Пол-Лу Сюлицер
Хана (3)

2.
Мендел Визокер

Мендел Визокер беше на двайсет и четири години. Вярно, бяха го налагали със сопи, но всеки път се бяха събирали по трийсет-четирийсет, за по-сигурно. Беше от хората, които ще ви счупят главата, ако ги ударите пръв, особено ако сте само четирима-петима. Нещо по-лошо дори: способен беше да удари (и то с усмивка), преди да бъде ударен, независимо дали противниците му са евреи или друговерци. В Люблин например бе пребил шестима души, които дори не го бяха докоснали. Изпотрошил им бе костите, защото бяха прерязали коленните стави на един от конете му (който после бе принуден да убие), под претекст, че той евреинът сериозно ги конкурирал като превозвачи.

Беше роден на север, в района на Мазурските езера, но съвсем млад, на петнайсет години, напусна родния щетъл. Запокитил бе филактериите^[1], които според обичая на Бар-Мицва^[2], искаха да вържат на челото и лявата му ръка. Даже отряза пейсите и обръсна брадата си. След като прекара известно време във Варшава — според мълвата като сутеньор в един бардак на улица „Крошмална“, натрупа достатъчно пари да купи първия си кон и каруца и с тях започна да кръстосва цяла Полша, независимо дали беше руска, австрийска или пруска. Скъсвайки всяка връзка със своите, той просто можеше да стане ренегат или вероотстъпник. Провокатор по природа, той напук се държеше като евреин сред християните и като християнин сред евреите. Случаят в Люблин вдигна голям шум, още повече че бе завършекът на дълга поредица подобни случки, за които беше ясно, че са предизвикани от него. (Влезеше ли в някоя синагога, носеше сако и каскет като поляк, нарочно сядаше в запазената за жени част от храма и подхващаше псалмите с мощен глас; в християнските квартали пък ходеше с кафтан, дори покриваше главата си с перука, развяваше филактерии, и дори одежда с ресни — държеше се по този начин в Киев, най-антисемитски настроения руски град.)

Случката в Люблин стана през 1878 г. По това време царят на Русия Александър II още не беше убит, прокурорът Победоносцев все още не беше успял да започне прилагането на програмата си за изтребление на евреите. В Люблин дори не задържаха Мендел, шестте му жертви не подадоха оплакване, а царската полиция реши, че той може би е прав. Подобно административно бездействие потресе водача на еврейската общност в Люблин, който, подкрепен от старейшините, успя да издейства да осъдят смутителя — такъв човек беше опасен за всички и за всеки, той можеше да им навлече целия гняв на света и какви ли не репресии. Така Каруцаря беше осъден на три години затвор. Само… защото руснаците не пожелаха да го обесят. Трийсет и шестте месеца налагане с камшик обаче не го прекършиха. Едва освободен през пролетта на 1881 г., първата му работа беше да се изтъпани пред богатата къща на водача Реб Барух Фишелсон, и цяла нощ да върти на латерна една и съща песен, още по-смущаваща, тъй като възпяваше щедростта и ума на същия този Реб Барух. Онзи се опита с примамливото обещание за пет копейки повече (годишно) да изпрати срещу натрапника дузина работници от тъкачницата си. Не намери кандидати за наказателния отряд. Смехът и туловището на Мендел Визокер бяха обезсърчаващи. Не че беше огромен, малко по-висок от средния ръст, но гръдният му кош беше колкото на двама казаци сиамски близнаци, юмруците му напомняха дънери и изглеждаше способен да откъсне главата на човек с едно замахване на ръката.

Мендел Визокер се надвеси над момиченцето, после клекна и разпознавайки сивите очи, каза:

— Зная коя си. Имаш очите на баща си. Ти си Хана.

Огънят бавно напредваше на запад. Мотаеше се с ленива увереност, понеже нямаше вятър. От жаравата, похлупена от димна стена, се разнасяше лек пукот. От време на време на сивкавия фон някой огнен език хвърляше неуловими, яркооранжеви отблясъци, подчертавани от мимолетни пурпурни отражения. Конниците изобщо не се виждаха вече на смаления хоризонт, но усещането за празнота оставаше; внезапната празнота там, където се бе издигал сайвантът беше необичайна. „Стой тук, ще се върна“, каза Мендел на Хана и отиде да прибере каруцата и двата си коня, но не беше съвсем сигурен дали тя е чула заръката му. Когато се върна, я завари в същата поза, в която я бе оставил, тя държеше с две ръце парченцето дърво и го стискаше с такава сила, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели, единствен знак за изключителната й напрегнатост. „Тя наистина е напрегната“ Чувство на безпокойство обхвана Мендел — реакцията на момиченцето съвсем не му изглеждаше естествена, той помисли, че е полудяло, съкрушено от толкова жестокост.

— Не можеш да останеш тук.

Отговор не последва. А и начинът, по който загърбваше пожара, въпреки че беше само на двайсетина метра…

— Аз съм Мендел Визокер Каруцаря от Мазурия. Познавам баща ти.

— Баща ми умря — продума тя съвсем спокойно.

Мендел я изгледа втренчено няколко секунди и се почувства още по-смутен. Извърна очи на север, по посока на редицата брези, зад която преди около два часа бе видял колоната да изчезва. Един отряд вече се беше върнал, голямата част от войската също можеше да се появи отново всеки момент.

— Кога умря?

— Тази сутрин.

— От погрома ли?

— Не зная какво е това.

— На руски това значи опустошаване — обясни Мендел, като продължаваше да дебне по посока на брезите. — Баща ти от болест ли умря?

— Не.

— Значи са го убили…

— Така каза Яша. — Тя все така не обръщаше глава.

— Яша?

— По-големият ми брат.

— Този, когото казаците удариха с копие и дето изгоря?

— Да.

„Каква необикновена хлапачка! — помисли си Мендел съвсем объркан. Едно от двете: или…“ Но не успя да продължи мисълта си, в същия миг той долови движение зад стената от дървета.

— Ела. Ще те заведа в твоя щетъл.

Той вече знаеше, че тя няма да помръдне. И не помръдна. Хвана я много внимателно, сякаш беше от порцелан, повдигна я и я постави на седалката на своя бруск. Той също се качи, изцъка с език; двата коня потеглиха.

— Познавах баща ти — каза Мендел. Подкара конете в тръст. — Запознах се с него преди шест години в Данциг, където живея. Когато живея някъде… Често сме работили заедно, той ми даваше да превозвам стоки. Даже съм идвал у вас, но ти не помниш, беше много малка. А миналата пролет, когато излязох от затвора, той беше от малцината, които не ме отбягваха. Знам дори, че през 78-а специално отишъл в Люблин да каже на Реб Барух Фишелсон, че е най-големият глупак на света. Познаваш ли Реб Барух Фишелсон?

Естествено тя не отвърна. Дали изобщо го чуваше? Пред острите уши на двата коня, впрегнати в бруска, брезите се приближаваха. Както и колоната на погромаджиите. Тя щеше да се точи отдясно, край дърветата, а те щяха да ги скриват, както бе предвидил Мендел. Той отново погледна към момиченцето вдясно от него. Ако можеше поне да плаче; или дори да крещи. Щеше да е сто пъти по-добре от усещането, което създава, сякаш беше мъртва…

Още сто крачки и впрягът влезе под прикритието. Мендел го спря с леко подръпване на юздите, професионалното му око с досада забеляза, че една от юздите на левия кон всеки момент ще се скъса и че облегалките, хамутите, ремъците са в същото състояние: „нужни са нови и това е положението“. Той отново хвана поводите и като ги държеше само с малкия пръст на лявата си ръка, постави камшика обратно в дупката му. Скочи на земята, с лице към бруска и колоната, която вървеше на сто метра от тях, зад редицата от бели изпъстрени стволове. Въпреки усилията, които полагаше, в него се надигна гняв.

