Айзък Азимов
Пътят на марсианците (9)

9.

Някои от мъжете имаха проблеми с кабелите. Трябваше да бъдат поставени прецизно — геометрията им трябваше да бъде почти съвършена, за да може магнитното поле да постигне максимална сила. В космоса или дори във въздуха това нямаше да има значение. Кабелите щяха да се подредят автоматично, щом потечеше токът.

Тук беше друго. В повърхността на планетоида трябваше да се издълбае легло, в което да бъде поставен кабелът. Ако беше изкривен с няколко минути от дъгата в изчислената посока, целият планетоид щеше да бъде подложен на усукващ момент и в резултат щеше да бъде загубена енергия, която не можеше да се спести. После щеше да се наложи да правят нови легла, да местят кабелите и да ги замразяват в новото положение.

Хората се бъхтеха уморено.

И тогава до тях достигна командата:

— Всички ръце на двигателите!

Не можеше да се каже, че боклукчиите са от тези, които се подчиняват безпрекословно на дисциплината. Те бяха мърмореща, ръмжаща и роптаеща група, която започна да разглобява двигателите на корабите, останали досега непокътнати, да ги пренася в опашната част на планетоида, да ги заравя там в съответното положение и да прокарва проводниците по повърхността.

Изминаха почти двайсет и четири часа преди някой да погледне към небето и да каже: „По дяволите!“, а сетне и нещо по-нецензурно.

Съседът му вдигна поглед и възкликна:

— Мътните ме взели!

Щом те забелязаха, видяха го всички. Това стана най-удивителният факт във Вселената.

— Вижте „Сянката“!

Тя се простираше в небето като инфектирана рана. Мъжете я поглеждаха, откриваха, че е удвоила размера си и се чудеха защо не са го забелязали по-рано.

Работата напълно спря. Хората се скупчиха покрай Тед Лонг.

— Не можем да тръгнем — заяви той. — Нямаме гориво да се върнем до Марс, а нямаме и съоръжения да уловим друг планетоид. Така че трябва да останем. Сега „Сянката“ пълзи към нас, защото нашето взривяване я е изкарало от орбита. Трябва да променим това, като продължим да взривяваме. Тъй като повече не можем да взривяваме предния край, без да изложим на опасност кораба, който строим, дайте да опитаме другия край.

Те се върнаха към работата по двигателите с бясна енергия, която получаваше нов тласък на всеки половин час, щом „Сянката“ се издигнеше отново над хоризонта, по-голяма и по-заплашителна отпреди.

Лонг не беше уверен, че ще стане. Дори двигателите да реагираха на далечния пулт за управление и притокът на вода — който зависеше от отворения директно в леденото тяло на планетоида резервоар, с вградени топлоизлъчватели, които изхвърляха изтласкваща течност директно в двигателните клетки — да беше адекватен, все пак не беше сигурно, че тялото на планетоида без обвивката на магнитните кабели ще остане цяло под невероятно разрушителните удари.

— Готови! — чу се сигналът в слушалката на Лонг.

— Готови! — извика Лонг и отпусна контакта. Вибрацията около него се усилваше. Звездното поле на видеоекрана трепереше.

Отзад се виждаше далечна блестяща пяна от бързо движещи се ледени кристали.

— Изпарява се! — извика някой.

Продължаваше да се изпарява. Лонг не смееше да спре. В продължение на шест часа „Сянката“ се изпаряваше, съскаше, клокочеше и димеше в космоса — тялото на планетоида се превръщаше в пара и изчезваше.

„Сянката“ се приближаваше, а хората не правеха нищо друго, освен да гледат планината в небето, която превъзхождаше самия Сатурн по зрелищност. Всяка нейна вдлъбнатина и долина представляваше ясен белег на лицето й. Но когато мина през орбитата на планетоида, тя пресече на цял километър зад тогавашното му положение.

Парният реактивен двигател угасна.

Лонг се наведе на мястото си и скри очи. Не беше ял от два дни. И сега, обаче, не можеше да яде. Никой друг планетоид не беше достатъчно близо до тях, за да им попречи, дори ако започнеше да се приближава в същия момент.

Обратно на повърхността на планетоида, Суенсън каза:

— През цялото време, докато гледах как се спуска онази проклета скала, непрекъснато си казвах: „Това не може да се случи. Не можем да позволим да се случи.“

— По дяволите — рече Риос, — всички бяхме нервни. Видя ли Джим Дейвис? Беше позеленял. Самият аз бях малко нервен.

— Не е в това проблемът. Знаеш, че това не беше просто… умиране. Мислех си — знам, че е смешно, но какво да направя? — мислех си, че Дора ме предупреждаваше, че ще се убия и че никога нямаше да допусне да чуя последната част на историята. Не е ли чудесно отношение в подобен момент?

— Слушай — каза Риос, — искаше да се ожениш и се ожени. Защо идваш при мен с проблемите си?