Жорж Сименон
Мегре и трупът в кабинета (2)

Глава втора

В която се разказва съвсем малко за инспектор Боасие и малко повече за една къща с градинка отпред, за желязна порта, както и за една среща на Мегре, която става пред тази порта

След първата си глътка перно Мегре каза:

— Я ми кажете, драги Боасие, какво знаете за Алфред Жусийом?

— Тъжния Алфред ли имате предвид?

— Да.

Челото на инспектора веднага се помрачи. Той погледна Мегре изпод вежди, а после го попита вече с променен глас, като забрави дори да сръбне от любимия си аперитив:

— Пак ли е направил удар?

Инспекторът винаги реагираше така и Мегре го знаеше. Известна му беше и причината за това негово поведение. В резултат на безброй предпазни мерки Мегре беше успял обаче да остане единственият човек, ползващ се с благоволението на Боасие.

Всъщност Боасие трябваше да влезе в неговия отдел, и то отдавна. Обаче абсолютната липса на познания по правопис и ужасният почерк му бяха попречили да вземе успешно дори най-елементарните изпити.

При все това администрацията по изключение беше проявила съобразителност. Назначиха за шеф на отдела болнавия и вечно дремещ комисар Пиоше, но всъщност цялата работа я вършеше Боасие. Практически той беше шеф на отдела, като се остави настрана писането на доклади.

В онзи отдел не разследваха убийства както в този на Мегре. Там не се занимаваха и с крадците аматьори, с онези служители, които в един прекрасен ден изчезват заедно с касата на фирмата, нито пък с други подобни неща.

Клиенти на Боасие и неговите подчинени бяха професионалистите по кражби във всички форми, като се започне от крадците на скъпоценности по „Шанз-Елизе“ и се стигне до „взломаджиите“ и обирджиите, които най-често живееха в кварталите с лоша слава, както Жусийом.

Поради това в неговия отдел цареше съвършено различен дух в сравнение с този в специалната полицейска бригада. При Боасие всички бяха от занаята — и от едната, и от другата страна. А борбата между тях беше борба между специалисти. Тук не ставаше въпрос за психология, трябваше просто да се знаят на пръсти маниите и лошите навици на всеки.

Много често можеше да срещнеш инспектора, седнал мирно на терасата на някое кафене в компанията на един от неговите обирджии. Мегре например едва ли би могъл да води разговор с някой убиец от този род: „Абе, Жуло, ти май отдавна не си подхващал работа, а?“ „Вярно е, инспекторе.“ „Помниш ли кога за последен път съм те арестувал?“ „Ами… трябва да беше преди около шест месеца.“ „Парите май са на свършване, а? Ловя се на бас, че готвиш нещо.“

Така че самата мисъл, че Тъжния Алфред може да е направил някой удар, без той да знае за това, разваляше настроението на Боасие.

— Не зная дали наистина е работил през последните дни, обаче Дангаланата току-що беше в кабинета ми.

Това бе достатъчно, за да успокои инспектора.

— Тя нищо не знае — заяви той. — Алфред не е човек, който ще седне да разказва за своите работи на жена, та дори на своята собствена.

Портретът на Жусийом, който Боасие обрисува пред Мегре, доста приличаше на онова, което му беше разказала Ернестина, макар че инспекторът поставяше ударението по-скоро върху професионализма.

— Когато тръгна да арестувам някого като него и да го пращам на топло, това много ме тормози. Последния път, когато му лепнаха пет години, направо ми се щеше да се скарам на онзи, който го защитаваше, понеже не можа да си свърши работата както трябва. Тоя адвокат наистина беше голям загубеняк!

Мегре трудно можеше да определи точно какво подразбира Боасие под „загубеняк“, но затова пък самият смисъл на тази дума му беше съвсем ясен.

— Няма друг като Алфред в Париж. Да влезе безшумно в обитаема къща и да работи там, без да събуди дори котката. От техническа гледна точка той е истински артист. Освен това той няма нужда някой да му събира сведения и да стои на пост, когато работи. Изобщо не му трябват други хора. Работи винаги сам, без изобщо да се нервира. Изобщо не пие, не говори, не ходи по кръчмите да се прави там на велик крадец. С неговите способности трябваше вече да е страшно богат. Та той познава точното местонахождение и механизма на неколкостотин каси, които лично е монтирал и в които, изглежда, му е съвсем лесно да бръкне. Обаче всеки път, когато решава да направи удар, той или среща някаква непредвидена трудност, или пък изобщо не намира нищо.

