Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret chez le ministre, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Жорж Сименон

Заглавие: Мегре при министъра

Преводач: Евгения Грекова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Второ

Издател: Издателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Белгийска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Людмил Веселинов

Коректор: Антония Михайлова; Мери Великова

ISBN: 954-528-659-8; 978-954-528-659-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2722

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Люка не е доволен

Тъкмо когато Мегре се връщаше, без да бърза, от „Брасри Дофин“, където бе отишъл да пийне една голяма бира, той забеляза Жанвие да се отправя с бързи крачки към сградата на Съдебната полиция.

Към средата на следобеда вече почти се бе затоплило. Слънцето светеше по-ярко. За първи път от началото на годината Мегре остави палтото си в кабинета. Извика два-три пъти „Хей“, докато Жанвие се спря и го забеляза. После се запъти към него.

— Искаш ли да пийнем по чашка?

Без никаква конкретна причина, комисарят нямаше желание да се връща веднага на „Ке дез’ Орфевр“. Вероятно пролетта бе донякъде причина за това, както и неяснотата, сред която бе потопен още от предната вечер.

Жанвие гледаше доста странно. Както на Мегре му се стори, приличаше на човек, който не знае точно дали ще му се карат, или ще го поздравят за свършената работа. Вместо да останат на бара, те отидоха да седнат в залата в дъното, където по това време на деня нямаше никого.

— Ще пийнеш ли бира?

— Да, може.

Не говореха, докато не им донесоха поръчката.

— Не сме единствените, които се интересуваме от госпожицата, шефе — прошепна след това Жанвие. — Струва ми се дори, че доста хора се интересуват от нея.

— Разказвай.

— Първата ми грижа тази сутрин беше да се разходя в околностите на министерството, на булевард „Сен Жермен“. Бях на не повече от сто метра от сградата, когато забелязах на отсрещния тротоар Ружие, който, изглежда, много се интересуваше от прехвърчащите врабчета.

И двамата познаваха Гастон Ружие, един от инспекторите на улица „Де Сосе“, с когото впрочем поддържаха най-добри отношения. Беше добро момче, което живееше някъде из предградията. Джобовете му вечно бяха пълни със снимки на неговите шест или седем деца.

— Той видя ли те?

— Да.

— Заговори ли те?

— Ами булевардът беше почти пуст, така че не можах да тръгна обратно. Когато стигнах близо до него, той ме попита: „И ти ли?“ Аз се направих на идиот. „Какво и аз?“ Тогава той ми намигна. „Нищо, де. Не те карам да ми издаваш тайната. Просто ми се струва, че тази сутрин тук наоколо е пълно с познати физиономии. Лошото е, че няма нито едно бистро срещу това скапано министерство.“ Оттам, където стояхме, се виждаше вътрешният двор на министерството. Забелязах Рамире, онзи от Общото разузнаване, който, изглежда, беше в най-добри отношения с портиера. Продължих да се правя на идиот, затова продължих нататък по улицата. Чак на улица „Солферино“ спрях в едно кафене и взех да прелиствам телефонния указател. Открих името на Бланш Ламот, както и нейния адрес — улица „Вано“ №63. Оказа се, че съм на две крачки оттам…

— Пак ли се сблъска с онези от Сигурността?

