Донко Найденов
Изчезналият близнак (8)

VIII

Том вървеше сред житата. Всичко бе обляно с кехлибареножълт цвят. Някой го преследваше! Някакъв звяр! Той започна да тича. Не гледаше назад, но усещаше, че звярът го настига. Вече тичаше сред пясъците на пустиня. Тичаше бавно, а звярът го гонеше с огромна, бърза крачка. Изведнъж той легна в пясъците и започна да се заравя. Инстинктът никога не го напускаше. Отзад се чу звук от силен удар, след това — още един. Какво правеше това чудовище? Вероятно го търсеше сред пясъка и тези звуци бяха в изблик на ярост. Той беше закрил очите си и не виждаше случващото се. Беше се свил в една яма, за да не гледа към ужасяващата твар отгоре му. Изведнъж погледна. Пред него в кехлибарената тъма две зеленикави очи го наблюдаваха със стръвнишки взор! Той опита да извика, но от гърлото не излезе звук, сякаш беше онемял.

Събуди се плувнал в пот. Усети се, че крещи като луд. Спря и се изправи. От прозореца се показваше луната, която осветяваше част от огромната зала. Отнякъде проехтя канонада от звуци, все едно някой биеше с чук по железни тръби. Том стана и тръгна към вратата, мислейки, че някой тропа по нея. Но отвън нямаше никого.

Тогава се сети: „Духът“! Тази нечиста сила възпроизвеждаше ужасните удари. Том все още не можеше да определи откъде идваха те и затова светна лампите на полилея, след което се заоглежда във всички посоки. Всекидневната беше празна. Огромният портрет на стената зловещо блестеше, отразявайки светлините. Когато тръгна да проверява стаите една по една, разбра, че звукът не идва от никоя от тях, нито от подземието, а от самите стени. При всеки удар те вибрираха. Мозъкът му също кънтеше заедно с тях.

Изведнъж ударите спряха. Том пое дълбоко дъх и се облегна на стената. Колко ли страховити мигове му предстоеше да преживее сам, на това злокобно място? Какво щеше да се случи с него? Едва сега осъзнаваше силата на постъпката си. Той бе останал тук, излагайки се на неизвестна опасност, като мислеше, че духът е на негов роднина, който не може да му навреди.

Но беше ли напълно сигурен в тази своя теория? Може би не. Страхът постепенно започна да го обзема с ледените си пипала. Ами ако умре, както умря Фредерик? Ако зловещият дух го убие? Нищо не знаеше за призраците, нито се интересуваше от тях, смяташе ги за глупави фантазии и провокативни измишльотини. Ала ето че сега му предстоеше да се изправи лице в лице с точно такова създание.

Космите му се наежиха, тялото му се скова, той се сви още повече, а очите му се разшириха като на сова. Имаше чувството, че ще се задуши от прекомерно напрежение. В същия миг една хладна вълна мина през него! Това не беше внушение или телесен импулс, просто за миг температурата се понижи с няколко градуса, сякаш студено призрачно същество го обгърна с невидими лапи. Около минута Том стоеше неподвижен и онемял, след което стана рязко и тръгна към спалнята, оглеждайки се панически. Часовникът на стената показваше двадесет и два и четиридесет, което значи, че той беше спал повече от четири часа. Но въпреки това се чувстваше изцеден и искаше да заспи колкото се може по-скоро.

Дали това беше възможно след страха, който преживя? Опасенията му бяха напразни, защото той се унесе веднага и спа като къпан, въпреки че не беше ползвал банята. Събуди се свеж и отпочинал, съзерцавайки слънчевите лъчи, които ведро осветяваха стаята. Спомни си за преживяванията снощи, но сега те му се струваха някак далечни, нереални. В този момент той чувстваше, че има сили да се изправи срещу неизвестния обитател и да разгадае тайната му.

Стана и направи кафе. Днес трябваше да отиде при шерифа и да го помоли за помощ. Също така, беше планувал да позвъни на майка си, за да провери как е. Той лежеше и мислеше, а лоши мисли постепенно нахлуваха в разсъдъка му и отново го тласкаха към мрака.