Вероятно Боасие говореше така, защото в лицето на Тъжния Фред виждаше собствената си съдба. С единствената разлика, че самият той се радваше на добро здраве, успяло да издържи всички аперитиви, погълнати от него по терасите на кафенетата, и нощите, прекарани в засада, в пек и в студ.

— Най-тъпото е, че дори да го пратиш на топло за десет или дори за двайсет години, той ще почне отново да прави същото веднага щом като излезе. Дори да е станал на седемдесет, дори да се движи с патерици. Просто си мисли, че е достатъчно да успее само веднъж, един-единствен път, и това просто му се полага.

— Случила му се е голяма неприятност — обясни Мегре. — Изглежда, точно когато тръгнал да отваря касата, той забелязал, че в стаята има труп. Станало е някъде в Ньой.

— Нали току-що ви казах? Такова нещо може да се случи само на него. И тогава сигурно е избягал. А какво е направил с колелото?

— Хвърлил го в Сена.

— За Белгия ли е тръгнал?

— Вероятно.

— Ще се обадя в Брюксел. Освен ако не искате да го намерим.

— Напротив, много държа да го намерим.

— Знаете ли къде се е случило всичко това?

— Знам само, че е някъде в Ньой и че там има градина, а около нея — желязна ограда с порта пред къщата.

— Лесно ще открием мястото. Ей сега се връщам.

Мегре поръча в негово отсъствие още две чаши перно от „Брасри Дофин“. Това му напомняше не само онзи период от случката на улица „Лунна“, но му навяваше и спомени за Юга. Особено за едно кафененце в Кан, където навремето беше водил следствие. После нещата изведнъж бяха взели съвсем различна посока и заприличаха по-скоро на странично задължение по време на отпуска.

Не беше обещал изрично на госпожа Мегре, че ще се срещне с нея на цветния пазар, а пък и тя добре знаеше, че не трябва никога да го чака. Боасие се върна с папка, откъдето най-напред извади снимки на Алфред Жусийом.

— Ето как изглежда нашият човек!

Общо взето, приличаше по-скоро на някакъв аскет, а не на крадец. Беше много мършав и намръщен, а в погледа му прозираше почти мистично упорство.

Дори на тези официални фотографии в профил и анфас, където беше без яка, а адамовата ябълка беше много изпъкнала, се усещаше огромната му самота. В неговата тъга обаче нямаше и следа от агресивност.

Тъй като от рождението си той смяташе, че е плячка, за него бе съвсем естествен фактът, че го преследват.

— Искате ли да ви прочета служебната му характеристика?

— Не, днес не е необходимо. Предпочитам да прегледам досието му на свежа глава. Сега бих искал да погледна само списъка.

Последните думи доставиха удоволствие на Боасие. Мегре знаеше това още докато ги произнасяше, тъй като те изразяваха неговото уважение към инспектора.

— Знаехте ли, че имам такъв списък?

— Бях сигурен.

Понеже Боасие наистина си разбираше от работата. Ставаше въпрос за списъка от търговските книги на фирмата „Планшар“ на всички каси, които навремето беше монтирал Алфред Жусийом.

— Чакайте малко да потърся в района на Ньой. Сигурен ли сте, че става въпрос за Ньой?

— Така казва Ернестина.

— Знаете ли, не е чак толкова глупаво от нейна страна, че е дошла при вас. Обаче защо точно при вас?

— Защото я арестувах преди шестнайсет-седемнайсет години и тогава тя ми изигра един много подъл номер.

Боасие изобщо не се учуди — това си беше част от занаята, а пък и двамата си разбираха добре работата. Мирисът на перно с нежни оттенъци от чашите им се беше разнесъл вече из цялото помещение и в резултат на това осата направо побесня.

— Някаква банка… Със сигурност не е това… Фред никога не се е занимавал с банки, понеже се страхува от електронната охранителна система… Петролна фирма, която повече от десет години не съществува… Фирма за парфюмерия… фалирала миналата година.

Най-сетне пръстът на Боасие се спря на някакво име и адрес.

— Гийом Сер, зъболекар, №43А, улица „Дьо ла Ферм“, в Ньой. Това е малко по-далече от Градината за аклиматизация, успоредна е на булевард „Ришар-Валас“.

