Донко Найденов
Въплъщението на сатаната (5)

Отново в болницата

Още преди да отвори очи, разбра, че и този ден ще бъде особено тежък. Поради прекия контакт с изгрялото слънце, кожата на лицето му се пържеше в огъня на страховитата болка, която потушаваше до известна степен иначе исполинското главоболие, отслабнало до сега до тъпи тласъци. Отвори очи и размърда главата си. Стените наоколо бяха добили сиво-черен оттенък, дори на местата, осветени от слънчевите лъчи не изглеждаха ярки и жълтеникави, а — мръснобели и невзрачни. Опита да се изправи, но почувства гадене, придружено със световъртеж. Видя болната си ръка — беше на цвят сиво-синя, а върху бинта, точно над раната, се бе образувала черно-жълта ивица.

Предметите се люшкаха, въртяха, местеха, сякаш в стаята имаше леко земетресение. Бенджамин се хвана за стомаха, наведе глава и повърна на пода.

Но нито погледът му се изясни, нито усети леките трепети на ободряването. Всичко пред него продължаваше да се движи, околността бе потънала в своите тъмни краски, мрачна и студена като арктическа пустиня.

Вълна от злоба се надигна от дълбоките бездни на душата му, извиси се над съзнанието му и обзе тялото му. Цялата стая бе пълна със злоба, тя извираше от него, отразявайки се в стените и предметите и така увеличаваше силата си. Налудничави мисли се появяваха в ума му, преминаваха като на парад през мозъка му и излизаха безпрепятствено навън, в пропитата с пъклена тегоба среда.

Всички бяха ВИНОВНИ за това негово състояние! Бе виновно не само проклетото създание в гората: бе виновен и Марк Сантино, понеже като лекар не бе поставил точната диагноза; виновна бе и Шона, защото въпреки лошия му вид, се бе отнесла прекалено небрежно; виновна бе и Кристина, която знаеше всичко за Въплъщението на сатаната и все пак отказа да му го разкаже. Всички бяха виновни, абсолютно всички! А виновните трябва да получат своите НАКАЗАНИЯ! Това е правилният принцип, правилната аксиома на заобикалящия ни свят, а именно ВЪЗМЕЗДИЕТО! Възмездието вкарва вселената в правия ред, показва вярната посока в природата, насочва всичко към верния избор.

Лъчите на слънцето изгаряха врата и лявата страна на шията му, а кожата на това място сякаш кипеше от ярост. Върховната болка накара злобните мисли да се изпарят на мига, Бенджамин стана рязко и се запъти към тъмния килер, където временно щеше да бъде в безопасност.

Трябваше да иде на лекар! И то незабавно! Телефонът му се намираше в спалнята, на стола до леглото, където бе спал. Награби стара шуба, оставена от предишните собственици, нахлузи я и се върна в стаята. Взе телефона и отново се прибра в килера. Набра номера на Тим Стоун.

— Да, моля.

— Здравей, Тим. Аз съм Бенджамин, човекът от отдалечената къща — гласът му имаше особено басово трептене, все едно не говореше човек, а див звяр.

— О, сещам се. Как си, Бен?

— Трябва да ме закараш до болницата! Много те моля, побързай! Спешно е! Нали ще се оправиш дотук?

— Ще се оправя. Тръгвам веднага!

 

 

— Господи, какво е станало с лицето ти? — възкликна стреснатият таксиметров шофьор, когато видя лицето на забуления в черната шуба негов клиент.

— Друг път ще ти кажа. А сега просто ме закарай в болницата, ясно ли ти е? — Бенджамин му отвърна троснато и набързо се качи в колата.

След малко вече се движеха по натоварения път, водещ към град Сакраменто. Тим гледаше напред, стараейки се да спазва стриктно правилата за движение и именно затова не усещаше смразяващия поглед на седналия отзад Бенджамин. А очите на пенсионирания полицай, гордо скрити под маската на тъмни слънчеви очила, изразяваха кръвна злоба и жажда за мъст, защото ужасяващите мисли отново се бяха завърнали в ума му.