— Не съвсем. Знаете ли я улица „Вано“? Много спокойна, почти провинциална уличка. Дори има няколко дървета из градините. На №63 е сграда с апартаменти под наем, без претенции, но очевидно с удобства. Портиерката белеше картофи в своята стаичка. „Госпожица Ламот вкъщи ли е?“ — попитах аз. И веднага ми се стори, че тя започна да ме гледа подигравателно. Обаче все пак продължих: „Аз съм инспектор на една застрахователна компания. Госпожица Ламот поиска да си направи застраховка «Живот», така че трябва да направя обичайното проучване.“ Не че точно ми се изсмя, обаче ефектът беше почти същият. Каза ми само: „Интересно ми е само колко различни полицейски управления има в Париж?“ „Не разбирам какво искате да кажете.“ „Ами, преди всичко, вас съм ви виждала и преди, заедно с едър комисар, забравих му името. Идвахте, когато госпожицата от № 57 беше взела прекалено много хапчета за сън, някъде преди две години. А освен това вашите колеги говорят без заобикалки, за разлика от вас.“ „Много ли хора идваха“ — попитах я аз. „Ами най-напред онзи от вчера сутринта.“ „Показа ли си значката?“ „Не съм му я искала. И на вас не ви я поисках. Все пак, когато видя някого, мога да различа дали е полицай или не.“ „Много ли въпроси ви задаваше?“ „Ами пита ме за четири-пет неща: дали живее сама, дали понякога я посещава някакъв мъж на около петдесет, доста едър… Казах му — не.“ „А това вярно ли е?“ „Да. Освен това ме пита дали, като се връща от работа, носи някаква чанта. Казах му, че понякога се случва, понеже тя има пишеща машина в апартамента си и доста често си носи работа за вкъщи. Предполагам, че знаете също така добре, колкото аз, че е секретарка на един министър, нали?“ „Да, зная това.“ „Освен това той искаше да знае дали предната вечер се е върнала вкъщи с чантата си. Признах си, че не съм обърнала внимание. Тогава той се направи, че си отива. Аз се качих на първия етаж, понеже всяка сутрин ходя да домакинствам на една стара дама. Малко по-късно го чух да се качва по стълбището. Но аз не се показах. Въпреки това разбрах, че спря на третия етаж, където живее госпожица Бланш, и влезе в нейния апартамент.“ „И не му попречихте?“ „Ами че аз работя достатъчно дълго като портиерка, за да разбера, че не трябва да настройвам полицията срещу мен.“ „Той дълго време ли стоя там?“ „Ами около десет минути.“ „Виждали ли сте го пак оттогава?“ „Не точно този.“ „А споменахте ли за него на наемателката си?“

Мегре го слушаше и гледаше втренчено чашата си. Опитваше се да свърже тази случка със събитията, за които беше в течение.

Жанвие продължи разказа си:

— Тя се поколеба. Но после почувства, че се изчервява, и предпочете да ми каже истината. „Казах й, че някакъв мъж е идвал и ме е разпитвал за нея, а после се е качил на нейния етаж. Но не съм й споменавала нищо за полиция.“ „Тя учуди ли се?“ „Само в първия момент. После промърмори, като че ли на себе си: «Струва ми се, че знам за какво става дума.» А що се отнася до онези от тази сутрин, дето дойдоха няколко минути след като тръгна за работа, те бяха двама. Те също ми казаха, че са от полицията. По-дребният понечи да ми покаже значката си, обаче аз не й обърнах внимание.“ „И те ли се качиха горе?“ „Не, те ми задаваха същите въпроси, а освен това и други.“ „Какво ви питаха те?“ „Дали тя излиза често вечер, с кого, кои са приятелите й, приятелките й, дали често се обажда по телефона, дали…“

Тук Мегре прекъсна инспектора.

— А тя какво ти каза за нея?

— Даде ми името на една от нейните приятелки, някоя си Люсил Кристин, която живее в същия квартал. Работела в някаква канцелария, била кривогледа. Госпожица Бланш обядвала на булевард „Сен Жермен“, в един ресторант, който се казва „При трите министерства“. Вечер сама си приготвяла храната. Тази Люсил Кристин идвала доста често да вечеря заедно с нея. Обаче не успях да открия адреса й.

Портиерката ми спомена и за друга приятелка, която идвала по-рядко на улица „Вано“. Обаче всяка неделя госпожица Бланш ходела на вечеря при нея. Омъжена е за пълномощник в Халите, който се казва Ариел. Живеят на улица „Дьо Курсел“. Портиерката мисли, че и тя е родом от Ла Рош-сюр-Йон, също като госпожица Бланш.

— Ходи ли на улица „Дьо Курсел“?

— Нали ми казахте да не пропускам нищо. И тъй като дори не знам за какво става дума…

— Продължавай.

— Информацията беше точна. Качих се в апартамента на госпожа Ариел. Тя води заможен живот, има три деца, от които най-голямото е на осем години. Пак се престорих на инспектор от застрахователно дружество. Изобщо не й направи впечатление. Оттук си направих извода, че съм първият, който идва при нея. Познавала Бланш Ламот още от Ла Рош, където ходели заедно на училище. Загубили си следите, но после, преди три години, случайно се срещнали в Париж. Госпожа Ариел поканила приятелката си на гости и тя почнала редовно да ходи на вечеря у тях всяка неделя. Колкото до останалото, нищо особено. Бланш Ламот водела редовен живот, отдавала цялото си време на работата и говорела с топлота за своя шеф, за когото била готова да се хвърли и в огъня.

