Донко Найденов
Въплъщението на сатаната (10)

„Началото на касапницата“

Първото нещо, което съзряха очите му, бе колата му, паркирана пред вилата. Бялото Ауди сякаш сияеше в тъмнината и го очакваше. Той рядко фокусираше вниманието върху емблемата на Ауди — за него това бе „неговата кола“, или „неговият автомобил“, но сега марката или по-точно надписът й, прикова вниманието му. Ключовете бяха на връзката, той отвори возилото и влезе. Емблемата на Ауди отново беше пред него, само че вече бе разположен върху волана. Бенджамин врътна ключа на стартера и превозното средство запали.

Тази нощ Бенджамин ще отмъсти на всички виновни! Идеята му бе дошла преди малко, когато беше в гората, но той имаше чувството, че тя се намираше в неговото съзнание доста по-рано, може би от началото на съществуването му.

„Злото винаги е било с теб!“ — шепнеше разсъдъкът.

„Сигурно си спал досега и не си я забелязал!“

„Да убиваш простосмъртните е твое признание!“ Говореха гласовете в главата му.

Автомобилът слизаше по стръмната пътека и скоро щеше да завие по гладките тъмни пътища в предградията на Сакраменто.

В главата му мислите си играеха на гоненица. Появяваха се импулси, които изчезваха почти веднага и бяха заменяни с нови и нови. Бурята вършееше в мозъка му като необуздан кон, който го теглеше безвъзвратно към черните дебри на здрача.

Погледна към огледалото и вместо себе си видя „Въплъщението на сатаната“. То се вторачваше в него с ненаситните си червени очи и безгласно го приканваше към действие.

 

 

Той успяваше да различи няколко вътрешни гласа в съзнанието си. Единият кръсти „добрият Бенджамин“ — старото негово „аз“, стремящо се към добронамереност и към спокойствие. Този глас обаче оставаше някак назад, скрит и незабележим, изгубен в мъглата на порочността. Друг негов глас — „гласът на презрението“ се стараеше да го убеди, че той е великият, вездесъщият, върховният, че всички останали живи същества са нищожества и трябва да бъдат унижавани по най-различни начини. Имаше и глас, който нарече „шеговитият глас“, който огласяваше мозъка му с кратки фрази, съдържащи доста грубовати майтапи, които всеки нормален човек би нарекъл „гаври“.

И накрая дойде времето на най-властния и най-безскрупулния вътрешен глас, господар на всички останали. Той щеше да се казва „Лойд“! Просто „Лойд“! Не можеше да проумее как наименованието влезе в главата му, то дойде от нищото. Не познаваше човек с такова име, сещаше се само за един анимационен герой в детството му — Лойд Чеврелър, който обаче не бе страховит, а по-скоро — смешен и глуповат. И въпреки това Бенджамин нарече този най-силен глас „Лойд“.

Той спря на светофара и изчака да дойде зелената светлина. След това отново потегли.

Първата жертва щеше да е Рихард — оня водопроводчик, който Бенджамин бе хванал с жена си. Или по-точно — не бе хванал.

„Тоя нищожен мерзавец е правил секс с нея, докато ти страдаш поради болестта си“ — обади се „гласът на презрението“, последван от „шеговития глас“, с неговото присмехулно излияние:

„Водопроводчикът чука скапаната ти кучка, пич“! Злобна ярост премина като вълна през тялото му и той даде мръсна газ.

Опиянението, превзело мозъка на Бенджамин, бе повече от върховно — той виждаше реалността под много по-различен ъгъл. Всички предмети излъчваха някакво бледо сияние, изглеждаха леко сплескани и раздалечени, като приличаха на декори за театрално представление. Шосето, осветявано от светлините на уличните лампи, другите автомобили, пешеходците, сградите, тъмното беззвездно небе над тях, сякаш бяха направени от хетерогенна плазмена материя, която непрекъснато се движеше и променяше.

