Пол-Лу Сюлицер
Хана (1)

Пролог

Лятото настъпваше над безбрежната равнина, ширнала се на хиляди километри на изток, от Висла до високия Урал. А пред този безкрай, губещ се чак отвъд хоризонта, на човек можеше да му се завие свят, да усети тревога. Баща й, Реб Натан, бе изпитвал всичко това и бе й го разказвал, той притежаваше невероятната способност в мечтите си да се пренесе в небесата, да си представи големи и възвишени неща — способност, която тя щеше да наследи от него. Той често бе споменавал пред нея за такива неща като безкрайността на вселената, за съмненията си относно мястото ни в нея; бе й се доверявал, нищо че е момиче и при това най-малкото от трите му деца. Между тях съществуваше любов, родена от една невероятна обвързаност, каквато никой друг мъж нямаше да съумее да предизвика. Тя щеше да запази завинаги спомена за едрите ръце, които сграбчваха крехкото телце, впиваха се в него с нежна жестокост, издигаха го до червеникаворусата брада, за гласа, който казваше: „На света няма нищо по-загадъчно от едно малко момиче“, за смеха, за шепота, доверяващ й тайни, важни тайни, които тя не можеше да разбере. Имаха еднакви сиви очи с огромни зеници (еднакви прави славянски носове, еднакви високи чела) за разлика от Яша и Симон, наследили черните, тесни очи на майка й Шифра. Той я беше научил да чете много рано — от талмудическите книги Мишна^[1] и Гемара^[2], дори направо от Мидраша^[3]. Щеше да си спомня как заедно четяха пасажи от Петокнижието^[4], на иврит и арамейски^[5], а по-късно щеше да открие трескавата му припряност да й предаде най-доброто от себе си като че ли предчувстваше собствената си смърт.

Лятото настъпваше изключително сухо и горещо. Започнало още преди Шевуот^[6], отначало то бе дало надежда за богата реколта. Но посевите малко или изобщо не изкласиха, силните пориви на палещия вятър повалиха тънките житни класове; не остана нищо непрекършено, дори и ръжта. Кравите не пропуснаха прекрасната възможност и те да напакостят; повечето престанаха да дават мляко, а някои дори стигнаха дотам глупаво да се проснат по гръб с издути кореми и вирнати към небето крака: бяха умрели. В същото време някаква гъба нападна дърветата, ятата птици, долетели от изток опустошиха посевите, насекоми разнесоха болести по овошките. Всъщност това беше лято на очакване, времето сякаш бе спряло; над двете села, едното еврейско (щетъл), другото полско, отдалечени само на три километра едно от друго, ала обърнали си гръб от хиляди години, витаеше едно и също чувство за надвиснала заплаха.

Тя, Хана, навърши седем години, в първия от осемте дни на Пасха^[7], Великден, петнайсетия ден от месец Нисан^[8]. Беше още малко момиче, независимо от всичко, на което баща й вече бе успял да я научи; в нея все още не се бе пробудила острата, хладна, понякога жестока разсъдливост, която идните години щяха да раздвижат; току-що бе направила болезненото откритие, че празненствата по Пасха имат съвсем друг смисъл, а не просто да се отпразнува рожденият й ден; Яша и Симон се бяха надсмели над невероятната й наивност, която обаче се бяха постарали дълго да подхранват.

Тя наистина беше много малка и на възраст, и на ръст, слабичка като сова в навечерието на шабат^[9], а отгоре на всичко погледът й беше ококорен и сериозен като на сова. Ако не бяха очите й, щеше да е грозна; знаеше го. Говореше малко. И то не с момиченцата на нейната възраст. Не и с майка си Шифра. При нужда с по-големия си брат Яша (той беше с шест години по-голям от нея) и то отскоро, откакто бе повъзмъжал след ревностното посещение на Талмуд — Тората^[10]. Баща си виждаше рядко, той често отсъстваше, продаваше платове, един път годишно ходеше до Петербург и бреговете на Черно море и много по-често до Данциг^[11], Лодз и Люблин.

Светът на Хана бе миниатюрен: тя не бе стъпвала на пътя за Люблин, на северозапад; не смееше да навлезе и в голямата борова гора, която ограждаше щетъла от запад и за която преди две години Яша й разказа, че е свърталище на демоните дибуи, и най-вече на Шибта, вещицата, дето примамва децата с курабии, замесени с лой от магьосник и черно куче. Единственият й брод към външния свят беше вратата на овощната градина. Беше я прекрачила най-напред с майка си, която излизаше всеки ден да бере билки и треви, та да прави мехлемите си. После започна тайно да прави своите собствени самотни разходки. Къщата на Реб Натан и Шифра беше последната в южния край на щетъла; зад нея имаше зеленчукова градина и три реда ябълкови дървета. От тях тръгваше пътечка, заобикаляше брезовата горичка, вървеше покрай брега на едно поточе (в очите на Хана то беше цяла река), после се разширяваше, извиваше и тръгваше към полското село, въпреки че никой не ходеше до там. Вляво от пътя се простираха нивите и полята — цял океан. Отначало Хана ходеше само до брезите, там, където от двете страни на пътечката растяха габъри и храсти, и се шмугваше под този свод. Но дойде ден, в който тя ги подмина и продължи нататък. При всяко излизане отиваше все по-далеч и по-далеч, докато зад нея изчезнеха всички шумове на щетъла и тя се гмурнеше в пълната тишина, в самотата, в уханията и златистата светлина. Никога нямаше да се разбере дали се наслаждава на природата и на целия този безмълвен растителен свят — пейзажите почти винаги щяха да я оставят като че ли безразлична — и въпреки това сякаш по някаква вродена орис тя лесно се сливаше с природата, попиваше я цялата; през целия й живот между нея, билките и цветята щеше да съществува чудно и тайнствено разбирателство.

На едно място пътечката свиваше, изкатерваше се по един двуметров хълм, опитваше се да си проправи път през същинска гора от тръни, чиито върхове стърчаха над главата на Хана. Това беше последната граница, след която, въпреки горичките от върби, хоризонтът се разширяваше дотолкова, че се виждаше дори полското село, с дървеното си, подобно на луковица кубе. Тя прекрачи тази граница в деня, когато отчаяна научи, че празненствата по Пасха не са специално за нея, когато мъката и срамът й я накараха да потърси още по-голямо усамотение.

Това се случи в началото на знойното и кърваво лято на 1882 г. Така срещна Тадеуш.