— Знам я тази улица.

Те се спогледаха за миг.

— Бързате ли? — попита го Мегре.

Още докато изричаше тези думи, отново беше сигурен, че ласкае самолюбието на Боасие.

— Не, само подреждах досиетата. Утре заминавам за Бретан.

— Е, ще тръгваме ли?

— Да, само да си взема сакото и шапката. Да се обадя ли преди това в Брюксел?

— Да, и в Холандия също.

Изминаха пътя дотам с автобус. После, като стигнаха на улица „Дьо ла Ферм“ — тиха провинциална уличка, — си харесаха едно ресторантче само с четири маси на терасата, между зелените растения, и седнаха там да обядват.

В малкото заведенийце бяха останали само трима бояджии в бели престилки, които обядваха кротко и си пийваха червено вино. Мухи кръжаха около Мегре и Боасие. Малко по-нататък, на противоположния тротоар, видяха черна желязна порта, която вероятно отговаряше на номер 43 А.

Не бързаха. Ако наистина имаше труп в къщата, убиецът е имал на разположение повече от двайсет и четири часа, за да се отърве от него.

Обслужваше ги сервитьорка в черна рокля и бяла престилка, но после самият собственик дойде да ги поздрави.

— Хубав ден, нали, господа?

— Да, денят наистина е хубав. Случайно да познавате някой зъболекар тук, в квартала?

Той кимна.

— Има един, който живее ей там, от другата страна на улицата, но не знам дали е добър. Жена ми предпочита да ходи на зъболекар на булевард „Севастопол“. Предполагам, че този тук взема много скъпо. Не идват кой знае колко пациенти при него.

— Познавате ли го?

— Донякъде.

Собственикът се колебаеше. След като огледа внимателно и двамата, и най-вече Боасие, той попита:

— От полицията сте, нали?

Мегре предпочете да отговори утвърдително.

— Направил ли е нещо?

— Имаме нужда само от някои сведения. Как изглежда той?

— По-висок и по-едър е от вас и от мен — каза той, като вече гледаше комисаря. — Аз тежа около деветдесет и осем килограма, значи той трябва да е към сто и пет.

— На каква възраст е?

— На петдесет или нещо такова. Не е особено спретнато облечен, което е доста странно за един зъболекар. Изглежда твърде съмнителен на вид. Прилича по-скоро на стар ерген.

— Не е ли женен?

— Чакайте малко… Всъщност сега си спомням — ожени се преди около две години… Има и една стара жена, която живее в неговата къща — майка му, предполагам. Всяка сутрин виждам как отива на пазар…

— Нямат ли си прислужница?

— Само чистачка. Знаете ли, не съм съвсем сигурен. Него го познавам, понеже идва тук от време на време да пийне по едно-две скришом.

— Скришом ли?

— Е, така се казва. Хората като него нямат навик да влизат в кръчми като моята. А когато прави това, винаги хвърля по един поглед към своята къща, като че за да се увери, че не могат да го видят оттам. А освен това, изглежда, се притеснява, когато приближава към тезгяха. „Чаша червено вино!“ — казва само. И никога нищо друго. Предварително си знам, че не трябва да връщам бутилката на мястото й, понеже ще си поръча още една чаша. Изпива ги наведнъж, изтрива устата си и държи предварително приготвени дребни пари в ръка.

— Виждали ли сте го пиян?

— Никога. Винаги пие само по две чаши. Когато излиза, виждам, че хапва кашу или карамфилово семе, за да не мирише на вино.

— А майка му как изглежда?

— Дребна, много сбръчкана старица, облечена в черно. Никога не поздравява никого и не изглежда много сговорчива.

— А жена му?

— Виждал съм я само докато минават с колата по улицата, обаче съм чувал, че била чужденка. Висока и едра е като него, има хубав цвят на кожата.

— Мислите ли, че може да са отишли на почивка?

— Чакайте… Струва ми се, че си поръча както винаги две чаши вино преди два-три дни.

— Два или три?

— Момент. Това беше онази вечер, когато водопроводчикът идва да поправя помпата за бира. Ще попитам жена ми, за да съм сигурен, че не ви лъжа.

— Значи е било по-предната вечер — тоест във вторник вечерта, няколко часа преди Алфред Жусийом да открие женския труп в къщата. Спомняте ли си в колко часа е станало това?

— Обикновено идва към шест и половина.

