които са се изморили да заповядват… — Парис прекъсна и продължи с непреправен, звучен и небрежен глас — им е приятно, Цестий да ги ругае и да ги нарича „пияна свиня“…

Всички се засмяха.

— Така прави той! Да, така прави! — кискаше се Мамилий. — А и не само това, той обича да назовава нещицата с истинските им имена!… О! Полионе! Извикай малката дяволица! Виното свърши, а аз съм жаден!

— Приска! — викна Полион. Всички започнаха да тракат с подложките на чашите.

Но войникът държеше отбраняващото се момиче здраво за ръката и към тях се приближи самият кръчмар.

— Омитай се в пъкъла! — скастри го Полион. — Да дойде Приска!

А Мамилий, изправил се и размахвайки тлъстите си ръце, завика:

— Приска! Ела! Приска!

В този момент Нерон, като примигваше срещу извърнатото към него пламнало лице на самотния пияница, каза с облекчение:

— Сетих се! — Той се плесна по челото. — Това е месарят по твоето дело, по твоето дело за наемите, Мамилий, ей онзи там, дето те е зяпнал така! — И когато той млъкна, а Мамилий, свил топчестата си глава между тлъстите рамене, изви нататък поглед като изплашена, сбръчкана костенурка, се случи непоправимото.

— Падна ли ми най-после, псе проклето! — изсъска пиещият и започна да се приближава, полюлявайки се. — Какво си мислите, че не ви познах ли? Мръсници! Кучи синове! С нашите пари си строите къщи и изобщо не ви е грижа, че когато трудни жени рекат да слязат по стълбата, тя се сгромолясва и жената и детето пукват. Вас съдията ще ви оправдае. А на въшливия просяк, който се е осмелил да се жалва от големия господар, ще му запечатат съборетината заради съдебните разноски! Да не мислиш, че не те познавам, хубавецо Мамилий, с този пръстен на тлъстата ти лихварска ръка…

Полион беше скочил, но месарят го помете настрани. После всичко — скокът, строшената глинена делва, която Мамилий беше катурнал при отскока си, ударът с нож, писъкът на Приска — дойде като гръм от ясно небе. В безмълвната тишина месарят стоеше запъхтян и гледаше ножа си. След това, когато Полион и етиопецът го хванаха и изтръгнаха оръжието, той изрече с колеблив глас, приличащ по-скоро на хлип:

— Извикайте караула! И без това с мен е свършено!

Мамилий се беше строполил на пейката. С широко отворени, като че ли неразбиращи очи той се бе втренчил в дрехата си, която се оцветяваше със застрашителна бързина. Изведнъж, прорязан от дивата болка, той изкрещя, вдигна дрехата си нагоре, запретвайки я безсрамно над белия като лоена топка корем и оскъдните си атрибути на мъжественост, и осъзнал сякаш едва при вида на ужасната рана действителното положение, зарева в див пристъп на страх:

— Лекар! Лекар! Та помогнете ми! Помогни ми, Пизоне, не искам да умра!

Изведнъж прозвуча ехидният глас на Сенецион.

— Виждаш ли! Сега вече бих могъл да се оженя за твоята Ливилка! Нали тя ще наследи къщите, които даваш под наем…

Очите на Мамилий сякаш щяха да изскочат от ямките, той се хвърли към Сенецион с давещо се хърхорене и се строполи.

Кръчмарят, етиопецът, Пизон и Полион се наведоха над него. Полион помръдна рамене и бавно обърна палеца си надолу. Приска хълцаше на гърдите на войника.

— Звяр! — каза кръчмарят и ядосано се закани с юмрук на месаря, който се бе умислил, отпуснал брада на гърдите си. — Би трябвало да те обесят два пъти. Веднъж за стореното и втори път за това, че трябваше да се случи в моята къща.

— О, мойри^[1]… каза Нерон. — Пък Парис ни беше обещал, че ще има да се смеем с него!

— Караул! — доложи внезапно етиопецът.

Всички напрегнаха слух и се привдигнаха вцепенени. Лаят на кучетата и подрънкването на подкованите обувки отекваха все по-близо в настъпилата за миг тишина.

— Полионе! — изсъска Нерон раздразнено и укорително. — Те ще ни сварят при убития!

— Проклятие! Те са се разделили вече и са в задната уличка! Не ни остава нищо друго, освен да се подготвим за въжето на палача! — изпъшка войникът на Приска, който подслушваше на вратата зад тезгяха.

