Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
cattiva2511 (2016)

Издание:

Автор: Донко Найденов

Заглавие: Ударите на съдбата

Издание: първо

Издател: Сдружение „е-Книги“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: Българска

ISBN: 978-954-497-053-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2917

История

  1. — Добавяне

I

По всичко личеше, че тази вечер ще се съберат доста хора. Все пак партито беше страхотно организирано. Както винаги. Важни ВИП персони, аристократи, бизнесмени и други известни личности прииждаха в огромното дворно място около басейна. Том Гайгер, собственикът, лично посрещаше гостите с усмивка, Бети, съпругата му, помагаше на прислужниците в подготовката на партито. Всичко тук се правеше с усмивка, именно поради това обстоятелство, на забавите, организирани от фамилията, винаги имаше много посетители. Такава беше традицията, създадена още от Рандолф Гайгер — баща на Том и основател на компанията. Неговият седемдесетгодишен юбилей бе причината за партито тази вечер.

Малко по-късно, когато вече всичките гости бяха на лице, Том Гайгер се намираше в просторната баня пред огледалото. Сърцето му биеше по-учестено от друг път, понеже вълнението му беше достигнало връхните си точки. Не го биваше особено в речите, а след малко трябваше да излезе и да направи точно това. Също така, цялата процедура по организирането му отне време и средства, но за сметка на това всичко дотук вървеше перфектно. Сега обаче Стария (така Том наричаше своя баща) нямаше как да му помага, защото събитието трябваше да бъде изненада за него.

В двора на огромната къща живееха той, съпругата му Бети, малкият им син Роби, Рандолф Гайгер и Летисия — вярна съпруга на Рандолф и прекрасна майка на Том. Рандолф и Летисия вече бяха пренесли багажа си в лятната им резиденция в Патън, на брега на Тихия океан, и повечето време прекарваха там. Те искаха да се радват на старините си и да „оставят младото семейство на мира“, както се изразяваха. Но нямаше как да им се натрапват, защото имението беше огромно, имаше предостатъчно място, а и едва ли наоколо имаше по-сплотено аристократично семейство от тяхното, дори в целия Лос Анжелис.

Том стегна вратовръзката си и излезе от банята. Мина през тълпата, като раздаваше поздрави и усмивки, и пристъпи към импровизираната сцена.

Когато се качи на нея, по лицето му бяха избили ситни капчици пот. Той носеше в джоба на сакото си листа с речта, която трябваше да произнесе, въпреки че я знаеше наизуст. Мислеше да я извади, ако заради напрежението се запъне някъде. Том се изправи пред микрофона, отново си намести вратовръзката, въпреки че нямаше нужда от това, и започна:

— Уважаеми гости, приятели и роднини, благодаря ви, че ни уважихте и отнехте от ценното си време да дойдете на юбилея на баща ми. Радвам се, че има толкова много хора, отдаващи почит на скъпия ми татко. Искам да се обърна и към него, за да му кажа следното: „Благодаря ти татко за всичко, което направи за нас. Ти не само, че буквално от нищото, създаде компанията «Gamestorm ltd», която в момента е сред четирите най-големи производители на детски играчки в света и която сега управлявам аз. Ти, в знак на съпричастност, основа и фондацията «Подкрепа за болните деца», чрез която даде надежда на толкова много страдащи деца, без да искаш отплата, при което спечели уважението на цяла Америка и на целия свят. Също така, ти си страхотен баща, великолепен дядо на малкия Роби, приятел на целия свят. Благодарим ти от сърце“.

Последваха бурни аплодисменти, които показваха, че речта му навярно е минала отлично. Видя, че очите на стария Рандолф се насълзиха, явно вълнението от изненадата беше огромно.

Отнякъде се чуха викове:

— Рееч, рееч…! Искаме реч от Рандолф…

Стария помаха с ръце, че в момента не желае да излиза, но сетне овладя вълнението си и тръгна към сцената.

— Благодаря ви, благодаря ви! — започна с дрезгав, развълнуван глас Рандолф. — Благодаря ви за уважението, драги мои приятели! Това беше една огромна изненада за мен. Това беше нещо наистина прекрасно. Не зная какво да кажа, вече съм стар, нямам тази енергия. Забавлявайте се! Забавлявайте се, приятели мои!

