Жорж Сименон
Мегре и трупът в кабинета (4)

Глава четвърта

В която се оказва, че всеки разпит се различава от другите, а мнението на Йожени не й пречи да направи категорично изказване

Полицейското управление се намираше на партера на кметството — грозна квадратна сграда сред пустошта, с висящо мръсно знаме, с хилави дръвчета наоколо. Мегре можеше да влезе направо в кабинета на инспекторите. Но за да избегне срещата лице в лице с Гийом Сер, той заобиколи по коридорите, в които ставаше силно течение.

Почти веднага се изгуби сред тях. И тук цареше същата лятна отпускарска атмосфера. Вратите и прозорците навсякъде бяха широко отворени и се виждаше как в празните стаи документите по бюрата потрепват от вятъра. Другаде пък съблеклите се по риза служители си разказваха интересни случки от морето. Само от време на време срещаше по коридора някой данъкоплатец, тръгнал да търси печат или подпис по кабинетите. Най-сетне Мегре забеляза един полицай, който го позна.

— Къде мога да намеря инспектор Вано?

— Вторият коридор вляво, третата врата от началото на коридора.

— Може ли да го повикате. Сигурно в кабинета му седи един мъж. Само не споменавайте името ми на висок глас пред него.

Вано се появи само след миг.

— Той тук ли е?

— Да.

— Как протекоха нещата?

— Нищо особено. Добре че бях взел от управлението една призовка. Позвъних на вратата. Отвори ми прислужницата и аз попитах може ли да видя нейния работодател. Оставиха ме да чакам няколко минути в коридора, после онзи слезе и аз му подадох документа. Прочете го, после ме погледна, без да казва нищо. „Последвайте ме, ако обичате, оставил съм колата отпред.“ Той само повдигна рамене, взе сламена шапка от закачалката, сложи я на главата си и ме последва. В момента седи на един стол, но досега не е произнесъл нито дума.

Малко по-късно Мегре влезе в кабинета на Вано и видя Сер, който пушеше много тъмна пура. Комисарят седна на мястото на инспектора.

— Извинявам се за безпокойството, господин Сер, но бих искал да ми отговорите на няколко въпроса.

Както и предната вечер, зъболекарят го наблюдаваше с неподвижен поглед, а тъмните му очи не излъчваха никаква симпатия. Внезапно Мегре си спомни на кого му напомня: на турчин, от онези, които навремето рисуваха по картинките. Беше също толкова дебел, а вероятно имаше и същата сила. Защото въпреки дебелината създаваше впечатление за много силен мъж. У него имаше и от презрителното спокойствие на пашите, с чийто образ обикновено украсяват опаковката на някои марки цигари.

Вместо да кимне в знак за съгласие, да каже някоя учтива дума или пък дори да протестира, Сер извади жълтеникав лист хартия от джоба си и хвърли един поглед на него.

— Повикан съм от полицейския комисар на Ньой — каза той. — Сега очаквам да разбера какво иска този комисар от мен.

— Искате да кажете, че отказвате да отговаряте на моите въпроси, така ли?

— Отказвам категорично.

Мегре се поколеба. Беше виждал всякакъв род хора: здравеняци, вироглавци, инати, хитреци, но никой досега не му беше отговарял с такова спокойствие.

— Предполагам, че е излишно да настоявам?

— Да, и аз така смятам.

— Или да се опитам да ви докажа, че поведението ви не е във ваша полза?

Този път събеседникът му се задоволи с въздишка.

— Много добре. Изчакайте, полицейският комисар ще ви приеме след малко.

Мегре отиде да го потърси, но другият не можа веднага да разбере какво се очаква от него. Чак след това се съгласи, при това с голямо нежелание. Кабинетът му беше по-удобен и почти луксозен в сравнение с останалите помещения. Над камината висеше дори мраморен стенен часовник.

— Кажете на господин Сер да влезе! — каза той на дежурния полицай.

След това му посочи стол, облицован с червено кадифе.

