Анатолий Алексин
Третият от пети ред (6)

6

Уличката, на която някога се учеха Володя и Ваня, мъчно можеше да се познае. Новите жилищни блокове наперено поглеждаха към ниските стари сгради. Струваше ми се, че съм дошла в семейство, което някога ми е било много близко, с което не съм се виждала десетки години и в което всичко се е изменило: децата са пораснали, вече има внуци, и само най-старите членове на семейството напомнят за миналото. Но тъкмо те ми бяха особено скъпи…

Такъв стар член на семейството ми се стори Ваньовият дом, който беше точно срещу училището, от другата страна на улицата. За щастие той се беше запазил. На връщане от училище край него минаваха деца. Момчетата, както във всички времена, проявяваха доблест и остроумие, а момичетата се правеха, че не забелязват това.

Белови живееха на първия етаж. Добре помнех това.

Заедно с мене в главния вход влезе едно момиче и тръгна към същата квартира. То беше светлокосо, но по носа и лицето му също имаше лунички, белези на настъпващата пролет.

„Нима това е негова дъщеричка? — помислих си. — Да е на тринайсет-четиринайсет години. Напълно е възможно!“

— Ти не си ли Белова? — попитах аз.

— Белова ли?

Тя се разсмя. На нейните години момичетата се смеят от най-малко нещо… И какво именно ги разсмива — трудно е да отгатне човек.

— Белови се преместиха оттук. Много отдавна… Дори не ги помня.

— В друг град ли? — попитах аз, защото се боях от това.

— Не-е… Просто на друго място. — Тя отвори вратата със своя ключ. — Мама беше записала адреса им. Тя сега е на работа, но аз ще видя. Струва ми се, в тефтерчето го има.

Момичето беше делово и не твърде разговорчиво. То не взе да ме разпитва каква се падам на Белови и защо ги търся. Мълчаливо прелистваше тефтерчето, което беше на масичката до телефона. Каза на себе си:

— Ето го… Знаех си аз!

После преписа адреса. И ми го подаде.

Взех листчето… Момичето пак се засмя. Навярно от учудване.

— Благодаря ти — казах аз, като успях да зърна, че Белови живеят в района Филиите. — Благодаря!

Не излязох, а просто изтичах на улицата с адреса в ръка. Сега, когато знаех, че Ваня е в Москва, когато знаех къде живее, горях от нетърпение по-скоро, колкото може по-скоро да го видя…

Можех да пътувам с автобус или в метрото. Но взех такси. И по пътя почнах да разказвам на шофьора, че ето на̀, след толкова години съм намерила този прекрасен човек. Шофьорите на таксита по цели дни слушат чужди истории — и от това стават или равнодушни, привикнали към всичко на света, или възприемчиви и деликатни. Този веднага почна да си спомня подобни случаи и с всяко движение показваше, че много иска да ускори срещата ми с Ваня.

„Разбира се, в такова време Ваня може да е на работа — мислех си аз. — Но тогава старите са в къщи. И аз ще поседя с тях. Ще почакам. Ако, разбира се, са живи и здрави.“

Старите бяха живи.

Само срещата с хора, които не сме виждали много години, ни дава да разберем какво нещо е времето. Когато се срещаме всеки ден, ние не забелязваме, не чувстваме промените, които то, времето, слага по лицата, върху характерите, върху походката.

Старите Белови бяха вече наистина стари. Годините ги бяха прегърбили, бяха изсушили лицата им.

Като видях това, аз се погледнах в огледалото, което висеше до закачалката. Още повече че те не ме познаха веднага.

Ваньовият баща, както и тогава, взе да ме моли да сваля шлифера си.

— Ето че се събрахме с роднините — обясни ми Ваньовата майка. — С брата на Андрюша…

— Извинете, че не съм наминавала към вас толкова години… Ами Ваня как е? Къде е той?

Те ме заведоха в стаята.

В най-уютния кът стоеше същата маса, сякаш Ваня си беше все така ученик. А над нея висеше същата фотография, където той беше третият от пети ред. Висеше още една Ваньова фотография… Само програмата за уроците я нямаше: синът им все пак беше пораснал.

— Е, как е той? — отново попитах аз.

Ваньовата майка дойде до масата, дръпна чекмеджето и ми подаде едно малко листче. Хартията беше сива и грапава.

Там беше написано, че на 27 април 1945 година техният син, Иван Андреевич Белов, е загинал геройски в боевете за град Пенцлау.

Никога не бях чувала, че имало и такъв град…