— Виж ги, Хана! Ако баща ти наистина е мъртъв, убили са го те. Погледни ги! Животът и смъртта се гледат винаги в лицето. Няма друг начин да се живее.

Не можа да се сдържи и се усмихна по своя особен начин, както винаги в такива случаи. Закачи поводите на седалката и свали един от трите нови ока, които превозваше редом с топовете плат и книгите. Това беше парче от кестеново дърво, дълго повече от три метра, което тежеше около шейсет-седемдесет кила, но той можеше да го повдигне без усилие с една ръка. А гневът му продължаваше да расте.

— Ако човек иска наистина да живее, Хана…

Нарочно говореше много високо, с ясен глас, на иврит. И както бе искал, хората от колоната го чуха. Погледаха към спрялата сред една полянка каруца и към мъжа с каскета и малкото момиченце. Мендел се усмихваше още по-широко и даже им помаха с ръка — с онази, която беше свободна.

— Искаш ли да ти убия пет-шест, Хана? Зависи единствено от теб. Кажи ми да ги убия и ще ги убия. А може да убия и повече. Може би осем. Или десет.

Най-после тя завъртя глава и впери в него огромните си непроницаеми очи.

— Аз самият съм много ядосан, Хана. На мен също ми е мъчно, разбира се. Както на теб. Искам да разбереш едно — зная какво става в главата ти.

„Надявам се поне“ — поправи се сам. Усмихна й се много различно от предишния път, с невероятна нежност, и под черните мустаци грейнаха ред бели зъби. В същото време с ъгълчето на окото видя, че след като е заобиколила горичката от брези, колоната внезапно е завила настрани. Насочваше се на юг. Щеше да мине на трийсетина метра от спрелия бруск.

— Хана! Погледни ги!

Самият той изведнъж бе поразен от това, което тогава се появи в сивите очи. Предусещал го бе, дори го бе очаквал: леденостуден, ужасяващ израз на омраза и болка. Тя попита с далечен глас:

— Наистина ли можете да убиете осем или десет?

— Шест или осем сигурно. Много съм силен. Бих могъл и десет. Във всеки случай мога да опитам.

Мълчание. Сивият поглед най-после се отмести. Тя се завъртя на мястото си точно колкото трябва. Огледа колоната. Продължи да мълчи. Сетне съвсем спокойно отбеляза:

— Те са много повече от десет.

— Вярно е — призна Мендел като се смееше буйно. — Бих казал, че са най-малко трийсет. Без да се броят казаците.

С гръб към Мендел тя попита:

— И като убиете десет, какво ще стане?

— Вероятно ще ме смелят — отвърна Мендел като се смееше от сърце. — Много се ядосват, когато ги убиват. Сечта е разрешена само в едната посока. Виждаш ли сега лицата им, Хана? Безизразни са. Убивали са, крали са, изнасилвали са, те са безизразни и мрачни. Когато започна да им чупя главите, ще стане едно от двете: или мигом ще ме обсипят с удари или едва ще се защитават, толкова ще са изненадани.

— И вие ще ги убиете всичките.

— Не мисля. Заради казаците. Казаците са нащрек. Почивали са си цялата сутрин.

Той свали сакото и каскета и ги метна на седалката на бруска. Когато запретна ръкавите на християнската си риза без яка, ръцете и разголената му гръд изглеждаха учудващо загорели, чудовищно силни. Вдигна с една ръка ока и го отнесе на петнайсетина метра по-нататък, в началото на полянката, близо до мястото, където колоната непременно щеше да мине.

Мина известно време. Колоната приближаваше.

— Не — каза Хана — Не.

— Какво не?

— Не искам да умирате.

Колоната се появи. Начело вървяха един офицер и шестима казаци. Офицерът беше може би на шестнайсет-седемнайсет години — а можеше и да няма толкова; беше съвсем рус, със смешно наболи мустачки. Гледаше изправения мъж, колкото висок, толкова и широк, с най-едрите ръце, които някога бе виждал, който държеше изправен триметров ок. Спря колоната с небрежен жест, излезе няколко метра напред. Мендел му отправи най-широката си усмивка.

— Какво правиш тук? — попита офицерът.

— Ще го посадя да видя дали ще пусне корени — обясни Мендел като посочи ока.

— Евреин ли си?

— Зависи от деня — отвърна Мендел на руски. — В момента не. Не съм, откак неотдавна ме помолиха да не бъда.

Помисли си, че вероятно ще започне от този. Щом трябваше да се свърши работата. Вече виждаше пределно ясно русата глава, размазана от ока. Но казаците веднага щяха да дотичат и той нямаше да убие повече от трима, най-много четирима.

— Много ми се иска да те нашибам — каза офицерът. — Или дори може би да те обеся.

Мендел се задоволи да му се усмихне и си помисли: „Дръж си голямата уста затворена, Мендел. Трай. Малката те помоли да не те убиват. Този офицер е момче, един лигльо. Остави го да бъде отгоре и той ще си отиде“.

И наистина след малко офицерът обърна коня и си тръгна. Колоната също. Мендел Визокер не можеше да се помръдне, така трепереше от ярост.

— Вие не ги убихте — каза момиченцето зад него.

— Ти не искаше, не се опитвай да ме объркваш.

Той се върна към бруска, влачейки след себе си гигантския кривак. Усети как сивият поглед сякаш го изгаряше и невероятно, но не се решаваше да вдигне глава. Натъкми ока с усърдно старание, дори се стараеше да пристегне денковете, които изобщо не се нуждаеха от това, после да провери амунициите, да огледа конете, които надали някога се бяха чувствали по-добре.

— Ще те отведа в загубения ти щетъл — каза той с гневна решителност. — Ще проверим дали баща ти е мъртъв. Едно от двете… Ако е умрял, стоките, дето бяха за него, ще продам на друго място. Един изгубен клиент, десет нови.

Но някак все не можеше да погледне момиченцето в очите. За последен път провери юздата на левия кон. Щеше да издържи до Тернопол, закъдето бе тръгнал. (Там имаше жена — от Данциг до Киев той имаше общо десет или петнайсет жени, на които отделяше внимание в зависимост от посоката на странстванията си.) Върна се до седалката на бруска и спечели още малко време, гледайки след колоната — тя вече се точеше като керван в далечината, а пожарът в полето догаряше. И остатъкът от яда на Мендел срещу самия него стихна; остана обичайният, познат му бунт, който носеше в себе си от петнайсет години и за който не бе намерил друг лек, освен отдръпването, егоизма и сарказма. Нещата поеха обичайния си ход. Онова овъглено момче, другите жертви, които вероятно имаше в щетъла, изнасилените жени, опожарените къщи и унищожената реколта, всичко щеше да отмине както винаги, за кого добре, за кого зле. „Те отново ще се примирят — тъпото им примирение — и ще се потопят в загубените си ритуали, ще се вглъбят в скапаните си свещени книги, ще спорят до безкрай какво точно някой загубен самозван ерудит е казал или написал преди две хиляди години.“ Мендел Визокер Каруцаря отново си беше той, стана пак циник, това беше най-доброто му оръжие, инак щеше да откачи. Изведнъж се учуди, че се е оставил преди малко да го подведат, него, който гледаше само себе си, и то дотолкова, че да рискува собствения си живот заради „да“-то или „не“-то на една шест-седемгодишна сополана.

