Богдан Богданов
Старогръцката литература (12) (Исторически особености и жанрово многообразие)

Библиографска справка

Първа част

Първа глава

Литература, художествен текст и произведение

Настоящата глава е силно променен вариант на моята студия Литература, художествен текст и произведение. — Литературна мисъл, 1990, №1, в която продължава разглеждането на въпросите, повдигнати в две по-ранни мои студии — Фолклор и литература. — Български фолклор, 1985, № 3, и Четенето, писането и литературният текст като проблеми на културата. Социологически преглед. Бюлетин. Извънреден брой, 1987.

Идеята за дорефлексивния и рефлексивния стадий в развитието на литературата принадлежи на С. Аверинцев — вж. Древнегреческая поетика и мировая литература. — В: Поэтика древнегреческой литературы. М., 1981. На тази основа Аверинцев противопоставя старогръцката литература и източната словесност в студията Греческая литература и ближневосточная „словесность“ (противостояние и встреча двух творческих принципов). — В: Типология и взаилюсвязи литератур древнего мира. М., 1971. Вж. и българския превод в сб. Традиция, литература, действителност (Проблеми на старогръцката литература в световното литературознание). С., 1984 и в същия сборник студията на Е. Ауербах на подобна тема Белегът на Одисей (от книгата на E. Auerbach. Mimesis. Bern, 21959).

С въпроса за трудността да се определи понятието литература и с видовете определения се занимава специално Tz. Todorov. La notion de littérature. — In: La notion de litterature et autres essais. Paris, 1987 (1975). Вж. също сб. Literatur und Dichtung. Versuch einer Begriffsbestimmung. Hsg. v. H. Riidiger. Stuttgart, 1973. Не ми е известно изследване на историята на понятията литература и литературно произведение.

Съвременен философски подход към когнитивната двойка форма — съдържание у М. К. Мамардашвили. Формы и содержание мышления. М., 1968. За понятията форма и съдържание в литературата R. Barthes. Le style et son image. — In: R Barthes. Essais critiques IV: Le bruissement des langages. Paris, 1984. За понятието структура Э. Бенвенист. Понятие структуры в лингвистике, в неговата книга: Общая лингвистика. М., 1974 (превод от френски). Подробно с литература за различните подходи в литературния анализ в книгата на Д Добрев и Е. Добрева. Теория на знака. С, 1988.

Определението на термина текст е от книгата на O. Ducrot, Tz. Todorov. Dictionnaire encydopedique des sciences du langage. Paris, 1972, p. 372. В достъпна форма на български език възгледите на П. Рикьор са представени в неговата голяма студия Теория на интерпретацията, нарастващият смисъл, в: Служебен бюлетин — Съюз на българските писатели, бр. 5 и 6 (превод от английски, оригинален текст от 1973 г.). Вж. също P. Ricoeur. Du texte a l’action. Essai de herméneutique. II. Paris, 1986.

За комуникативните структури, възникващи при четенето, вж W. Iser. The Imlied Reader: Patterns of Communication in Prose… Baltimore etc., 1987. В идеята за четенето диалог голяма роля играят възгледите на М. Бахтин. Вж. за тях Я С. Библер. Диалог, сознание, культура, в сб. Одиссей. Человек в истории. М., 1989. За идеята, че комуникацията е един вид преобразуване, нагласа и промяна, ми е оказала влияние работата на А. М. Пятигорский. Некоторые общие замечания относительно рассмотрения текста как разновидности сигнала, в сб. Структурнотипологические исследования. М., 1962. За идеята, че индивидът е относително автономна система и за диалектиката на индивидуиране и интегриране съм изпитал влияние от теорията на N. Elias. liber den Prozefi der Zivilisation. I. Frankfurt /a.M., 1976.