Виновен! И той бе виновен, защото онзи ден го бе изоставил насред гората, виждайки състоянието му. И той ще получи възмездие. Никога нищо на този свят не остава БЕЗНАКАЗАНО! Всички виновни ще умрат в адски мъки, така както ще умре и този самохвалец. Бенджамин стегна пръстите на ръцете си, готов да обгърне шията на шофьора със здравия си захват. Внезапно появилата се агресия му даваше гигантска сила, с която щеше да разкъса врата на виновника и да го остави да се пече в непоносима агония. Гърлени звуци излизаха от тъмната паст на обладаното от дяволските сили негово тяло и се смесваха с равномерното бучене на двигателя. Точно когато пръстите му доближиха шията на таксиметровия шофьор, колата спря пред болницата. Бенджамин тутакси навлезе в реалния свят, изоставяйки коварните мисли далеч назад. Тим отвори задната врата, хвана пострадалия за рамото и му помогна да излезе от колата. След това го придружи до болницата.

* * *

— Вие не сте Марк Сантино! — дрезгаво констатира Бенджамин, виждайки седящия на стола доктор.

— Марк Сантино днес не е на смяна. Ако желаете, утре през деня може да бъде на ваше разположение.

— Докторе, не виждате ли, че се нуждая спешно от помощ? — остро го скастри полицаят, като надигна заплашително глава.

Младият лекар се сви на стола, скован от неочакваната ярост на пациента, сетне го погледна плахо и промълви:

— Аз съм Клаус Баденхарт, а това е асистентът ми Лий Чуин — докторът посочи седящият на другото бюро негов помощник. Бенджамин се здрависа с двамата.

— Аз съм Бенджамин Бърнстейн и ето на това място — той посочи ръката си — ме ухапа някакво животно. Идвах тук, доктор Марк Сантино ми постави ваксина против тетанус, после — серум, но явно нищо не помогна. Направиха ми и изследвания, които показаха, че всичко е в норма.

— Защо сте със слънчеви очила и сте сложили тая шуба?

— Тъкмо щях да ви кажа за това — Бенджамин говореше със завлачен глас, като човек с умствено заболяване, а думите му звучаха глухо и с равен машинален тон. — Очите ми ослепяват през деня, а слънцето изгаря кожата ми. Ако затворите щорите, ще ви покажа белезите.

— Бен, аз излизам, защото ме чака клиент. Когато си готов, звънни по телефона — откъм вратата се обади таксиметровият шофьор, след което напусна кабинета.

Лий Чуин спусна щорите и в стаята настъпи мрак. Бенджамин махна шубата и свали слънчевите си очила. Доктор Клаус Баденхарт го погледна изненадан.

— Тази чувствителност към светлината от ухапването ли започна?

— Да. И с всеки изминал ден става по-зле.

— Мога ли да видя белега?

Бенджамин подаде ръката си и медикът му махна превръзката. Жълто-черната рана зееше зловещо върху бледата кожа.

— Господи — процеди през устни докторът, давайки свобода на изумлението си.

Бенджамин го гледаше с изпити очи, като осъден на смърт, очакващ присъдата си. Вече нямаше злоба в него, нито стремеж към отмъщение. Мислите му бяха празни, потънали дълбоко в блатото на отчаянието.

— Ще ви направя пълни кожни и кръвни изследвания, ще поискам цялостен скенер на тялото ви. Вашият случай е нов за мен и след като получа данните от тези изследвания, ще мога да определя диагнозата.

— КАКВО ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ НЕ СТЕ КОМПЕТЕНТЕН ДА ОПРЕДЕЛИТЕ ЗАБОЛЯВАНЕТО МИ, ТАКА ЛИ ДА ГО РАЗБИРАМ? — Бенджамин изригна изведнъж, сякаш някакъв внезапен импулс бе дал воля на разсъдъка му.

Гласът му от дрезгав сега бе станал налудничав, а зениците на очите му се движеха напосоки като в пристъп на делириум.

— Само се успокойте, господин Бърнстейн, ще оправим всичко. Искам тези изследвания, за да се убедя в това…

— И ВИЕ ЛИ СТЕ ЛЪЖЕЦ КАТО ОНЯ САНТИНО? — на Бенджамин му се прииска да разкъса на парчета този проклетник, но някаква незнайна сила го удържа.

Импулсът изчезна така рязко, както бе дошъл. Изражението му отново придоби нормален, дори летаргичен вид.

— Успокоихте ли се вече? — лекарят пръв наруши няколкосекундното мълчание.

— Мисля, че да.

— Правя тези изследвания, за да съм сигурен в лечението, което ще предприема. Разбирате ли ме, господин Бърнстейн, не желая да ви предписвам неща, които няма да са ви от полза.

— Разбирам ви добре, доктор Баденхарт.