— Ще ми отнемат разрешителното! А без разрешително ще трябва да тръгнем по просия! — окайваше се кръчмарят, като държеше главата си с две ръце. Жена му седеше в ъгъла и плачеше безутешно в престилката си. Убиецът седеше точно както преди на масата си, заровил лице в ръце. Спеше ли? Плачеше ли? Приска хвана срамежливо Полион за ръката и каза, сочейки с брадичката си към умрелия:

— Там на пода яма капах, не можем ли да го смъкнем долу?

— Разбира се! В мазето! Умница!

За миг само приеха, Полион и войникът вдигнаха капака за халката. Полион се приближи съм месаря, хвана го през дрехата за врата и го разтърся грубо.

— Свършено е с мен, Флорина! С мен е свършено! — повтаряше той с надебелял език.

— Трябва да слезеш долу! — викна му Полион строго в ухото. — Да го поемеш! Марш!

Той блъсна залитащия, който пъшкаше и гъргореше, и го накара да побърза към стълбичката.

— Добре, добре! — промърмори Нерон. — Хубаво наказание за убиеца да бъде насаме с жертвата си на тъмно! О, ужас!

— О, ужас! — повтори Пизон, потръпвайки. Другите бяха вдигнали вече Мамилий. И докато го дърпаха, тътреха и бутаха надолу, отворените му очи с вдигнати високо вежди сякаш изразяваха жив, недоумяващ ужас.

Висок кучешки вой зад вратата стресна Нерон.

— Бързо, бързо! — заповяда той.

Коремът на Мамилий се запъна гротескно в четвъртития отвор и Полион с ритник избута надолу издаденото напред палячовско рамо. Оловното лице с изписания на него израз, като че ли сега вече всички тайни на отвъдния свят са му ясни, се сгромоляса в тъмнината. Капакът хлопна.

— Кръвта! Кучетата ще подушат кръвта! — вайкаше се кръчмарят шепнешком.

Отвън като ехо отекна ясен глас:

— Примипилар^[2], Стикс надушва кръв!

Нерон се разтрепери, когато кучето отвън като бясно задраска по вратата, задуши и заскимтя. Дръжка на меч заудря по портата.

— Отворете в името на император Тиберий Клавдий Нерон!

Красивият Сенецион побутна смъртнобледия Нерон.

— Отворете или ще строшим вратата! — Войникът стана, изтегли резето и застана мирно.

Кучето, водено от един войник от караула, залая и се задърпа като полудяло. Останалите кучета в задната уличка също му отговориха с лай. Водачът на караула, стар воин, чиито гърди бяха окичени с отличия и медали, стоеше сред оглушителния шум и с вдигнати нагоре вежди остро и бързо оглеждаше замръзналите по местата си.

— Кой е кръчмарят? — попита той.

— Аз, господарю!

— Името ти?

— Квинт Приск! — запелтечи старецът.

— Хора, минаващи оттук, чули разправия и викове. Ще трябва да претърсим къщата. Никой да не излиза, преди да е казал името и занятието си. Кучето вън! Човек не може да чуе собствените си думи! — Обърна се към стоящия зад нето войник с восъчна плоча и писец: — Записа ли? Квинт Приск, кръчмар!

— Тъй вярно, примипилар!

— Ти войник от пети легион ли си? Име?

— Гай Юний.

— Останалото ще разберем. — Обърна се към Полион: — Ти кой си?

Полион протегна безмълвно лявата си ръка. По набразденото лице на стария воин премина тръпка. Той видя златната плакета на трибун от дворцовата стража с римския орел, брадвичките и надписа наоколо: „Тиберий Клавдий Нерон, цезар“. Видя и голямото влажно петно върху утъпкания пръстен под на колибата и се отдръпна също така отвратен, както преди малко и кучето Стикс, което бе подушило престъплението. Тогава Нерон го погледна с леко трепереща усмивка и бавно свали плъстената качулка от рижите си коси.

Сякаш стрела прониза стареца. Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу над бронята и той облиза устни, преди да заговори:

„О, богове! Дано да намери кураж и да ни арестува!“ — пожелаваше си за миг пламенно Пизон и веднага отпъждаше това си желание. Примипиларът се прокашля.

— Оттегляй се! Ходом марш! — даде команда той. След това се обърна на пета. При влизането си той стъпваше стегнато, с изпъчени гърди, окичени с бойни отличия и златни катарами за двайсет и пет години неопетнена служба. А сега се препъваше като старец към вратата.

Войниците от патрула го последваха с тропот. Отвън кучетата скимтяха. Вратата се захлопна.

— Така. Можем да си тръгваме! — каза Полион високо и подхвърли една златна монета на масата, на която бе седял убиецът. — Към сметката, кръчмарю!