Общите идеи за култура, застъпвани в главата, са в силна зависимост от семиотичната теория на Ю. Лотман за културата. Вж. сборника с негови статии Ю. Лотман. Поетика. Типология на културата. С., 1990 (превод от руски). Идеята за двата типа общество е стара. В социологията на тази основа се говори за студени и топли общества. Термините затворено и отворено общество получават силно разпространение след публикуването на книгата на K. R. Popper. La societe ouverte et ses ennemis. I-II. Paris, 1976 (превод от английски). По-подробно за представената типология в моята книга История на старогръцката култура (теоретичен поглед). С., 1989.

Втора глава

Старогръцката култура и проблемът за четенето

Настоящият текст е публикуван първоначално отделно със заглавието Антично четене и антична култура. — Проблеми на културата, 1987, №3, а след това е включен в моята книга История на старогръцката култура, С., 1989. В сегашния вариант съм внесъл редица промени.

В началото на главата става дума за книгата на M. McLuhan. La Galaxie Gutenberg. Paris, 1967 (оригинално издание на английски Toronto, 1962). Основната идея на Маклуън е, че съвременната цивилизация преживява криза на преминаване от култура на печатното слово към нова „устна“ култура. Що се отнася до античността, авторът говори за наличието в нея не на култура на книгата, а на писаря. В първия абзац на текста имам предвид изказване в едно интервю с Клод Леви-Строс (G. Charbonier. Entretiens avec Levi-Strauss. Paris, 1969 — на бълг. Кл. Леви-Строс. Изкуството и групата, в: Служебен бюлетин — Съюз на българските писатели, 1985, бр. 9).

В последното десетилетие се обръща особено внимание на прехода от устна комуникация към книжно литературно общуване в историята на старогръцката култура. Срв. M. Detienne. Par la bouche et par l’oreille. — In: L’Invention de la mythologie. Paris, 1981. В цяла поредица свои изследвания с този въпрос се занимава американският филолог E. A. Haveloc — срв. The Literate Revolution in Greece and its Culturales Consequences. Princeton, 1982. Вж. и С. С. Аверинцев. Слово и книга. — В: Поэтика ранневизантийской литературы. М., 1977.

По въпросите на античната книга, библиотечното дело и формите на четене в античността библиографията е огромна. Ето основните съчинения, на част от които се опирам: Th. Birt. Das antike Buchwesen. — In: Kritik und Hermeneutik. München, 1913; K. Dziatzko. Art. Buck — In: Paufy-Wissowa RE, HI, 1887; W. Schubart. Das Buch bei den Griechen und Romem. Leipzig, 1921; F. G. Kenyan. Books and Readers in Ancient Greece and Rome. Oxford, 1951 (1932); Libri, editori е pubttco nel mondo antico. Guida storica е critica. A cura di G. Cavallo. Laterza, 1975; H. Widmann. Geschichte des Buchhandels. Vom Altertum bis zur Gegenwart. I. Wiesbaden, 1975 (1952); T. Kleberg. Buchhandel und Veriagswesen in der Antike. Darmstadt, 1967 (превод от шведски Stockholm, 1962); E. G. Turner. Athenian Books in the Fifth and Fourth Centuries B.C. London, 1952.

В четвъртия абзац на текста става дума за работата на K. Kerenyi. Die Papyri und das Wesen der Alexandrinischen Kultur. — In: Apollon. Wien, 1937. Поддържаният от Th. Birt (вж. по-горе) възглед за преход от по-голям към по-малък свитък се оспорва от Schubart (вж. по-горе) и също от C. Wendel. Das griechische Buchwesen unter babylonischem Einfluft. — In: Kleine Schriften zum Antiken Buch und Bibliothekewesen. Köln, 1974.

За това, че Еврипид ползува писани текстове и сам разпространява текстовете на трагедиите си A. Tuillier. Recherches critiques surla tradition du texte dEuripide. Paris, 1968. За глаголите, означаващи „чета“, P. Chantraine. Les verbes signifiant „lire“. — In: Melanges H. Gregoire, II. Bruxelles, 1950. По въпроса за четенето на глас и за мълчаливото четене има дискусия в науката — на утвърдилия се възглед, че в античността се чете винаги на глас, се противопоставя E. M. W. Knox. Silent Reading in Antiquity. — GRBS 9, 1968 — вж. там библиография по въпроса.

