Жорж Сименон
Мегре при министъра (2)

Втора глава
Обаждането на министър-председателя

По време на цялата си кариера той, несъмнено, и друг път бе имал подобно впечатление, но както сега му се струваше — то никога не е било толкова силно. Топлината в малката стая, интимната атмосфера, която създаваше, спомагаха за тази илюзия, както и миризмата на домашна ракия, бюрото, което приличаше на това на баща му, увеличените снимки на „старите“ по стените: Мегре наистина се чувстваше като лекар, когото са повикали спешно и в чиито ръце пациентът бе оставил своята съдба.

Най-странното бе, че седящият срещу него мъж, който все едно очакваше да чуе диагнозата си, приличаше на самия него, ако не като брат, най-малкото като първи братовчед. И това не се отнасяше само до външния вид. Само един поглед към семейните портрети бе достатъчен на комисаря, за да разбере, че двамата с Поен имаха горе-долу еднакъв произход. И двамата бяха родени на село, и двамата произхождаха от доста стар селски род. Вероятно родителите на министъра още с раждането му са имали амбицията да го направят лекар или адвокат, също както родителите на Мегре.

Обаче Поен беше стигнал по-далече от очакванията им. Дали още бяха живи, за да научат за това?

Но той не смееше веднага да започва да задава въпроси от този род. Пред него седеше един съсипан човек и Мегре чувстваше, че това не е от малодушие. Като го гледаше така, той се изпълваше със смесено чувство, в което имаше и отвращение, и гняв, но имаше и обезсърчение.

Веднъж в миналото бе изпадал в подобно положение, макар и не толкова драматично, и това също беше свързано с политическа афера. Той не бе имал нищо общо. Беше постъпил точно както трябваше да постъпи, беше се държал не само като честен човек, но беше следвал стриктните си задължения на държавен служител.

И въпреки това в очите на всички, или почти на всички, бе постъпил неправилно. Беше се наложило да се яви пред дисциплинарна комисия и тъй като всичко бе против него, тя бе принудена да го обяви за виновен.

Точно по онова време Мегре незабавно бе напуснал Съдебната полиция. Беше изпратен все едно на заточение за една година в Жандармерията в Люсон, във Ванде, точно в онзи департамент, на който Поен беше представител в Камарата на депутатите.

Както жена му и приятелите му непрекъснато му бяха повтаряли, беше постъпил по съвест, но въпреки това от време на време се държеше като виновен, без да си дава сметка за това. През последните дни, докато все още беше в Съдебната полиция и неговият случай все още се обсъждаше на високо равнище, той не смееше да дава заповеди на своите подчинени, дори на Люка или на Жанвие. А когато трябваше да слезе по голямото стълбище, се залепяше плътно до стената.

Поен също не бе в състояние да мисли трезво за своя случай. Току-що му бе казал всичко, което имаше да казва. През първите часове се бе държал като човек, който потъва и вече не се надява на нищо, освен на някаква помощ от небето.

Не беше ли странно, че се бе обърнал за помощ именно към Мегре, когото не познаваше и когото не бе виждал никога?

Без да си дава сметка, сега Мегре поемаше грижата за министъра, а въпросите му наподобяваха въпросите на лекаря, който се опитва да изясни неговата диагноза.

— Успяхте ли да се уверите в самоличността на Пикмал?

— Заръчах на секретарката ми да се обади във Висшата строителна школа и оттам са потвърдили, че Жул Пикмал наистина работи там от петнайсет години в качеството на надзирател.

— Не е ли странно, че не е предал този документ на директора на Школата, вместо да идва да го носи лично във вашия кабинет?

— Не знам, не съм се замислял за това.

— Това показва, че е разбрал колко е важен този документ, не е ли така?

— Да, струва ми се.

— С една дума, откакто е бил намерен докладът „Калам“, Пикмал е бил единственият човек освен вас, който е имал възможността да го прочете.

— Да, но без да броим онзи или онези, в чиито ръце се намира сега.

