Алма Йохана Кьониг
Младият бог (1)

I част
Момчето

През градината на Лепида се промъкваше едно единайсетгодишно момче. Дъжд като из ведро се стичаше от небето. По кафявото му робско наметало, стигащо чак до петите, се образуваха големи, влажни петна: на раменете — тъмни петна от дъжд, на гърдите — тъмни точки от сълзи.

Храсталаците шумяха така близко и зловещо, че момчето се затича от страх. Ала когато кучето Аргос започна да лае в къщичката на вратаря, момчето замръзна от ужас и остана за дълго в една локва, защото беше чело, че ловджийските кучета губели следата във вода. То мразеше кучето Аргос, а покрай него и всички кучета на света.

Най-после стигна портата на двореца.

Тя бе висока, бронзова и стара. Резето минаваше на куки по цялата ширина на крилото. Момчето прехвърли грубото си наметало на дръжката и започна да тегли с все сила. Пъшкаше, езикът му се подаде през зъбите, мократа му от дъжда и ужасно мръсна ръка се изплъзна и то охлузи кокалчетата на пръстите си в една от обковките за украса. Заплака от болка, гняв и съжаление към самия себе си, вдигна пухкавата си ръка към устата и изсмука кръвта.

Челото му, по което се бяха слепили мокри рижави кичури коса, клюмна на студения бронз.

Не знаеше кое щеше да бъде по-страшно — дали да остане тук в тъмната нощ и дъжда, близо до кучето Аргос, или да се върне у „дома“ си при Друмион. Помисли си, хлипайки: „Кога най-после ще порасна, та да умра!“ Помисли си: „Парис!“ После: „Глад!“

Като че ли бе минала вечност, откакто Парис го бе напуснал. Беше се навел над леглото на съненото момче, за да подпъхне хубаво завивката под краката му, и беше казал: „Бъди послушен, Малкия. Утре през нощта, като се събудиш, аз ще съм тук.“ Но следващата нощ бе дошла, без опипващата ръка на момчето да докосне потрепващото рамо на Парис. Пиянското хъркане на Друмион и дивият страх не му позволиха да заспи — старият страх, че Парис би могъл да не се върне никога. Дали някой собственик на пантомимна трупа не беше видял танца му на фавън и не го беше откупил?!… Или пък Парис бе спестил тайно повече пари, отколкото казваше, и сам се бе откупил от Лепида?… А може и кучката Месалина да бе забелязала колко по-хубаво танцува Парис от нейния Мнестър и го беше взела за любовник?

Момчето забрави всичко наоколо си, хвърли се с отчаян рев към бронзовата порта и заудря по нея с пълничките си юмруци.

Вратата на къщичката, в която стоеше пазачът, се отвори и навън се плъзна сноп светлина. Вратарят държеше в дясната си ръка фенер, а с лявата бе хванал ръмжащото куче за нашийника.

— Кой там?

— Аз — чу се в дъжда слаб, приглушен глас.

— Кой си ти?

— Аз, Домиций!

— Какво правиш там? Бързо да се прибираш! Само да научи леля ти! Тръгвай си бързо или ще пусна Аргос!

— Не! — изкрещя детето пронизително. — Недей!

То подскочи, обзето от страх, защото току до него, от външната страна на портата, чукчето трещеше и гърмеше.

Повлечен от лаещото куче, явно побесняло от продължителното чукане, вратарят извика:

— Идвам де, идвам.

Резето, което Домиций не бе успял да помръдне, сега отхвръкна с лекота.

В свода на портата стоеше младеж с разпуснати, мокри дълги къдрици, в които проблясваше златен прашец.

Момчето се хвърли с вик към него, вкопчи се в промокрената му гръцка празнична дреха и попита:

— Защо не си дойде още вчера, Парис? Парис! Нали ми обеща! Как мина танцът ти на фавън, Парис?

Примигвайки и присвивайки очи при целия този шум, с разкривени устни и без да обръща внимание на детето, младежът протегна към вратаря десницата си с разперен надолу палец. Подигравателно тържество играеше върху красивото му лице.

— Че кой пък сега? — попита вратарят, съзирайки смъртния знак. — Пак ли е очистила някого?

— Кажи ми най-после нещо, Парис, толкова се страхувах, Парис! — завика детето, хвана и задруса ръката му, като крещеше пронизително, за да надвика кучешкия лай.

Парис отблъсна раздразнено малката ръка.

— Не, този път пукна тя самата, кучката! — каза той.

— Какво? Месалина ли? — попита невярващ вратарят.

— Да, най-после! Нарцис наредил да я убият!