— Това ли е всичко?

— Не. Преди около година Бланш попитала Ариел дали не знае за някаква свободна длъжност за един човек, когото познавала и който се намирал в затруднено положение. Ставало дума за Фльори. Господин Ариел, който ми се видя добър човек, го взел на работа в своята фирма. Фльори трябвало да ходи там всеки ден в шест часа сутринта.

— И какво станало по-нататък?

— Работил три дни, след което никой не го видял повече, а той никога не дошъл да се извини. Госпожица Бланш много я било срам заради това. Всъщност тя отишла да се извинява вместо него.

Върнах се на булевард „Сен Жермен“ с мисълта да вляза в „При трите министерства“. Обаче отдалече забелязах не само Гастон Ружие, който продължаваше да стои на пост, но и още един от неговите колеги, забравих му името…

А Мегре се опитваше да въведе малко ред във всичко това. В понеделник сутрин Огюст Поен беше отишъл в апартамента си на булевард „Пастьор“ и беше оставил там доклада „Калам“, мислейки, че там ще бъде на по-сигурно място, отколкото някъде другаде.

Обаче още във вторник сутринта някой, представил се за полицай, се появил на улица „Вано“, на домашния адрес на госпожица Бланш, и след като задал на портиерката няколко незначителни въпроса, влязъл в жилището на госпожицата. Наистина ли този човек е бил от полицията?

Ако е така, то цялата тази история започваше да намирисва още по-лошо, отколкото комисарят се бе опасявал. При все това той предусещаше, че това първо посещение няма нищо общо с улица „Де Сосе“.

Възможно ли беше, след като същият този мъж не бе открил нищо в дома на секретарката, да е тръгнал след това към булевард „Пастьор“ и да е откраднал доклада?

— Тя не ти ли описа този човек?

— Доста смътно. Мъж на неопределена възраст, доста едър, толкова привикнал да задава въпроси на хората, че тя да може да го сметне за полицай.

Това беше почти същото описание, което собственикът на бара на улица „Жакоб“ беше дал за мъжа, заговорил Пикмал и напуснал заведението заедно с него. Що се отнася до онези от сутринта на същия ден, които не бяха се качвали в апартамента на секретарката, те наистина като че бяха от Националната сигурност.

— Какво да правя сега, шефе?

— Не знам.

— А, да, забравих да ви кажа нещо: когато минавах отново по булевард „Сен Жермен“, ми се стори, че забелязах там Люка в един бар.

— Значи сигурно е бил той.

— И той ли работи по случая?

— Да, в известен смисъл.

— Ами аз да продължавам ли с госпожицата?

— Ще си поприказваме за това, след като се видя с Люка. Почакай ме за малко тук.

Мегре се запъти към телефона и се обади в Съдебната полиция.

— Люка върна ли се?

— Не, още не е.

— Ти ли си, Торанс? Можеш ли да му кажеш да дойде в „Брасри Дофин“ веднага щом като се върне?

Едно момче мина по улицата с последните следобедни вестници, които имаха заглавие с много едри букви. Мегре се запъти към вратата, докато търсеше дребни в джоба си.

Когато седна отново на мястото си до Жанвие, той разгърна вестника. По цялата ширина на страницата беше изписано следното заглавие:

Артюр Нику — избягал?

Новината беше достатъчно сензационна, за да принуди собствениците на вестника да променят цялата първа страница.

Аферата в Клерфон току-що се разгоря с нова, неочаквана сила, но може би това трябваше да се очаква.

Известно е, че още на следващия ден след злополуката общественото мнение бе разтревожено и поиска в най-скоро време да се потърси отговорност за нея.

Според запознатите със случая фирмата „Нику и Совгрен“, която преди пет години построи този вече известен на всички санаториум, би трябвало да се е превърнала в обект на най-строго и незабавно разследване.

Защо обаче това не се случи? Вероятно ще ни бъде даден отговор на това идните дни. Така или иначе, страхувайки се да се покаже пред обществеността, Артюр Нику сметна за най-добре да се скрие в една от ловните си вили в Солон.

Изглежда, полицията е била в течение. Някои дори твърдят, че оттам посъветвали предприемача да изчезне временно от града, за да бъдат избегнати каквито и да било неприятности.

