Донко Найденов
Въплъщението на сатаната (2)

В болницата

Когато се събуди, първото нещо, което усети, бе силна болка в ръката, като че ли някой я бе ударил с тежък предмет. Лека-полека пулсиращата болка премина от ръката, към гърдите и главата, като бавно превземаше цялото тяло. Бенджамин се изправи и седна на леглото. Почувства слабост и световъртеж, а сърцето му препускаше лудо в гърдите. Махна превръзката и погледна ръката си — раната бе почерняла и се бе уголемила, имаше полепнала жълтеникава слуз, а около нея се бе образувала огромна лилава подутина.

Стана изведнъж, грабна панталона от стола и го обу, след което облече ризата. Кожата му бе станала чувствителна, защото усети грапавостта на платовете и студа на дрехите. Трябваше да побърза! Всяка загуба на време би могла да се окаже фатална!

Когато отвори външната врата и излезе от къщата, внезапно почувства силата на слънцето — очите му инстинктивно се затвориха и просълзиха, сякаш страдаше от кокоша слепота, а кожата му започна да изгаря като при облъчване с радиация.

— Какво става с мен, по дяволите! — извика отчаяно той. После тръгна напред и слепешком стигна до колата. Влезе вътре, запали мотора и потърка очите си, надявайки се така да привикнат към светлината отвън. Но това не се получаваше — всичко пред него бе бледо и неясно, като снимка на стар фотоапарат, правена срещу слънцето.

Все пак успя да потегли, но се движеше бавно и се взираше като слепец в шосето. Чувстваше как кожата му се опъва и стяга лицето му, как костите и мускулите му изпъкват като на човек, покосен от тежка болест. Ръцете извън мястото на раната бяха мъртвешки бледи, все едно направени от восък, а огледалото отпред показваше, че и лицето му не изглежда по-различно.

По едно време слънцето се скри под гъст слой облаци и погледът му се избистри, но малко след това започна да вижда двойно маркировката пред себе си. Вместо да намали скоростта обаче, той даде газ до краен предел, понеже всяко забавяне можеше да му коства здравето, дори живота.

Бенджамин бе опитен шофьор и познаваше всички пътища в околността. Работата го бе научила да бъде бдителен и предпазлив. През цялата му полицейска кариера той се намираше в движение, беше се справял в хиляди ситуации, бе въдворявал ред в почти невъзможни за овладяване сблъсъци и се бе нагледал на чудовищни и зверски престъпления. В съзнателния си живот Бенджамин Бърнстейн се рееше в големия диапазон между доброто и злото, между правилното и неправилното, между красивото и грозното. Съдбата го бе подготвила да се брани от враговете, бе го дарила със самочувствие, със сигурност, с увереност. Неговото семейство — съпругата и двете му дъщери — макар и от разстояние, още чувстваха тази закрила, която той им бе давал с цялата си обич.

„Не трябва да показвам слабост! В никакъв случай!“ — помисли си пенсионираният полицай и даде повече газ.

* * *

Едната от болниците се намираше в началото на града и това го улесни доста. Той вече бе близо до нея, когато слънцето отново се показа зад плътния облачен пух и заслепи до голяма степен зрението му. Паркира колата на една тиха уличка и тръгна пеш, гледайки към земята и закривайки с ръце очите си от противната светлина. Раната го болеше неимоверно, болката сякаш прииждаше на талази към мозъка и замъгляваше още повече възприятията му.

Когато влезе в болницата и тръгна по тъмните коридори, почувства известно успокоение. Миризмата на серни съединения този път му подейства положително, за разлика от всички предишни посещения. Личният му лекар се намираше в друга, доста по-далечна болница и затова той потърси спешното отделение.

Някакъв млад стажант прегледа раната му, след което го препрати в инфекциозния отдел. Там го посрещна приятният доктор Марк Сантино, който бе познат на Бенджамин и който имаше славата на един от най-добрите лекари в града. Когато обаче видя дълбоката рана и жълтеникавата слуз по нея, сериозното му изражение се замени с объркване. Бенджамин набързо разказа за преживяването в гората.

— Кога се случи това? — започна докторът.

— Вчера. Опитах се да я промия с алкохол и йод, но нищо не стана.

— Добре, първо ще те ваксинирам против тетанус, а после и аз ще се опитам да я промия.

