Жорж Сименон
Мегре при министъра (9)

Девета глава
Нощта в министерството

Крачеха тихо един след друг, така че от къщата не чуха приближаването им. Навремето този отрязък от брега вероятно е бил част от по-голямо имение. Тогава в къщурката е живеел някой от лесничеите.

Вече никой не се грижеше за тази земя. Около едновремешната зеленчукова градина е имало ограда. Сега тя бе съборена на много места. През осветения прозорец Мегре и Жанвие виждаха гредите на тавана, варосаните стени и маса, край която двама мъже играеха на карти.

Жанвие погледна в мрака към Мегре, като че за да го попита какво ще правят.

— Остани тук — прошепна му комисарят.

Самият той се запъти към вратата. Беше заключена и той почука.

— Какво има? — чу се глас отвътре.

— Отвори, Беноа.

Настъпи тишина, после шум от стъпки. От прозореца Жанвие виждаше как бившият полицай стои колебливо до масата. После избута другия мъж в една от съседните стаи.

— Кой е там? — попита Беноа, приближавайки се до вратата.

— Мегре.

Отново настъпи тишина. Най-сетне Беноа дръпна резето и вратата се отвори. Гледаше, слисан, силуета на Мегре.

— Какво искате от мен?

— Да си поприказваме малко. Вече можеш да идваш, Жанвие.

Картите бяха останали на масата.

— Сам ли сте?

Беноа не отговори веднага. Сигурно се досещаше, че Жанвие е стоял на пост до прозореца.

— Може би си спечелил, а?

Жанвие посочи към една от вратите и каза:

— Другият е там, шефе.

— Предполагах. Върви да го изведеш.

На Пикмал щеше да му е трудно да избяга, защото вратата водеше към помещение, в което нямаше изход.

— Какво искате от мен? Имате ли заповед? — попита Беноа, опитвайки се да си възвърне хладнокръвието.

— Не.

— Ами в такъв случай…

— В такъв случай, нищо! Седни. Вие също, Пикмал. Ужасно мразя да говоря с хората, когато стоят прави.

Той размести няколко карти.

— Да не би да си го учил да играе белот на две ръце?

Вероятно беше точно така. Наистина Пикмал беше от хората, които никога през живота си не са пипнали карти.

— Ще седнеш ли на масата, Беноа?

— Нямам какво да ви кажа.

— Добре. В такъв случай аз ще говоря.

На масата имаше бутилка вино и само една чаша. Пикмал, който никога не играеше на карти, освен това никога не пиеше и не пушеше. Дали му се беше случвало да спи с жена? Може би не. Сега гледаше свирепо Мегре, като животно, свряло се в дупката си.

— Отдавна ли работиш за Маскулен?

Всъщност в тази обстановка Беноа не изглеждаше толкова не намясто, колкото в Париж. Може би именно защото тук бе повече на мястото си. Беше си останал селянин. Сигурно навремето е бил най-големият самохвалко на селото и е сгрешил, като го е напуснал и е отишъл да опита късмета си в Париж. Всички негови хитрини и шмекерлъци бяха типични за селянин на панаир.

За да си придаде самоувереност, той си сипа вино и попита иронично:

— Искате ли да пийнете?

— Не, благодаря. Маскулен има нужда точно от такива като теб. Най-малкото, за да проверява сведенията, които получава от всички страни.

— Да, продължавайте.

— След като е получил писмото от Пикмал, той е разбрал, че това е най-страхотният случай в цялата му кариера. Разбрал е, че ако успее да изиграе правилно своите карти, ще има шанс да държи във властта си повечето политици на страната.

— Щом така казвате.

— Да, така казвам!

Мегре продължаваше да стои прав. С ръце, кръстосани зад кръста, захапал лулата си, той ходеше напред-назад от вратата до камината и от време на време спираше пред един от двамата мъже. А Жанвие, седнал на крайчеца на масата, го слушаше с внимание.