Идеята за обединяването на всички читатели в общност дължа на P. Ricoeur. Die Schrift als Problem der Literaturkritik undphilosophischen Hermeneutik. — In: Sprache und Weherfahrung. München, 1978. За читателската публика в античността Е. Auerbach. Das abendländische Publikum und seine Sprache. — In: Literatursprache und Publikum in der Lateinischen Spatantike und Mittelalter. Bern, 1958. Една кратка социология на античното четене в книгата Lesen. Ein Handbuch. Hamburg, 1974.

Трета глава

Един поглед към разбирането за култура в Древна Гърция

Настоящият текст е публикуван отделно под заглавието Поглед към историята на възгледа за култура. — Проблеми на културата, 1988, №2. В сегашния вариант са внесени значителни промени.

Ценен източник за историята на понятието култура е изследването на J. Niedermann. Kultur — Werden und Wandlungen des Begriffes und seiner Ersatzbegriffen von deem bis Herder. Firenze, 1941. Първата употреба на думата култура в посоката на нейния съвременен смисъл се открива у Цицерон. Тускулански спорове II, 13: „Както плодородната нива не може да даде добър плод без обработване, така и духът без обучение. Без другото и двете остават безсилни. А обработване на духа (cultura animi) това значи философия.“ Цицерон стъпва всъщност на възгледа на Изократ, като изразява с „cultura“ гръцкото epimeleia. Цитираните в текста фрагменти от Демокрит и софиста Антифонт са със съответната номерация от сборника на H. Diets. Die Fragmente der Vorsokratiker. I-II, Berlin. 1934–1935.

Четвърта глава

Старогръцката литература

Исторически особености и жанрово многообразие

Текстът на настоящата глава е развит върху мои лекции и доклади на тази тема и се публикува за пръв път в сегашния си вид. В известна връзка с него се намира въведението към сборника Традиция, литература, действителност. С., 1984, озаглавено Старогръцката литература и нашите съвременни проблеми.

Темата за особеностите на старогръцката литература се развива още от Фридрих Шлегел в неговите статии за гръцката поезия и изкуство, писани в последното десетилетие на XVIII век. И по-късно през XIX век в историите на старогръцката литература въпросът се решава не на историческа основа, а в идеален ценностен план — гръцката литература се смята за изключително оригинално създание (срв. Th. Bergk. Griechische Literaturgeschichte. I. 1872, S. 4–5), гърците се отличават с ясност на ума, с чувство за мярка и пропорция, те първи създават всички видове на поезията и прозата, останали непроменени до днес. Във втората половина на XIX век този тип характеризиране получава силна поддръжка от френския социолог и естетик Иполит Тен (H. Taine. Philosophic de fart. I-II. Paris, 1881). В идеалната характеристика на старогръцката литература влиза и твърдението за историческото следване на трите поетически рода епос, лирика и драма. Вж. у Ал. Балабанов. История на класическата литература. 2 изд. С., 1917 и у П. Коган. Очерки по историята на древните литератури. Гръцка литература. С., 1914 (превод от руски, 1 изд. 1907). От по-старите литературни истории след Берк ще посоча две: Af. Croiset. Histoire de la litteraturegrecque. I-V, 1895–1901 и D. Mahaffy. A History of Classical Greek Literature. London, 1901.

В XX век идеалното третиране на въпроса за особеностите на старогръцката литература отстъпва на по-реален исторически поглед. Тези особености или не се разглеждат, или към въпроса се подхожда позитивно — срв. Geschichte der griechischen Literatur, von W. Schmid und O. Stdhlin. I-III, München 1929–1940 (вж. I, с. 19–24) и A. Lesky. Geschichte der griechischen Literatur. Bern–Munchen.