В дома му имаше неспокоен дух. Той принадлежеше или на Рандолф, или (което беше по-вероятно) на неговия близнак. Възможно бе — и на някой друг. Странно е, че досега никой не беше споменавал за близнака и Том научи за него едва преди три дена, когато с Роби разглеждаха снимките. Още по-интересно беше откритието в подземието. Ножът, напоената с кръв кърпа, както и самата кръв доказваха, че долу е извършено жестоко убийство. Но на кого? Дали тук беше убит братът близнак на баща му. Дали той беше заминал за Швейцария, както твърдеше майка му, или се бе случило нещо друго? Защо двамата братя са напуснали къщата горе-долу по едно и също време и никога повече не са се върнали? И най-важното, чий е неспокойният дух, обитаващ това имение? Именно тези неща Том възнамеряваше да провери.

* * *

Шериф Тревор Дилън слушаше мълчаливо, докато Том подробно му разказваше за всичките си преживявания в къщата. Най-накрая, когато разказът свърши, градоначалникът се почеса по главата и каза:

— Това е наистина странно. Честно да ти кажа, ако не знаех кой си, бих те помислил за луд. Но едва ли човек с твоето положение би съчинил подобна история. А и смъртта на онзи Фредерик… не зная какво да мисля.

— Бих искал да си измислям всичко, но за съжаление това е истината — отвърна Том искрено.

— Тогава аз ще опитам да намеря всичко, свързано с Хенри Гайгер и за това дали е летял за Швейцария преди около четиридесет години.

— Той може да не е летял, може да се е движил с кораб?

— Едва ли. Морският транспорт по онова време е бил бавен и скъп и се е използвал главно за товарни превози. Но мога да проверя и този вариант.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Том и стисна ръката на градоначалника.

— Все пак бих желал с твое позволение да прекарам една нощ в имението.

— Заповядай, ще ми бъде много приятно. Но те предупреждавам, че може да стане страшно.

— Това е част от работата ми. Като шериф и градоначалник, аз трябва да предпазвам хората от лошите работи и да се изправям пред всякакви опасности. Мога да дойда утре.

— Добре, ела утре. Ще те чакам.

На излизане Том отново видя странната жена, която и този път го гледаше с особен поглед. Том се приближи до нея. Очите й се разшириха, може би от страх, или от учудване.

— Мегън, нали така ви беше името?

— Да — объркано отвърна жената.

— Вие казахте, че сте екстрасенс и че мога да разчитам на вас. А сега имам нужда от помощ.

— Знаех, че ще ме потърсите. Но не съм сигурна дали ще успея да ви помогна. Не гоня духове.

— Разбирам ви, но искам да разбера какво се е случило в моята къща. Искам да знам защо това място е толкова злокобно.

— Аз мога да разговарям с мъртвите, но онова място е опасно. Може да се случи инцидент.

— Ако трябва, ще ви платя. Само ви моля да ми помогнете да разбера какво се е случило. Много ще ви бъда благодарен, ако го направите.

— Ще си помисля — отвърна Мегън Трейси, — но не ви обещавам със сигурност.

— И аз ще ти бъда благодарен — чу се отзад гласа на шерифа, който беше излязъл навън, — ако си съгласна, можеш да го съобщиш и на мен.

Том не се прибра веднага. Първо обиколи прегинските магазини, за да си вземе провизии за няколко дена, а когато пристигна пред двора на имението, той не слезе веднага от колата, а изчака няколко минути. Гледаше замислено наследството от баща си — мрачен, красив, студен и пуст дом. Това представляваше Гайгеровото имение — обладана от духове постройка, чийто обитатели удрят по стените и викат за помощ; прокълната къща, извисяваща се над селището като канара. Но не духовете, виковете и ударите бяха толкова страшни, колкото отрицателната енергия, която се излъчваше от тук. Чувствата на потиснатост и угнетеност бяха изключително осезаеми, тягостни, застрашителни.