— Нека засега не се занимаваме с това. Ако не се лъжа, един-единствен човек освен Пикмал е знаел от вторник около обяд, че вие притежавате този документ, нали така?

— Искате да кажете — министър-председателят?

Поен гледаше Мегре уплашено. Настоящият шеф на правителството — Оскар Малтер, беше на шейсет и пет години. Беше участвал в почти всички кабинети, откакто бе навършил четирийсет. Баща му бе префект^[1], един от братята му — депутат, а друг — губернатор в колониите.

— Надявам се, че не подозирате…

— Нищо не подозирам, господин министър. Просто се опитвам да разбера. Докладът „Калам“ се е намирал в бюрото ви вчера вечерта. А днес следобед вече не е бил там. Сигурен ли сте, че ключалката на вратата не е била разбита?

— Елате сам да се убедите. Няма никакви следи по дървото или върху метала на ключалката. Може да е бил използван шперц?

— Ами ключалката на бюрото ви?

— Вижте, тя е съвсем обикновена. Случвало ми се е понякога, когато съм си забравял ключа, да отворя с обикновено парче тел.

— Разрешете ми да продължа да ви задавам обичайните въпроси, които задава един полицай, най-малкото, за да изясним нещата. Кой освен вас има ключ от този апартамент?

— Жена ми, разбира се.

— Вие ми казахте, че тя не знае за тази афера „Калам“.

— Не съм й споменавал за това. Тя дори не знае, че съм идвал тук вчера и днес.

— Тя следи ли отблизо политическите събития?

— Чете вестници, в течение е на събитията достатъчно, за да можем да си говорим двамата за моята работа. Когато ми предложиха да се кандидатирам за депутат, тя се опита да ме разубеди. Не искаше да ставам и министър. Тя не е амбициозна.

— В Ла Рош-сюр-Йон ли е родена?

— Баща й беше адвокат там.

— Да се върнем сега на въпроса за ключовете. Кой друг освен нея има ключове?

— Секретарката ми, госпожица Бланш.

— А фамилията й?

Мегре си водеше записки в черния тефтер.

— Бланш Ламот. Трябва да е на… чакайте малко… на четирийсет и една… не, на четирийсет и две години.

— Отдавна ли я познавате?

— Започна да работи при мен като машинописка, едва навършила седемнайсет години и току-що завършила училището Пижие.

— И тя ли е от Ла Рош?

— От едно село в околностите. Баща й беше месар.

— Хубава ли е?

Поен като че се замисли, все едно че никога не си бе задавал този въпрос.

— Не, не би могло да се каже.

— Била ли е влюбена във вас?

Мегре се усмихна, като видя министъра да се изчервява.

— Как разбрахте? Да речем, че е влюбена по свой начин. Не мисля, че в живота й някога е имало мъж.

— Ревнува ли ви от жена ви?

— Не в обичайния смисъл на думата. Предполагам, че ревнува от онова, което смята за своя територия.

— Тоест, че в канцеларията тя е тази, която се грижи за вас, нали?

Макар че Поен имаше дълъг житейски опит, той се изненада от факта, че Мегре открива толкова обичайни истини.

— Вие ми казахте, че тя е била във вашата канцелария, когато са ви съобщили за появата на Пикмал. Вие сте й казали да излезе. Когато я повикахте отново, още ли държахте доклада в ръка?

— Да, струва ми се… Обаче ви уверявам…

— Разберете, господин министър, че не обвинявам никого, не подозирам никого. И аз като вас просто се опитвам да си изясня нещата. Някой друг има ли ключове за този апартамент?

— Дъщеря ми също има.

— На каква възраст е?

— Ан-Мари ли? На двайсет и четири.

— Омъжена ли е?

— Трябва или, по-точно, трябваше да се омъжи идния месец. Обаче при тази буря, която се задава, вече не знам. Позната ли ви е фамилията Курмон?

— Само по име.

Докато фамилията Малтер беше известна в областта на политиката, фамилията Курмон бе не по-малко известна в дипломацията, най-малкото от три поколения насам. Робер Курмон, който притежаваше къща на улица „Дьо ла Фезандери“ и беше един от последните французи, носещи монокъл, в продължение на трийсет години бе посланик ту в Токио, ту в Лондон, и беше член на Института.

