Жорж Сименон
Мегре и трупът в кабинета (6)

Глава шеста

В която Мегре взема решение, предизвикващо изумление у неговите сътрудници, а кабинетът му заприличва ва боксов мач

Беше три и четирийсет, когато Мегре взе решение, и четири и двайсет и пет, когато разпитът започна. Обаче тържественият и едва ли не драматичен момент бе именно моментът на вземане на това решение.

Поведението на Мегре истински изненада онези, които работеха заедно с него в дома на улица „Дьо ла Ферм“. Още от сутринта имаше нещо необичайно дори в начина, по който комисарят ръководеше цялата операция. Не беше първото претърсване, в което те участваха. Но колкото повече напредваше търсенето им, толкова по-различно ставаше от всяко предишно. Трудно биха могли да определят разликата. Пръв забеляза това Жанвие, понеже той познаваше шефа най-добре от всички.

Когато им бе наредил да започнат, в погледа на Мегре бе проблеснало мъничко, радостно и едва ли не някак диво пламъче. Беше ги пуснал да тичат из къщата, все едно беше насъскал хайка кучета по прясна следа. Насърчаваше ги не толкова с гласа, колкото изобщо с цялото си поведение.

Дали това не се бе превърнало в личен въпрос, който трябваше да се реши между него и Гийом Сер? А по-точно казано: ако събитията бяха протекли по същия начин, щеше ли Мегре да вземе същото решение и в същия момент, ако мъжът от улица „Дьо ла Ферм“ не тежеше колкото него — погледнато и от физическата, и от душевната му страна?

Още от самото начало Мегре като че ли нямаше търпение да премери силите си лично с него.

В други моменти обаче мотивите му бяха съвършено различни. Интересно, дали не му доставяше в известен смисъл порочно удоволствие да обръща с главата надолу цялата къща?

Рядко им се беше случвало да работят в такава обстановка, в която царяха спокойствие и хармония. Но беше някак потайна, минорна хармония, в която и най-вехтите предмети не изглеждаха смешни и в която не бяха открили абсолютно нищо подозрително, дори след дългите часове на задълбочено търсене.

Когато Мегре заговори отново в три и четирийсет, все още не бяха открили нищо. Търсещите бяха обзети от известно притеснение и дори очакваха шефът вече да се оттегли, след като се извини.

Какво бе накарало Мегре да вземе това решение? А дали самият той знаеше? У Жанвие дори се прокрадна подозрението, че той може да е изпил прекалено много аперитиви, когато към един часа отиде да хапне на терасата на отсрещното бистро. Наистина в дъха му след това се долавяше мирис на перно.

Йожени не беше сложила масата за своите работодатели. На няколко пъти идваше да им шепне нещо на ухото — ту на старата госпожа Сер, ту на зъболекаря. В един момент забелязаха, че майката се храни права в кухнята, като че наистина местеха другаде цялата покъщнина. А понеже малко по-късно Гийом отказа да слезе, прислужницата се качи да му занесе сандвич и чаша кафе.

В този момент те тъкмо претърсваха тавана. Това беше най-интимната част от къщата, по-интимна дори от спалните и от шкафовете за бельо.

Таванът бе широк и се осветяваше от фенери, които хвърляха два големи светли правоъгълника върху сивкавия дървен под. Жанвие беше отворил два кожени калъфа и един от колегите от „Съдебна самоличност“ внимателно разглеждаше оръжието.

— Ваше ли е това оръжие?

— На моя тъст е. Самият аз никога не съм ходил на лов.

Само преда един час в стаята на Гийом бяха открили пистолет. Бяха го изследвали, а после Мегре го бе сложил в купчината предмети, които трябваше да отнесат за по-внимателна проверка.

В тази купчина имаше от всичко по малко. Включително и професионалните картони на зъболекаря, откритият в нощното шкафче в стаята на старата дама смъртен акт на нейния съпруг, както и този на първата й снаха.

Имаше и мъжки костюм. Жанвие беше забелязал едно съвсем леко скъсано място на ръкава. Гийом Сер твърдеше обаче, че не го е обличал от десетина дни.

Цялото пространство беше задръстено от стари куфари, сандъци, каси, мебели със счупени крака, качени на тавана, защото не служеха вече за нищо. В един ъгъл имаше детско столче с цветни топчета от двете страни на таблата и дървено конче без опашка и без грива.