— В такъв случай смятам, че е време да започваме. Последвайте господин Чуин, той ще ви съпроводи по кабинетите.

След като минаха през различните кабинети, Бенджамин и Лий Чуин се върнаха при доктор Клаус Баденхарт, който им предложи да изпият по кафе, докато чакат резултатите.

Когато полицаят допря чашата със силната напитка до устните си и усети кофеиновия аромат, изпита остра погнуса. Той смръщи вежди и върна чашата на масата.

— Какво има, господин Бърнстейн?

— И аз не зная. По принцип пия много кафе, но от онзи инцидент всичко ми се струва гадно и безвкусно.

— Ял ли сте нещо от тогава?

— Почти нищо — слабият глас на пациента вече витаеше около границата на изтощението, — след колко време ще бъдат готови резултатите?

— Поисках бързи изследвания и до два-три часа ще бъдат готови.

Бенджамин прекара тези часове в полусън, подпрян на една малка масичка, служеща за багаж. По някое време в кабинета влезе възрастен лекар, който носеше папката с резултатите. Той погледна плахо Бенджамин, а след това се обърна към Клаус Баденхарт:

— Ела отвън за малко.

Докторът стана от стола и тръгна към вратата.

Бенджамин реши да го последва, но възрастният го спря с ръка:

— Вие почакайте тук.

След няколко минути Баденхарт влезе силно притеснен. Седна на масичката срещу Бенджамин и го загледа странно.

— Какво има, докторе?

Клаус Баденхарт постави папката на масата, извади от нея три листа, изсумтя многозначително, после погледна пациента си право в очите и започна:

— Изследванията ви са готови. Ще ви ги предам най-образно, макар че има някои доста смущаващи факти.

Лекарят взе един лист и започна:

— Ето кръвната проба. Вижте тук, това е диференциалната кръвна картина, показваща броя на левкоцитите — белите кръвни телца, които от своя страна се делят на гранулоцити и агранулоцити. Броят на всички тези телца е нормален.

След това обърна листа.

— А ето го и съдържанието на хемоглобина — този, който пренася кислорода и въглеродния диоксид. Концентрацията му в кръвта също е нормална, което означава, че вие нямате анемия.

— В такъв случай какво се случва с мен, докторе?

— Момент, ще ви обясня — той взе друг лист и се загледа замислено в него. — Ето това е най-смущаващото — картината на тромбоцитите. И макар че кръвта бе взета в епруветка, за да се намали бързото й съсирване, тук се вижда, че голяма част от тромбоцитите вече са се разпаднали.

Бенджамин слушаше безмълвно доктора, а той извади друг лист, на който имаше снимки от микроскоп.

— Сега погледнете тази снимка, правена две-три минути след като сте дали кръв. Вижда се една стабилна мрежа от кръвни нишки с бели и червени кръвни телца по цепнатините, което е характерно за съсирена кръв.

— Съсирена кръв ли?

— Разгледайте обаче другата снимка, тя също е от вашата кръв. На нея са показани малки оформящи се елементи около течност. Това е кръв, току-що започнала да се съсирва, което всъщност е нещо нормално. Но предишната снимка…

— ДОКТОРЕ, АКО ОБИЧАТЕ, ГОВОРЕТЕ МИ НА ПО-РАЗБИРАЕМ ЕЗИК!

— Добре, добре, искам да кажа, че част от кръвта ви се съсирва още в организма. Макар че размерите на съсиреците са малки и няма опасност да се образува тромб. Тоест, кръвта ви се разпада.

— Разпада се в организма ми?! Това какво ще рече?

— Трябва да ви покажа и резултата от кожните изследвания и тогава ще ви обясня всичко — добиващият все по-притеснен вид доктор извади друг лист, където имаше няколко снимки, схеми и формули.

— Ето, погледнете. Кожата губи цвета и устойчивостта си към светлината, защото кожният пигмент, наречен меланин, се разпада безвъзвратно. Това разпадане води също до засилване чувствителността на зрението и до евентуална слепота.

— О, боже — въздъхна тежко Бенджамин.

— Вашето състояние се нарича ВАМПИРИЗЪМ!

— ВАМПИРИЗЪМ ЛИ? — бившият полицай избухна в остър гняв. — Как така вампиризъм? Вие шегувате ли се? Искате да кажете, че съм вампир? Това ли искате да ми кажете?