— Пеш ли идва?

— Да. Имат стара кола, но по това време той прави разходката си из квартала. Можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Още не става дума за нищо. Обикновена проверка.

Обаче онзи не им вярваше и това си личеше по погледа му.

— Ще дойдете ли пак?

И като се обърна към комисаря, го попита:

— Вие не сте ли господин Мегре?

— Кой ви го каза?

— Един от бояджиите казва, че ви е разпознал. Ако сте вие, жена ми много ще се радва да се запознае с вас.

— Пак ще дойдем — обеща Мегре.

Настина добре си бяха хапнали и хубаво си бяха пийнали от калвадоса, който им предложи собственикът, родом от Фалез. Сега вървяха по тротоара от сенчестата страна на улицата. Мегре подръпваше от време на време от лулата си, а Боасие запали цигара. Двата пръста на дясната му ръка бяха почернели от тютюна и се бяха опушили също като лула.

Все едно бяха на повече от сто километра от Париж, в което и да е малко градче. Частните къщи бяха повече от обществените сгради, а някои от тях очевидно бяха строени преди един или дори преди два века.

Беше единствената желязна порта на тази улица — черна на цвят, а зад нея се разстилаше морава, подобна на зелен килим, който искреше под слънчевите лъчи. Върху медната табелка пишеше:

Гийом Сер

Зъболекар-хирург

А по-долу, с по-малки букви:

От 14 до 17 часа

Само след уговорена среща

Слънцето огряваше пряко фасадата на къщата от жълтеникави камъни. Всички капаци на прозорците бяха спуснати, с изключение на два. Боасие почувства, че Мегре се колебае.

— Да вървим ли?

Преди да пресече улицата, той хвърли по един поглед в едната и в другата посока, а после смръщи вежди. Боасие също погледна натам, накъдето бе погледът на Мегре.

— Дангаланата! — възкликна той.

Тя идваше откъм булевард „Ришар-Валас“ и носеше същата зелена шапка, с която беше сутринта. Като забеляза Мегре и инспектора, поспря за малко, после решително се насочи към тях.

— Изненадани ли сте, че ме виждате тук?

— Знаехте ли адреса?

— Обадих се във вашия кабинет преди около половин час. Исках да ви кажа, че съм намерила списъка. Бях сигурна, че е някъде вкъщи. Бях виждала как Алфред го разглежда и слага някакви кръстчета върху него. Като излизах тази сутрин от кабинета ви, се сетих за едно място, където Алфред може да го е скрил.

— И къде беше?

— Длъжна ли съм да ви кажа?

— Така ще бъде по-добре.

— Предпочитам да не ви казвам. Поне не веднага.

— Какво друго намерихте там?

— А вие откъде знаете, че съм намерила нещо друго?

— Тази сутрин нямахте пари, а сега сте дошли дотук с такси.

— Вярно е. Там имаше и пари.

— Много ли бяха?

— Повече, отколкото очаквах.

— А къде е списъкът?

— Изгорих го.

— Защо?

— Заради кръстчетата. Може би показват адресите, на които Алфред е работил. Няма да ви давам все пак доказателства срещу него.

Тя погледна към фасадата на къщата.

— Ще влезете ли вътре?

Мегре кимна.

— Нали няма да ви пречи, ако ви почакам на терасата на кръчмата?

Не беше продумала нито дума на Боасие, който от своя страна я наблюдаваше по-скоро строго.

— Както искате — рече Мегре.

И излезе от сянката на слънце, следван от инспектора, докато високият силует на Ернестина се отдалечаваше по посока на терасата.

Беше два и десет. Ако зъболекарят не беше заминал на почивка и ако се съди по написаното върху медната табелка отпред, сега той трябваше да се намира в кабинета си, за да бъде на разположение на пациентите. Отдясно на желязната врата имаше звънец. Мегре го натисна и вратата се отвори автоматично. Прекосиха малката градинка и видяха друг звънец на входната врата на къщата. Обаче тя не се отваряше автоматично. След второто иззвъняване настъпи продължителна тишина. Двамата мъже напрягаха слух, понеже и двамата бяха сигурни, че от другата страна на вратата има някой, а после се спогледаха. Най-сетне веригата бе откачена, бравата щракна и вратата се открехна съвсем леко.

— Имате ли определен час?

— Искаме да говорим с доктор Сер.

— Той приема само с уговорен час.