На това трябваше да се тури край. Той метна своите сто и няколко кила на дървената седалка и отново хвана поводите. Тогава се случи нещо, което го стъписа двойно повече. Най-напред това, което момиченцето правеше в момента — то се бе навело напред толкова, че брадичката му опираше в коленете, разтворило бе широко очи, раззинало бе уста като човек, който иска да повърне, но не може, като някой, който наистина вижда смъртта. Всичко ставаше съвършено безмълвно. Това нямаше абсолютно нищо общо с мъката на дете, това беше болка на възрастен, едно невероятно, цялостно разкъсване. Човек тръпки да го побият. Още повече че не плачеше.

Второто нещо, което стъписа Мендел, беше в самия него — той привлече Хана към себе си и с една ръка я притисна към огромната си гръд, така както би държал котенце (и тя наистина се вкопчи като ужасено, изгубено котенце, но все така мълчеше).

Тогава заплака той.

 

 

Брезовата горичка сега се точеше от лявата им страна.

— Какво е това, дето го стискаш в ръце?

— Бръмбар.

— Не прилича много на бръмбар.

— Знам. Няма значение — отвърна тя.

Спокойствието се бе завърнало на лицето й, в тялото й, тя отново седеше до него мирно, с изправен гръб. Мендел водеше конете бавно, покрай дърветата, следвайки дирите на колоната. А дирите бяха видими — оттегляйки се от щетъла погромът бе разпилял своите останки: менче, окървавена рокля, мезуза^[3], откъртена от горната част на някоя врата. Мендел видя дори книга с разкъсани страници, но не спря да я вдигне. Над щетъла пред тях се издигаха огромни облаци дим.

— Подарък ли ти е?

Говореше за бръмбара.

— Да.

— От русото момче, нали?

Погледите им се срещнаха и изведнъж Мендел изпита ясно и съвсем неочаквано чувство на близост, дори на приятелство между него и момичето. Той прекрасно си спомняше цялата сцена, която бе видял отдалеч — ако русото момче не беше изскочило от сайванта, казаците може би щяха да оставят на мира другото момче, еврейчето. И то нямаше да умре. Той изучаваше сивите очи: „Най-лошото е, че тя го знае. Полският й приятел просто ги изостави, нея и брат й, и щяха да убият и двамата. Но тя не му се сърди“. Мендел не знаеше защо е толкова сигурен. Искаше да разбере и попита.

Мълчание. За първи път от самото начало на срещата им тя отвори шепа и разгледа дървената фигурка.

— Вярно е. Уплаши се. Само на десет години и половина е.

— Не му ли се сърдиш?

— Не.

Каза го без ни най-малко колебание.

— Ако не беше той, брат ти Яша щеше да е жив.

Този път отговор нямаше. Навлязоха в щетъла.

— Той ми е приятел — промълви Хана с глух глас. — Мой приятел.

 

 

В щетъла имаше около триста-четиристотин къщи и синагога, заобиколена от дома на равина, от ритуалното езеро със скамейки и училището. В края му, недалеч от кръстопътя, по пътя за Люблин, имаше и странноприемница, където управниците бяха поставили статуя на Девата. Там отсядаха пътниците християни. Най-обикновен щетъл, подобен на хиляди други. Не повече от хиляда — хиляда и двеста жители, поне до „майските закони“. Провъзгласени от царя, законите от май 1882 г. бяха прогонили стотици хиляди евреи от почти всичките им селища в източната част, предизвиквайки масово преселение, което не бе подминало и щетъла на Хана.

Погромът бе ударил в свръхнаселено място.

Хана и Мендел влязоха в него тъкмо когато пожарът току-що бе овладян. Брускът потропваше по главната улица, естествено непавирана. Всички жители бяха на тази улица; щураха се насам-натам сред дима и прахта, сред монотонните ритми на молитвите и заклинанията и сред пепелта, носеща се в нажежения въздух. Водата, разплискана от кофите, които си подаваха във верига, все още не се бе превърнала в кал. Брускът преминаваше сред всичко това в странна самота, сякаш беше невидим, а двамата му пътници седяха еднакво изопнати и безучастни. Мендел преброи шейсет или може би осемдесет опожарени къщи и обори. Като стигнаха до пазарния площад, той видя дузина проснати тела, най-вече на мъже, които вероятно бяха измъкнати от горящите домове, преди те да се срутят. Насочи конете към тях „Защо съм чужд на тази трагедия?“, питаше се той. Би трябвало да изпитва гняв и горест при вида на това отчаяние. А той не усещаше друго, освен недоумение и почуда пред пълното спокойствие на момиченцето, седнало до него.

Впрягът стигна на три крачки от наредените трупове и спря.

— Баща ти сред тях ли е?

— Не.

Мендел отново подкара конете, премина за втори път улицата по цялата й дължина, като отново пресече олелията със същото странно усещане, че никой не го вижда.

— Надясно — каза Хана.

— Идвал съм вече.

Разпозна пътя, ограден от двете страни с глог. Поемайки по него, изпита жестокото чувство, че зад тях се е захлопнала някаква врата. Вайканията, виковете, щуранията на щетъла бяха надвити от тишината, която потопи двамата в друг свят. Мендел бе виждал Реб Натан всичко на всичко пет пъти. Всяка от тези срещи той бе запомнил — такива хора не се забравят. Разликата във възрастта им бе малка — шест или седем години — затова пък допирните точки, от които да се породи приятелство, бяха много, и още от първите минути това им се беше сторило неизбежно и естествено. Общи между тях бяха чувството, че принадлежат на обречен свят, прозорливото отчаяние, увереността, че би трябвало да съществува нещо друго, което трябва да открият, но все още не са го направили. Различаваха се неминуемо — Мендел беше по-екзалтиран, по-необуздан, изпитваше по-голяма потребност да действа, докато Натан умееше да мисли по-абстрактно и с повече въображение. „Познавах баща ти“, беше казал Визокер на Хана. Беше вярно, много по-вярно, отколкото безсилните думи можеха да го изразят. „И ако наистина е мъртъв…“

— Конят — извика Хана. — Конят на татко.

Тя се наведе напред със съвсем вцепенено лице. Брускът беше на не повече от десет завъртания на колелетата от къщата. Малка, но от камък, тя имаше два комина и истински стъкла на прозорците вместо опънат говежди мехур, както беше в повечето други къщи на щетъла.

— По седлото има кръв.

— Може би само е ранен — отбеляза Мендел Визокер.

Той скочи на земята, взе момиченцето и понечи да го внесе в къщата. Но тя се освободи с неустоима любезност. Един път в Данциг, при предпоследната им среща (Мендел точно беше излязъл от затвора) двамата с Натан бяха разговаряли цяла нощ. За отиването в Новия свят, за Америка и Австралия, за самите тях, за това, че искат да работят заедно…

… за Хана. Натан беше говорил много за Хана: „Имам необикновена дъщеричка, Мендел. Чете с лекота сякаш пие вода, а разбира още по-добре. Понякога едва не ме плаши с преждевременното си развитие. А погледът й, Мендел“.

Къщата беше с пет стаи, плюс пристройките. Вътре имаше зашеметяващо количество книги. В първата стая седеше един мъж; беше възрастен, висок, слаб, непохватен — по-късно Мендел научи, че това е Бериш Корзер, който щеше да стане втори баща на Хана. При влизането на Хана той размаха несръчно ръце, но момиченцето го закова на място с поглед и рязко завъртане на главата. „Хана все още няма седем години, Мендел — беше казал Натан. — Ще ги навърши на Пасха, но как да кажа? Тя вече е умът и душата на дома ми, най-вече ума“ В следващото помещение, друга стая, Мендел Визокер съзря десетина души, скупчени около леглото, а сред тях се открояваше едно бледо лице — Шифра, съпруга на Натан и майка на Хана.