Едва тази сутрин, четири седмици след злополуката, от висшестоящо място бе взето решение да бъде призован Артюр Нику, за да му бъдат зададени въпросите, които ние си задаваме.

Днес рано сутринта двама инспектори от Национална сигурност се явиха в ловната хижа, където обаче не откриха никого, с изключение на един от пазачите.

Той съобщи на следователите, че хазаинът му е заминал предната вечер в неизвестно направление.

Но то не остана задълго неизвестно. Преди два часа нашият специален кореспондент в Брюксел ни телефонира, че Артюр Нику е пристигнал в града късно преди обяд и сега заема един от луксозните апартаменти в хотел „Метропол“.

Нашият кореспондент успял да се срещне с предприемача и да му зададе някои въпроси, които ние тук възпроизвеждаме дословно, както и отговорите на тях.

Вярно ли е, че сте напуснали внезапно вилата си в Солон, защото са ви предупредили, че всеки момент полицията може да се появи там?

— Това изобщо не е вярно. Не знаех и все така не знам какви са намеренията на полицията, която от един месец насам е съвсем наясно къде може да ме открие.

Вярно ли е, че сте напуснали Франция предвид новите събития?

— Дойдох в Брюксел по работа, във връзка със строителството.

Какво строителство?

— Строителството на летище, за което съм предложил оферта.

Имате ли намерение да се завърнете във Франция и да останете на разположение на властите?

— Не възнамерявам да променям по какъвто и да било начин своите планове.

Искате да кажете, че ще останете в Брюксел, докато не бъде забравена аферата „Клерфон“, така ли?

— Повтарям, че ще остана тук толкова дълго, колкото това изисква моята работа.

Дори ако срещу вас бъде издадено постановление за отвеждане под стража?

— Един месец бе достатъчно дълго време, за да ми бъдат задавани въпроси. Толкова по-зле за тях, че не са го сторили!

Чували ли сте за доклада „Калам“?

— Не разбирам за какво говорите.

С тези последни думи Артюр Нику сложил край на разговора, за който нашият кореспондент незабавно ни съобщи по телефона.

Елегантна руса млада жена, все още неидентифицирана, изглежда, е пристигнала тук един час след Нику и е била въведена направо в неговия апартамент, където продължава да се намира и в настоящия момент, обаче още не сме успели да получим потвърждение за това.

От улица „Де Сосе“ потвърдиха, че двама инспектори са заминали за Солон, за да зададат някои въпроси на предприемача. След като споменахме за заповед за отвеждане под стража, ни отговориха, че за момента не може да става дума за това.

— Това ли е нашата работа? — промърмори Жанвие, като посочи статията, и се намръщи.

— Да, това е.

Жанвие отвори уста, вероятно за да попита как така Мегре се занимава с толкова подозрителна политическа афера. Но не каза нищо. Видяха Люка, който тъкмо пресичаше площада, влачейки леко левия си крак, както обикновено. Не се спря на бара, а дойде и седна намусен срещу двамата мъже, като изтри потта от лицето си.

После, посочвайки вестника, произнесе с укорителен тон, какъвто никога не използваше в присъствието на Мегре.

— Току-що го прочетох.

Комисарят почувства известна вина пред двамата си сътрудници. Сега и Лапоент сигурно вече беше разбрал за какво става дума.

— Ще пиеш ли една бира? — предложи му Мегре.

— Не, ще взема едно перно.

Това не се връзваше с характера на Люка. Почакаха, докато им сервират поръчката, а после продължиха тихичко разговора си.

— Предполагам, че навсякъде си се сблъсквал с онези от Голямата къща?

По този начин наричаха обикновено помежду си Националната сигурност.

— Можехте все пак да ме посъветвате да бъда дискретен! — промърмори Люка. — Ако става въпрос да ги изпреварим, по-добре е отсега да ви предупредя, че те имат вече няколко дължини преднина пред нас.

— Хайде, разказвай.

— Какво?

— Какво си направил.

— Най-напред започнах да се разкарвам по булевард „Сен Жермен“, където стигнах няколко минути след Жанвие.

— А Ружие? — попита го Жанвие, който не можа да сдържи усмивката си пред комичността на ситуацията.