— За сина ли?

— Да, за Ален Курмон. На трийсет и две години вече е бил аташе в три-четири посолства, а сега е шеф на една важна служба в Министерството на външните работи. Вече е назначен на работа в Буенос Айрес и ще трябва да замине за там три седмици след сватбата си. Сега разбирате, че положението е още по-трагично, отколкото изглежда. Скандал като този, който ме очаква утре или вдругиден…

— Дъщеря ви често ли е идвала тук?

— Не, откакто официално живеем в хотела на министерството.

— Това никога ли не й се е случвало?

— Предпочитам да ви кажа всичко, комисар. В противен случай нямаше да има смисъл да ви викам. Ан-Мари завърши средно образование, а после получи и диплома за висше по философия. Тя не е точно от онези жени, които наричат учени, обаче не прилича и на младите момичета от едно време. Веднъж, преди около един месец, намерих тук цигарен фас. Госпожица Бланш не пуши, жена ми — също. Попитах Ан-Мари и тя си призна, че понякога идват двамата с Ален тук, в този апартамент. Изобщо не се опитах да разбера нещо повече. Спомням си думите, които ми каза тогава, без да се изчервява, като ме гледаше право в очите: „Трябва да бъдеш реалист, татко. Аз съм на двайсет и четири години, а той е на трийсет и две.“

— Вие имате ли деца, Мегре?

Комисарят поклати глава.

— Предполагам, че днес няма фасове от цигари?

— Не.

След като трябваше да отговаря само на въпросите, Поен вече не беше толкова смазан. Точно като болния, който отговаря на въпросите на лекаря и знае, че в края на краищата той ще му предпише някакво лекарство. А може би Мегре нарочно протакаше тази история с ключовете?

— Още някой друг?

— Шефът на кабинета ми.

— Кой е той?

— Казва се Жак Фльори.

— Отдавна ли го познавате?

— Бяхме заедно в лицея, а после и в университета.

— И той ли е от Ванде?

— Не, той е от Ниор. Не е толкова далече. Горе-долу на моята възраст е.

— Адвокат ли е?

— Не, никога не е бил в адвокатството.

— Защо?

— Той е доста странен човек. Родителите му бяха богати. Когато беше млад, нямаше никакво желание да работи редовно. На всеки шест месеца се запалваше по нещо ново. Известно време например си беше решил да се занимава с корабни съоръжения и по онова време имаше няколко кораба. После се зае с някакво предприятие в колониите, но то не беше успешно. След това го загубих от поглед. След като ме избраха за депутат, го срещах от време на време в Париж.

— Разорен ли беше?

— Да, напълно. Той винаги е изглеждал много добре. Никога не е преставал да изглежда добре, нито да бъде безкрайно симпатичен. Това е самият образ на симпатичния неудачник.

— Той ли ви помоли да му помогнете?

— Общо взето, да. Но това няма никакво значение. Малко преди да стана министър, по една случайност започнах да го срещам по-често. Така че, когато се появи нуждата от началник на кабинета ми, той беше насреща ми, на разположение.

Поен смръщи дебелите си вежди.

— Трябва да ви обясня нещо в тази връзка. Вие сигурно не си представяте какво значи да станеш изведнъж министър. Вземете например моя случай. Аз съм адвокат. Разбира се, незначителен провинциален адвокат, но въпреки това имам познания по право. А ме назначиха в Министерството на строителството. И без никакъв преход, без никаква подготовка, станах шеф на министерство, в което гъмжи от компетентни висши служители и дори от толкова прославени хора като покойния Калам например. Постъпих като останалите. Придадох си уверен вид. Преструвах се, че знам всичко. Но въпреки това чувствах край себе си ирония или враждебност. Забелязвах освен това, че имаше много интриги, от които не разбирах абсолютно нищо. Дори в самото министерство си оставам чужд човек, понеже и там съм сред хора, които отдавна са в течение на всички тайни на политиката. При това положение да имам до себе си човек като Фльори, пред когото мога да се отпусна…

— Да, разбирам ви. Когато сте го избрали за началник на своя кабинет, той вече имаше ли връзки в политиката?