— Седнете, господин Сер. Става дума за обикновена проверка, затова няма да злоупотребявам с времето ви.

Комисарят погледна внимателно един документ, който му бяха донесли току-що.

— Вие ли сте собственик на лека кола с регистрационен номер RS 8822L?

Зъболекарят кимна. Мегре беше седнал на перваза на прозореца и го наблюдаваше. Изглеждаше дълбоко умислен.

— Тази лека кола продължава ли да бъде ваша собственост?

Последва ново кимване с глава.

— Кога сте я ползвали за последен път?

— Предполагам, че имам правото да знам защо ми задавате тези въпроси?

Полицейският комисар взе да се върти на стола си. Никак не му харесваше задачата, която Мегре му беше възложил току-що.

— Да предположим, че леката ви кола е катастрофирала…

— Наистина ли е станало така?

— Да предположим, че са ни съобщили нейния номер като номер на лека кола, блъснала пешеходец.

— И кога е станало това?

Служителят хвърли укорителен поглед към Мегре.

— Във вторник вечерта.

— И къде е станало това?

— Близо до Сена.

— Колата ми не е излизала от гаража във вторник вечерта.

— Някой би могъл да я използва без ваше знание.

— Не вярвам. Гаражът се заключва.

— Значи вие твърдите, че не сте използвали колата си във вторник вечерта, нито пък по-късно през нощта, така ли?

— Къде са свидетелите на катастрофата?

Отново последва отчаян поглед от страна на полицейския комисар по адрес на Мегре. И тъй като разбираше, че това няма да доведе до нещо смислено, му направи знак да не настоява повече.

Зъболекарят стана и за миг като че изпълни целия кабинет с масивното си тяло. После си сложи сламената шапка и като хвърли продължителен поглед към Мегре, излезе от стаята.

— Направих каквото можах, нали видяхте.

— Да, видях.

— Успяхте ли да получите някаква информация?

— Може би.

— Този човек може да ни създаде неприятности. Той си знае правата.

— Да, знам.

Като че без да иска, Мегре бе започнал да имитира зъболекаря. Гледаше със същия мрачен и неподвижен поглед. После тръгна на свой ред към вратата.

— В какво го обвинявате, Мегре?

— Все още не знам. Възможно е да е убил жена си.

Отиде да благодари на Вано, после излезе навън, където го чакаше колата на Съдебната полиция. Преди да се качи в нея, изпи една чаша в бара на ъгъла и като се погледна в огледалото, се запита как ли би изглеждал със сламена шапка. После по лицето му се изписа странна усмивка. Помисли си, че сега, може да се каже, започваше битка в тежка категория. Каза на шофьора:

— Минете по улица „Дьо ла Ферм“.

Недалеч от номер 43 А забелязаха Сер, който вървеше по тротоара с широки крачки, леко небрежно. Както повечето дебеланковци, стъпваше малко разкрачено. Пак пушеше една от обичайните си дълги пури. Когато минаваше покрай гаража, вероятно забеляза инспектора, който стоеше там на пост, обаче онзи нямаше къде да се скрие.

Мегре се поколеба за миг дали да не нареди на шофьора да спре пред къщата с черната желязна порта. Но с каква цел? Освен това вероятно нямаше да го пуснат вътре.

Ернестина чакаше в остъклената чакалня на „Ке дез’ Орфевр“. Той я въведе в кабинета си.

— Има ли нещо ново? — попита го тя.

— Абсолютно нищо.

Мегре беше в лошо настроение. Тя не знаеше, че обикновено в началото на трудно разследване можеше да се каже направо, че обичаше да бъде в лошо настроение.

— А пък аз получих една картичка тази сутрин. Донесох я да ви я покажа.

И тя му подаде една цветна пощенска картичка, на която беше изобразена сградата на кметството в Хавър. Върху нея нямаше никакъв текст, никакъв подпис, само адресът на Дангаланата — „до поискване“.

— От Алфред ли е?

— Да, с неговия почерк е написано.