— Той стоеше по средата на тротоара и ме видя още отдалече. Направих се, че просто минавам оттам и бързам. А той ми подвикна шеговито: „Жанвие ли търсиш? Току-що зави зад ъгъла на улица «Солферино».“ Винаги ми е много приятно, когато ми се подиграва някой от улица „Де Сосе“. Но тъй като не можех да открия някакви сведения за Жак Фльори в околностите на министерството, аз…

— Не погледна ли в телефонния указател? — попита го Жанвие.

— Не ми дойде наум. Понеже знаех, че често посещава баровете по „Шанз-Елизе“, влязох във „Фуке“.

— Ловя се на бас, че името му го има в телефонния указател.

— Добре де, възможно е. Ще ме оставиш ли да довърша?

Сега вече Жанвие бе добил весело и шеговито настроение, както някой, когото току-що са изпържили, разбира, че са изпържили и някой друг по същия начин.

С една дума, и тримата — както Мегре, така и двамата му сътрудници, не се чувстваха в свои води: бяха еднакво непохватни и много добре си представяха как им се подиграват колегите от Сигурността.

— Побъбрих си с бармана. Там Фльори е много известен. Повечето време има километрична сметка, а когато сумата стане вече прекалено голяма, престават да му сервират. Тогава той изчезва за по няколко дни, докато не изчерпа кредита си във всички барове и ресторанти.

— Накрая плаща ли все пак?

— Една прекрасна вечер се появява сияещ и урежда с нехаен вид сметката си.

— След което започва отново, предполагам?

— Да. И така продължава от години.

— А след като е започнал да работи в министерството?

— С тази разлика, че сега, след като е станал началник на кабинета и хората предполагат, че има влияние, има повече хора, които му предлагат да пийне и да хапне. Преди това му се е случвало да изчезне за няколко месеца дори. Веднъж го видели да работи в Халите: броял зелките, които разтоварват от камионите.

Жанвие погледна Мегре като човек, който разбира от тези работи.

— Имал жена и две деца, някъде близо до Ванв. Предполагам, че им праща пари, за да се издържат. За щастие жена му работи, нещо като гувернантка е при самотен стар господин. Децата също работят.

— С кого ходи по баровете?

— Дълго време се е движил с жена на около четирийсет, казват, че била едра брюнетка. Всички я наричали Марсела. Изглежда, че бил влюбен в нея. Някои разправят, че я открил на касата в някаква бирария до арката „Сен Мартен“. Никой не знае какво е станало с нея. Малко повече от година се движи с някоя си Жаклин Паж и живее заедно с нея в апартамент на улица „Вашингтон“, над една италианска бакалница.

Жаклин Паж е на двайсет и три години и понякога се снима в някой филм. Старае се да бъде представяна на всички продуценти, режисьори и актьори, които посещават бар „Фуке“, и да бъде толкова мила с тях, колкото те пожелаят.

— Фльори влюбен ли е в нея?

— Поне така изглежда.

— Ревнува ли я?

— Така казват. Само че не смее да протестира и се прави, че не забелязва нищо.

— Ти видя ли я?

— Ами реших, че е най-добре да вървя направо на улица „Вашингтон“.

— И какво й каза?

— Нямаше нужда да й казвам нещо. Щом като ми отвори вратата, тя извика: „О, пак ли!“

Жанвие и Мегре не се сдържаха и размениха по една усмивка.

— Какво значи това? — попита Мегре, който предварително знаеше отговора.

— Значи още един полицай, много добре знаете. Току-що бяха идвали двама преди мен.

— Поотделно ли?

— Не, заедно.

— Разпитвали ли са я за Фльори?

— Питали я дали той работи понякога до късно вечер и дали си носи документи от министерството вкъщи.

— А тя какво е отговорила?

— Казала, че си имали по-интересна работа вечер. Това момиче не си поплюва много-много. Интересно, а пък майка й прави столове в църквата в Пикпюс.

— Претърсили ли са апартамента?

— Само хвърлили по един поглед в стаите. Не може да се каже, че това прилича на апартамент. Прилича по-скоро на лагер. Кухнята очевидно служи само за да си правят сутрин кафе. В останалите помещения — салона, спалнята и онова, което би трябвало да служи като трапезария, цари пълно безредие, навсякъде са разхвърляни обувки и женско бельо, списания, плочи и популярни романи. Да не говорим за бутилките и чашите.