— Само обикновени запознанства, каквито човек завързва по баровете и ресторантите.

— Женен ли е?

— Беше женен, а вероятно продължава да бъде, защото не мисля, че се е развел. Има две деца, но с жена му не живеят вече заедно. Има поне още една постоянна връзка в Париж, а може би дори две, понеже има склонността сам да си затруднява живота.

— Сигурен ли сте, че той не е знаел, че докладът „Калам“ е у вас?

— Той дори не видя Пикмал, когато дойде в министерството. Не съм му казвал нито дума за това.

— А в какви отношения са Фльори и госпожица Бланш?

— На пръв поглед са сърдечни. Но всъщност госпожица Бланш не може да го понася, понеже има буржоазни разбирания, а любовният живот на Фльори я дразни и шокира. Виждате, че не стигаме доникъде.

— Сигурен ли сте, че жена ви не подозира за присъствието ви тук, в този апартамент?

— Тази вечер тя забеляза, че съм разтревожен. Искаше да използвам случая, че поне тази вечер нямам важни ангажименти, и да си легна по-рано. Но аз й казах, че имам събрание…

— А тя повярва ли ви?

— Не знам.

— Имате ли навика да я лъжете?

— Не.

Беше почти полунощ. Този път министърът напълни малките чашки без столчета. Запъти се с въздишка към етажерката и си избра една извита лула със сребърен пръстен.

Телефонът иззвъня, сякаш за да потвърди предчувствието на Мегре. Поен погледна към Мегре, като че за да му поиска разрешение да се обади.

— Сигурно е жена ви. Все едно, ще трябва да й разкажете всичко, като се върнете вкъщи.

Министърът вдигна слушалката.

— Ало! Да… Аз съм…

Вече имаше вид на виновен.

— Не… Има един човек тук, при мен… Трябваше да обсъдим един важен въпрос… Ще ти разкажа после… Не знам… Няма да се бавя много… Много добре… Уверявам те, че се чувствам много добре… Какво казваш?… От президентството ли?… Той иска… Добре… Ще видя… Да… Веднага ще го направя… Доскоро…

С изпотено чело, той отново погледна към Мегре като човек, който вече не знае на кой господ да се моли.

— Обаждали са се три пъти от президентството… Министър-председателят казал да ми предадат да му се обадя по което и да било време…

Той избърса изпотеното си чело. Забрави дори да запали лулата си.

— Какво да правя сега?

— Да му се обадите, предполагам. Така или иначе, утре ще трябва да му признаете, че докладът вече не е у вас. А нямаме никакъв шанс да го намерим само за една нощ.

Поен направи нещо комично, което показваше колко голямо бе объркването му, а едновременно с това инстинктивното доверие на някои хора в силата на полицията. Той каза почти машинално:

— Мислите ли?

А после се отпусна тежко на стола и набра един номер, който очевидно знаеше наизуст.

— Ало! Обаждам се от Министерството на строителството… Бих искал да говоря с министър-председателя… Извинете, госпожо… Поен се обажда… Струва ми се, че вашият съпруг очаква да му се обадя… Да… Да, ще почакам…

Той изпи чашата си на един дъх, вперил поглед в едно от копчетата на сакото на Мегре.

— Да, драги министър-председател… Извинете ме за това, че не ви се обадих по-рано… По-добре съм, да… Не беше нищо особено… Може би от умора, да… А освен това… Исках да ви кажа…

Мегре чуваше как в апарата отеква глас, в който нямаше нищо успокояващо. А Поен беше заприличал на дете, на което се карат и което безуспешно се опитва да се оправдае.

— Да… Зная… Повярвайте ми…

Най-сетне го оставиха да говори и той се опитваше да намери подходящите думи.