Работата не спря и по обяд. Един по един инспекторите излизаха да хапнат. Моерс се задоволи само със сандвича, който беше донесъл за него фотографът.

Към два часа се обадиха от службата на Мегре. Съобщиха му, че със самолет от Холандия е пристигнал доста дебел плик, адресиран до него. Каза им да го отворят. Бяха писмата на Мария, написани на холандски.

— Извикайте преводач и му кажете веднага да се захваща за работа.

— Тук ли?

— Да, там. Да не си тръгва от „Кея“, преди да съм дошъл аз.

В поведението на Гийом Сер не бе настъпила никаква промяна. Вървеше по петите им и не пропускаше нито едно тяхно действие или движение. Изглежда обаче, дори за миг не се бе притеснил.

Наблюдаваше Мегре по особен начин и беше ясно, че останалите не го интересуват. Наистина този въпрос трябваше да се решава само между тях двамата. Инспекторите бяха обикновени фигуранти. Дори Съдебната полиция не беше от значение. Борбата между тях носеше много по-личен характер. В погледа на зъболекаря прозираше чувство, което трудно можеше да се определи. Нещо като упрек или презрение.

Във всеки случай, той не се впечатляваше от цялата тази операция на високо равнище, но вече престана да протестира. Понасяше нашествието в своя дом и в интимния си живот с високомерно примирение, без да се забелязва у него каквато и да било тревога.

Безволев човек ли беше, или пък бе коравосърдечен? И двете възможности бяха еднакво вероятни. Телосложението му наподобяваше борец, а поведението му — човек, сигурен в себе си. Въпреки това думите на Мария, че приличал по-скоро на голямо дете, не изглеждаха неуместни. Кожата му имаше белезникав, нездрав цвят. В едно от чекмеджетата бяха намерили цял куп лекарски рецепти, прикрепени на няколко свитъка. Някои от тях бяха отпреди двайсет години. Историята на семейните заболявания сигурно можеше да бъде възстановена с помощта на тези рецепти, някои от които — вече пожълтели. Освен това в банята на първия етаж имаше малко, боядисано в бяло шкафче, в което имаше аптекарски шишенца и най-различни нови и стари кутийки с хапчета.

Тук не се хвърляше нищо, дори старите метли, струпани в един ъгъл на тавана, редом с изхабените и вече втвърдени кожени обувки, които вече никога нямаше да послужат никому.

Всеки път, когато излизаха от някоя от стаите, за да минат към следващата, Жанвие отправяше към шефа си поглед, с който като че искаше да каже: „Пак нищо!“

Защото Жанвие все още очакваше да открият нещо. Дали Мегре, напротив, се надяваше, че няма да намерят нищо? Той не проявяваше никакво учудване, наблюдаваше ги как си вършат работата и само лениво подръпваше от време на време от лулата си. Дори понякога за четвърт час изобщо не поглеждаше към зъболекаря.

Научиха за неговото решение косвено и поради това то имаше още по-поразяващ ефект.

След като Гийом Сер затвори и двете капандури на тавана, всички слязоха. Майка му беше излязла от стаята си, за да наблюдава как си тръгват. Всички се бяха скупчили на стълбищната площадка. Мегре се обърна внезапно към Сер и, все едно му съобщаваше най-естественото нещо на света, каза:

— Сложете си вратовръзка и си обуйте обувките?

Наистина, от сутринта той беше останал по пантофи. Сер веднага разбра и го погледна, очевидно изненадан, но без да показва това. Майка му отвори уста, за да протестира или да поиска обяснение, но Гийом я стисна за ръката и я отведе в стаята й.

Жанвие попита съвсем тихо:

— Ще го арестувате ли?

Мегре не отговори. Не знаеше какво ще направи. Честно казано, беше взел решението именно в този момент, на стълбищната площадка.

* * *

— Влезте, господин Сер. Бихте ли седнал?

Стенният часовник на камината показваше 16,25. Беше събота. Мегре установи това от движението по улиците, докато преминаваха през града с колата.

Комисарят затвори вратата след себе си. Прозорците бяха отворени и всички документи по бюрото му потрепваха под предметите, с които бяха затиснати, за да не хвръкнат от вятъра.

— Помолих ви да седнете.

Междувременно отвори шкафа, за да окачи там шапката и сакото си и да си измие ръцете на емайлираната мивка.