— Най-много ме притесни фактът, че след като се е видял с Пикмал и е могъл да се снабди с доклада, той го е пратил в Министерството на строителството.

Беноа се усмихна самодоволно.

— Преди малко разбрах това, когато видях в дома на Маскулен машината за фотокопиране. Искаш ли да възстановим събитията в хронологическия им ред, Беноа? Можеш да ме прекъснеш, ако сгреша. Маскулен получава писмото от Пикмал. Като предпазлив човек, той те повиква и ти поверява задачата да се информираш. Ти установяваш, че това е нещо сериозно, че това наистина е подходящият човек, който може да се сдобие с доклада Калам… В този момент казваш на Маскулен, че познаваш някого в Министерството на строителството и той е шефът на кабинета. Къде си срещнал този човек?

— Това не е ваша работа.

— Да, това няма значение. Той ни чака в моя кабинет и ще уточним всички тези подробности след малко. Фльори е един нещастник, който никога не е разполагал с пари. Само че има това предимство, че е приет в средите, където на такъв мизерник като теб му затварят вратите под носа. Сигурно му се е случвало, с помощта на няколко банкноти, да ти предава сведения за някои свои приятели.

— Хайде, продължавайте.

— Опитай се сега да разбереш. Ако Маскулен е получил доклада от ръцете на Пикмал, той всъщност е длъжен да оповести този доклад и да предизвика обществен скандал. Защото Пикмал е честен по свой начин, той е фанатик, когото трябва да убиеш, за да го накараш да млъкне. Ако Маскулен беше занесъл доклада в Камарата, това щеше да го превърне за известно време в истинска знаменитост, така е наистина. Обаче това изобщо няма да е толкова интересно, колкото да го задържи в себе си и по този начин да държи в ръцете си всички, които са компрометирани от този доклад. Доста време мислих за това. Обаче не съм достатъчно покварен, за да мога да се поставя на негово място.

И така, Пикмал отива в дома на госпожа Калам, където знае, че има копие от доклада, понеже по-рано е виждал това копие. Пъхва копието в чантата си и хуква на улица „Д’Антен“, при Маскулен. След като той е вече там, няма нужда повече да го следиш, понеже знаеш какво ще стане по-нататък. Затова тичаш в Министерството на строителството, където Фльори те пуска в кабинета на министъра. Под някакъв претекст Маскулен задържа Пикмал, докато неговият мил секретар прави фотокопие на доклада. След това, наподобявайки един честен човек, той изпраща своя посетител да занесе документа на когото следва, тоест, на министъра. Нали така беше?

Пикмал гледаше втренчено Мегре, задълбочен в мислите си, дълбоко развълнуван.

— Ти си вече в кабинета на Фльори, когато Пикмал предава документите. Остава ти само да разбереш от Фльори откъде и кога най-лесно да ги откраднеш. Така че благодарение на честния Маскулен докладът „Калам“ щеше да бъде предоставен на разположение на обществеността. Обаче благодарение на теб въпросният министър Огюст Поен няма да има възможност да го представи пред Камарата. Така че в цялата тази история ще има един-единствен герой: Маскулен.

Ще има един лош човек, обвинен в това, че е унищожил документа, за да спаси положението си, както и положението на компрометираните си колеги: някой си Огюст Поен, който носи вина за това, че е честен човек и е отказал да стиска ръцете на онези, които са ги омърсили. Хитро, нали?

Беноа си сипа още една чаша. Започна бавно да я пие, като гледаше колебливо Мегре. Все едно че играеше белот и сега се чудеше с коя карта му е най-изгодно да играе.

— Това е горе-долу всичко. Фльори ти е казал, че неговият шеф е занесъл доклада „Калам“ в жилището си на булевард „Пастьор“. Не си посмял да влезеш там през нощта заради портиерката. Обаче на другата сутрин си изчакал тя да отиде, както винаги, да пазарува. Маскулен изгори ли доклада?