Процепът на вратата не се увеличаваше. От другата страна едва-едва се очертаваше силует и слабо лице на стара жена.

— На медната табела отпред пише…

— Тази табела е отпреди двайсет и пет години.

— Може ли да съобщите на сина си, че комисарят Мегре иска да го види?

Вратата остана още известно време неподвижна, а след това широко се отвори. Пред тях се простираше широк коридор, облицован с черни и бели плочки, напомнящи коридора на манастир. А старата дама, която ги пусна да минат пред нея, като нищо можеше да бъде облечена като монахиня.

— Извинете, господин комисар, но моят син не държи особено много на случайните пациенти.

Биваше си я тази жена. У нея имаше дори изненадваща изисканост и благородство. Опитваше се да заличи с усмивка лошото впечатление, което беше направила току-що.

— Влезте, ако обичате. Ще трябва да ви помоля да изчакате за малко. От няколко години синът ми има навик да си подремва следобед, особено през лятото, така че още не е станал. Последвайте ме, ако обичате…

Тя отвори двукрила врата от полиран дъб от лявата си страна. Цялата обстановка взе още повече да напомня на Мегре манастир или по-скоро дома на богат свещеник. Дори и носещата се миризма, сладникава и тайнствена, му напомняше нещо, обаче той не се сещаше какво и напразно се мъчеше да си спомни. В салона, където тя ги въведе, светлината влизаше само през процепите на капаците. След горещината отвън им се стори, че влизат в прохладна баня.

Градският шум като че изобщо не проникваше. Изглежда, нищо не се бе променяло в тази къща в продължение на повече от век. Като че всичките малки масички, пианото и порцелановите съдове са си били винаги на същото място. Изглеждаше дори, че увеличените фотографии по стените, поставени в рамки от тъмно дърво, висяха там от няколко века. Мъжът, чийто врат тънеше в яка от миналия век, на снимката над камината беше с широки бакенбарди. На портрета върху отсрещната стена жената на около четирийсет години, с разделени на път коси, приличаше на императрица Йожени^[1].

Старата дама, която съвсем спокойно също можеше да бъде изобразена на някоя от тези снимки, им посочи къде да седнат, събрала длани като примерна монахиня.

— Не бих искала да съм недискретна, господин комисар. Синът ми няма тайни от мен. Никога не сме се разделяли, макар че вече е прехвърлил петдесетте. Нямам и най-малка представа за целта на вашето посещение, така че преди да отида да го събудя, бих искала да зная…

Тя не довърши изречението и ги погледна с доброжелателна усмивка.

— Синът ви е женен, струва ми се?

— Два пъти.

— Втората му жена тук ли е?

Като че лека тъга се появи в погледа на старата дама. Боасие започна нервно да кръстосва и прекръстосва крака — това не беше точно обстановката, в която се чувстваше добре.

— Вече не, господин комисар.

Тя отиде с безшумни стъпки да затвори вратата, после се върна и седна на крайчеца на едно канапе. Седеше съвсем изправена, както младите момичета в манастирите.

— Не е направила някаква глупост, надявам се? — попита тя тихо.

Но понеже Мегре не наруши мълчанието, тя въздъхна и беше принудена да заговори отново.

— Ако става въпрос за нея, бях права, че ви разпитвах, преди да събудя сина си. Заради нея сте дошли тук, нали?

Нима Мегре бе кимнал леко в знак на съгласие? Но дори не го осъзна. Беше твърде завладян от атмосферата в тази къща, а още повече от жената, у която, въпреки нейната кротост, предугаждаше необикновена енергия.

Нямаше нито една фалшива нотка у нея — нито в дрехите, нито в поведението, нито в гласа. Като че по-вероятно бе да я срещнеш в някой замък или пък в една от просторните провинциални къщи, които приличаха на музеите от едно време.

— След като овдовя преди петнайсет години, синът ми дълго време не си и помисляше дори да се жени отново.

— Но го е направил преди две години, ако не се лъжа, нали така?

Тя никак не се учуди от факта, че Мегре е толкова добре осведомен.

— Да, по-точно преди две години и половина. Ожени се за една от своите пациентки, също не млада жена. Тогава тя беше на четирийсет и седем. Беше от холандски произход и живееше сама в Париж. Нали знаете, аз не съм вечна, господин комисар. Така както ме гледате, вече съм на седемдесет и шест.

— Не изглеждате на толкова години.