— Значи не е заминал за Белгия?

— Така изглежда. Сигурно го е било страх да мине през границата.

— Мислите ли, че ще се опита да се качи на някой кораб?

— Не, не мисля. Той никога не е стъпвал на кораб. Ще ви попитам нещо, господин Мегре, обаче ще трябва да ми отговорите честно. Да предположим, че той се върне в Париж, какво ще стане след това с него?

— Искате да знаете дали ще го арестуват ли?

— Да.

— Не могат да го арестуват, след като не е бил заловен на местопрестъплението и след като, от друга страна, Гийом Сер не е подал оплакване и дори отрича някой да е влизал с взлом в дома му.

— Значи никой няма да го закача?

— Не, освен ако не е излъгал и не се е случило нещо друго.

— Мога ли да му обещая това?

— Да.

— В такъв случай ще пусна съобщение във вестника. Той винаги чете един и същи вестник заради кръстословиците в него.

Тя се взря за миг в лицето му.

— Като че нямате доверие.

— За кое?

— В следствието. В себе си. Знам ли… Виждали ли сте отново зъболекаря?

— Да, преди около половин час.

— И какво каза той?

— Нищо.

Тя не настоя повече и използва звъна на телефона, за да си тръгне.

— Какво има? — промърмори Мегре в телефонната слушалка.

— Аз съм, шефе. Може ли да дойда?

Само миг по-късно Жанвие влезе в кабинета, потръпващ от радост и очевидно доволен от себе си.

— Имам страшно много неща да ви казвам. Да започвам ли веднага? Имате ли една секунда?

Оживлението му спадна донякъде, като видя как се държи Мегре. Най-напред свали сакото си, а после взе да дърпа вратовръзката, за да освободи дебелия си врат от нея.

— Най-напред отидох в оня семеен пансион, за който вече ви споменах. Прилича на някои от хотелите по левия бряг, с палмови дървета в хола и стари дами, които седят във фотьойли. Изобщо нямаше нито един посетител под петдесет години. Бяха главно чужденки — англичанки, швейцарки и американки, от онези, които ходят по музеите и по цял ден пишат безкрайни писма.

— После?

Мегре познаваше обстановката, но нямаше нужда да му го казва.

— Мария ван Аерт е живяла там една година. Хората още си я спомнят, понеже била доста известна там. Изглежда, била доста весела и все се смеела, като при това целият й огромен бюст се тресял. По цял ден се тъпчела със сладкиши. Освен това присъствала на всички лекции, изнасяни от преподаватели в Сорбоната.

— Това ли е всичко? — рече Мегре с такъв вид, все едно не разбираше защо Жанвие проявява толкова силно въодушевление.

— Всеки ден пишела писма от по осем-десет страници.

Комисарят вдигна рамене, а после погледна към инспектора, малко по-заинтригуван. Започваше да разбира.

— Все на един и същи човек — нейна приятелка от пансиона, която живее в Амстердам. Имам името й. Веднъж тази приятелка й дошла тук на гости. Двете живели заедно в една стая в продължение на три седмици. Предполагам, че след като Мария се е омъжила, е продължавала да й пише. Приятелката й се казва Гертруда Оостинг, омъжена е за собственик на бирария. Сигурно няма да е трудно да намерим адреса й.

— Обади се в Амстердам.

— Искате ли да ви дам писмата й?

— Последните, ако е възможно.

— Точно така си помислих и аз. В Брюксел все още нямат никакви новини за Тъжния Алфред.

— Той е в Хавър.

— Да се обадя ли в Хавър?

— Аз ще се обадя. Кой е свободен там, в съседната стая?

— Торанс се върна тази сутрин на работа.

— Изпрати ми го.

Той също беше от тежката категория. Когато вървеше по тротоара на някоя улица, никога не можеше да остане незабелязан.

— Ще застанеш на пост на улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой, точно срещу номер 43А. Това е къща с градинка и желязна порта. Няма нужда да се криеш, дори напротив. Ако видиш оттам да излиза един тип, по-висок и по-едър от теб, тръгваш упорито след него.