— Жаклин вижда ли се с него на обяд?

— Рядко. Обикновено остава в леглото си докъм средата на следобеда. От време на време й се обажда преди обеда, за да й каже да отиде да го чака в еди-кой си ресторант.

— Имат ли много приятели?

— Ами всички онези, които посещават същите заведения като тях.

— Това ли е всичко?

За първи път в гласа на Люка прозвуча почти патетичен упрек, когато отвърна:

— Не, не е всичко! Нали ми дадохте инструкции да науча колкото се може повече. Най-напред, имам списък на десетина от предишните любовници на тази Жаклин, включително на няколко души, с които тя все още се среща.

Той постави с отвратен израз лист с имена, написани с молив, върху масата.

— Ще установите, че между тях са имената на двама политици. Освен това успях да открия онази Марсела.

— Как успя?

— Ами с краката си. Обиколих всички бирарии по Булевардите, като се започне от Операта. И, разбира се, оказа се, че ми трябва последната, на площад „Ла Репюблик“.

— Значи Марсела е започнала отново да работи като касиерка?

— Не, но там си спомниха за нея. Често я срещат из квартала. Собственикът на бирарията смята, че тя живее някъде наблизо, откъм улица „Блондел“. Понеже често я срещал по улица „Дьо Кроасан“, според него работела или в някой вестник, или в печатница.

— Провери ли това?

— Не още. Трябва ли?

Тонът му беше такъв, че Мегре промърмори полушеговито:

— Сърдит ли си?

Люка се насили да се усмихне.

— Не, ама признайте си все пак, че вършим доста странна работа. Особено когато след това научаваш от вестниците, че всъщност става дума за тази мръсна история! Ако трябва да продължа, ще продължа. Но ви казвам съвсем честно…

— Да не мислиш, че на мен ми е по-приятно, отколкото на теб?

— Не, знам.

— Улица „Дьо Кроасан“ не е толкова дълга. Освен това в тези среди всички се познават.

— Да, и пак ще се сблъскам с онези типове от улица „Де Сосе“.

— Доста е вероятно.

— Хубаво! Ще отида. Може ли да си взема още едно?

Той показа чашата, която току-що беше изпразнил. Мегре направи знак на келнера да повтори, но в последната минута също си поръча перно вместо бира.

Някои от инспекторите от другите отдели, свършили работния си ден, идваха на бара да пийнат аперитива си и ги поздравяваха отдалече с ръка. Мегре със сбръчкано чело мислеше за Огюст Поен, който сигурно беше прочел статията и очакваше всеки момент името му също да се появи с едри букви във вестниците.

Жена му, на която вероятно бе разказал за случилото се, сигурно се тревожеше не по-малко от него. Дали беше съобщил на госпожица Бланш? Дали те тримата си даваха сметка за подмолната дейност, която се извършваше около тях?

— Какво трябва да правя? — попита Жанвие с тона на човек, когото работата отвращава, но вече се е примирил с това.

— Ще имаш ли сили да наблюдаваш улица „Вано“?

— През цялата нощ ли?

— Не, докъм единайсет часа например. После ще изпратя Торанс да те смени.

— Да не би да си мислите, че там ще се случи нещо?

Мегре си призна:

— Не.

Нямаше ни най-малка представа какво ще се случи. Или по-скоро имаше толкова много и толкова объркани идеи, че сам не можеше да се ориентира в тях.

Трябваше обаче да се придържа към най-обичайните факти. Онези, които се знаеха.

Беше сигурен, че в понеделник следобед така нареченият Пикмал се беше явил в кабинета на министъра на строителството. Сигурно се е обърнал към портиера, вероятно е попълнил някакъв формуляр. Мегре не беше виждал този формуляр, но той би трябвало да е въведен някъде, а и Поен не би могъл да си измисли това посещение.

Най-малкото двама души, намиращи се в съседните кабинети, са могли да чуят разговора между госпожица Бланш и Жак Фльори.

Онези от Националната сигурност също си бяха помислили това, след като бяха изпратили свои инспектори да водят разследване по местоживеенето на двамата.

Дали Пикмал наистина беше предал доклада „Калам“ на Огюст Поен?

На Мегре му се виждаше невероятно той да си е измислил цялата тази история, а и това, впрочем, не би имало никакъв смисъл.