— Това не ме интересува.

— Дали го е изгорил, или не, няма значение, защото той има фотокопие от него. Това му е достатъчно, за да държи някои хора в своята власт.

Както Мегре разбра впоследствие, беше грешка от негова страна да обръща внимание на властта на Маскулен. В противен случай, щеше ли Беноа да се държи по друг начин? Вероятно не, но все пак имаше някакъв шанс да се опита.

— И както е било предвидено, бомбата е избухнала. И други са започнали да търсят документа поради техни си причини. Между другото, и някой си Табар, първият, който си е спомнил каква роля е изиграл Калам и е намекнал за това в своя вестник. Познаваш този подлец Табар, нали? Но той нямаше да спечели власт от този доклад, а пари в брой. Лаба, който работи за него, сигурно се е мотаел около жилището на госпожа Калам.

Дали е видял Пикмал да излиза оттам? Не знам, а е възможно и никога да не разберем това. Впрочем няма и особено значение. Но така или иначе, Лаба е изпратил един от хората си при вдовицата, а после при секретарката на министъра… Знаеш ли, всички вие там, в твоето обкръжение, ми напомняте за купчина раци, които се бутат в кошницата. Но и някои други са се замислили какво точно става и са се опитали да разберат това, само че по-официално.

Мегре намекваше за улица „Де Сосе“. След като министър-председателят е бил предупреден за случилото се, беше естествено службите на Сигурността да започнат в една или друга степен тайно разследване. Изведнъж всичко започна да му изглежда едва ли не комично. Три различни групи бяха преследвали този доклад и всяка една от тях бе имала определени причини за това.

— Слабото място във всичко това е бил Пикмал, защото е било трудно да се разбере дали няма да проговори, ако започнат да го разпитват по определен начин. На теб ли ти хрумна всъщност да го доведеш тук? Или на Маскулен? Няма ли да ми отговориш? Добре! Но така или иначе, това не променя нещата. Във всеки случай трябвало е за известно време той да бъде изваден от играта. Не знам точно как си го направил, нито какво си му разправял. Забележи, че не го разпитвам. Той ще започне да разказва, когато реши да го направи. Тоест, когато си даде сметка, че се е превърнал в обикновена играчка в ръцете на двама подлеци. Единият — голям, а другият — дребен подлец.

Пикмал трепна, но пак не каза нищо.

— Този път казах всичко, което исках. Тук се намираме извън департамента Сена, както бездруго ще ми напомниш, така че аз действам извън правомощията си.

Той помълча малко, после каза:

— Подай ми белезниците, Жанвие.

Първата мисъл на Беноа бе да се съпротивлява. А беше и два пъти по-силен от Жанвие. Но след кратък размисъл подаде китките си и се изкикоти.

— Това ще ви струва скъпо и на двамата. Обърнете внимание, че нищо не съм казал.

— Да, нито дума. Вие, Пикмал, също тръгвате с нас. Макар че сте свободен, предполагам, че нямате намерение да останете сам тук, нали?

Но след като вече бяха излезли, Мегре се върна, за да изгаси електричеството.

— Имаш ли ключ? — попита той. — По-добре е все пак да заключим вратата, понеже ще мине доста време, преди да се върнеш тук да ловиш риба.

Всички едва се сместиха в малкия автомобил, а после изминаха целия път в мълчание.

На „Ке дез’ Орфевр“ Фльори очевидно не беше мърдал от стола си. Само подскочи на него, като видя бившия инспектор от улица „Де Сосе“.

— Няма нужда да ви представям един на друг, нали… — промърмори Мегре.

Беше единайсет и половина вечерта. Помещенията на Съдебната полиция бяха пусти. Светеше само в две от канцелариите.

— Моля те, свържи ме с министерството.

Лапоент веднага изпълни молбата му.

— Говорете с комисаря Мегре.