— Разбирате ли, случи се нещо… най-невероятно… Какво казвате?… Става дума за доклада, да… Бях го донесъл вчера тук, в личния си апартамент… Да, на булевард „Пастьор“…

Само ако можеше да го оставят да разкаже историята така, както той искаше! Обаче все го прекъсваха. И така го объркваха.

— Ама, разбира се… Имам навик да идвам да работя тук, когато… Какво казвате? Да, в момента се намирам в него… Ама не, жена ми изобщо не знаеше, в противен случай щеше да ми предаде вашето съобщение… Не! Докладът „Калам“ вече не е у мен… Точно това се опитвам да ви кажа още от самото начало… Бях го оставил тук, понеже си мислех, че ще бъде на по-сигурно място, отколкото в министерството. Обаче когато дойдох тук да си го взема днес следобед, след като се видяхме с вас…

Мегре отвърна поглед, като видя как две сълзи от яд или от унижение бликнаха изпод плътните му клепачи.

— Да, направих си труда добре да потърся… Не! Разбира се, че не съм го направил…

И като постави ръка върху слушалката, той прошепна на Мегре:

— Пита ме дали съм предупредил полицията…

Сега той само слушаше примирено, като промърморваше от време на време:

— Да… да… Разбирам…

Цялото му лице бе плувнало в пот. Мегре се изкушаваше да отиде да отвори прозореца.

— Кълна ви се, драги министър-председател…

Горното осветление не беше запалено. Двамата мъже и отсамната част на бюрото бяха осветени само от една лампа със зелен абажур. Заради това останалата част от помещението тънеше в полумрак. От време на време се дочуваше как някое такси изсвирва сред мъглата на булевард „Пастьор“, а по-рядко прозвучаваше свирката на преминаващ влак.

Снимката на бащата на стената беше на около шейсет и пет годишен мъж. Вероятно е била правена преди десетина години, ако се съдеше по възрастта на Поен. А на фотографията на майката беше снимана жена едва на около трийсет години, с рокля и прическа от началото на века. Оттук Мегре си направи извода, че както и собствената му майка, госпожа Поен е починала, когато синът й е бил невръстно дете.

Имаше няколко възможности, за които той още не беше споменавал на министъра, и сега, без да ще, те започнаха да се въртят в главата му. Заради телефонното обаждане, на което бе станал неволен свидетел, той си мислеше за Малтер, министър-председателя, който беше едновременно с това министър на вътрешните работи и поради този факт имаше власт над националната сигурност.

Ако предположеше, че Малтер е подушил за посещението на Пикмал на булевард „Сен Жермен“ и е наредил да наблюдават Огюст Поен… Или дори, че след разговора, който е имал с него…

Можеше да се предположи всичко — както, че той може да е решил да вземе документа, за да го унищожи, както и за да го запази като коз в ръцете си.

В този случай често употребяваният журналистически израз беше съвършено точен. Докладът „Калам“ беше истинска бомба, която предоставяше на своя притежател нечувани възможности.

— Да, драги министър-председател… Никаква полиция, разбира се…

Но онзи, изглежда, обсипваше Поен с въпроси, заради които губеше почва под краката си. Погледът му призоваваше Мегре на помощ, но изобщо не бе възможно да му се помогне. Той вече започваше да се огъва.

— Лицето, което се намира в моя кабинет, не е тук в качеството на…

При това беше силен човек — и физически, и душевно. Мегре също се смяташе за силен човек. Но въпреки това навремето и той се бе огънал, след като също беше попаднал между колелцата на един не чак толкова могъщ механизъм. Много добре си спомняше, че най-много го бе съкрушавало именно чувството, че се е сблъскал с някаква безименна сила, без лице, която не може да бъде уловена. И цял живот щеше да си спомня за това. Както и че тази сила за всички бе Силата с главна буква, ПРАВОТО.

Поен издаде и последната тайна.

— Това е комисарят Мегре… Помолих го да дойде като частно лице… Сигурен съм, че той…

Отново го прекъснаха. Телефонната слушалка почна да вибрира.