Ухание на тамян, мирис на свещите, запалени за молитвата за мъртвите, кадиша^[4]… Това, което стана после, Мендел щеше да запомни завинаги. Защото при приближаването на момичето плачовете спряха, всички млъкнаха и се отдръпнаха пред Хана, която бавно вървеше към леглото, сякаш единодушно признаваха изключителността на отношенията между мъртвия баща и момичето, неоспоримото превъзходство на това малко същество.

Тишина. Сега вече беше до ръба на леглото, поставено много високо, по немски, така, че мъртвецът беше почти на нивото на очите й. След дълго вцепенение, което учуди всички, дори и Мендел Визокер, тя най-сетне се раздвижи. Една от ръчичките докосна последователно всички рани, върху които кръвта бе засъхнала, най-накрая погали лицето на мъртвия, ужасно обезобразено от ударите с палки.

Не заплака. За миг докосна с устни безжизнената ръка на баща си. Знаеш, че никога не съм могла да плача, Лизи, особено когато наистина ми е мъчно… Изправи се.

— Това не е всичко. Те убиха и Яша. Изгоря заедно със сайванта и нивите на Темерл. Видях как Яша изгоря жив.

Дори и в този миг не откъсваше поглед от баща си. Настъпи обаче моментът, в който, така да се каже, животът продължи обичайния си ход. Хана се отдръпна от леглото, обърна се и тръгна към майка си; зарови лице в гънките на дебелата черна пола, прегръщайки майка си през кръста, с движение, което се струваше естествено и разбираемо за всички — майка и дъщеря сбираха в едно мъката си, по-младата търсеше утеха от по-старата…

… за всички, освен за Мендел. В реакциите на Хана, притисната към майка си, Мендел долови измамното подчинение на правилата. Той не се съмняваше в истинността на безмерната скръб, която тя изпитваше в този ден. Напротив, дълго остана потресен от силата на мъката, необичайна за дете на тази възраст и още по-необичайна поради упоритото желание на Хана сама да изживее отчаянието си. Мендел се питаше кой кого утешава.

Щеше да се учудва все по-малко през седмиците, месеците и годините, последвали смъртта на Реб Натан и Яша. Според него нямаше съмнение: Хана бе тази, която реши, че ще останат в щетъла, вместо да отидат в Люблин при една от сестрите на Шифра. Тъкмо Хана убеди майка си, не могат да оцелеят тримата сами, благодарение на парите, оставени от Реб Натан и на търговията с мазила и лекове, приготвяни от Шифра…

… С риск да продадат къщата.

… С риск да накара Шифра да се омъжи за Бериш Корзер.

Всичките тези ходове имаха една-единствена цел, преследвана с невероятна упоритост години наред — да дочака завръщането на Тадеуш.

 

 

Следващите дни Мендел Визокер прекара в щетъла. Отначало ясно защо: присъства на погребението на Реб Натан и сина му в селото, където погребаха и останалите петдесет жертви на погрома. Съпроводи тялото на приятеля си до гробището; там беше и когато според обичая поставиха върху клепачите на мъртъвците парченца от счупени шишета, а между пръстите им — малко парче желязо — ритуали, олицетворяващи надеждата, че в деня, когато се появи Месията, мъртвите ще могат да си изкопаят тунел до Палестина. Хвърли пръст на гробовете и пригласяше на другите — той, който не се бе молил от петнайсет години.

А защо се задържа след погребението, не стана съвсем ясно. Яхнал без седло един от двата си коня, разпрегнати от бруска, той обикаляше из щетъла, където лека-полека хората заличаваха белезите от опустошението с упоритото примирение на мравки, впуснали се да поправят онова, което кракът на разхождащият се безгрижно е стъпкал. Върна се на мястото на изгорелия сайвант, там, където Яша бе горял жив със счупен гръбнак. Помъчи се да намери точното място, където хилавото телце се бе гърчило в огъня. По земята нямаше никакви следи, тревата вече отново бе поникнала и при вида на това безразличие неясен гняв обхвана Визокер — какъв беше този скапан свят, в който няколко часа са достатъчни да изличат всеки спомен за мъките на едно дете?

Поведе коня си из изпепелената ръж, пшеница и елда. Огромната равнина наоколо беше безлюдна, освен него нямаше друг конник или каруца. Беше безлюдно като в началото на света, все едно че нищо не се е случило, че конниците са изскочили от безкрайния хоризонт и отново са изчезнали в него. Разбира се, рано или късно щяха да се върнат. Винаги се връщаха. Слънцето беше като оловно. Досети се за свежата вода на потока. Пое по пътя, който бе изминал тичешком, за да се притече на помощ на едно малко момиче, което, като се замисли, всъщност нямаше голяма нужда от него. Навлезе под свода от върби и оскруши. Тук беше скрил конете и бруска си, оттук беше наблюдавал приближаването на погромаджиите: беше присъствал на веселия бяг на малката двойка, хваната ръка за ръка (за момент беше ги взел за деца на друговерците, заради русата коса на момчето, но най-вече защото не можеше да си представи, че едно еврейско момиче може да си играе с един млад поляк); беше присъствал на сцената пред сайванта до…

Подкара коня си към храсталаците край брега на потока. Шести ден вече беше в щетъла, ала чак когато се озова на малката полянка под склона, пред дигата от камъни и клони, редени старателно, разбра защо всъщност бе останал толкова дълго време.

 

 

Тя беше там, клекнала като съвсем малко момиче, каквото всъщност бе. Очите й бяха вперени в Мендел Визокер — непроницаем и тъй тежък поглед, със смущаваща дълбочина.

— Сама ли си?

Тя кимна. До нея лежеше торба, пълна с прясно набрани билки.

— Можеше да бъде някой друг — отбеляза Мендел. — Някой, способен да ти стори зло.

— Видях ви да идвате. Отдалеч.

Изобщо не помръдна и продължи да го гледа втренчено; учуден и отегчен Мендел изпита смущение, въпреки че се укори за това. Най-накрая отвърна поглед и го насочи към дигата:

— Ти ли направи това?

— Не, естествено.

— Защо „естествено“?

— Момчетата играят на такива неща. (В гласа й имаше някаква весела снизходителност.)

— Полският ти приятел?

— Да, Тадеуш.

— Него ли чакаш?

Мендел се реши отново да погледне младата си събеседница. Тя поклати глава и спокойно каза:

— Той няма да се върне.

Сетне, сякаш с удивителната си зрялост бе предугадила следващия въпрос на Мендел, започна да обяснява защо според нея Тадеуш няма да се върне. Нито днес, нито през следващите дни на това лято — явно Тадеуш го е срам, че преди шест дни се е държал като страхливец в сайванта на Темерл. Следователно, докато е тук и чака да се върне във Варшава да продължи образованието си, ще я избягва, нея, Хана.

— Иска да стане писател или изследовател — уточни тя. (Мечтателна, нежна, леко иронична светлина проблесна в светлите й ириси.) — Не мисля, че ще стане някога изследовател. Много е нежен. Но писател може би…

Мендел я гледаше изумен. И си мислеше: „Тя говори за малкия поляк, който все пак е с три-четири години по-голям от нея, както майка говори за сина си… Или както влюбена жена за любимия си“ И Мендел, който обикновено беше толкова многословен и езикът му — толкова остър, не знаеше какво да каже. Най-сетне попита:

— Но ти все пак ще го чакаш?

— Ммммм — промълви тя съвсем спокойно.

— А ако не дойде двайсет години?

Снизходителна усмивка пред наивността на ездача.

— О, той ще се върне!

Мендел замълча. Отново нямаше какво да каже. Разкъсван от множество доста объркани чувства, той изпитваше едновременно леко раздразнение пред подобна (почти арогантна) сигурност, мъчителна тревога и най-вече нежност, която наистина много го учуди, него, който още от юношеството си внимателно се бе пазил от всякакво привързване. Тръсна глава и обърна коня. Отдалечи се на няколко метра. Щеше да се върне в щетъла, да впрегне бруска и веднага да хване пътя за Тернопол. Много се беше забавил.