Поен беше отишъл в частното си жилище, на булевард „Пастьор“. Беше оставил там документа в бюрото си. В това комисарят също беше сигурен.

Следователно онзи, който беше отишъл на другия ден сутринта в апартамента на госпожица Бланш и го беше претърсвал, не беше сигурен на кое точно място се намира докладът.

Следобед документът беше изчезнал.

В сряда сутринта Пикмал беше изчезнал на свой ред.

В същото време, и то за първи път, вестникът на Жозеф Маскулен отваряше дума за доклада „Калам“ и открито задаваше въпроса кой крие този документ.

Мегре размърда устни и заговори тихо, като че на самия себе си:

— Или са откраднали доклада, за да го унищожат, или са го откраднали, за да го използват. Но досега изглежда, че никой не се е възползвал от него.

Люка и Жанвие го слушаха, без да се намесват.

— Освен ако…

Той изпи бавно половината от съдържанието в чашата си и изтри устни.

— Изглежда малко сложно, обаче в политиката нещата рядко са прости. Само един или двама души, компрометирани в аферата „Клерфон“, имат интерес да унищожат този документ. Така че, ако научим, че той е изчезнал, след като се е появил за няколко часа на повърхността, подозренията ще се насочат автоматически към тях.

— Струва ми се, че започвам да разбирам — промърмори Жанвие.

— Най-малкото, около трийсет политици, без да броим самия Нику, рискуват скандал и дори нещо по-лошо в цялата тази история. Ако успеят да насочат подозренията към един-единствен човек, ако успеят да създадат доказателства срещу него, ако този човек е уязвим, ето че получаваме идеалния жертвен козел. А Огюст Поен е беззащитен.

Двамата му сътрудници го погледнаха изненадани. Мегре беше забравил, че са в течение само за една част от историята. Сега вече бяха преминали онази фаза, в която още беше възможно да има тайни от тях.

— Той е в списъка на гостите на Нику в Самоа — каза комисарят. — А дъщеря му е получила златна писалка от предприемача.

— Виждахте ли се вече с него?

Той само кимна.

— Значи той е…?

Люка не довърши въпроса си. Но Мегре беше разбрал. Инспекторът искаше да го попита:

— Той ли поиска да му помогнете?

Най-сетне се разсея напрежението, което тегнеше върху тримата мъже.

— Да, той. Като гледам, вече бих се изненадал, ако и други не са наясно с това.

— Значи вече няма нужда да се крием?

— Във всеки случай, не от Националната сигурност.

Поседяха още четвърт час пред чашите си. Мегре стана пръв, пожела им лека нощ и за всеки случай мина през кабинета си. Нямаше нищо за него. Поен не се беше обаждал, нито пък някой, свързан с историята в Клерфон.

На вечеря госпожа Мегре позна по израза на лицето му, че е по-добре да не го разпитва. Прекара вечерта в четене на списание на международната полиция и в десет часа вече тръгна да си ляга.

— Много работа ли имаш?

И двамата почти заспиваха. Но този въпрос отдавна се въртеше на езика й.

— Не, не много, но е неприятна.

На два пъти понечва да протегне ръка към телефона, за да се обади на Огюст Поен. Нямаше представа какво щеше да му каже, но му се щеше да се свърже с него.

На другата сутрин стана в осем часа. Зад пердетата се виждаше леката мъгла, която се лепеше за стъклата и като че заглушаваше звуците по улицата. Тръгна пеш към ъгъла на булевард „Ришар Льоноар“, за да вземе автобуса, и се спря пред продавача на вестници.

Бомбата вече бе избухнала. Вестниците не задаваха въпроси, а съобщаваха с много едри букви:

АФЕРАТА „КЛЕРФОН“

 

Изчезването на Жул Пикмал, който беше намерил доклада „Калам“

 

След като е бил предаден на високопоставено лице, докладът също е изчезнал.

С вестници под мишница, той се качи на платформата на автобуса и не се опита да прочете нищо повече, преди да стигне на „Ке дез’ Орфевр“.

Докато прекосяваше коридора, чу, че телефонът звъни в неговата канцелария. Ускори крачките си и вдигна слушалката.

— Комисарят Мегре ли е? — попита телефонистката. — Трети път за четвърт час ви търсят от Министерството на строителството. Да ви свържа ли?

Шапката беше още на главата му. Не беше свалил още палтото си, леко навлажнено от мъглата.