— Дали не трябваше да дойда още снощи? — попита Бенджамин.

— Мисля, че раната не е инфектирала — обобщи лекарят.

Сантино постави ваксината в рамото на пациента си, след това отиде до един от рафтовете и взе шишенце с прозрачна течност и парче памук. Напои памучето в течността, след което се върна и го допря леко до раната на ръката.

— Сега боли ли те?

— Не.

— Изобщо ли не чувстваш болка, или поне парене?

— Абсолютно нищо.

— Хм, странна работа.

Марк Сантино притисна по-силно памука в нараненото място. Бенджамин изохка и отдръпна силно ръката си.

— Усети ли го?

— Не. Заболя ме заради натиска.

— А парене нямаше ли?

— Никакво. Само тъпа болка като от натъртено. Докторът стана от стола, направи няколко крачки в кръг, след което отново седна. Хвана ръката на Бенджамин и я загледа продължително.

— Нещо друго усещаш ли? Някакви странични ефекти.

— Да, докторе. Тъкмо се готвех да ти кажа, че днес не можех да виждам добре на слънцето. Очите ми така и не успяха да привикнат на светлината. Никога досега не ми се е случвало нещо подобно.

Доктор Сантино се взираше в него все едно търсеше някоя голяма новина.

— Освен това и кожата ми е станала… как да го кажа… много чувствителна. Имам усещането, че лъчите на слънцето ме изгарят, все едно съм на море и съм заспал на плажа.

Лекарят ококори очи и се вторачи още по-силно в лицето на пациента си. Бенджамин почувства неудобство и тръпките на притеснението го полазиха.

— Какво има, докторе?

— Сигурен ли си, че те е ухапал вълк или чакал?

— Защо? — тази дума бившият служител на реда я процеди със слаб и сух глас, изразяващ дълбоката му несигурност.

Той отново си спомни ухапването, светещите очи на звяра, внезапното му появяване и изчезване в нищото. Дали наистина съществото бе вълк? Може би е някакво друго животно, с отровни или разнасящи зарази зъби. Бенджамин погледна към Марк Сантино, който все така се взираше със зорките си очи в него и чакаше отговор.

— Не, докторе, не съм сигурен — каза тихо Бенджамин и въздъхна.

Лекарят отново стана, обиколи масичката с премерени стъпки и пак се върна на мястото си.

— Тогава какво мислиш, че е било, ако не е вълк?

— Не зная, не го видях добре. Има ли животни, които причиняват такива инфекции?

— Всеки хищник би могъл да причини инфекция, но не и такава рана. Мисля, че при теб имаме отравяне. Но някак си е нелогично. Извинявай Бен, просто за пръв път попадам на такава рана и все още не мога да намеря обяснение от какво би могло да е причинена. Освен това изглеждаш отслабнал, пребледнял и изпит, а те помня, че само преди няколко дена имаше нормален вид. Ще ти инжектирам и серум, а после искам да я видя на рентген.

* * *

Лъскавата черно-бяла рентгенова снимка не показа нищо по-интересно, сякаш раната не бе повече от обикновена драскотина, която скоро се очакваше да заздравее. След това Бенджамин мина и на кръвни изследвания, които също не дадоха наличие на бактерии, ракови клетки, чужди тела или замърсявания. На доктор Марк Сантино не му остана друго, освен да превърже ръката с дебел слой бинт и да отпрати пациента.

— Серумът и ваксината против тетанус би трябвало да ти помогнат или поне да те задържат за известно време в стабилно състояние, но ако до два дена не се подобриш, ела пак при мен.

Бившият полицай кимна с глава в знак на разбиране и бавно напусна кабинета.

Когато излезе от болницата, той с радост установи, че се чувства значително по-добре. Лъчите вече не горяха така силно кожата му, зрението бе почти нормално, а силната тласкаща болка се бе превърнала в слаби импулси, изразяващи по-скоро неразположение. Навярно тези ваксини бяха подействали и след известно време той щеше да възвърне предишния си начин на живот.

Качи се на автомобила и преди да потегли, погледна още веднъж болната си ръка. Бялата превръзка бавно попиваше гнусната течност и жълтеникавата ивица постепенно се уголемяваше.

Завъртя ключа на стартера и двигателят изръмжа. В следващия момент Бенджамин се носеше по булевардите, водещи към вътрешността на града. Искаше най-напред да види семейството си.