— Мендел Визокер…

Тя го извика с тихия си, спокоен глас. Той се обърна, дръпвайки леко юздите.

— Да?

Тя помълча, сетне попита:

— Не съм хубава, нали?

В миг той почти се просълзи. Тя се бе изправила, но не изглеждаше по-голяма в роклята си от черно сукно, доста широка и голяма за крехката й фигурка. Слънчевите лъчи, процеждащи се през листата, огряваха в полусянката тясното й триъгълно лице с високи, изрязани скули. Така то изглеждаше призрачно бледо, въпреки дребните лунички. Устата, прекалено тънка, ясно издаваше решимостта й. Медночервените коси обещаваха да станат гъсти и тежки. Контрастът с широко отворените сиви очи — които в момента с болезнена настойчивост гледаха втренчено Мендел в очакване на отговора — беше поразителен.

Същински бухал.

— Зависи как те гледат и кой те гледа — отвърна най-после Мендел, след като доста се бе колебал, напразно търсейки по-добър отговор.

Мълчание.

„Трябваше да излъжа, помисли Мендел, защо не излъгах?“ И когато видя на устните й да се изписва нещо като тъжна полуусмивка, угризенията му се усилиха.

 

 

Дойде отново в щетъла след месеци. В навечерието на шабат. Мразовит, но слънчев ден, поне сутринта, защото после небето постепенно започна да се заоблачава; обръщаше го на сняг. Мендел Визокер наистина бе ходил на юг, в Тернопол; прекарал бе две седмици и за малко да остане там завинаги, толкова тамошната му жена, една друговерка, се беше престарала в умението си. Беше избягал още по̀ на юг, беше кръстосвал Украйна, стигнал беше чак до Одеса. Сега се връщаше, на път за Данциг, бе забогатял почти с четиристотин и петдесет рубли.

В щетъла отиде направо в къщата на Реб Натан, но за момент се поколеба дали да влезе: какво по дяволите щеше да прави тук, освен че щеше да изпита върху себе си силното обаяние на една седемгодишна сополана, от спомена за която не може да се отърве?

Завари майката и дъщерята да стриват сухи билки, разстлани направо на земята. Шифра му предложи кафе от цикория, той отказа. Хана го стрелна с очи и неопределено кимна. Доста неловко обясни, че просто минава, ей така, за да се увери, че вдовицата и децата на покойния му приятел са горе-долу добре; попита може ли с нещо да им помогне. Също така банално Шифра му благодари за вниманието и това бе всичко. Хана не бе помръднала и не бе проговорила през цялото време, докато той разговаряше с майка й, но в момента, когато се готвеше да се качи в бруска, изведнъж я видя до себе си.

— Имате нови коне — забеляза тя.

Шифра беше останала в къщата.

— Ти нямаше ли и друг брат? — попита Мендел.

— Симон. Той е на училище. Той не е интересен.

— А ти?

— Аз съм момиче. А вече знам да чета и да пиша. Наистина няма нужда да ходя на училище. Наистина.

— Толкова много ли четеш?

Тя се задоволи да кимне с глава. Той си спомни, че в бруска носи книги. За себе си, а и защото понякога ги използваше като добавка към дадена покупка — за успешното приключване на някоя сделка нямаше нищо по-добро от едно дребно подаръче за съпругата или дъщерята на партньора. Повдигна брезента, който ги покриваше — молитвеници за жени в десет-дванайсет екземпляра, други, също религиозни произведения, но и класически творби от онова време като „Наследството на елена“, „Доброто сърце“, или пък „Дълг на сърцата“, „Йосиф“.

— Вече съм ги чела — рече тя презрително.

И преди той да успее да реагира, малката нахалница се бе покатерила на бруска и жадно се бе навела над книгите. Взе да рови из купчините, изправи се отначало разочарована: „Всичките съм ги чела, амбулантните търговци носят все едни и същи…“, а после с победоносно пламъче в зениците започна да прехвърля заглавията, които Мендел Визокер пазеше за себе си и четеше при бавния ход на конете, по време на безкрайните прекосявания на огромните руски степи. Той веднага каза:

— Не тези. Те са мои. А си и прекалено малка…

Със същия успех можеше да обяснява словата на Маймонид^[5] на коня, впрегнат отляво (любимеца му). Тя едва не му се изсмя. Защото, точна и бърза в нападението си като ловджийски сокол, стрелнал се над чапла, тя естествено бе зърнала трите заглавия, на които Мендел държеше най-много. Попита го:

— А това какво е?

— Стихове. Няма да ги разбереш.

Тя отправи към него прекрасен лукав поглед и веднага започна да прелиства страниците. Книгата, която държеше в ръце, беше Qoso sel yod („Градежът на Йод“) от Дж. Гордън, който въпреки звученето на името си беше руски евреин, както и разказвач, поет, романист с остро сатирично перо, насочено най-вече срещу равините. Мендел го обожаваше. Но да го повери на сополаната…

Втората книга беше от същия този Гордън — Bimsulot yam („В дълбините на морето“) — и в нея той поставяше под съмнение самия Господ, когото авторът намираше за съвършено безразличен към неописуемите нещастия, изсипали се върху един млад испански евреин. Накратко казано, направо намирисваше на сяра.

… А пък третата беше „Парижките потайности“, от Йожен Сю, преведена на немски от Шулман.

— Ти дори не знаеш немски — каза Мендел, притеснен от перспективата за поражението, което вече предчувстваше.

— Така ще го науча — отвърна Хана.

Тя изглежда наистина вярваше, че на такъв аргумент няма какво да се отговори. И го доказа като скочи от каруцата, притискайки с две ръце трите книги към плоската си гръд.

— И дума да не става… — започна Мендел.

… Но тя разтвори широко очи, мило наклони глава, усмихна му се: „Ще ми ги дадете за известно време, нали, Мендел Визокер?“. В сравнение с обичайната й сериозност промяната в изражението й беше толкова внезапна, толкова неочаквана, че Мендел остана поразен. Несъмнено изиграха роля и двата му основни спомена за нея: моментът, когато тя се беше отпуснала и се беше вкопчила в гърдите му като изгубено котенце, и въпросът, който му беше задала шест дни след това на полянката край потока: „Не съм хубава, нали?“.

— Но поне ги чети скришом — каза той.

— Обещавам. Ще ви ги върна следващия път.

— Ако изобщо отново дойда в щетъла ти.

— Ще се върнете — увери го тя с очи, впити в неговите.

Заваля първият сняг за тази зима. Странна меланхолия обхвана Мендел. Обикновено, когато си тръгваше от някое място, където бе спрял, и напускаше една от безбройните си жени, той беше много весел, независимо какво казваше на тази, която изоставяше; независимо от обещанията, че ще се върне възможно най-бързо. Но този ден…

Застина на място, дълбоко объркан: Мендел, ти си луд! Тя е само на седем години, какво те прихваща? Изведнъж бе осъзнал, ме поставя Сополаната наравно с петнайсетте или двайсетте свои любовници. Равинът, който в Мазурия го научи да чете, имаше право: Мендел Визокер беше най-лудият евреин в Полша.

Качи се на бруска. Готов да щракне с език, извърна леко глава (не искаше да среща сивия поглед):

— Той върна ли се?

(Не можа да изрови от паметта си името на русото момче, но тя естествено разбра, че той говори за Тадеуш.)

— Още не.

 

 

Мендел навикна да минава през щетъла. Той, който беше винаги на път, гонен от непреодолимата нужда да се движи. Освен в най-мразовитата зима, когато в Данциг остана да мързелува при две сестри латвийки, руси и дебели, та да го топлят в студеното време — особено когато легнеше помежду им.