— И това ли е всичко?

— Трябва да направиш така, че да има кой да те замести през нощта. Има един човек от полицията в Ньой, който стои на пост малко по-нататък, пред гаражите.

— Ами ако онзи тип тръгне с кола?

— Вземи някоя от колите тук и я паркирай до тротоара.

Нямаше сили да се прибере за обяд вкъщи. Беше още по-горещо от предния ден. Над града надвиснаха буреносни облаци. Повечето мъже се разхождаха по улиците със сако под мишница, а хлапетата се плискаха в Сена. Отиде да хапне набързо в „Брасри Дофин“, след като вече беше изпил две чаши перно. Беше един вид предизвикателство. После отиде да види Моерс, под нагорещения покрив на Двореца на правосъдието, в отдел „Съдебна самоличност“.

— Да речем, към единайсет часа вечерта. Донеси необходимите материали. И вземи някого със себе си.

— Добре, шефе.

Беше вдигнал по тревога полицията на Хавър. Дали Тъжния Алфред все пак беше взел влака на Северната гара по посока на Лил например, или пък веднага след разговора си с Ернестина беше хукнал към гарата Сен Лазар?

Сигурно се беше „окопал“ в някоя бедна мебелирана стая или бродеше от кръчма в кръчма и пиеше газирана вода „Виши“ в малки шишенца. Освен ако не се опитва да се промъкне на борда на някой от корабите. Дали и в Хавър беше толкова топло, колкото в Париж? Все още не бяха открили таксито, което вероятно бе откарало Мария Сер заедно с багажа й. Служителите на Северната гара не си спомняха за нея.

Когато към три часа отвори вестника, Мегре прочете следната обява на Ернестина:

За Алфред. Върни се в Париж. Няма опасност. Всичко е наред. Ернестина

Беше четири и половина, когато се събуди във фотьойла си, с вестник на коленете. Дори не беше обърнал страницата. Беше заспал. А сега имаше неприятен вкус в устата и гърбът му се беше схванал.

Нито една от колите на Съдебната полиция не беше в двора, така че трябваше да вземе такси чак в края на кея.

— Улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой. Ще ви кажа къде да спрете.

Замалко да задреме отново. Беше пет без пет, когато каза на шофьора да спре пред вече познатото бистро. На терасата нямаше никого. Малко по-надалече забеляза силуета на дебелия Торанс, който крачеше напред-назад в сянката. Плати на шофьора и седна на терасата с въздишка на задоволство.

— Какво да ви донеса, господин Мегре?

Бира, разбира се! Беше толкова жаден, че можеше да изпие на един дъх пет или шест половинки.

— Не се ли е появявал?

— Кой, зъболекарят ли? Не. Видях майка му тази сутрин, беше се запътила към булевард „Ришар Валас“.

Желязната порта изскърца. Дребна и нервна на пръв поглед жена пое по отсрещния тротоар. Мегре плати поръчката си и я настигна точно когато вече почти беше стигнала до Булонския лес.

— Госпожа Йожени?

— Какво искате?

Очевидно любезността не беше най-силната страна на хората от този дом.

— Искам да си поприказвам малко с вас.

— Нямам време за приказки. Трябва да си оправям къщата, като се върна.

— Аз съм от полицията.

— Това не променя нещата.

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Длъжна ли съм да ви отговарям?

— Със сигурност би било добре.

— Не обичам полицията.

— Това си е ваше право. Харесвате ли своите работодатели?

— Дребнави хора.

— И старата госпожа Сер също ли?

— Стара злобарка.

Бяха стигнали до автобусната спирка. Мегре вдигна ръка да спре преминаващо празно такси.

— Ще ви закарам до дома ви.

— Не ми харесва много да ме виждат с ченге, но все пак това си е кяр.

Тя се качи с достойнство в колата.

— Какво не им харесвате на тези хора?