Спря пред къщата на Рихард. Тя беше стара, олющена и изглеждаше печално в сравнение с другите къщи покрай нея. Единият прозорец светеше, което значеше, че Рихард си е вкъщи. Той живееше абсолютно сам, така че никой нямаше да попречи на пъкления му план.

„Човекът не спи с жена ти, онзи ден просто дойде да ви поправи водопровода. Дори ти го доказа“ — говореше „добрият Бенджамин“.

„Приятелче, нали не искаш без твоето знание Кейт и Мари да се сдобият с още братчета и сестричета?“ — дразнеше го „шеговитият глас“ и у Бенджамин се появи силно желание да премахне тази „личност“, защото бе подхванал доста деликатна тема. Обаче в следващия миг прие идеята му за разумна.

„Как можеш да позволиш някакъв си тъп водопроводчик да се подиграва с ТЕБ?“ — това бе „гласът на презрението“, гласът, който, ако можеше да приеме предметна форма, би представлявал човек със силно присвити очи, вирнат нос и стиснати от омраза устни.

И тогава се появи „Лойд“ — най-величественият от великите, императорът на императорите, исполинът измежду титаните. Извиси се със своята кратка, но всепоглъщаща реч:

„Ти ТРЯБВА да го направиш!“

Той слезе от аудито си и тръгна към къщата на Рихард.

* * *

Рихард гледаше телевизия и беше по халат. Той едва не падна от фотьойла, когато чу силния звук от разбиването на входната врата.

Бенджамин почувства сковаващия страх в стаята, след това зърна изкривеното от внезапния стрес лице на Рихард и това му даде допълнителна енергия. Той, чувствайки около себе си подкрепата на „Въплъщението на сатаната“, бавно отиде до парализирания водопроводчик и някогашен негов добър приятел, хвана здраво главата му и завъртя рязко, докато не че чу силния тракащ звук от счупен врат. Рихард дори не опита да се противопостави — може би всички негови инстинкти и сетива бяха изпаднали в нещо като вцепенение.

„Глупак“ — казаха вкупом някои от гласовете му. Прекалено лесно бе станало всичко, Бенджамин не почувства тръпката от тази победа, имаше чувството, че преди малко бе убил не човек, а комар.

„Той още не е мъртъв. Чупенето на врат означава парализа, а не смърт, ти не се намираш в някой стар уестърн.“

„Погледни реалността в очите, тоя твой приятел е практически мъртъв и ти не почувства сладостта от това деяние.“

Бенджамин със завидна вещина скъса халата на големи парчета, натисна силно с пръст в корема на жертвата и проби голяма дупка, от която потече струйка кръв. Той мушна палците на двете си ръце и разшири дупката, след това ги провря в нея и със зверски хъс разкъса тъканта. Някаква интересна смес между светлочервена артериална и тъмночервена венозна кръв се появи на повърхността и се стече по тялото на Рихард, а откъм главата му излезе слаб, измъчен стон.

„Кръв!!!“

Бенджамин се наведе и жадно отпи от червения извор, като отново почувства прилив на сила. Кръвта имаше познатия металически вкус и странния електриков аромат на живота, тя лека-полека се сгъстяваше в устата му като фъстъчено масло и лепнеше блажено, сякаш беше ягодов конфитюр или сладко от смокини. Той чуваше слабите удари на сърцето, което изтласкваше все по-малко количество от животворната течност. Изворът намаляваше струята си, подобно на фонтан със спираща вода. Но Бенджамин вече се бе заситил.

Озверелият мъж стана бавно и погледна към изпънатия на фотьойла труп. Кръвта бе изцапала меките жълти покривки, като на места се бе стекла чак до пода. Той погледна към голямото огледало на една от стените. Там се видя — изцапан в кръв, с хищен поглед. Лицето му постепенно избледняваше и даваше път на друго лице — това на „Въплъщението на сатаната“, с неговите хипнотизиращи светещи очи. Бенджамин не се уплаши, а дори почувства радост, облекчение и гордост.

ЗАЩОТО САМИЯТ ТОЙ БЕ ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА!