През 1883-а той мина два пъти, един път през пролетта, а после през есента. И двата пъти видя Хана — защото идваше единствено заради нея. И двата пъти отговорът бе един и същ: Още не. Впрочем той повече не я питаше за Тадеуш — тя отговаряше предварително.

Две посещения през 84-а.

Три през 85-а (това бе годината, когато отиде чак до Виена, без особена причина, подтикван от духа на откривателството).

Три и през 86-а.

През 1886-а година стана свидетел на повторното омъжване на Шифра, която сключи брак със седемдесет и две годишния шивач Бериш Корзер. За Мендел беше ясно, че Хана не се е противопоставила на омъжването на майка си — иначе това никога нямаше да се случи. Хана не мислеше нищо вдъхновяващо за втория си баща. Сподели с Мендел, че според нея той е абсолютен глупак: „Толкова е глупав, че един път, като шиеше панталон, сложи дюкяна отстрани“. С годините тя все по-често показваше онзи свой много горчив и спокоен хумор, който очароваше Мендел. Беше страхотно надрасла възрастта си (а с времето тази разлика непрестанно растеше). Естествено, че бе научила немски, от Йожен Сю — в превод на Шулман или по друг начин, но сега вече знаеше и руски. И дори не лошо френски: поради изчерпването на запасите си от книги Мендел беше започнал да черпи от френската литература, която четяха изисканите среди във Варшава. Със злорадство и тайната надежда най-сетне да натрие носа на „ужасната Сополана“ отначало той бе избрал Жан Жак Русо, „Емил“ и „Есе за произхода на езиците“, които самият той беше опитал да попрехвърли, но те го бяха докарали до хипнотично заспиване. Напразни усилия или поне пълно разочарование: тя погълна Русо на една хапка.

На френски.

Като се прибавят идиш, иврит и полски, които вече знаеше, тя ползваше шест езика.

… А Тадеуш все го нямаше.

Тъй дълго, че Мендел Визокер, който се натъжаваше всеки път, когато я видеше как чака, реши при едно от многобройните си отивания до Варшава да иде да сграбчи загубения хлапак за яката и да го завлече в щетъла, та да види тя, че не си заслужава заради прекрасния й и идеален Тадеуш да почерни младостта си. Отказа се от проекта си. Не защото се страхуваше от неприятностите, които това можеше да му навлече (този вид неприятности не смущаваха Визокер), а защото виждаше, че Хана не би понесла никаква външна намеса.

Две посещения през 87-а (на път за Хамбург и Ротердам).

И още две през 88-а. Тя беше на тринайсет, а той на трийсет години. Тогава той за първи път сериозно се замисли да емигрира. В крайна сметка се отказа временно от проекта поради самия размер на явлението емиграция: ако тръгнеше, щеше да излезе, че и той е последвал общото движение, като овца стадото, а той винаги бе правил обратното — поне така мислеше за себе си по онова време. А и вълната на заминаванията беше мощна и продължителна. Погромите и жестокостите от 1881 — 1882-а, майските закони, разпореждащи прогонването и принудителното заселване, създаването на нови гета бяха пренаселили полската част от руската империя. Мендел бе свидетел на това как дори само един град Броди, в Галиция, се изпълва с хиляди бежанци от изток. Наблюдаваше огромния поток, който всъщност бе образуван не само от евреи; голям брой християни също се изселваха, отиваха на запад, главно към Америка. А в Данциг Мендел виждаше да се оборудват претоварени кораби, докато на границата на Русия с Прусия и Австрия ден след ден пристигнаха тълпи — кандидати за голямото пътешествие.

Мисълта да замине далеч, без да се връща, все пак продължаваше се върти в главата на Визокер.

Първото му посещение през 1889-а бе малко преди Пасха. Намери Хана все същата. Тя естествено бе пораснала (но никога нямаше да бъде висока или както се казва средна на ръст; приличаше на баща си, покойния Реб Натан, който беше висок не повече от метър и шейсет); в останалото бе непроменена — плоски гърди и тесен ханш, дребна, дори слаба, с много бяла кожа, която никога нямаше да потъмнее на слънцето, с гъста коса и с все същите изключителни очи. Сериозността преобладаваше в характера й, но понякога, когато бляскавият й ум се вихреше, имаше удивителни пристъпи на груб, понякога безжалостен хумор. По онова време четеше наред Юго, Тургенев, Гьоте… и дори три-четири книги на Зола, които Мендел пръв бе прочел и дълго се бе колебал да й даде — та те си бяха чиста порнография, — но които в края на краищата й занесе, като си казваше, че е откачен и перверзен, щом кара едно еврейско момиче да чете такива неща в забутания си щетъл. Защото Хана все повече го очароваше, защото той предусещаше изключителната самота, в която тя живееше.

През тази пролет тя му съобщи, че брат й Симон, който бе навършил шестнайсет години, е заминал за Варшава да продължи образованието си при един много известен равин — „Въпреки че знае свещените книги по-зле от мен. Но той е момче, а аз съм момиче, нищо че съм плоска като дъска“. А вторият баща, шивачът, несъмнено добър и не чак толкова глупав човек, колкото твърдеше Хана, но със сигурност командван, дори тероризиран от доведената си дъщеря, направо бе изпълнен с гордост, че на седемдесет и две и на седемдесет и три години е успял да направи две нови деца на Шифра. А нея двете късни раждания бяха закръглили. Ако в един момент Визокер мимоходом си бе помислил да я включи в харема си от весели вдовици, то се бе отказал много отдавна: Шифра не беше грозна, в лицето й дори имаше нещо хубаво — окото на Мендел Каруцаря е безпогрешно в това отношение — у нея се долавяше една малко вяла, скрита чувственост, която би било интересно да се събуди. Но онова, което Мендел най-вече си спомняше за нея, беше изключителната й безличност и предразположението й към подчинение: тя бе живяла под властта на Натан, а след смъртта му без сътресения бе преминала под ярема на Хана, като се бе оставила да бъде убедена да остане в щетъла; както и да се омъжи за Корзер. За Мендел вече нямаше съмнение, че Хана е накарала майка си отново да се омъжи, за да я задоми в известен смисъл, точно както е била напълно способна да изпрати брат си Симон във Варшава. „Това малко чудовище всъщност командва и мен, като ме кара да омитам всички книги в Полша!“

В първите дни на есента по време на второто му посещение през 89-а, се случи нещо.

— Най-напред минах през щетъла — каза Мендел, — но като че ли никой не знаеше къде си.

— Вие ме намерихте.

Беше с гръб към него и правеше нещо, но от мястото си той не можеше да разбере какво.

После видя босите й стъпала, голите крака, влажните петна, избили по плата на сивата й рокля, която залепваше по тялото и най-накрая капчиците вода в разрошените коси. Беше ясно — въпреки странните мисли, които го нападнаха и които той побърза да пропъди — за малко не я бе изненадал докато се е къпела гола в потока; тя сега просто се обличаше, без изобщо да бърза. Мендел спря поглед на гърба, на талията на Хана, на мястото, където мокрият плат лепнеше по бедрата, и изведнъж сърцето му заби учестено; стори му се, че е забелязал непозната извивка…

В същия миг, все така с гръб към него, но вдигнала ръце да си оправи косата, тя съвсем спокойно каза:

— Във всеки случай в щетъла никой никога не се интересува къде съм, нито какво правя. Не интересувам почти никого.