— Не, никаква следа… Никой… Не, жена ми също не знае… Нито секретарката ми… Кълна ви се, господин министър-председател…

Вече беше забравил традиционното си обръщение — „драги министър-председател“. Продължи със смирен тон.

— Да… Още в девет часа… Обещавам ви… Искате ли да говорите с него?… Една секунда…

Той погледна Мегре засрамено.

— Министър-председателят иска…

Мегре вече бе грабнал слушалката.

— Слушам ви, господин министър-председател.

— Научавам, че колегата ми от Министерството на строителството вече ви е запознал с неприятната случка?

— Да, господин министър-председател.

— Няма защо да ви повтарям, че този въпрос трябва да остане строго секретен. Следователно не става дума за започване на обикновено следствие. Националната сигурност също няма да бъде уведомена.

— Разбрано, господин министър-председател.

— Разбира се, ако вие лично и без каквито и да било официални действия, без да е видно, че се занимавате с този случай, откриете каквото и да било, свързано с доклада „Калам“, вие ще ми…

Той веднага се овладя. Не искаше лично да бъде замесен в този случай.

— … Ще предупредите моя колега Поен.

— Да, господин министър-председател.

— Това е.

Мегре понечи да подаде слушалката на министъра, обаче от другата страна на жицата вече бяха затворили.

— Извинете ме, Мегре. Той ме принуди да заговоря за вас. Хората казват, че е бил прочут адвокат по углавни дела, преди да влезе в политиката, и изобщо не се учудвам на това. Съжалявам, че ви поставих в такова положение…

— Утре ще се видите ли с него?

— Да, в девет часа. Той не иска останалите членове на кабинета да бъдат запознати със случая. Най-много се безпокои да не би Пикмал да проговори или вече да е направил това. Той е единственият освен нас тримата, който знае, че документът е бил намерен.

— Ще се опитам да разбера що за човек е той.

— Но без да се издавате, нали?

— Само ви предупреждавам съвсем честно, че съм длъжен да съобщя за това на моя началник. Няма нужда да навлизам в подробности и, следователно, да споменавам за доклада „Калам“. Въпреки това той трябва да знае, че работя за вас. Ако ставаше дума само за мен, бих могъл да се занимавам с този случай извън служебните си задължения. Но вероятно ще имам нужда от някои свои сътрудници…

— Те ще знаят ли?

— Те няма да знаят нищо за доклада, обещавам ви.

— Бях готов да му подам оставката си, но той ме изпревари. Каза ми, че дори не може да ме свали от поста ми в кабинета, понеже това ще означава или да бъде разкрита истината, или най-малкото да започнат да я подозират онези, които са следили последните политически събития. Отсега нататък аз се превръщам в черната овца, а колегите ми…

— Сигурен ли сте, че докладът, който е бил в ръцете ви, наистина е копие от доклада на Калам?

Поен вдигна изненадано глава.

— Мислите, че може да е бил фалшив?

— Аз не мисля нищо. Само продължавам да разглеждам всички хипотези. Като са ви предоставили доклада „Калам“, независимо дали е истински или фалшив, и като са направили така, че той да изчезне след това, автоматически са подкопали вашето влияние, както и влиянието на цялото правителство. Понеже ще ви обвинят в това, че сте го унищожили.

— В такъв случай още утре ще имаме новини за него.

— Не е задължително да стане толкова бързо. Бих искал да знам къде и при какви обстоятелства е бил намерен докладът.

— Смятате, че това може да се направи, без да се разчуе?

— Ще се опитам. Господин министър, надявам се, че сте ми казали всичко? Позволявам си да обърна внимание на това, защото при сегашните обстоятелства е много важно…

— Да, знам. Само още една подробност, за която не съм споменавал досега. В началото ви споменах за Артюр Нику. Навремето, когато го срещнах за първи път на някаква вечеря, бях обикновен депутат и изобщо не ми идваше наум, че един ден ще оглавявам Министерството на строителството. Знаех, че е един от членовете на фирмата „Нику и Совгрен“, предприемачите от улица „Дьо ла Репюблик“. Артюр Нику не се държеше като предприемач, а като светски човек. Противно на това, което човек би могъл да предположи, той не отговаря на образа на новобогаташ, нито на банкер. Той е образован, а освен това умее да се държи в обществото. Посещава най-добрите ресторанти в Париж, винаги заобиколен от красиви жени, особено от театрални и киноактриси.