Рихард лежеше мъртъв и окървавен. Бенджамин оглеждаше къщата. В една стая, навярно килер, съзря здраво въже, закачено за голяма кука.

„Това пък що за дявол е?“ — той го откачи от куката и го заразглежда.

„Можеш да го обесиш, нали знаеш колко прекрасно изглежда обесеният човек“ — шепнеше му „шеговитият глас“.

Бенджамин се усмихна криво, но „гласът на презрението“ обори тази идея:

„Няма смисъл, той вече е мъртъв, няма да ги има ефектите на изплезването на езика, на подуването и почерняването на устните или на посиняването на ръцете, защото кръвта му вече е неподвижна.“

„Вържи го с въжето и го закачи на куката“ — появи се „Лойд“ с типичното си завладяващо звучене.

Бенджамин хвана голия труп, пренесе го в килера, след това го изправи в седнало положение и с рязък удар пречупи гръбнака му. После взе въжето, омота го около врата и бедрата, като стегна много силно примката така, че главата на Рихард да се притисне до половия му орган.

— Пра’й си свирки, копеле — злобно му подвикна Бенджамин, но гласът му вече не бе глас, а дрезгаво буботене.

След това вдигна трупа, замахна силно и го стовари върху здравото острие на голямата кука така, както направи с тялото на Кристина. И отново се захили със звучен смях:

— „Ха-ха-ха!“

Следващата спирка щеше да бъде неговият собствен дом!

* * *

По пътя се мъчеше да определи болестта си. Искаше да я свърже с някое от известните състояния, характерни за нормалните хора.

Дали не бе просто луд?! Може би лудостта и вселяването вървят рамо до рамо.

Не, не е така, според представите на Бенджамин лудостта се дължи на някакво притискане на мозъка, което пречи на болния да разсъждава правилно и да координира действията си.

Или пък е шизофрения — раздвояване на личността? Такава ли е тайната на шизофренията? Напълно възможно е обладаването от дух и шизофренията да са едно и също състояние.

„При шизофренията мозъкът се разделя на две части, като съзнанието преминава ту в едната, ту в другата“ — каза един от гласовете, но Бенджамин не успя да определи кой.

Ето защо, шизофренията не може да се лекува с разваляне на магии или екзорсистки ритуал, защото тя бе чисто и просто психологическо състояние.

„Тогава би могло да е сомнамбулизъм. Какво ще кажеш?“

„К’ъв сомнамбулизъм бе, ти луд ли си? Това е просто вампиризъм.“

Дали като медицински термин или като паранормално явление вампирът бе в него, свиреп и неуморим, страховит и безпощаден.

Бурята в главата му бе станала неизмеримо силна, бе прераснала в спорове между различните гласове, които сякаш се бореха за сурово надмощие. Бялата лента върху пътното платно светеше със силен блясък, а отражението на пътните знаци сякаш искаше да се впие в размътения му мозък.

„По това време на денонощието всички гледат телевизия. Просто защото петък вечер не е време за компютри или игри, или сън, или разходки — единствено и само за телевизия.“

Наистина бе така. И Шона, и Кейт, и Мари се намираха в хола и гледаха телевизия, наслаждавайки се на някакъв игрален филм, чието действие се развиваше през средновековието.

Първа се обърна Шона и щом зърна Бенджамин, очите й се разшириха като на сова. Следващата, която го видя, бе Кейт и писъкът й отекна звучно в стените на апартамента, което накара и Мари да се обърне и също да изкрещи.

„Това е семейството ти, няма да убиеш семейството си, нали?“ — кънтеше в главата му „добрият Бенджамин“, който току-що се бе освободил от клопката на безгласността.

„Довърши делото си докрай — и тя е грешница, и тя трябва да си получи своето“ — опонираше „гласът на презрението“.

„Щом се е чукала, ще продължава да се чука, вълкът не мени нрава си, виновният НИКОГА не може да стане невинен“ — съветваше го „шеговитият глас“, с неговото грубо-иронично прозрение.