— Ами вие? Защо си завирате носа в техните работи?

— Младата госпожа Сер замина ли си?

— Младата! — рече тя с ирония.

— Добре де, да речем, снахата?

— Тя си замина, да. Добър й път!

— И тя ли беше злобарка?

— Не.

— Не я ли харесвахте?

— Винаги ровеше из бюфета, а после, когато станеше време за хранене, намирах само половината от храната, която току-що бяхме приготвили.

— Кога замина тя?

— Във вторник.

Тъкмо прекосяваха моста на Пюто. Йожени потропа на стъклото на шофьора.

— Тук живея — каза тя. — Имате ли още нужда от мен?

— Може ли да се кача за момент у вас?

Намираха се на многолюден площад. Прислужницата тръгна към тясна уличка вдясно от малко магазинче, а после пое по стълбище, където миришеше на мръсна сапунена вода.

— Само ако можехте да им кажете да оставят сина ми на мира.

— На кого?

— На другите ченгета, на тези тук. Никога няма да престанат да му създават неприятности.

— Той какво прави?

— Разни работи.

— А какво точно работи?

— Да не би да знам? Толкова по-зле за вас, ако вкъщи не е подредено. Не мога да чистя по цял ден у другите и да държа чисто и у дома си.

Тя отиде да отвори прозореца, понеже в къщата въздухът бе застоял. Но нямаше безредие, като се изключи леглото в единия ъгъл. Помещението, подобно на трапезария, дори беше почти кокетно.

— Какво става всъщност? — попита тя, докато сваляше шапката си.

— Не можем да открием Мария Сер.

— Е, разбира се, нали е в Холандия.

— И в Холандия не можем да я намерим.

— Ами че защо я търсите?

— Защото имаме основания да смятаме, че е била убита.

Малко пламъче се беше мярнало в кафявите очи на Йожени.

— Ами че защо тогава не ги арестувате?

— Още нямаме доказателства.

— Да не би да разчитате аз да ви ги намеря?

Отиде до газовата печка и сложи да се топли вода, после се върна при Мегре.

— Какво се случи във вторник?

— Тя цял ден си приготвяше багажа.

— Един момент. Била е омъжена от две години и половина, нали така? Предполагам, че е имала доста лични вещи.

— Имаше най-малко трийсет рокли и още толкова чифта обувки.

— Беше ли кокетна?

— Не хвърляше нищо. Някои рокли бяха отпреди десет години. Не ги носеше вече, но не би ги подарила за нищо на света.

— Значи беше стисната?

— А нима всички богати не са!?

— Казаха ми, че носела само един сандък и два куфара.

— Точно така. Останалото беше заминало предната седмица.

— Искате да кажете, че е изпратила и други сандъци?

— Сандъци, куфари, кутии. Един камион от агенция за превоз дойде да вземе всичко това в четвъртък или в петък миналата седмица.

— Погледнахте ли надписа на тях?

— Не си спомням точния адрес, но бяха адресирани до Амстердам.

— А господин Сер знаеше ли за това?

— Разбира се.

— Значи е било решено отдавна, че ще заминава?

— Да, след последната й криза. След всяка криза тя почваше да говори за това връщане в родината си.

— Какви са били тези кризи?

— Тя казваше, че били сърдечни.

— Била е болна от сърце, така ли?

— Така изглежда.

— Идвал ли е лекар да я преглежда?

— Да, доктор Дюбюк.

— А вземаше ли някакви лекарства?

— Да, при всяко хранене. Всички те вземаха лекарства. Останалите двама също — всеки си има по едно шишенце с хапчета и едно с капки пред чинията си.

— Гийом Сер болен ли е?

— Не знам.

— А майка му?

— Всички богати са болни.

— Те добре ли се разбираха помежду си?

— Понякога по цели седмици не си говореха изобщо.

— Мария Сер пишела ли е писма?

— Може да се каже — от сутрин до вечер.

— А случвало ли ви се е да носите писмата й до пощата?