В продължение на десет минути не каза нито дума на зъболекаря, понеже беше зает да подписва документите, които чакаха на бюрото му. Звънна на Жозеф, предаде му папките, а после с бавни и педантични движения натъпка наредените пред него половин дузина лули.

Рядко някой, попаднал в ситуация като тази на Сер, издържаше толкова дълго, без да задава въпроси, без да се ядосва, без да кръстосва и прекръстосва крака.

Най-сетне се почука на вратата. Беше фотографът, работил с тях през целия ден, на когото Мегре бе възложил специална задача. Той подаде на комисаря едно още мокро доказателство под формата на документ.

— Благодаря ви, Дамбоа. Останете горе. Не си тръгвайте, без да ме предупредите.

Изчака вратата да се затвори и запали една от лулите си:

— Господин Сер, приближете малко стола си, ако обичате.

Те се озоваха един срещу друг, разделяше ги само ширината на бюрото. Мегре му подаде документа, който държеше в ръцете си.

Не добави нищо. Зъболекарят взе документа, извади очилата от джоба си, разгледа го внимателно и го остави на бюрото.

— Слушам ви.

— Нямам какво да ви кажа.

Беше снимката на онази страница от търговската книга на железарията, върху която беше записана продажбата на второто стъкло и на втория половин фунт маджун.

— Давате ли си сметка за всичко, което произтича от това?

— От думите ви следва ли, че срещу мен се предявява обвинение?

Мегре се колебаеше.

— Не — реши да отвърне най-накрая. — Официално сте призован като свидетел. Но ако желаете, готов съм да ви предявя обвинение. По-точно ще поискам от прокурора да направи това. А в резултат ще можете да си осигурите помощта на адвокат.

— Вече ви казах, не желая адвокат.

Това бяха само първите ходове. В момента двама борци тежка категория взаимно се наблюдаваха, преценяваха се един друг, изпробваха силите си в този кабинет, превърнал се в ринг. В помещението на инспекторите, където Жанвие в същия момент информираше колегите си за станалото, цареше пълна тишина.

— Мисля, че ще трае дълго! — им бе казал той.

— Шефът обаче ще отиде докрай.

— Той знае какво прави.

Всички знаеха какво означава това. Но Жанвие пръв се обади по телефона на жена си и й каза да не се чуди, ако изобщо не се прибере тази нощ.

— Имате ли някакво сърдечно заболяване, господин Сер?

— Сърдечна хипертрофия, както вероятно и вие.

— Баща ви е починал в резултат на сърдечно заболяване, когато вие сте били на седемнайсет години, така ли?

— На седемнайсет и половина.

— Първата ви жена е починала в резултат на сърдечно заболяване, а и втората ви жена е била болна от сърце.

— Според статистиката около трийсет на сто от хората умират в резултат на сърдечна недостатъчност.

— Имате ли осигуровка „Живот“, господин Сер?

— Да, още от детските ми години.

— Наистина, видях полицата преди малко. Ако не се лъжа обаче, майка ви няма такава осигуровка.

— Да, така е.

— А баща ви е имал.

— Струва ми се, че да.

— И първата ви жена също ли?

— Много добре видях, че отнесохте всички документи със себе си.

— Ами втората ви жена?

— Това е доста често срещано явление.

— По-рядко срещано явление обаче е сума от няколко милиона в банкноти и в злато да се съхранява в огнеупорна каса.

— Така ли мислите?

— Можете ли да ми кажете защо пазите толкова много пари в дома си, без да ви носят лихва?

— Предполагам, че в наше време хиляди хора правят същото. Вие забравяте за валутните закони, които неведнъж са довеждали до паника, налагане на извънредни данъци и до последователни девалвации…

— Разбрах мисълта ви. Приемате ли, че вашето намерение е било да скриете тези капитали и да измамите данъчната система?

Сер мълчеше.

— Знаеше ли жена ви — имам предвид втората ви съпруга, Мария, — че тези пари са били заключени в огнеупорната ви каса?

— Да, тя знаеше за това.

— Вие ли й казахте?

— Нейните собствени пари бяха там само допреди няколко дни.

Той отговаряше, без да бърза, като претегляше думите си и ги отронваше една по една, вперил сериозен поглед в комисаря.

— Между документите ви не открих брачния договор. Трябва ли от това да правя извод, че сте се оженили с брачен договор за общо притежание върху имуществото?