 

 

Партито мина много добре, както всяко едно (Рандолф беше научил Том още от, преди да му завещае компанията, да прави всичко перфектно или изобщо да не го започва). Имаше разнообразна музика — джаз, поп, кънтри, рок, класика, а за финал, беше организирано нощно къпане в огромния басейн, както и състезание за най-красиво гмуркане. Цялата забава беше една истинска ВИП веселба, в която почти всички гости вземаха участие. Рандолф Гайгер също беше на гребена на вълната и въпреки седемдесетте си години, се забавляваше като тийнейджър.

Към седем сутринта всички гости се бяха изнесли, оставяйки разпилени празни или полупразни бутилки от шампанско, уиски, скоч, мартини и остатъци от храна, всякакви опаковки. Дори част от голямата торта беше на земята, а басейнът се нуждаеше спешно от смяна на водата. Цялото разтребване и събиране на боклуците оставиха на помощния персонал, а домакините се приготвиха за лягане. И петимата бяха изморени, защото трябваше да останат до края на партито.

* * *

Роби се събуди към обяд от някакъв шум, идващ от съседната стая. Затича се към всекидневната, където видя дядо си седнал на земята. Той се държеше за гърдите, лицето му беше изкривено от гримаса, показваща силна болка и задух. Детето побягна, като викаше силно:

— Мамоо, таткооо, бабоо, на дядо му има нещо!

Отгоре се отвори врата.

— Какво става Роби?

— Дядо! Седнал е на пода и стене!

Том и Бети заслизаха по стълбите, Летисия тръгна след тях. Минаха покрай Роби и влязоха във всекидневната. Детето ги последва.

Старият Рандолф Гайгер лежеше свит на пода, като ръцете му бяха на гърдите. Кожата му бе придобила бледорозов цвят.

— Бети, бързо, извикай доктор Винсент! Аз ще стоя при него. Роби, ходи в стаята си.

Бети отиде до телефона и набра номера на доктора. След половин час Рамон Винсент беше тук и опипваше пулса на Рандолф.

— Няма пулс. Мъртъв е. Получил е масивен инфаркт и е умрял за секунди. Съжалявам! — изрече той и сведе унило глава в знак на съболезнование…

Така стария Рандолф Гайгер, основателят на „Gamestorm ltd“ и на „Подкрепа за болните деца“, уважаваният и помогналият на толкова много хора, умря на шестнадесети април, две хиляди и трета, ден след седемдесетгодишния си юбилей.

* * *

На погребението му, два дена след трагичната случка, дойдоха хиляди хора — все едно погребваха президент. А тялото му беше поставено в красив черен ковчег, инкрустиран със златни украшения. Том избра скъп ковчег, защото баща му, въпреки грижите си към всички тях, не бе получил почти нищо в отплата. Ето защо, той искаше да му осигури поне прилично последно пътуване.

Няколко деца, на които бе помогнал да оздравеят, както и техните родители, бяха съчинили сърцераздирателни слова, показващи огромното съжаление, че техният ангел пазител вече не е сред тях, и така му благодариха за всичко, което е правил за хората. При поставянето на ковчега в гроба, намиращ се в двора на семейното имение до параклиса, всички присъстващи плачеха.

След печалното шествие следваше равносметката. Едва след смъртта на баща си, Том започваше да разбира какъв човек е загубил. Като единствено дете не му беше липсвало нищо. Когато стана на деветнадесет, Рандолф го изпрати в Хюстън, в „The Cildoom University“, който имаше славата на един от най-скъпите университети и Том получи много добро икономическо образование. След като се завърна в Ел Ей, по-точно в красивото предградие Белоуз, недалеч от тихоокеанския бряг, баща му се зае да го обучи за помощник и евентуален заместник. Том схващаше бързо и след около година работа на щат като изпълнителен директор, той стана новият собственик на компанията. Младият мъж се справяше отлично със задачите си, но, разбира се, Стария винаги му помагаше и го съветваше по всички въпроси.

Рандолф Гайгер беше роден на петнадесети април, хиляда деветстотин тридесет и трета година в малкото градче Прегин, щата Колорадо. За миналото си почти не говореше, освен че е живял в някаква стара къща, завещана от неговия баща. Рандолф е бил пехотинец в армията и съответно — голямата гордост на баща му. На тридесет годишна възраст се е оженил за Летисия Моудли, която след това станала Летисия Гайгер. По-късно, през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта, за първи път е проплакал Том. Малко след раждането на детето, Рандолф напуснал армията, продал къщата и заедно със семейството си се преселил в Лос Анжелис, където създал компанията. В големия град отначало живеели на квартира, но когато компанията започнала да регистрира големи печалби, построили имение с красив двор, след това купили друга къща, в централен квартал на Лос Анжелис, лятна вила в близост до океана и двадесетина хектара земи.