Струва ми се, че всички значителни личности в литературата, изкуството и политиката са били поканени поне веднъж на неговите неделни празненства в Самоа. Срещал съм там мнозина от моите колеги от Камарата, директори на вестници и учени — с други думи, хора, за чиято почтеност съм готов да гарантирам.

В своята къща в провинцията самият Нику създаваше впечатлението на човек, за когото нищо няма по-голямо значение от това да предостави на гостите си най-изисканото и най-рядкото угощение в изтънчена обстановка. Жена ми никак не го харесваше.

Ходили сме там може би пет-шест пъти, но никога не сме били само ние, никога не сме се виждали с него в интимна обстановка. В някои недели гостите за обяд бяха дори трийсетина. Седяхме на малки масички, а после се събирахме в библиотеката или около басейна.

Не съм ви споменавал досега, че веднъж, преди две години, ако не се лъжа, дъщеря ми получи на Коледа мъничка златна химикалка със своите инициали, придружена от визитна картичка на Артюр Нику.

Замалко да я накарам да върне подаръка. Не си спомням вече на кого от колегите си съм споменал за това, но определено бях много ядосан. Той ми каза обаче, че този жест на Нику няма никакво значение, че той просто има такава мания, всяка година по празниците да изпраща някакъв сувенир на жените или на дъщерите на своите гости. Тази година е подарявал химикалки и сигурно ги е поръчвал с дузини. Друга година са били пудриери, пак от злато, понеже, изглежда, много обича златото.

Дъщеря ми запази тази химикалка. Струва ми се дори, че и до днес продължава да си служи с нея.

Ако утре, когато историята с доклада „Калам“ излезе в печата, някой напише в някой вестник, че дъщерята на Огюст Поен е получила и приела…

Мегре кимна с глава. Той не омаловажаваше значението на подобна подробност.

— Нещо друго? Да ви е давал пари назаем?

Поен се изчерви до корена на косите си. Мегре разбираше причината. Не защото имаше нещо, за което да се обвинява, а защото отсега нататък всеки щеше да има право да му задава точно този въпрос.

— Не, никога! Кълна ви се…

— Вярвам ви. Притежавате ли акции от предприятието „Нику и Совгрен“?

Министърът отговори отрицателно, с горчива усмивка.

— Още утре ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Мегре. — Сигурно си давате сметка, че аз зная по-малко от вас и, доколкото е възможно, не поддържам връзки с политическите среди. Както вече ви казах, съмнявам се, че ще можем да намерим доклада преди онзи, у когото се намира сега, да си е послужил с него.

Лично вие щяхте ли да го унищожите, за да спасите онези ваши колеги, които са компрометирани от него?

— Не, със сигурност нямаше да го направя.

— Дори ако шефът на вашата партия бе поискал това от вас?

— Дори ако председателят на Министерския съвет ми беше казал да го направя.

— Бях почти сигурен в това. Извинете ме, че ви зададох този въпрос. Сега ще се разделя с вас, господин министър.

Двамата мъже се изправиха и Поен му подаде едрата си космата ръка.

— Не, аз ви се извинявам за това, че ви забърквам в цялата тази история. Чувствах се толкова обезкуражен и объркан…

След като бе предал съдбата си в ръцете на друг човек, очевидно му бе олекнало. Вече почна да говори с обичайния си глас, запали горното осветление и отвори вратата.

— Не можете да идвате при мен в министерството. Всички ще започнат да си задават въпроси, защото сте прекалено известен. Не можете и да ми се обаждате по телефона, понеже се боя от подслушвателните устройства, както вече ви казах. Този апартамент не е тайна за никого. Тогава по какъв начин ще се свързваме?