— Да, често. Бяха адресирани винаги до едно и също лице, някаква жена със странно име, която живее в Амстердам.

— Семейство Сер богати ли са?

— Предполагам.

— А Мария?

— Тя със сигурност. Иначе той нямаше да се ожени за нея.

— Вие работехте ли при тях, когато те са се оженили?

— Не.

— Знаете ли кой им е прислужвал по онова време?

— Те постоянно си сменят прислужниците. На мен ми е последна седмица. Всеки се маха, след като опознае реда в къщата.

— И защо така?

— Да не мислите, че е много приятно да гледаш как ти броят бучките захар в захарницата и как ти избират наполовина изгнила ябълка за десерт?

— Това старата госпожа Сер ли го прави?

— Да. Под предлог, че на нейната възраст тя работела по цял ден, което си е нейна работа, тя изниква пред теб веднага щом като имаш нещастието да поседнеш дори за една минутка.

— И сигурно ви се кара?

— Не, никога не ми се е скарала. Много ми се ще да видя как ще стане това! Тя прави нещо много по-лошо. Прекалено възпитана е и затова гледа с един такъв скръбен поглед, все едно че тъкмо ти си причината за нейното отчаяние.

— Нищо ли не ви направи впечатление, когато отидохте на работа в сряда сутринта?

— Не.

— Не забелязахте ли, че едно от стъклата на прозорците е било счупено предната нощ или че маджунът на един от прозорците е съвсем отскоро?

Тя поклати глава.

— Вие бъркате деня.

— Кой ден беше тогава?

— Два-три дни по-рано. В деня, когато имаше много силна буря.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно. Трябваше дори да лъскам пода в кабинета, понеже беше наваляло от прозореца.

— А кой сложи новото стъкло?

— Господин Гийом.

— Той сам ли отиде да го купи?

— Да. Беше купил и нов маджун. Беше около десет часа сутринта. Сигурно е ходил до железарията на улица „Лоншан“. В никакъв случай няма да викнат някого да оправи нещо в къщата, ако могат да минат без това. Затуй господин Гийом винаги сам отпушва тоалетните.

— Сигурна ли сте за датата?

— Абсолютно.

— Благодаря ви.

Мегре нямаше повече никаква работа тук. Всъщност нямаше повече какво да прави и на улица „Дьо ла Ферм“. Или пък трябваше да предположи, че Йожени просто повтаря предварително заучени думи. В такъв случай тя лъжеше дори повече от другите.

— Нали не мислите, че те са я убили?

Той не отвърна и тръгна към вратата.

— Заради стъклото на прозореца ли?

В гласа й се долавяше някакво колебание.

— Непременно ли трябва стъклото да е било счупено точно в онзи ден, в който вие казвате?

— Защо? Иска ви се да ги видите в затвора ли?

— Разбира се, това би ми доставило удоволствие. Обаче преди малко ви казах самата истина…

Тя съжаляваше за това. Малко й оставаше да промени показанията си.

— Можете все пак да отидете до железарията и да попитате дали е купил оттам стъклото и маджуна.

— Благодаря ви за съвета.

Той спря за момент пред един магазин, който беше точно железария. Обаче не беше онзи, който търсеше. Изчака малко и спря едно такси.

— Улица „Дьо ла Ферм“.

Нямаше смисъл да оставя Торанс и инспектора от Ньой да се мотаят още по тротоарите. Изведнъж в съзнанието му се появи споменът за Ернестина и онази комедия, която му беше изиграла на улица „Лунна“. Сега това не му се видя никак странно и се замисли за нея. Понеже именно тя го бе накарала да тръгне по тази следа. А той беше хукнал глупаво право напред. Бяха го направили за смях дори тази сутрин, в кабинета на полицейския комисар.

Вкусът на лулата не му харесваше. Кръстоса и прекръстоса крака. Стъклената преграда между него и шофьора не беше затворена.

— Минете по улица „Лоншан“. Ако железарският магазин е още отворен, спрете за малко там.