След това най-сетне се обърна. В следващия миг Мендел изживя един от най-големите шокове в живота си: Хана, която стоеше пред него, бе съвсем променена; не би я познал, ако не бяха очите й. Станала е истинска жена, помисли си той с необяснима гордост. Само за едно лято бе разцъфтяла и той, който за петнайсет години сигурно бе имал сто и петдесет любовници и смяташе, че е способен да прецени, чиято и да е женска анатомия само по един глезен или китка, по извивката на шията или раменете, или просто по походката, бе поразен. Наистина, тя си оставаше все така дребна, въпреки че бе порасла с четири-пет сантиметра от пролетта, но сега гърдите се бяха очертали, краката се бяха удължили, а ханшът се бе закръглил. Всичко това беше все още нежно загатнато, но съвсем обещаващо… „Повече от обещаващо, Мендел; тя ще има, тя вече има едно от най-хубавите женски тела, за които някога си мечтал!“ Тръсна глава невярващ, но и съвсем засрамен — защото прекрасно си представяше това тяло с една действително смущаваща точност, подпомогната от енциклопедичната му опитност и от факта, че платът на неизменната й рокля определено прекалено е прилепнал към мократа кожа и най-вече по младите гърди, чиито щръкнали връхчета ясно виждаше. Усети затопляне в корема, възбуди се и изпадна в ярост, каквато не бе изпитвал в живота си. Ярост към себе си.

Слезе от коня, притисна се към седлото, видя, че тя го гледа втренчено, все още с ръце, вдигнати да върже разпилените плитки, с фиба в уста. И това бе най-лошото, тя явно се досещаше какво става с него и неимоверно се забавляваше.

— Променила ли съм се, Мендел Визокер?

Той избърбори:

— Да, доста.

Чувстваше се извънредно глупаво. Пристъпи със стоте си и няколко кила от крак на крак и му се прииска да направи нещо необикновено, нямаше значение какво, като например да се пъхне под коня си и да го повдигне на рамене, просто за да се успокои малко. Но не помръдна. Тя също. Или едва. Сплела бе двете си тежки плитки и сега ги връзваше в необичаен кок, какъвто не бе виждал у друга жена. (Мендел много се интересуваше от тези неща; той беше руско-полско еврейският експерт номер едно по всички въпроси, отнасящи се до женското племе.)

— Мен — изрече най-сетне той с пресипнал глас, — мен ме интересуваш.

Тя извади фибата от устата си и му се усмихна.

— Благодаря, Мендел Визокер. Та много ли съм се променила?

Дори само от косия, подигравателен и тържествуващ поглед, който отправи към едно място под колана, би трябвало да разбере. Но той не схвана подтекста. Бе прекалено зает да преодолее гнева срещу самия себе си, а и малко срещу Сополаната.

— Донесох проклетите ти книги — отвърна той.

И тъй като започна да се окопитва, добави възможно най-саркастично:

— Само че са на руски, от първия до последния ред.

— Няма значение — отвърна тя спокойно.

— Фьодор Михайлович Достоевски, както ме помоли. Прочетох три или четири: „Записки от Мъртвия дом“, „Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“ и едно нещо, наречено „Идиот“. Направо е комедиен автор. Ще се спукаш от смях.

— Чудесно.

Познаваше я добре, независимо какво си мислеше, от седем години я гледаше как расте и измерваше развитието й година след година. Нещо в начина, по който тя произнесе „чудесно“, го накара да застане нащрек. Вдигна най-после глава и я погледна право в лицето, в очите. И, о чудо — подигравателното изражение бе изчезнало; появили се бяха онези широко отворени, сякаш обърнати навътре очи, които бе видял при първата им среща, веднага след смъртта на Яша, но най-вече, когато се увериха, че Реб Натан също е мъртъв.

… Но този път Мендел разбра. Още повече че бяха на полянката, позлатена в този ден от багрите на есента, където все още стояха останките от една дига, правена преди седем години. Попита:

— Върнал ли се е? Видяла си го отново, така ли?

Тя направи крачка напред, после втора, а после и други, които я отведоха до него. Допря буза до огромната му гръд и след едно последно колебание Мендел Визокер я обгърна с ръце. Въпреки целия си гняв — „този мръсен поляк я накара да чака седем години“ — въпреки ревнивото бодване, което усети, той беше обладан от зашеметяваща нежност.

Да, точно така.

 

 

Тя разказа, че Тадеуш се появил в средата на юли (използваше християнския календар), един седемнайсетгодишен Тадеуш „по-висок от вас“, във всеки случай много красив, по-красив и от най-хубавите й спомени. И все така нежен, деликатен, весел. Толкова внимателен и интелигентен… В първите минути тя едва се осмелила да проговори, но той естествено разбрал срамежливостта й и за да я успокои, заразказвал за себе си („Кучият му син! — мислеше си Мендел. — Нима е способен да говори за нещо друго, освен за себе си“), за умението си, където очевидно бил ненадминат.

— Тадеуш е с две години по-напред от другите и тази година ще постъпи в университета.

… Ще стане адвокат, най-големият адвокат във Варшава, в Полша, в Европа…

— Поне — каза Мендел.

Хана се отдръпна от него, закрачи по полянката. Каза, че първата й среща с Тадеуш била прекрасно непринудена и че „не, Мендел Визокер, не говорихме за миналото, защо да се връщаме към този негов момент на слабост“, че след това пак се срещали. Май се бяха виждали общо осем или десет пъти през това лято, което вече отминаваше.

— А сега къде е? — попита Мендел.

Във Варшава, където се върнал две седмици по-рано; някой толкова умен, толкова raffiné^[6] (тя употреби тъкмо френската дума насред идиша) като Тадеуш не може да остане дълго в едно село, в такава загубена дупка, където нямало с кого да си говори…

— Очевидно — забеляза Мендел с необуздана злоба. — Какво ще прави такъв гений сред селяните? Питам се как още не е отишъл в Прага, във Виена или още по-добре в Париж. Там вероятно са в тръпно очакване да огрее света…

Съмняваше се, че иронията му ще даде някакъв резултат. Не даде никакъв. С изключение на краткия поглед, който Хана му хвърли, един доста отнесен поглед. Но това беше по-силно от него. Отново изпадна в ярост, не можеше да приеме силата на чувството, което Хана изпитваше към Тадеуш, та седем години да го чака и да намира прекрасно, че този малък полски мръсник, заради когото убиха брат й и замалко да убият и нея самата, приема да забрави миналото, среща се с нея отново и й разказва за себе си. От всички, които щяха да обичат или мразят Хана (чувствата рядко са по средата), Мендел Визокер несъмнено беше първият, който съзря интелигентността и необикновения й характер; в неговата реакция имаше не само ревност, въпреки че ревността му бе истинска; той знаеше, че заради „малкия мръсник“ тя рискуваше да провали един живот, който можеше да бъде изключителен.

… Хана крачеше, напред-назад, продължаваше да говори с многословието на тези, които дълго са мълчали. Каза, че Тадеуш, нищо, че е по-голям от нея с три години и въпреки образоваността си, е чел по-малко книги от нея; или поне не същите. Тя му била дала между другото „Клетниците“ и Тен, и Ренан, и Барбе, и Банвил, защото той много добре четял на френски; както и на руски и немски; тя се възхищава, че той знае четири езика (самата тя владееше вече шест!). Мендел я прекъсна и попита:

— Казала ли си за него на друг, освен на мен?

Тя поклати отрицателно глава.

— Дори и на майка ти?

Усмивка разтегна леко тънките устни. Очевидно идеята да се довери на Шифра за каквото и да било никога не й бе идвала на ум и това много я забавляваше.

Сивата й рокля започваше да съхне. И изведнъж тя отново заприлича повече на момиченце, или поне на девойче — малките, високи и кръгли като ябълки гърди са си там и опъват плата, все там са и онези дяволски извивки на мястото на бедрата. Подобно физическо развитие не учудваше Мендел: във всички села, през които бе минавал по време на пътуванията си, той бе виждал младоженки не много по-големи от Хана, понякога дори и по-малки. И тъкмо затова…

Най-после събра смелост да зададе въпроса, който му се въртеше в главата от самото начало:

— Той… докосна ли те?