— Ще намеря начин да ви се обадя, когато това стане необходимо. Можете винаги да се обаждате у дома вечер, от телефонна кабина, както направихте днес. Ако ме няма вкъщи, можете да оставяте съобщение на жена ми.

И на двамата едновременно им дойде наум една и съща мисъл. И двамата не можаха да сдържат усмивката си. Застанали така пред вратата, те приличаха на конспиратори.

— Лека нощ, господин министър.

— Благодаря ви, Мегре. Лека нощ.

Комисарят не си направи труда да почака асансьора да се качи. Слезе четирите етажа, помоли да му отворят входната врата и се озова отново сред уличната мъгла, станала вече по-гъста и по-студена. За да има шанс да си намери такси, трябваше да върви чак до булевард „Монпарнас“. Зави надясно, захапал лула, пъхнал ръце в джобовете. След като бе изминал двайсетина метра, два големи фара се запалиха точно пред него. Едновременно с това се чу шум от запалването на автомобилен мотор.

Мъглата му пречеше да прецени точно разстоянието. За миг на Мегре му се стори, че леката кола, която бе вече в движение, идва право към него. Но тя само премина покрай него, след като го обгърна за няколко секунди с разсеяната си светлина.

Той нямаше време да вдигне ръка, за да скрие лицето си. Струваше му се впрочем, че това щеше да бъде безполезно.

По всяка вероятност някой се бе опитал да разбере кой е бил тази вечер толкова дълго на гости в апартамента на министъра. Това си личеше по осветените прозорци там горе.

Мегре вдигна рамене и продължи пътя си. Срещна само двама души, които вървяха бавно, хванати под ръка, плътно долепени един до друг. Замалко да го съборят на земята.

Най-сетне успя да хване такси. В дома му, на булевард „Ришар Льоноар“, още светеше. Извади ключа си, както винаги. И също както винаги, жена му отвори, преди още да е намерил ключалката. Беше по нощница, боса, а очите й бяха подути от сън. Веднага се върна във вдлъбнатината на леглото, откъдето току-що се беше вдигнала.

— Колко е часът? — попита го тя отнесено.

— Един и десет.

Той се усмихна при мисълта, че в един друг апартамент, по-разкошен, но бездушен, друга двойка преживява горе-долу същите мигове.

Поен и жена му не се чувстваха у дома си. Това не беше нито тяхната стая, нито тяхното легло. Те бяха чужди хора в тази огромна официална сграда, в която живееха сега и която сигурно им се струваше пълна е клопки.

— Какво искаше от теб?

— Честно казано, не знам точно какво.

Беше само наполовина будна. Докато той се събличаше, тя се опитваше да се събуди напълно.

— Разбра ли защо искаше да се види с теб?

— Най-вероятно просто за да ми поиска съвет.

Не искаше да употребява думата „подкрепа“, която щеше да бъде по-точна. Беше много странно. Струваше му се, че ако тук, сред едва ли не осезаемата семейна атмосфера на своя апартамент, той бе произнесъл думите доклада „Калам“, щеше да избухне в смях.

Но половин час по-рано, на булевард „Пастьор“, тези думи имаха драматичен оттенък. Един министър в безизходно положение ги бе произнесъл преди това с ужас. Един министър-председател се бе обезпокоил, за да заговори за това като за най-важен държавен проблем.

Ставаше дума за трийсетина листа хартия, които се бяха подмятали години наред на някой таван или някъде другаде, без някой да им обърне внимание. А един пазач изведнъж ги бе открил, може би случайно.

— За какво си мислиш?

— За някой си Пикмал.

— Кой е той?

— И аз не знам точно.

Беше вярно, че си мислеше за Пикмал или, по-скоро, повтаряше си двете срички на фамилията му и те му се струваха смешни.

— Приятни сънища.

— И на теб приятни сънища. Знаеш ли, събуди ме утре в седем часа.

— Защо толкова рано?

— Трябва да се обадя по телефона.

Госпожа Мегре вече беше протегнала ръка, за да угаси лампата, понеже копчето й беше от нейната страна на леглото.