— Да, така е.

— Това не е ли изненадващо, като се има предвид възрастта и на двама ви?

— Заради този договор щеше да се наложи да направим опис съответно на моята и на нейната собственост.

— Богата ли беше жена ви?

— Да.

— Също колкото вас или повече?

— Горе-долу колкото мен.

— Изцяло във Франция ли се намира собствеността й?

— Не, само отчасти. От баща си е наследила част от собствеността върху фабрика за сирене в Холандия.

— В каква форма тя съхраняваше останалото си имущество?

— Главно в злато.

— Още преди да се запознае с вас ли?

— Разбирам какво имате предвид, но въпреки това ще ви кажа истината. Именно аз я посъветвах да продаде ценностите си и да купи злато.

— Това злато заедно с вашето ли се намираше в касата?

— Да, заедно.

— И докога остана там?

— До вторник. В ранния следобед, след като беше прибрала почти целия си багаж, тя слезе долу и аз й дадох всичко, което беше нейна собственост.

— Значи в момента на заминаването й тази сума е била в един от двата куфара или в сандъка?

— Да, предполагам.

— Не е ли излизала преди вечеря?

— Не съм я чувал да излиза.

— Значи според вас тя не е излизала, така ли?

Той кимна.

— Обажда ли се по телефона?

— Единственият телефонен апарат в къщата се намира в кабинета, а в този ден тя не го е ползвала.

— Как мога да бъда сигурен, господин Сер, че парите, които намерих в касата, са само ваши, а не ваши плюс тези на съпругата ви?

Без да се вълнува, все със същия уморен или презрителен израз, зъболекарят извади от джоба си зелено тефтерче и го подаде на комисаря. Страниците му бяха покрити с микроскопични цифри. Над тези отляво беше написана буквата „Н“, а над тези отдясно — буквата „М“.

— Какво означава буквата „Н“?

— Ние — искам да кажа, майка ми и аз. Винаги сме имали обща собственост, не сме правили разлика между онова, което принадлежи на мен, и онова, което принадлежи на нея.

— А „М“ без съмнение тук означава Мария, нали?

— Прав сте.

— Виждам една цифра, която се повтаря на равни интервали.

— Тя означава какво е нейното участие в разходите по домакинството.

— Значи всеки месец тя ви е изплащала цената за своята издръжка, така ли?

— Може и така да се каже. Всъщност тя не ми даваше пари, тъй като те се намираха в касата. Просто нейната сметка намаляваше с посочената тук сума.

Мегре продължи да разгръща още няколко минути страниците на тефтерчето, без да казва нищо. После стана и мина в съседния кабинет, а инспекторите веднага се престориха на много заети, както правят учениците в училище.

Шепнешком даде нарежданията си на Жанвие и се поколеба за миг дали да поиска да му качат бира в кабинета. После почти машинално изпи останалото в дъното на една чаша, оставена на бюрото на Ваше.

Върна се пак в своя кабинет. Сер, който не се беше помръднал от мястото си, отново запали една от пурите си и чак след това промърмори доста безочливо:

— Ще позволите ли?

Мегре се зачуди дали да му отговори и повдигна рамене.

— Спомнихте ли си за онова, второто стъкло, господин Сер?

— Изобщо не съм се тревожил за него.

— Но грешите. Би било много по-добре, ако намерите правдоподобно обяснение за него.

— Изобщо не търся обяснение.

— Значи продължавате да твърдите, че само веднъж сте сменяли стъклото на прозореца във вашия кабинет?

— Да, на другия ден след бурята.

— Ще имате ли нещо против да запитаме в метеорологичната служба дали през нощта във вторник срещу сряда в Ньой е имало буря?

— Няма никакъв смисъл. Освен ако това не ви достави удоволствие. Имам предвид бурята миналата седмица.

— Отишли сте на другия ден в железарията на улица „Лоншан“ и сте купили оттам стъкло за прозореца и маджун.

— Нали вече ви казах.

— Твърдите, че оттогава насам не сте влизали повече в този магазин, така ли?

И тогава побутна към него снимката от страницата на ведомостта.

— Защо според вас някой ще си прави труда да вписва за втори път в търговската книга на магазина тази покупка на стъкло за прозорци и на маджун?

— Нямам представа.

— А поради каква причина търговецът ще твърди, че сте идвали в магазина му към осем часа същата онази сутрин?