— Знам. Майка ми почина на деветдесет и две, а баба ми умря при катастрофа на осемдесет и осем.

— Ами баща ви?

— Той почина млад.

Тя каза това, като че нямаше никакво значение или по-скоро, все едно съдбата на всички хора е да умират млади.

— Може да се каже, че именно аз подтикнах Гийом да се ожени отново. Казах си, че така няма да остане сам един ден.

— Искате да кажете, че този брак не е бил щастлив, така ли?

— Не може да се каже точно това. Поне в началото не беше така. Мисля, че причината за всичко това е, че тя е чужденка. Има някои дребни неща, с които човек не може да свикне. Не зная как да ви го обясня. Ето например, дори когато става дума за храната, за предпочитания към едно или друго ястие! Но може би, като се е омъжвала за сина ми, тя си е мислела освен това, че той има повече пари.

— А тя нямаше ли пари?

— Е, живееше донякъде в охолство. Не беше съвсем бедна, но при това поскъпване на живота…

— А кога е починала?

Старата дама го погледна учудено.

— Починала ли?

— Извинете. Помислих си, че вероятно е починала. Нали вие самата говорите за нея в минало време.

Тя се усмихна.

— Да, наистина. Но не по тази причина, за която си мислите. Тя не е починала, само че за нас все едно, че е така. Тя си замина.

— След като се скараха ли?

— Гийом не е от онези хора, които се карат.

— Значи с вас?

— Прекалено стара съм, за да продължавам да се карам с другите, господин комисар. Прекалено много съм видяла, добре познавам живота и давам възможност на всеки да…

— Кога напусна тя вашата къща?

— Преди два дни.

— Съобщи ли ви предварително, че заминава?

— И двамата със сина ми знаехме, че в края на краищата тя ще си тръгне.

— Споменавала ли е пред вас за това?

— Да, често.

— А споменавала ли е каква е причината?

Тя не отвърна веднага на въпроса. Като че размишляваше.

— Искате ли да ви кажа честно какво мисля? Колебая се, защото се боя да не ми се смеете. Не обичам да обсъждам тези въпроси пред хората, но мисля, че полицейският комисар е в известен смисъл като лекар или като свещеник.

— Вие католичка ли сте, госпожо Сер?

— Да, а снаха ми беше протестантка. Но това няма голямо значение. Виждате ли, тя беше във възраст, която е неблагодарна за една жена. Ние, жените, преминаваме така или иначе през период от няколко години, когато изобщо не приличаме на самите себе си. И най-малката дреболия ни дразни. Бързо можем да си съставим погрешно мнение за всичко.

— Разбирам. Така ли стана с нея?

— Да, ставаше дума за това, както и за разни други неща. Най-накрая тя започна да си мечтае само за своята родна Холандия. По цели дни пишеше писма на своите приятелки, които живееха там.

— Случвало ли се е синът ви да пътува до Холандия заедно с нея?

— Не, никога.

— Значи е заминала във вторник, така ли?

— Да, замина с влака в девет и четирийсет от Северната гара.

— С нощния влак, така ли?

— Да, през целия ден си стягаше багажа.

— А синът ви придружи ли я до гарата?

— Не.

— Значи е извикала такси?

— Отиде да спре някое на пресечката с булевард „Ришар-Валас“.

— Не ви ли се е обаждала оттогава насам?

— Не, струва ми се, че не изпитва нужда да ни пише.

— А не е ли ставало дума за развод?

— Нали ви казах, ние сме католици. Освен това моят син няма никакво желание да се жени отново. Но не разбирам какво може да е станало, за да пристигне полиция в дома ни.

— Госпожо, бих искал да ви помоля да ми разкажете какво точно се е случило във вашия дом във вторник вечерта. Един момент. Нямате прислужница, нали?

— Не, господине. Нашата прислужница Йожени идва всеки ден в девет часа сутринта и остава до пет часа.

— Тук ли е днес?

— Не, улучили сте точно почивния й ден. Утре ще бъде на работа.

— Някъде в този квартал ли живее?

— Живее в Пюто, от другата страна на Сена, над една кинкалерия, точно до моста.

— Предполагам, че е помогнала на снаха ви да си стегне багажа?

— Да, тя свали куфарите долу.

— Колко куфара бяха?

— Един сандък и два кожени куфара. Имаше и кутия за скъпоценности и един несесер с тоалетни принадлежности.