— Извинете, че ви безпокоя, господин министър. Не сте ли си легнали вече? Жена ви и дъщеря ви с вас ли са?… Да, има нещо ново… Много неща… Утре ще можете да съобщите пред Камарата името на човека, който е откраднал доклада „Калам“ от вашия апартамент на булевард „Пастьор“… Не веднага, не… Може би след час, а може би след два… Ако предпочитате да ме изчакате… Но не ви гарантирам, че това няма да ни отнеме цялата нощ…

Всъщност продължи три часа. Беше рутинна работа за Мегре и неговите хора. Тримата останаха дълго заедно в кабинета на комисаря. Мегре говореше и се спираше ту пред единия, ту пред другия.

— Както искате, момчета… Времето е пред нас. Избери си някой от двамата, Жанвие… Този, например…

Той му сочеше Пикмал, който до този момент не си бе отварял устата.

— Лапоент, ти се заеми с господин Фльори.

Така че в двата кабинета сега седяха по двама мъже на четири очи: единият задаваше въпроси, а другият се стараеше да не им отговаря.

Беше въпрос на издръжливост. От време на време Лапоент или Жанвие се показваха на вратата и правеха знак на комисаря да излезе в коридора. Говореха си тихо.

— Имам най-малко трима свидетели, които ще потвърдят моята версия — заяви Мегре на Беноа. — Между другото, и това е много важно, една от наемателките на булевард „Пастьор“ те е видяла да влизаш в апартамента на Поен. Ще продължаваш ли да мълчиш сега?

Най-накрая Беноа произнесе нещо:

— А вие какво щяхте да направите на мое място?

— Ако бях достатъчно голям подлец, за да бъда на твоето място, щях да започна да говоря.

— Но аз няма.

— Защо?

— Много добре знаете защо.

„Не и срещу Маскулен!“ Беноа добре знаеше, че той винаги щеше да успее да се измъкне. А един Бог знае какво щеше да се случи на съучастника му.

— Не забравяйте, че докладът е у него.

— И какво от това?

— Ами нищо. Просто си затварям устата. Ще ме осъдят за това, че съм обрал апартамента на булевард „Пастьор“. Колко ще ми дадат за това?

— Около две.

— А колкото до Пикмал, той ме последва по свое желание. Не съм го заплашвал. Значи не съм го отвлякъл.

Мегре разбра, че няма да успее да измъкне повече нищо от него.

— Признаваш ли, че си бил в апартамента на булевард „Пастьор“?

— Ще си призная, ако нямам друг изход. Това е всичко.

Само след няколко минути се оказа, че наистина няма друг изход. Фльори се бе сринал и Лапоент дойде да предупреди шефа си за това.

— Не е знаел нищо за Маскулен, а до тази вечер не е знаел и за кого работи Беноа. Не е могъл да му откаже да му помогне заради някои неща, които онзи е направил навремето за него.

— Даде ли му да подпише показанията си?

— Ще се заема с това.

Ако Пикмал беше идеалист, то беше идеалист, тръгнал по лошия път. И наистина той продължаваше да мълчи. Дали разчиташе, че по този начин ще успее да получи нещо от Маскулен?

В три и половина, след като остави Жанвие и Лапоент с тримата мъже, Мегре взе такси и каза на шофьора да го закара на булевард „Сен Жермен“. На третия етаж още светеше. Поен беше наредил да го заведат незабавно в неговия апартамент.

Мегре намери цялото семейство в малкия салон, където преди това го бяха приели.

Огюст Поен, жена му и дъщеря му обърнаха към него уморените си очи, които все още не смееха да заблестят от надежда.

— Във вас ли е документът?

— Не. Обаче човекът, който го е откраднал от апартамента на булевард „Пастьор“, се намира в моя кабинет и си призна за това.

— Кой е той?

— Един бивш полицай, който е бил уволнен. Сега работи и за двете страни.