— Това си е негова работа.

— Кога използвахте за последен път колата си?

— Миналата неделя.

— Къде ходихте?

— Разхождахме се двамата с майка ми два-три часа, както обикновено имаме навик да правим в неделните дни.

— В каква посока?

— По посока на гората Фонтенбло.

— И съпругата ви ли беше заедно с вас?

— Не, тя не се чувстваше добре.

— Бяхте ли решили вече да се разделите?

— Никога не е ставало дума за раздяла. Тя беше уморена и потисната. Не се разбираше понякога с майка ми. По взаимно съгласие решихме, че ще се върне за няколко седмици или за няколко месеца в родината си.

— Но въпреки това тя отнесе и парите си, така ли?

— Да.

— И защо така?

— Защото имаше вероятност да не се върне. Ние не сме вече деца. Можем хладнокръвно да гледаме на живота. В момента просто правим един вид експеримент.

— Кажете ми, господин Сер, за да отиде човек в Амстердам, трябва да премине през две граници, нали така? При излизане от страната френските митничари са много стриктни, що се отнася до износа на капитали. Жена ви не се ли боеше, че златото й ще бъде открито и конфискувано?

— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос?

— Струва ми се, че е във ваш интерес да го сторите.

— Дори ако рискувам да бъда преследван?

— Вероятно това няма да е толкова сериозно, колкото обвинението в убийство.

— Добре тогава. Един от куфарите на жена ми е с двойно дъно.

— Заради сегашното й пътуване ли?

— Не.

— Значи тя вече се е възползвала от него, така ли?

— Да, на няколко пъти.

— За да мине границата ли?

— За да минава през белгийската, а веднъж — и през швейцарската граница. Вероятно ви е известно, че в последно време беше лесно и не толкова скъпо да си купиш злато в Белгия и най-вече в Швейцария.

— Признавате ли, че сте били съучастник при този трансфер на капитали?

— Да, признавам.

Мегре стана и отново влезе в кабинета на инспекторите.

— Можеш ли да дойдеш за малко, Жанвие?

А после се обърна към Сер:

— Моят инспектор ще запише тази част от нашата беседа. Бъдете така добър да повторите пред него всичко, което ми казахте току-що. Жанвие, ще му дадеш да подпише своите показания.

Той излезе и отиде при Ваше. После двамата с него влязоха в кабинета, в който бяха настанили преводача. Беше дребно човече с очила. Пишеше превода си направо на пишещата машина. И само от време на време спираше, за да направи справка в речника, който беше донесъл със себе си.

Имаше най-малко четирийсет писма, повечето от които се състояха от по няколко листа.

— Откъде започнахте?

— От началото. Стигнал съм до третото писмо. И трите са отпреди две години и половина или малко повече. В първата госпожата разказва на своята приятелка, че ще се омъжва. Бъдещият й съпруг бил изискан човек, представителен на вид, от френската висша буржоазия, а майка му приличала на някаква си картина от Лувъра. Мога да ви кажа точното име на художника, който я е нарисувал.

Взе да прелиства листата пред себе си.

— Някой си Клуе. В тези писма непрекъснато се споменава за живопис. Когато говори за времето, тя все споменава Моне или Реноар.

— Сега бих искал да започнете от края.

— Добре, щом така искате. Обаче трябва да знаете, че дори цяла нощ да ги превеждам, няма да мога да свърша до утре сутринта.

— Нали точно затова ви помолих да започнете сега от края. От коя дата е последното писмо?

— От миналата неделя.

— Можете ли да ми го прочетете набързо?

— Мога да ви прочета някои места, за да си създадете някаква представа. Чакайте малко.

Скъпа Гертруда,

Париж никога не е бил толкова сияен, както тази сутрин. Замалко да се съглася да придружа Г… и майка му в гората Фонтенбло, която вероятно вече се е обкичила с цялото великолепие на Коро и на Курбе.^[1]

— Дълго ли продължава така с тези великолепия?

— Да ги пропусна ли?

— Пропуснете.

 

 

Преводачът преглеждаше писмото с поглед и движеше устните си, както по време на молитва.

— Ето:

Питам се как ли ще ми подейства, ако се завърна в нашата Холандия с нейните пастелни тонове и сега, когато този момент наближава, чувствам колко съм малодушна.

След всичко, което съм ти разказвала за живота си тук, за Г… и за свекърва ми, сега сигурно се питаш какво става с мен и защо не се радвам.

