Анатолий Алексин
Третият от пети ред (2)

2

Да, Володя се учеше в моя клас. Така се случи… Когато ме уговаряше да стана класна ръководителка именно на 6-и „В“, директорът ми каза:

— Не отказвайте! Това са предразсъдъци. Кой ще се усъмни във вашата обективност?

Съгласих се. И после три години поред доказвах тази обективност, която по думите на директора никой не можеше да сложи под съмнение. Някак незабелязано това се превърна в една от главните ми педагогически задачи. Много се стараех… Всички трябваше да видят, че съм строга, безкомпромисна и взискателна към своя син. Как Володя изтърпя това, сега не мога да си обясня.

Нито в една педагогическа книга не е казано какво трябва да прави учителят, ако право насреща му, на първия чин до прозореца, седи неговият син.

Володя седеше на първия чин, защото обичаше да седи на последния.

С примери от неговите именно съчинения обяснявах на целия клас какви граматически и смислови грешки са най-характерни. На дъската го държах много дълго и го наричах Кудрявцев, макар че другите деца наричах просто с малките им имена.

Излизаше, че все пак го отделях. В отрицателния смисъл…

Володя трябваше да отговаря по литература само блестящо. Но веднъж, като усетих, че се мъчи да налучква, аз зададох на сина си един коварен въпрос за нещо, което в училище не бяхме учили. Володя млъкна. А аз високо му съобщих или, по-точно казано, съобщих на целия клас:

— Двойка, Кудрявцев!…

Тогава именно Ваня Белов обяви гладната стачка.

— Винаги помни, че си мой син! — внушавах му аз. — Разбери ме правилно…

Той помнеше, разбираше и не се обиждаше. Но Ваня Белов не искаше да разбира! Той се втурваше в моя план за взаимоотношенията ми със сина ученик. И всичко разрушаваше!

Обяснявах на Володя, че той трябва да се интересува не само от история и от древните счупени грънци. Внушавах му, че той няма право да приема подсказвания или да си служи с преписване на контролните по математика.

А Ваня Белов доказваше на сина ми, че математиката никога няма да му дотрябва в живота — и на контролните продължаваше да дели с него математическите си способности.

Аз убеждавах Володя, че за всекиго точните науки са необходима гимнастика на ума. А Ваня после разясняваше, че нормалните хора се занимават с гимнастика не повече от двайсет минути на ден. А тук — уроци, изпити… Че каква гимнастика е това?

Знаех, че освен Ваня за моите взаимоотношения със сина ми следи още един човек. Този човек беше Сеня Голубкин.

Има хора, които, като ви видят с нова рокля, няма да ви кажат „честито“, ама ще кажат: „Все се докарвате… Все се докарвате!“. Като научат, че сте се върнали от отпуска, ще заклатят глава: „Все почивате… Все почивате!“. А като видят, че изглеждате добре, ще въздъхнат: „Все цъфтите!…“. Когато наблюдавах Сеня Голубкин, си спомнях за такива хора. Той преживяваше болезнено чуждите успехи. Навсякъде му се мяркаха изгоди и привилегии, които имат другите. Ако някой се разболееше, Сенка казваше: „Ясно… Решил е да си почине!“. Ако някой получеше петица за домашното съчинение, той питаше: „Какво? Мамичка и татенцето ли се потрудиха?“.

За Сенка беше ужасна мъка ясно да формулира някоя мисъл. И заради тези си мъчения той мразеше литературата, а наред с нея и мене.

Децата бяха нарекли Голубкин „Гарвана“: той сякаш кръжеше над класа и във всички се вглеждаше, всички подозираше.

Мене подозираше в пристрастие към сина ми.

Когато Володя, накуцвайки с десния крак, тръгваше към черната дъска, Голубкин го изпровождаше с недоверчив поглед: дали пък не се преструва? Не иска ли да изтръгне някаква привилегия?

Мъчно беше да намериш хора, които толкова много да не си приличат, колкото Ваня и Сенка. Но и двамата усложняваха моето и без това нелеко положение.

Когато насочвах класа по пътя на добродетелите, виждах в Сенковите очи страстното желание Володя да се подхлъзне в страни от този път. Тогава Сенка щеше да може да изрече думите, които отдавна беше приготвил за удар: „Първом сина си да бяхте възпитали!…“.

И аз самата най-много се боях да не би някоя Воловьова постъпка да влезе в противоречие с моите проповеди и наставления.

Но това все пак стана…

На 8-и „В“ наближаваше контролно по математика. За моя Володя решаването на сложна геометрическа задача беше почти същото, което за Сеня Голубкин беше да разбере разликата между повест и роман.

Готвейки се оная сутрин за училище, Володя мечтаеше с математичката да се случи нещо неприятно. Разбира се, аз му казах, че не е човечно да се мечтае за това.

— Е, нека закъса нейде за петнайсетина минути. Малко ли неща могат да се случат в един град! А после вече ще е късно за контролното…

— Но ти нали учи?

— Това не ми помага!

Математичката беше една от малкото учителки в нашето училище, които придаваха значение на външността си. Тя изчакваше всички останали да напуснат учителската стая, бързо-бързо се докарваше пред огледалото, като правеше последен придирчив оглед на лицето и прическата си. Чак като се увереше, че всичко е наред, бързаше на среща с учениците от горните класове.

Оня ден тя пак така търпеливо изчакала от масата в учителската стая да изчезне и последният дневник. Отишла пред огледалото…

И в този момент я заключили. Врътнали ключа отвън — и мечтата на Володя се сбъднала: математичката закъсала.

Едва след двайсетина минути чистачката, която дошла да мете коридора, чула леко почукване: математичката не обичаше да вдига шум.

Контролното не се състояло.

Разбрах, че беше ударил часът на Сенка Голубкин!

Математичката не пожела да присъства при разглеждането на това „дело“. Тя си беше хубавичка и нямаше нужда от защита. Освен това тя би могла да си позволи да попадне в страшно положение, но не и в смешно. А в случая я очакваше смях.

— Ще помоля Кудрявцев да обясни как се е решил на такава постъпка! — казах аз и погледнах Сеня Голубкин.

В очите му нямаше тържество — в тях имаше объркване: щом аз самата обвинявам сина си, тогава в какво може той да ме обвини?

И в този момент от задния чин се чу гласът на Ваня Белов:

— А защо питате Володя Кудрявцев? Аз я заключих.

— Ти… си се страхувал от контролното по математика? — изумено попитах аз.

— Чувство за колективност! — отговори Ваня Белов. И седна.

В очите на Сеня Голубкин се появиха разочарование и досада.

— Ти, Ваня, ще трябва да се извиниш… на Ирина Григоревна — смутено казах аз.

— Ами че аз, когато я заключих, й извиках: „Извинявайте, моля ви се!“.

— Тя не е чула. И после… сега не ми е до шеги.

— И на мене — каза Ваня Белов.

— Извини се… По-скоро! Насаме… (Математичката не обичаше да бъде действащо лице в подобни спектакли.) Ще трябва да се срамуват и ония, заради които Белов е сторил това! — казах аз, загледана пак в Сеня Голубкин.

Същия ден директорът ме попита:

— Какво, пак ли Ваня Белов?

— Пак. Но от друга страна…

— Време е да вземаме мерки!

— Време е — отговорих аз.

И като дочаках края на учебната година, се преместих заедно с Володя в друго училище. То беше по-далеч от нашия дом… Но затова пък по-далече и от Ваня Белов!

А после вече, след година, ние изобщо отидохме на другия край на града. Така се случи.