— За кого е работил този път?

— За Маскулен.

— Но тогава… — започна Поен и лицето му взе да се разведрява.

— Маскулен няма да каже нищо. Ако стане необходимо, просто ще окаже натиск върху онези, които са компрометирани. Няма да попречи да осъдят Беноа. А що се отнася до Фльори…

— До Фльори ли? Мегре само кимна.

— Той е един нещастник. Намирал се е в такова положение, че не е могъл да откаже.

— Нали ти казах — намеси се госпожа Поен.

— Да, зная, но не вярвах в това.

— Ти не си създаден за политиката. Когато всичко това свърши, надявам се, че…

— Най-важното е да бъде установено, че не сте унищожили доклада „Калам“ — каза Мегре, — а освен това, че е бил откраднат, както вие ми съобщихте в началото.

— Ще ми повярват ли?

— Беноа ще си признае.

— Той ще каже ли от чие име го е направил?

— Не.

— Фльори също ли?

— Фльори не е знаел това. Така че…

Току-що бяха снели един товар от плещите му, но Поен не можеше да се зарадва на това.

Разбира се, Мегре бе спасил репутацията му. При все това обаче Поен беше загубил играта.

Истинският победител си оставаше Маскулен. Освен ако Беноа не решеше в последния момент да каже всичко. Но това бе малко невероятно.

Маскулен знаеше това толкова добре, дори още преди Мегре да завърши разследването си, че нарочно му беше показал фотокопирната си машина. Това беше предупреждение. То означаваше приблизително: „Съобщение за заинтересуваните!“

За всички, които имаха някаква причина да се страхуват от публикуването на доклада, независимо дали става дума за Артюр Нику, все още в Брюксел, за политици или за когото и да било друг. Всички те вече знаеха, че Маскулен трябва само да си мръдне пръста, за да загубят доброто си име, а кариерата им да бъде съсипана.

В салона настъпи продължително мълчание. Мегре не се гордееше особено със себе си.

— След няколко месеца, когато всичко това бъде забравено, ще си подам оставката и ще се върнем в Ла Рош-сюр-Йон — промърмори Поен, като гледаше втренчено килима.

— Обещаваш ли? — извика жена му.

— Кълна ти се.

Тя се радваше без никакви задни мисли, понеже за нея мъжът й беше най-важен от всичко друго на света.

— Може ли да се обадя на Ален? — попита Ан-Мари.

— По това време ли?

— Не смяташ ли, че си заслужава да го събудя?

— Добре, щом така смяташ…

Сигурно и тя не успяваше да осъзнае напълно станалото.

— Нали ще пийнете все пак нещо? — промърмори Поен и погледна Мегре донякъде притеснено.

Погледите им се срещнаха. За сетен път на комисаря му се стори, че пред него стои човек, с когото си приличат като двама братя. И двамата имаха същия тежък и тъжен поглед, по един и същи начин изгърбваха раменете си.

Чашката алкохол беше само претекст, за да седнат за момент един срещу друг. В това време младото момиче говореше по телефона.

— Да… Всичко свърши… Засега не трябва да се говори за това… Трябва да оставим на татко грижата да им поднесе тази изненада, от трибуната…

Какво биха могли да си кажат двамата мъже?

— За ваше здраве!

— За ваше здраве, господин министър.

Госпожа Поен беше излязла от салона. След малко и Ан-Мари я последва.

— Отивам да спя — промърмори Мегре и се изправи. — А вие имате нужда от това дори повече от мен.

Поен му подаде неловко ръка, като че това не беше банален жест, а израз на чувство, от което изпитва свян.

— Благодаря ви, Мегре.

— Направих, каквото можах…

— Да.

И двамата тръгнаха към вратата.

— Всъщност аз също отказах да му стисна ръката…

А после, вече на стълбището, точно в мига преди да обърне гръб на своя домакин, той добави:

— Все пак някой ден той ще се провали…