Анатолий Алексин
Третият от пети ред (3)

3

По-рано ми се струваше, че „прекрасната половина“ на човечеството, към която някога принадлежах и аз, не е много богата с чувство за хумор. Но моята внучка Елизавета постоянно опровергаваше това мое схващане.

Тя току ме молеше да си спомням за някогашните лудории на Ваня Белов, които и след много години поразяваха моето педагогическо въображение. А Елизавета, като слушаше, се строполяваше на дивана: от смях не можеше да се държи на краката си.

От някой възрастен тя беше възприела фамилиарното възклицание „я слушай!…“ и с него започваше почти всяка фраза.

— Я слушай! — казваше тя и предварително се тръшваше на дивана. — Ей тъй, направо ли се появи на прозореца? Ей тъй, направо ли каза: „Ще разрешите ли да вляза?“.

— Ей тъй, направо… Но той не беше и помислил какво щеше да стане, ако паднеше долу от третия етаж! Той изобщо рядко се замисляше.

— Как така не се замисляше? Щом е намислил да се появи на прозореца!

За своите шест години Елизавета мислеше много логично.

— Той не се сещаше за ония, които отговаряха за него — обясних аз. — Мислеше само за себе си. И за своите приумици.

Само за една, най-голямата, както ми се струваше, лудория на Ваня не разказах на Елизавета. Както не бях я разказвала на никого.

Малките деца искат по много пъти да им препрочитат любимите книжки, да им преразказват любимите приказки. А Елизавета можеше безкрай да слуша за лудориите на Ваня Белов.

Веднъж, когато у нас около масата се бяха събрали гости и Володя стана да вдигне първия тост, вратата на старинния гардероб бавно се отвори и от дъното му, оградена от дрехи и мирис на нафталин, изникна Елизавета. Тя огледа притихналите гости и каза:

— Ще разрешите ли да вляза?

Получих си заслуженото: тя се беше влюбила във Ваня Белов!

Макар че можеше да се предположи, че тя се беше запознала с Ваня още преди да се роди. И наистина… Елизавета се роди половин месец по-рано, отколкото очаквахме. Появи се на рождения ден на баща си — и всички Володьови приятели сякаш се бяха наговорили, та се шегуваха все по един и същ начин: „Да можеха всички жени да поднасят на мъжете си такива подаръци!“. „Два рождени дни в един ден — прекрасно! От икономична гледна точка…“

Главичката на новородената беше покрита с тъмни коси, което много ме зарадва.

— Нашата фамилна боя! — възкликнах аз. — Момиченцето ще ходи с черна плитка.

А в отговор тя почака половин годинка и изсветля.

Организмът й имаше странно и много опасно свойство: не приемаше лекарства.

— Алергия — каза ми докторът, когато Елизавета се изрина цяла от една таблетка аспирин. — Могло е да стане и по-лошо… Оток, например. Могли са да подпухнат очите й, лицето й.

Всички хора оздравяваха от лекарствата, а Елизавета се разболяваше!

Тя имаше толкова много ярки индивидуални качества, че ние с Володя и Клава решихме да ги попритъпим с помощта на колектива. И макар родителите й все така да се уповаваха на моя педагогически опит, изпратихме Елизавета в детска градина.

В началото възпитателите и другарчетата й не признаваха цялото й име. Но завеждащата детската градина, която, напротив, като момиченце наричали Алена, каза, че това дълго име задължава много, изисква чувство за отговорност. И Елизавета си остана на трона.

Веднъж, като се върна от детската градина, тя отказа да вечеря.

Попитах я:

— Яла ли си?

— Не съм обядвала — каза тя.

— Да не те боли коремът? — с тревога попитах аз.

Тя не биваше да боледува: не понасяше лекарства.

— Здрава съм… Но гладувам!

— Ти?

— И още едно момиченце.

— Обявили сте гладна стачка?

— Тази сутрин.

Разбрах: Ваня Белов чрез нашето семейство се беше добрал до тяхната детска градина.

— Но по каква причина сте… решили да не ядете?

— Напуска ни Алена.