— Значи онзи ден Йожени си е тръгнала в пет часа, както обикновено, така ли?

— Точно така. Извинете ме за това, че съм толкова развълнувана, но за първи път ме разпитват по този начин и трябва да си призная, че…

— Синът ви излизал ли е онази вечер?

— Какво разбирате под „вечер“?

— Да речем, малко преди вечеря?

— Да, отиде да се поразходи, както обикновено.

— Предполагам, че е отишъл да си изпие аперитива?

— Той не пие.

— Никога ли?

— Е, само по една чаша вино, разредено с вода, по време на хранене. Да не говорим за онези ужасни напитки, които наричате аперитиви.

Мегре имаше чувството, че Боасие, който кротко си седеше на фотьойла, в този момент с удоволствие вдишва мириса на анасон, все още лъхащ от мустаците му.

— Седнахме да вечеряме веднага след като той се прибра. Всяка вечер прави една и съща обиколка. Този навик му остана от времето, когато имахме куче, понеже трябваше да се извежда всеки ден в определено време. И трябва да кажа, че това му се превърна в навик!

— Нямате ли вече куче?

— Не, от четири години. Откакто нашият Биби умря.

— А котка?

— Снаха ми изпитваше ужас от котките. Виждате ли?! Пак говоря в минало време. То е само защото смятаме, че онова време е вече отминало.

— Значи седнахте и тримата на масата, така ли?

— Мария слезе, след като бях сервирала супата.

— Нямаше ли някакви спорове?

— Не, никакви. Вечерята мина в мълчание. Но знаех, че въпреки всичко Гийом е много развълнуван. На пръв поглед изглежда флегматичен, но всъщност е изключително чувствително момче. Когато човек е живял с някого повече от две години…

Мегре и Боасие не чуха нищо. Обаче старата жена имаше остър слух. Тя наведе глава, като че за да чуе по-добре. Това беше нейна грешка, понеже Мегре веднага разбра, стана и отиде да отвори вратата. Зад нея, видимо притеснен, стоеше мъж, който наистина беше по-висок, по-едър и по-дебел от комисаря. Изглежда, беше слушал от известно време разговора им.

Майка му не беше излъгала, като бе казала, че той си подремва следобед. Редките му разрошени коси бяха залепнали по челото. Беше навлякъл набързо панталон върху разкопчаната си бяла престилка. Носеше платнени пантофи.

— Влезте, господин Сер — каза Мегре.

— Моля да ме извините. Чух някакъв шум и си помислих, че…

Говореше, без да бърза и без да откъсва тежкия си, муден поглед от тях.

— Господата са от полицията — обясни майка му, като ставаше.

Той не попита нищо, само ги изгледа отново, а после закопча престилката си.

— Госпожа Сер ни каза току-що, че жена ви е заминала онзи ден.

Този път той се обърна към старата жена и сбърчи вежди. Едрото му тяло беше отпуснато, както и лицето, но за разлика от мнозина дебеланковци не създаваше впечатление за весел човек. Кожата му беше матова и много бледа. Имаше кичури кафяви косми в ноздрите и ушите, а веждите му бяха огромни и много гъсти.

— Какво по-точно желаят господата? — попита той, като произнасяше отсечено сричките.

— Не знам.

Мегре беше изпаднал в твърде затруднено положение. Боасие се чудеше как ли ще се справи комисарят с тази ситуация. Тези не бяха от хората, на които можеш да разправяш врели-некипели.

— Честно казано, господин Сер, съвсем случайно стана въпрос за жена ви в хода на разговора. Майка ви ни съобщи, че сте си легнали, за да дремнете, и си поприказвахме, докато ви чакахме. Виждате ни тук двамата с моя колега — думата „колега“ доставяше огромно удоволствие на Боасие! — тъй като имаме основание да смятаме, че сте били жертва на опит за кражба.

Но Сер не беше от хората, които лесно могат да бъдат заблудени. Напротив, взираше се в Мегре така, като че се мъчеше да прочете мислите му.

— И кой ви внуши тази мисъл?

— Понякога получаваме конфиденциална информация.

— Предполагам, че имате предвид информаторите?

— Да допуснем, че става дума за тях.

— Съжалявам, господа.

— Искате да кажете, че не са ви ограбили?

— Ако това се беше случило, непременно щях да осведомя лично полицейския комисар.