Сигурно е заради съня ми от миналата нощ, който развали настроението ми през целия ден. Спомняш ли си малката картина, която се намира в музея в Хага и как, когато за първи път я видяхме, ние с теб се изчервихме? Тя не е подписана. Смята се, че е рисувана от някой художник от Флорентинската школа. Забравила съм името му, но на нея е изобразен фавън^[2], метнал на рамо съвършено гола жена, която му се съпротивлява. Спомняш ли си я?

Е, в моя сън фавънът имаше лицето на Г…, а изразът му беше толкова свиреп, че се събудих разтреперана и цялата обляна в пот.

Но не от страх и именно това е най-странното. Спомените ми са много объркани. Разбира се, имаше и страх, но и някакво друго чувство. Ще се опитам да ти разкажа за това в сряда. Тогава най-сетне ще можем да си побъбрим така, както правехме при последното ти гостуване тук.

Ще замина във вторник вечерта, това вече е решено. Нямам повече никакви съмнения по този въпрос. Остава ми да чакам само още два дни. Трябва да свърша още цял куп неща през това време, така че то ще мине бързо. Но въпреки това ми се струва още толкова далеч в бъдещето, някак едва ли не нереално.

Понякога, особено след като сънувах този сън, ми се струва, че ще се случи някакво събитие, което ще ми попречи да замина.

Не се бой — решението ми е окончателно. Ще последвам твоя съвет. Не мога повече да понасям живота си тук. Обаче…

— Тук ли сте, шефе?

Беше Жанвие, който се появи с листове хартия в ръка.

— Готово. Той ви очаква.

Мегре взе листовете, остави преводача да си върши работата, а после прекоси кабинета на инспекторите, потънал в собствените си мисли.

Никой в този момент нямаше представа колко време още ще продължи разпитът. Гийом Сер вдигна поглед към комисаря и без някой да му нареди, взе една писалка от бюрото.

— Предполагам, че трябва да подпиша?

— Да, тук. Прочетохте ли го?

— Да, прочетох го. Мога ли да ви помоля за чаша вода?

— Няма ли да предпочетете червено вино?

Зъболекарят го погледна и по лицето му се изписа неопределена усмивка, изпълнена с ирония и горчивина.

— И това ли? — изрече той с крайчеца на устните си.

— Да, и това, господин Сер. Толкова ви е страх от майка ви, че сте принуден да се криете от нея, за да пиете.

— Това въпрос ли е? Трябва ли да отговарям на него?

— Ако държите.

— Трябва да знаете тогава, че бащата на майка ми е бил пияница, двамата й братя, които са вече покойници, също са били пияници, а сестра й е завършила живота си в болница за душевноболни. Майка ми е живяла в постоянен страх, че и аз ще започна да пия, защото не може да повярва, че тази наклонност не е наследствена. Когато бях студент, с тревога ме дебнеше кога ще се върна вкъщи, а понякога отиваше дори да броди край кафенетата по булевард „Сен Мишел“, където обикновено ходех с приятелите си. В нашата къща никога не е имало алкохол. Дори ако понякога в мазето ни има вино, е все тая. Тя винаги държи у себе си ключа от мазето.

— Но пък ви разрешава да пийнете по чаша вино, разредено с вода, по време на всяко хранене, не е ли така?

— Зная, че е идвала при вас и ви е разказвала за това.

— Тя каза ли ви какво ми е разказала?

— Да.

— Много ли обичате майка си, господин Сер?

— Винаги сме живели само двамата с нея.

— Донякъде като семейна двойка, нали така?

Той леко се изчерви.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Майка ви ревнува ли ви?

— Моля?

— Питам дали майка ви е изпитвала ревност към вашите връзки, както става с вдовиците, които имат един-единствен син. Имате ли много приятели?

— Това във връзка ли е с така нареченото изчезване на съпругата ми?

— Не открих в къщата ви нито едно писмо от ваш приятел, нито от онези групови снимки, каквито имат повечето хора.

Той не каза нищо.

— Няма никакви снимки и на първата ви съпруга.

Отново мълчание.

— И още едно нещо ми направи впечатление, господин Сер. Наистина ли портретът, който виси над камината, е на дядо ви по майчина линия?

— Да.

— На онзи, който пиел много ли?

Той кимна с глава в знак на потвърждение.