След кончината на Рандолф, Том и Бети притежаваха две огромни къщи, лятна резиденция в Патън, земи и плантации по протежението на калифорнийския бряг. Рандолф се гордееше с това, което има и обичаше да го обсъжда с познати и приятели. Все пак, Стария не желаеше да говори за живота си в Прегин. И Летисия, която също беше от там, мълчеше по тази тема. „Вероятно — мислеше си Том — животът им там никак не е бил лек и затова не му даваха гласност“.

Рандолф ръководеше компанията интелигентно. Когато сключваше сделките, беше откровен — споменаваше не само хубавите страни, но и лошите. Затова повечето клиенти му се е доверяваха, а и той се стремеше да оправдава доверието им. Никога не ламтеше за богатство, не гонеше голямата печалба, винаги беше честен и прям. Затова и достигна до това ниво.

Том управляваше не по-зле. Отначало всички работещи се отнесоха скептично към него, но след време започнаха да му имат доверие. Най-добрата му проява обаче беше по време на финансовата криза през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта, когато те имаха десет конкурентни компании. Тогава покупателната способност на населението рязко бе спаднала и фирмите масово съкращаваха персонал. В „Gamestorm ltd“, обаче, нещата не стояха така. Том свали цените на играчките с цели двадесет процента, при което не само че не загуби клиентите си, но и спечели нови. И така, с малко повече работа, той успя да задържи персонала, а накрая дори вдигна заплатите на повечето от подчинените си, защото производството се беше увеличило многократно. От тези десет компании две фалираха, други две бяха на ръба, обявявайки несъстоятелност. Но „Gamestorm ltd“ спечели от тази криза. Спечелиха и хората, работещи за компанията. И сега тя беше една от четирите най-големи производители на детски играчки.

Преди седем години Том се сдоби със заместник. Казваше се Хари и беше негов приятел и колега от университета. Пъргав, словоохотлив и дарен със способността да се сприятелява бързо, той спечели симпатиите на персонала. С течение на времето, Том установи, че може да му има пълно доверие. За това, с лекота позволяваше Хари да поема неговите задължения през почивките и отпуските. И той се справяше много добре.

С Бети се запознаха през хиляда деветстотин деветдесет и втора на един виенски бал. Том рядко беше виждал такова съчетание от красота и интелект, а Бети имаше и от двете качества в завидно количество. Освен това, беше скромна, разбрана, отговорна. Той веднага я привика като главен експерт по въпросите за маркетинга, където работеше и досега. Тя имаше визията на фина жена с, черна коса, ясно и красиво лице, висока около метър и седемдесет, с тънка талия до преди раждането на Роби. Том пък беше висок метър осемдесет и седем, строен мъж с кестенява коса. Притежаваше рядко чувство за хумор и красива, заразителна усмивка, която се харесваше много на Бети. Обличаше се винаги елегантно, в крак със съвременните модни тенденции.

Ожениха се шест месеца след запознанството, а десет месеца след сватбата се роди Роби. Момчето беше плодът на тяхната любов, нещото, което ги свързваше завинаги. Роби растеше в охолство и, също като Том, не бе лишаван от почти нищо. Беше безгрижно и весело дете, дори родителите му се страхуваха, че като порасне ще му бъде трудно да се справя сам в живота.

Летисия и Рандолф приеха с охота компанията на Бети. С Летисия дори станаха приятелки, винаги ходеха заедно на пазар или на екскурзия в някой друг град. Това радваше неимоверно Том, чийто страх от евентуално неразбирателство между майката и жената на живота му не се оправда.

Но ето че сега цялото семейство бе подложено на изпитание от съдбата — смъртта на Рандолф. Той беше главата на фамилията, човекът с точните наставления, човекът, който можеше да разбере всеки и винаги вземаше правилната позиция. Преди смъртта му всички се чувстваха по някакъв начин защитени, след като знаеха, че той е с тях. За него никога не се споменаваше лоша дума, всички го удостояваха с уважение и почит.

Но Рандолф вече не бе сред живите. Том трябваше да поеме неговата роля и в живота, а не беше сигурен дали ще се справи.