И тогава на преден план изникна „Лойд“, който пак заглуши всички останали гласове:

„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ“!

— Бенджамин, ти ли си? — извика Шона, протягайки предпазливо ръцете си срещу него и гледайки го с боязлив поглед.

— Аз съм, скъпа. Дойдох да търся възмездие.

През това време децата се разбягаха с писъци! В стаята останаха само Бенджамин и Шона.

— Ти си пиян, нали? Кажи ми, че… — тя не довърши изказването си, защото мощната ръка на съпруга й се заби яростно в нейната глава.

Жената се извърна назад, залитайки и въртейки се като дрогирана, все едно се намираше в екстаза на някакво духовно превъзнасяне. Стената навярно щеше да я спре, ако това не го бе сторил Бенджамин с нов чудовищен удар по слабата й глава. Шона падна безчувствено върху балатума, заемайки странна крива поза.

— Курва — изграчи „Въплъщението на сатаната“, като стовари тежкия си крак върху гърдите на клетницата.

От устата и от носа й потече кръв, но Бенджамин не обърна внимание на това, защото вече бе сит.

 

 

Излезе от хола и закрачи с тежки стъпки към тъмната детска стая. Той надушваше, че останалите членове на семейството му са там. Ритна с крак вратата и светна лампата. Кейт и Мари се бяха свили в един от ъглите и плачеха.

„Нима ще убиеш твоите собствени деца?! Това вече ще е върхът на всичко!“ — говореше разпалено „добрият Бенджамин“, явно добиващ все по-голяма сила.

Дори и „гласът на презрението“, който до преди малко се противопоставяше на „добрия Бенджамин“ сега защитаваше съчувствено неговата позиция:

„Не, ти не можеш да го направиш. Защо си мислиш, че като убиеш двете си деца, ще си по-велик?“

А „шеговитият глас“ бе притихнал в странно мълчание, навярно се бе загубил в церемонията на „добрите мисли“.

И тогава, от дъното на ада, отново изригна „Лойд“, с плътен раздиращ глас, наподобяващ този на Терминатор или чудовището от „Франкенщайн“. Той нареди кратко, ясно и точно:

„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ!!!“

Изрече го така, все едно укоряваше Бенджамин за факта, че изобщо е могъл да си помисли за някаква милост. За това, че се е наложило да повтори зловещото изказване. И сякаш с тези думи го подсещаше, че в света на злото няма как да има място даже и за минимална доброта.

Той тръгна към момичетата и когато доближи до тях, ги хвана за гушите и стисна. Те дори и не успяха да извикат, а захъркаха отчаяно, като кучета пред опасен враг.

Както при Рихард, и сега не беше нужно да използва цялата си сила, за да убие малките деца — просто леко им изви вратлетата и така прекъсна завинаги връзките на мозъците с телата им. Те се отпуснаха в ръцете му, подобно на парцалени кукли.

Занесе малките тела в антренцето и ги захвърли небрежно. После отиде до всекидневната, хвана окървавения труп на съпругата си, довлече го до антрето, съблече горната му блуза го положи по гръб на пода. Накрая взе телата на Кейт и Мари, разкъса дрехите им и ги намести така, че главите им да легнат върху двете гърди на жената, а труповете им да са разположени едно срещу друго, перпендикулярни на трупа на Шона, образувайки по този начин богохулен кръст.

Стореното току-що бе гавра с Бога, подигравка с традициите на християнството. Бенджамин го съзнаваше добре, но все пак деянието го удостои с върховно удоволствие, защото такива бяха и такива трябва да бъдат делата на Сатаната — брутални, подигравателни. Тук сексуалната възбуда е изцяло изгубена и скрита, отстъпила място на възбудата от страха и смъртта.

Той бръкна в чантата, взе разпятието и го постави върху корема на съпругата си, после с презрително движение отвори вратата на антрето, погледна за последен път мъртвото си семейство и изрече с грапав, присмехулен глас:

— Спете в мир.