Мълчание.

— Не — отвърна тя. — Не истински.

— Какво означава това не истински?

Дълго не свали поглед от нея и видя как в очите й проблесна гняв, а после ирония. Тя сведе глава. През четирийсет и няколкото години, в които щеше да я познава, това беше единственият път, в който я виждаше смутена.

— Целуна ме — отговори тя.

И уточни: „Тук“. Посочи с пръст устните си. „Нищо друго.“

Мина известно време. Мендел се обърна и отново му се прииска да строши нещо.

— Ти ли не искаше или той не посмя?

— И двете.

И се засмя, малката непоносима проклетница! Чу я да се смее зад гърба му.

— Той все още не е много опитен — добави тя лукаво.

„А аз опитен ли съм?“, помисли си Мендел. Отиде до брега на потока, седна, свали казашките ботуши и потопи босите си крака във водата. Настроението му учудващо се подобри. Със задоволство наблюдаваше пожълтяващите листа на върбите над главата си: идва зима, сезонът, който той много обича и ще прекара в Данциг между двете си латвийки (по-руси и тлъсти от всякога и от които започваше леко да се отегчава; или може би ще ги смени със зеленооката немкиня, вдовица по Божия милост, дето има цици едри като задника й). И тъкмо в момента, когато раздразнението му спадна и той възстанови разбирателството между себе си и света, Хана премина в настъпление. Явно не беше случайно. Обхвана го подозрение, че тя усеща чувствата му във всички ситуации, способна е да го върти като палачинка, въпреки стоте му кила, силата и опита му с жените. Застанала зад него, Хана попита:

— Откъде идвате?

— От Киев.

Именно от Киев. Беше се скитал както обикновено, прекосил бе Украйна, отивайки чак до Москва без друга причина, освен прищявката му. През тази 89-а работите му вървяха чудесно. Макар че все още беше със стария си бруск, имаше пари да купи две-три нови каруци и да ги повери на свои служители. Реши да не предприема нищо, да остане сам и свободен, въпреки че така едва ли щеше да натрупа голямо състояние…

— И къде отивате?

— В Данциг.

— И ще минете през Варшава?

Вцепени се, сякаш се бе досетил за всичко в миг. Извади краката си от водата.

— Дума да не става — каза той. — Не, не и не.

— Та вие дори не знаете какво ще ви помоля.

Усети, че тя се приближава до него.

— Едно от двете — каза той: — Или искаш да отида да намеря твоя Тадеуш и да му занеса писъмце, или нещо още по-лошо, ще искаш да те заведа при него.

Дълго време не получи отговор. Тя се бе доближила съвсем, почти го докосваше. Изведнъж каза едва чуто:

— Бих искала да ме любите, Мендел Визокер…

Нужно му бе доста време, преди да събере смелост да се обърне:

— Искаш какво?

— Много добре чухте.

— Нищо не съм чул. Не искам да съм чул. Ти си луда.

Тя се наведе и допря устни до неговите, просто едно неумело притискане. Той се изправи с един скок и изтича в другия край на полянката.

— Няма съмнение — отбеляза тя с горчиво спокойствие, — наистина въздействам на мъжете.

— Хана, престани. Не се доближавай!

— Добре.

Тя седна и започна съвсем спокойно да оправя гънките на роклята си. С най-безгрижен тон, сякаш говореше за бродиране или приготвяне на сладкиши, рече:

— Няма да ви казвам, че ви обичам. Няма да ми повярвате. А и не бързам чак толкоз да изгубя девствеността си. Не е това.

— Стой там, където си — каза Мендел (той вероятно говореше повече на себе си).

— Не е и защото съм извратена. Но размислих: рано или късно ще легна… всъщност, ще легна с Тадеуш. Той няма опит, аз също. Все пак някой от двама ни ще трябва да го умее.

— Велзевул рогати — изрева Мендел.

— … И тъй като вие имате опит.

Замълча. Сведе глава.

— Май много ви се иска да ми зашлевите една?

— Малко е да се каже.

Тя дълбоко въздъхна.

— Значи не?

— Завинаги. Хана?…

— Да?

— Моля те, не ме питай дали ми се иска.

Гледаше я отчаяно и се питаше поради каква чудовищна глупост до тази секунда тя никога не му се е струвала хубава. Защото изведнъж тя бе станала лъчезарна. Усмихваше му се както никога досега.

— Значи ме желаете. Щастлива съм да го науча.

— Върви по дяволите.

— Аз не ви обичам, но ми харесвате. Много даже. Добре. Да не говорим повече за това. Да говорим за вашите „едно от двете“, за които споменахте преди малко. И е така, и не е така. Аз наистина искам да отида във Варшава, отчасти защото Тадеуш е там, но това не е единствената причина…

Обърна се и на свой ред потопи крака във водата. Мендел я гледаше отстрани и се удивляваше от този профил, който сякаш откриваше за първи път. Не, не беше красива (освен когато загадъчно се усмихваше с уста и очи, както преди малко); тя никога нямаше да е красива в общоприетия смисъл на думата. Ставаше дума за нещо друго: за вълнуващото въздействие на тази бледа, триъгълна муцунка с високи скули, поглъщана от сивите очи; за впечатлението за крайна напрегнатост, която се излъчваше от това лице, особено сега — с волева и в същото време тъй деликатна брадичка, опряна на коленете и в известен смисъл издадена напред…

— Не е единствената и дори не е основната причина — подхвана тя отново. — Искам да се махна от щетъла, Мендел Визокер. Искам да замина…

… Не, тя не моли Мендел Визокер да занесе каквото и да било във Варшава, очаква от него ни повече, ни по-малко да я отведе със себе си. Не сега, а през пролетта. Ако иска. При следващото му минаване, ако има такова. Той да реши: но в случай че избере да не се интересува повече от нея, нека да заобикаля щетъла, никога повече да не минава през него с бруска си. Но каквото и да реши той, докато чака пролетта да дойде, тя ще подготвя заминаването си, вече е намислила всички аргументи, с които да убеди майка си, втория си баща и дори равина, който неминуемо ще се намеси с тази негова мания да се бърка във всичко, въпреки че инак е добър човек…

Но тя е предвидила всичко.

Обърна се и вторачи поглед в Каруцаря.

— Абсолютно всичко. Съмнявате ли се, Мендел Визокер?

— По дяволите, не — отвърна Мендел.

Беше искрен. Дълбоко объркан, но искрен. Той дори за миг не се усъмни, че тя наистина е обмислила много старателно и най-малката подробност на своето заминаване. А той щеше да има на разположение цялата зима на 1889-1890-а, за да размишлява над тези неща именно Мендел най-добре можеше да разбере нуждата от заминаване; Хана не искаше да направи нищо друго, освен това, което сам той бе направил, да се освободи от робството.

С две разлики. Първо, заминаването на Хана беше полет (неговото беше бягство) към много по-необозрима от неговата съдба. Щеше да каже, че веднага се е убедил в това, защото много добре я познавал. (Щеше да го каже, разбира се, години по-късно; много е лесно да се пренапише една история, чието продължение е известно.)

Втората разлика беше много проста… Хана е жена. А чувал ли е някой някога да се разказва за жена, и то еврейка, спечелила състояние?

Още през есента на 1889-а Мендел Визокер знаеше, че ще дойде да я вземе следващата пролет, когато ще е навършила петнайсет години. И за секунда не се усъмни, че тя вече ще е готова да тръгне. Но нямаше ни най-малка представа как щеше да го постигне.