Айзък Азимов
Пътят на марсианците (2)

2.

Докато влизаше в пилотската кабина, погледът на Риос попадна върху проблясването на радиосигнала. За миг дланите му се изпотиха, когато му се стори, че това е пиукането на радара, но всъщност се обаждаше само чувството му за вина. Теоретично не трябваше да напуска пилотската кабина, докато е на вахта, макар че всички боклукчии го правеха. И все пак това си беше обичайният кошмар — че находката е станала точно през онези пет минути, докато е отскочил за едно бързо кафе, защото му се е струвало, че космосът е чист. А че кошмарът е задължителен, също беше добре известно.

Риос включи мултискенера. Беше разхищение на енергия, но докато мислеше за това, можеше и да се увери.

Космосът беше чист, като се изключеше далечното ехо от съседните кораби по линията на почистване.

Той включи радиото и русата, дългоноса глава на Ричард Суенсън, копилот на следващия кораб по посока на Марс, го изпълни.

— Хей, Марио — рече Суенсън.

— Здрасти. Какво ново?

До следващите думи на Суенсън измина кратка пауза, тъй като скоростта на електромагнитното излъчване не е безгранична.

— Да знаеш какъв ден имах!

— Случило ли се е нещо? — попита Риос.

— Имах находка.

— Ами, добре.

— Така щеше да е, ако я бях хванал — мрачно добави Суенсън.

— Какво стана?

— По дяволите, тръгнах в погрешна посока.

Риос разбираше прекалено добре, за да се засмее.

— Как се случи? — попита той.

— Не беше по моя вина. Проблемът бе, че резервоарът се движеше извън еклиптиката. Можеш ли да си представиш толкова глупав пилот, че да не е в състояние да изпълни прилично маневрата по откачането? Откъде можех да зная? Получих разстоянието на резервоара и го оставих да се движи така. Просто приех, че орбитата му е в обичайната траектория. Ти не би ли постъпил така? Тръгнах, както ми се струваше, по добра линия на пресичане и едва след пет минути забелязах, че разстоянието все още се увеличава. Радарът започна да пиука. Тъй че после взех ъгловите проекции на онова нещо и вече беше прекалено късно да го настигна.

— Дали някой от другите момчета не го е хванал?

— Не. То е извън еклиптиката и ще продължава да се движи завинаги. Не това ме тревожи толкова. Беше само вътрешен резервоар. Но не искам да ти казвам колко тона инерция загубих, докато набирах скорост и после се връщах в станцията. Трябваше да чуеш Канют.

Канют беше брат и партньор на Ричард Суенсън.

— Бил е бесен, а? — рече Риос.

— Бесен ли? Щеше да ме убие! Но пък вече от пет месеца сме навън и става малко мъчително. Нали знаеш.

— Зная.

— Как я караш, Марио?

Риос изсумтя.

— Не много добре това пътуване. Два резервоара за последните две седмици и трябваше да преследвам всеки един от тях по шест часа.

— Големи ли са?

— Шегуваш ли се? Бих могъл да ги отнеса до Фобос на ръце. Това е най-лошото пътуване през живота ми.

— Още колко време ще останеш?

— Що се отнася до мен, можем да си тръгнем още утре. Навън сме само от два месеца, а се получи така, че непрекъснато се заяждам с Лонг.

Последва пауза, която надхвърли електромагнитното закъснение.

— Във всеки случай, какво иска той? Имам предвид Лонг — попита Суенсън.

Риос погледна през рамо. Чуваше мекото, пращящо мърморене на видеото в кабината.

— Не мога да го разбера. Около седмица след началото на пътуването ме попита: „Марио, защо си боклукчия?“. Аз просто го погледнах и му отвърнах: „За да преживявам. Ти защо мислиш?“. Искам да кажа, що за въпрос, но дяволите, е това? Защо някой изобщо е боклукчия?

„Както и да е — казва той. — Не е това, Марио.“ Той ми казва на мен, представи си. „Ти си боклукчия, защото това е част от пътя на марсианците“ — заяви ми той.