Той дори не се опитваше да се преструва на любезен. Нито за миг на лицето му не се появи и намек за усмивка.

— Имате ли огнеупорна каса?

— Предполагам, че съм в правото си да не ви отговарям. При все това не виждам никаква пречка да ви кажа, че наистина имам такава каса.

Майка му се опитваше да му направи някакъв знак, вероятно за да го посъветва да не бъде толкова груб. Но зъболекарят много добре си даваше сметка какво прави и продължаваше да държи на своето.

— Ако не се лъжа, става дума за огнеупорна каса на фирмата „Планшар“, която е била монтирана преди повече от седемнайсет години.

Той изобщо не се разтревожи. Продължаваше да стои прав, докато Мегре и Боасие седяха в полумрака. Мегре забеляза, че има същата дебела брадичка като мъжа на портрета и същите вежди. Опита се на шега да си го представи с бакенбарди.

— Не си спомням точната дата, на която е монтирана, а и това не засяга никого.

— Установих на влизане, че вратата има секретна брава и верига.

— Да, така е.

— Вие и майка ви на първия етаж ли спите?

Сер не отговори.

— Канцеларията и кабинетът ви на партера ли се помещават?

От жеста на старата дама Мегре разбра, че въпросните две помещения са от другата страна на салона.

— Ще ми разрешите ли да хвърля един поглед?

Зъболекарят се поколеба и отвори уста да отговори. Мегре беше сигурен, че искаше да каже „не“. Майка му също усети това и се намеси.

— Защо да не удовлетворим желанието на господата? Те сами ще се уверят, че не е имало кражба.

Мъжът повдигна рамене със същия упорит и начумерен израз на лицето и не ги придружи до съседните помещения.

Госпожа Сер ги въведе най-напред в канцелария, също толкова старичка и тиха като салона. Зад стол, облицован в черна кожа, имаше голяма огнеупорна каса, боядисана в тъмнозелено. Беше доста стар модел. Боасие се приближи и прокара с професионален жест длан по металната й повърхност.

— Виждате, че всичко е наред — каза старата жена. — Не се сърдете на сина ми заради лошото му настроение, обаче…

Тя замълча, когато той застана на рамката на вратата и ги погледна все със същия си свиреп поглед. После, като показа подвързаните книги, които покриваха рафтовете, тя продължи отново в стремежа си да бъде любезна:

— Не се учудвайте, че виждате най-вече книги по право. Всички те са от библиотеката на моя съпруг. Беше адвокат.

Тя отвори последната врата. Тук обстановката беше по-обикновена: това беше работният кабинет, като на всеки зъболекар, със специалния зъболекарски стол и обичайните инструменти. Стъклата на прозорците бяха матови до средата.

След като премина отново през канцеларията, Боасие се насочи към един от прозорците. Прокара отново пръсти по него, а после кимна многозначително на Мегре.

— Кога е сменяно това стъкло? — попита тогава комисарят.

Старицата отговори без колебание:

— Преди четири дни. Прозорецът беше отворен по време на онази страхотна буря, за която сигурно си спомняте.

— Повикахте ли стъклар да го поправи?

— Не, не сме.

— Тогава кой е сменил стъклото?

— Синът ми. Той обича да поправя разни неща. Винаги се занимава с дребните ремонти по къщата.

Тогава Гийом Сер каза с известно нетърпение:

— Мамо, тези господа нямат никакво право да ни безпокоят. Не им отговаряйте.

Тя застана с гръб към него, за да отправи към Мегре усмивката си, която би трябвало да означава: „Не му обръщайте внимание, нали ви предупредих.“

Старата дама ги изпрати до вратата, но синът й продължаваше да стои по средата на салона. Тогава тя им прошепна, като се наведе леко към тях:

— Ако е необходимо да говорите с мен, елате да си поприказваме, когато него го няма.

Те се озоваха отново под слънцето, което вече прежуряше. След като минаха през желязната порта — лекото й скърцане напомняше на портата на манастир, — забелязаха на отсрещния тротоар зелената шапка на Ернестина. Седеше на терасата на ресторантчето.

Мегре се поколеба за миг. Можеха да завият наляво и да избегнат срещата. Ако отидеха при нея, все едно трябваше да й дадат отчет за свършената работа. Комисарят промърмори под носа си, леко притеснен:

— Да отидем за по една бира, а?

Тя гледаше въпросително към тях, докато се приближаваха.