— В едно от чекмеджетата видях няколко ваши детски и младежки снимки. Имаше и снимки на жени и мъже, които вероятно са на вашата баба, на леля ви и на вашите чичовци. Все по майчина линия. Не ви ли се вижда странно, че няма нито една снимка на баща ви или на някой от неговото семейство?

— Не беше ми направило впечатление досега.

— Дали не са били унищожени след смъртта на баща ви?

— По-добре е да попитате майка ми по този въпрос.

— Не си ли спомняте дали не са били унищожени?

— Тогава съм бил много малък.

— На седемнайсет години сте били. Какъв спомен ви е останал от баща ви, господин Сер?

— Това част от разпита ли е?

— Както виждате, нито моите въпроси, нито вашите отговори се записват. Баща ви е бил адвокат, така ли?

— Да.

— Сам ли движеше нещата в кантората си?

— Не, не може да се каже. По-голямата част от работата я вършеше главният му писар.

— Той водеше ли светски живот? Или се беше посветил изключително на своето семейство?

— Доста често излизаше.

— Имаше ли любовници?

— Нямам никаква представа.

— В собственото си легло ли почина?

— На стълбището, точно като се е прибирал в стаята си.

— Вие вкъщи ли си бяхте в онзи момент?

— Бях излязъл. Когато се прибрах, той вече беше мъртъв от около два часа.

— Кой се погрижи за него?

— Доктор Дютийо.

— Жив ли е още този доктор?

— Не, почина поне преди десет години.

— Вкъщи ли си бяхте, когато почина първата ви съпруга?

Той смръщи дебелите си вежди и погледна втренчено Мегре. Долната му устна се изкриви в почти презрителна гримаса.

— Отговорете ми, моля ви.

— Да, бях си вкъщи.

— В коя част на къщата по-точно?

— Бях в кабинета си.

— В колко часа стана това?

— Около девет часа вечерта.

— Жена ви в стаята си ли беше?

— Да, беше се качила горе доста рано. Не се чувстваше добре.

— От много време ли не се чувстваше добре?

— Не си спомням.

— Майка ви с нея ли беше?

— Да, тя също беше на първия етаж.

— Заедно с нея ли?

— Не знам.

— Майка ви ли ви повика?

— Да, струва ми се.

— Беше ли вече мъртва жена ви, когато стигнахте до нейната стая?

— Не, не беше.

— Много по-късно ли почина?

— Петнайсет-двайсет минути по-късно. Докторът тъкмо звънеше на вратата.

— Кой доктор?

— Дютийо.

— Той беше семейният ви лекар, така ли?

— Той ме е лекувал още когато съм бил дете.

— Приятел на баща ви?

— Не, на майка ми.

— Има ли деца?

— Да, две или три.

— Вероятно отдавна не сте ги срещали?

— Никога не съм се познавал лично с тях.

— А защо не сте съобщили в полицията, че са се опитвали да разбият огнеупорната ви каса?

— Нямаше за какво да съобщавам на полицията.

— А какво направихте с инструментите?

— Какви инструменти?

— Онези, които крадецът е оставил на местопрестъплението, след като е избягал.

— Не съм виждал нито инструменти, нито какъвто и да било крадец.

— Не сте ли използвали леката си кола през нощта във вторник срещу сряда?

— Не, не съм я използвал.

— А знаете ли дали някой друг я е използвал?

— Оттогава насам не ми се е налагало да влизам в гаража.

— Когато сте оставили там леката си кола в неделя миналата седмица, имаше ли драскотини по задния багажник и върху десния калник?

— Нищо не съм забелязал.

— Излизали ли сте двамата с майка ви на разходка с колата?

Известно време той не отговаряше.

— Зададох ви въпрос.

— Опитвам се да си спомня.

— Това според мен не е толкова трудно. Разхождали сте се по пътя към Фонтенбло. Слизали ли сте от колата?

— Да, разхождахме се из полето.

— Искате да кажете, по някой от селските пътища, така ли?

— По една тясна пътека сред полята, вдясно от пътя.

— Ще можете ли да откриете тази пътека?

— Струва ми се, че ще мога.

— Асфалтирана ли беше?

— Не мисля. Не, малко вероятно е.

— Къде е жена ви, господин Сер?

И комисарят стана, без да очаква да получи отговор на този въпрос.

— Все пак ще трябва да я открием, нали така?