А какво е имал предвид? — попита Суенсън.

Риос сви рамене.

— Изобщо не го попитах. В момента си седи там и слуша ултрамикровълните от Земята. Слуша някакъв си земянин на име Хайлдър.

— Хайлдър ли? Земния политик, члена на Събранието или нещо подобно, нали?

— Точно така. Поне мисля, че е така. Лонг винаги прави подобни неща. Донесъл е със себе си около седем килограма книги, всичките за Земята. Чисто и просто излишна тежест, нали разбираш?

— Е, той ти е партньор. И като говорим за партньори, струва ми се, че трябва да се връщам обратно на работа. Ако пропусна някоя друга находка, ще се лее кръв.

Той изчезна и Риос се облегна назад. Погледна равната, зелена линия на пулсовия скенер. После провери за миг мултискенера. Космосът все още беше чист.

Почувства се малко по-добре. Лошият период винаги е по-лош, ако боклукчиите навсякъде покрай теб прибират резервоар след резервоар, ако резервоарите се спускат по спирала към заводите за преработване на отпадъци на Фобос, маркирани с клеймото на всеки друг, освен с твоето. Освен това беше успял да се избави и от част от яда си към Лонг.

Грешка беше да работи в екип с Лонг. Винаги беше грешка да работиш в екип с новаци. Мислеха си, че копнееш да разговаряш, особено Лонг, с вечните му теории за Марс и огромната му нова роля в човешкия прогрес. Точно така го беше казал Човешкия Прогрес; Пътят на Марсианците; Новото Градивно Малцинство. А през цялото време Риос копнееше не за разговор, а за находка, за няколко резервоара, които да може да нарече свои.

В това всъщност нямаше никакъв избор. Лонг бе доста известен на Марс и печелеше добре като минен инженер. Беше приятел на комисар Санков и вече бе участвал в една-две кратки боклукчийски мисии. Не можеш да отхвърлиш някого просто така, без да го изпиташ, въпреки че изглеждаше странно. Защо му е на един минен инженер със спокойна служба и добри пари да се цапа в космоса?

Риос изобщо не зададе на Лонг този въпрос. Партньорите-боклукчии са принудени да бъдат в толкова тясна близост помежду си, че любопитството е желателно, а понякога дори и необходимо. Но Лонг говореше толкова много, че сам отговори на въпроса:

— Трябваше да дойда тук, Марио — каза той. — Бъдещето на Марс не е в мините — то е в космоса.

Риос се чудеше какво би се получило, ако опита да пътува сам. Всички твърдяха, че е невъзможно. Даже като се приспаднеха изпуснатите възможности, когато трябва да оставиш вахтата, за да поспиш или да се погрижиш за други неща, беше добре известно, че сам в космоса човек би изпаднал в непоносима депресия за сравнително кратко време.

Взимането на партньор на борда правеше възможно шестмесечно пътуване. Постоянният екипаж би бил по-добро решение, но никой боклукчия не би могъл да спечели с кораб, достатъчно голям, за да побере такъв. Парите щяха да отидат само за задвижването му!

Дори и двама не намираха пътуването в космоса за особено забавно. Обикновено трябваше да сменяш партньорите всеки път и с някои от тях можеше да останеш за повече време, отколкото с други. Виж Ричард и Канют Суенсън. Работеха в екип на всеки пет-шест пътувания, защото бяха братя. И все пак, винаги, когато го правеха, след първата седмица напрежението и враждебността непрекъснато нарастваха.

А, добре. Космосът беше чист. Риос би се почувствал мъничко по-добре, ако се върнеше в кабината и загладеше донякъде кавгата с Лонг. Можеше също да покаже, че е стар космически вълк, който приема раздразненията на космоса, когато се случват.

Той стана и направи трите стъпки, необходими, за да стигне до късия, тесен коридор, който свързваше двете помещения на космическия кораб.