— Не, не, не! Боже, не е това, което си мислите. Вампиризмът е просто медицински термин, едно физиологично състояние, чиито симптоми са точно такива — загуба на кръвни телца и силно чувствителна кожа.

— И какви са причините за заболяването? Какво трябва да се направи?

— Болестта все още е неизяснена, защото е изключително рядка. Много близка е до албинизма, който се получава заради отклонения в активността на ензима „тирозиназа“, но при албиносите не е характерно толкова рязко разпадане на меланина или тотално съсирване на движеща се в тяло кръв.

— ДОКТОРЕ, КАЗАХ ВИ ДА МИ ГОВОРИТЕ ПО-РАЗБРАНО! КАКВО СЕ ОПИТВАТЕ СЕГА? ДА МИ ЗАМАЖЕТЕ ОЧИТЕ С ВАШАТА НЕКОМПЕТЕНТНОСТ, ТАКА ЛИ? — Бенджамин отново се поддаде на изригналия порив, получен в резултат на все по-напиращото напрежение.

— Господин Бърнстейн, разбирам, че сте притеснен, но бъдете така добър да ми дадете шанс да ви обясня в какво състояние се намирате.

Бенджамин кимна смирено с глава, макар че гневният пламък в очите му още не бе изгаснал.

— Вие сте болен от вампиризъм. Това е изключително рядко заболяване и все още никой не е открил причината за появата му. В изследванията ви не бяха открити вируси, бактерии или паразити, така че според мен заболяването ви е наследствено или в резултат на редки външни въздействия.

— Като например ухапване от животно.

Клаус Баденхарт се сепна, след което отвори уста и изкриви поглед като на човек, осенен от неприятна мисъл.

— Доктор Баденхарт, нали ви казах още в началото, че ме ухапа някакво животно, подобно на вълк.

— Вълк — повтори замислено той, — дали пък този вълк не е причината за това. Но няма как. Защото организмът ви е чист, без никакви зарази. И колкото и невероятно да звучи, в самата рана не открихме нищо смущаващо, а полепналата по нея жълтеникава слуз е просто гной. И все пак… — лекарят потърка лицето с потната си ръка и отново зае позата на дълбоко замислен.

— И все пак… — Бенджамин го подкани да продължи.

— Ще ви инжектирам доза кръв, би трябвало да е почувствате по-добре. Вашата кръвна група е „Б“, резус-фактор „положителен“, което означава, че не е трудно да се намери подходящата. Но мисля, че в случая кръвната група не е толкова важна, колкото например набавянето на тромбоцити, макар че сега и това няма значение.

Клаус Баденхарт направи някакъв знак на Лий Чуин, той излезе и след малко се върна с една кръвна банка. Болният оголи ръката си и се подготви за иглата.

* * *

Веднага щом новата кръв влезе в организма, Бенджамин почувства невероятно отпускане. Изражението му се смени моментално, от нервно и напрегнато стана спокойно и апатично, приличаше на закоравял наркоман, току-що инжектирал кокаина си. Спомни си за луната, която му бе дала неочаквана сила. Сега той не усещаше някаква внезапна енергия, а по-скоро прилив на живот, на успокоение, чувстваше, че отново се превръща в нормален човек.

Кръв и луна! Ето от какво има нужда тялото му! Обзелото го спокойствие обърна мислите му в друга посока — той отново се видя силен, уверен, здрав, сякаш го бяха пакетирали в нова, много по-устойчива опаковка.

А дали не се бе превърнал във вампир, в легендарния смисъл на думата?! Когато докторът обяви диагнозата му и обясни на медицински език какво означава това понятие, той наистина повярва, че състоянието му се намира в зоната на нормалния диапазон. Обаче във вампиризма имаше куп недоизяснени неща, неизвестни за докторите.

Дали хората, болни от вампиризъм, всъщност не бяха онези страховити чудовища с острите кучешки зъби, които безмилостно изпиват кръвта на жертвите си? Дали и той не бе като граф Дракула или неговите потомци, излизащи при пълнолуние и убиващи невинни същества?

Бенджамин не се стъписа от внезапното прояснение, дори напротив — изпита още по-голямо успокоение. Той щеше да е различен, всемогъщ, велик, ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА САТАНАТА! Щеше да живее вечно и да броди завинаги в здрачния и безсърдечен свят на нощта, който бе само негов и на никой друг.

— На никой друг! — остро извика Бенджамин пред слисания поглед на двамата лекари.