Винаги съм обичала красивите жени. Те ми харесваха, както ми харесват талантливите творби на изкуството. Но завеждащата детската градина не беше творба, създадена веднъж завинаги. Без ни за миг да губеше от удивителната си мекота и женственост, тя се менеше в зависимост от положението. Никога не се сърдеше на децата: обичта към тях беше нейно призвание. Но родителите често кастреше. Вършеше го обаче така нежно и обаятелно, че й се подчиняваха. Особено бащите… Те изобщо взеха да проявяват голям интерес към проблемите на предучилищното възпитание. А в къщи се бореха за правото да отвеждат децата си сутрин в детската градина и вечер да ги прибират обратно. Над Алена взеха да се сгъстяват облаците…

Някоя от майките си спомнила, че Алена дошла в детската градина „случайно“. Поканили я на длъжността завеждащ след една новогодишна елха в Дома на културата. Този ден се разболял Дядо Мраз. Студентката задочничка Алена, която изпълнявала ролята на масовичка, така развълнувано разказала на децата за клетия Дядо Мраз, когото радикулитът повалил на легло, че много деца плакали.

После Алена ми казваше:

— Те трябва да могат да плачат… Не само когато си ударят коляното. Но когато и друг го боли коляното.

По предложение на Алена децата съчинили писмо до Дядо Мраз. А после тя развеселила всички.

На Алена обърнала внимание председателката на местния комитет при научноизследователския институт, в който работеха Володя и Клава. Тя беше прегърбена жена със старомодно пенсне, която знаеше наизуст всички нови песни и играеше шах като първоразрядничка. Тя именно покани Алена в детската градина.

А после се оказа, че председателката на местния комитет умее да се сражава не само на шахматната дъска, но и на събранията в детската градина.

Майките отчаяно настъпваха.

— Тя е масовичка! — каза една.

— А животът на децата не е празник около новогодишната елха. Те трябва да се възпитават! — подхвана друга.

На бащите им се искаше да защитят Алена. Но не се решаваха… Страхуваха се да не развалят всичко.

Само две жени, които бяха попрехвърлили шейсетте се впуснаха в боя: председателката на местния комитет и аз.

— Попитайте дъщеричките си!… — викнах. — Искат ли да се разделят с Алена.

— Какво разбират те?

— И таз добра — не разбирали! — като намести пенснето си, заяви председателката на местния комитет. — Аз помня каква бях като дете… Тогава разбирах хората по-непосредствено, отколкото сега. Трудно можеха да ме излъжат!

После пак станах аз:

— Повярвайте на моя опит: трийсет и пет години съм учителствала.

— Вас да бяхме назначили!

— Не, учителят в училището и възпитателят в детската градина са две различни дарования.

— Дарования ли?

— Както в литературата… Поетът и прозаикът! И двамата са писатели, но жанровете са различни.

— Тя всичко умее!… — защитаваше я председателката на местния комитет. — Танцува, чете стихове, пее… А когато тя е при тях, как само ядат!

И пак станах аз:

— А сега моята внучка втори ден не яде. Апетита си загуби.

— Да беше само тя!… — каза ехидно нечий женски глас.

— Да, децата обичат красивите учители и възпитатели! — скочи от мястото си председателката на местния комитет. — Това развива у тях чувство за прекрасното.

— Да бяха само децата!… — повтори същият глас.

Отново скочих аз и с дързостта на Ваня Белов казах:

— Няма защо толкова да се боите от нея!

— Лесно ви е да приказвате така — каза ми една майка по пътя за в къщи. — Вашият син с жена си нейде далеч разкопава могили…

Алена остана в детската градина.

След два дни тя неочаквано ми позвъни през деня и каза:

— Не се тревожете, Вера Матвеевна… Но веднага елате!

— Какво се е случило?

— Извикаха нашия лекар на конференция. А температурата на Елизавета се покачи. Дадох й лекарство… Трябваше да зная! Трябваше… Напразно ме защитавахте, Вера Матвеевна! Повиках „Бърза помощ“. Не се тревожете. Извинете ме! Не се тревожете…