Все едно хвърляше ези-тура. Това беше последната му стъпка. Ако железарията е затворена, той няма да си прави труда да се върне пак там, независимо от Ернестина и Тъжния Алфред. А и какво доказваше, че Алфред наистина е влизал в дома на улица „Дьо ла Ферм“?

Да, той беше тръгнал с велосипеда си от кея Жемап, а после, рано сутринта, се беше обадил по телефона на жена си. Обаче никой не знаеше какво наистина си бяха говорили.

— Отворено е!

Беше железарски магазин, където имаше и отделение за кинкалерия. Високо момче в сива престилка тръгна срещу Мегре сред кофи и метли с най-различна големина.

— Продавате ли стъкла за прозорци?

— Да, господине.

— Ами маджун?

— Да, разбира се. Носите ли размерите на прозореца?

— Не, не е за мен. Познавате ли господин Сер?

— Зъболекаря ли? Да, господине.

— От вашите постоянни клиенти ли е?

— Да, има сметка в нашия магазин.

— Виждали ли сте го тези дни?

— Лично аз не съм, понеже онзи ден се върнах от отпуска. Може би е идвал в мое отсъствие. Лесно можем да разберем това, като погледнем в книгата.

Продавачът не задаваше никакви въпроси. Потъна в полумрака на магазинчето, после отвори някаква ведомост, сложена върху нещо като висок пулт.

— Купил е стъкло за прозорци миналата седмица.

— Можете ли да ми кажете в кой ден е станало това?

— В петък.

Бурята бе в четвъртък вечерта. Значи Йожени беше права, както и старата госпожа Сер!

— Освен това е купил и половин фунт^[1] маджун.

— Благодаря ви.

Всичко се крепеше като че на конец, само на едно машинално движение на младежа в сива престилка, който тъкмо се канеше да затваря магазина. Като че съвсем несъзнателно той продължи да прелиства ведомостта. После каза:

— Тази седмица пак е идвал.

— Какво?

— В сряда. Купил е стъкло със същите размери, 42 на 65 см и още веднъж половин фунт маджун.

— Сигурен ли сте в това?

— Мога да ви кажа дори, че е идвал доста рано сутринта, тъй като това е първата ни продажба за този ден.

— В колко часа отваряте магазина?

Това беше важно, понеже Йожени, която започваше работа в девет часа, твърдеше, че всички стъкла са били в добро състояние в сряда сутринта.

— Ние идваме в девет, обаче шефът слиза в осем, за да отвори магазина.

— Благодаря, приятелю. Добър човек си ти.

А този добър човек после вероятно още дълго се е чудел защо мрачният на влизане мъж внезапно беше изпаднал в толкова добро настроение.

— Предполагам, че няма опасност някой да унищожи страниците на тази ведомост?

— С каква цел някой би го сторил?!

— Все пак ви препоръчвам да внимавате. Утре сутринта ще изпратя човек, който да ги фотографира.

Той извади от джоба си картичка и я подаде на младежа, който прочете с изумление написаното на нея:

Дивизионен комисар Мегре

Съдебна полиция

Париж

— Къде отиваме сега? — попита шофьорът.

— Спрете за малко на улица „Дьо ла Ферм“. Ще видите малко бистро от лявата ви страна…

По този случай си заслужаваше да пийне чаша бира. Замалко да извика Торанс и инспектора да пийнат заедно с него по една. Но в крайна сметка се задоволи с шофьора си.

— Какво ще пиете?

— За мен една минерална вода „Виши“.

Цялата улица беше като позлатена от слънцето. Чуваше се как от полъха на лекия ветрец шумолят листата на големите дървета в Булонския лес.

Малко по-далече по улицата имаше черна желязна порта, малка градинка с малък тревист правоъгълник отпред, спокойна и подредена къща, напомняща манастир.

Някъде из тази къща се намираше стара жена, досущ като директорка на манастир, и мъж, приличащ на турчин, с когото Мегре имаше сметки за уреждане.

Животът беше хубав.