В последно време тази характеристика се конкретизира в социологичен комуникативен план, поставя се въпрос за устното и книжното общуване, за публиката, за която е била предназначена литературната продукция — срв. Griechische Literatur. Hrg. v. E. Vogt. Heidelberg etc., 1989, S.9 и библиографията на с. 16–17. Аз следвам същата насока, но под влияние на едно по-широко типологическо виждане (Ю. Лотман, С. Аверинцев) се стремя да въвлека въпроса за особеностите на старогръцката литература в самото историческо описание на материала. Оттук В идеята, развита по-напред в моята книга История на старогръцката култура, С., 1989, че от общото описание на особеностите трябва да се премине към историческа типология и едва след това към историческо описание.

На С. Аверинцев принадлежи опитът за най-общо сравнително очертаване на особеностите на старогръцката литература (вж. бележките към първата глава), наблюдението, че Аристотел в „Поетика“ отбелязва липсата на понятието литература в тогавашния език, но не се нуждае от него, и заключението, че поетическите родове и жанрове са един вид първични същности според философа — срв. Жанр как абстракция и жанры как реальностъ: диалектика замкнутости и разомкнутости, увод към сб: Взаимосвязь и взаимовлияние жанров в развитии античной литературы. М., 1989.

По въпроса за самосъзнанието на творците в ранната гръцка литература В. Кранц. Отношението на твореца към неговото произведение в старогръцката литература, в сб. Традиция, литература, действителност. С., 1984 (превод от немски, оригинал от 1924 г. и в книгата на W. Kranz. Studien zur antiken Literatur und ihrem Fortwirken. Heidelberg, 1967). От същия автор Die Auffassung des Dichterberufs im frühen Griechentum. — In: Aus allem Eines. Studien zur antiken Geistesgeschichte. Heidelberg, 1984. По въпроса за „произведението“ в епохата на класиката Ю. Н. Давыдов. Идея произведения искусства у Платона и Аристотеля, в сб. Культура и искусство античного мира. М., 1980. По въпроса за литературната композиция в ранна Гърция B. A. Groningen. La composition litteraire archaïque gfecque. Amsterdam, 1958.

Интересът към елинистическата литература се събужда в последните две десетилетия на миналия век. Оттогава датират и първите големи изследвания и истории на елинистическата поезия и литература. Най-голямото принадлежи на Fr. Susemihl. Geschichte der griechischen Literatur in der Alexandrinerzeit. I-II. Leipzig, 1891–1892. Вж. по-подробна библиография в моята книга Литературата на елинизма. Културно-социологическа и жанрова характеристика. С., 1979.

Втора част

Първа глава

Историкът и писателят Херодот

Текстът на настоящата глава е публикуван в първоначална версия в моята книга Мит и литература. С., 1985 като част от главата Атическата историография като идеология и литература. С малки промени текстът повтаря моя увод към пълния превод на Херодот. История (Част първа). С., 1986. Вж. И Херодот. История (Част втора). С., 1990 и Херодот. Исторически новели. С., 1982 (Библиотека за антична литература „Хермес“).

Идеята, че Херодот и Тукидид са представители на различни типове историография, принадлежи на К. von Fritz. Die griechische Geschichtschreibung. I. Berlin. 1967. На същия изследовател принадлежи заключението, че „История“ на Херодот може да се сравни в античността само с тази на Ливий, както и поставянето на такъв род историография в общ клас с романа „Война и мир“ на А. Толстой и изследванията на Я. Буркхардт. Плодотворни идеи съм заел от английския историк и философ на историята Р. Дж. Коллингвуд. Идея истории. М., 1980 (превод от английски). Според него Херодот е по-голям историк от Тукидид, тъй като пише един вид автобиография на своето време и своето поколение и изобщо конципира историческото време, въпреки че прави това с фиксирането на катастрофичен преход от благополучие към неблагополучие. На тази основа Колингууд прави сравнение между „История“ на Херодот и атическата трагедия.

Върху Херодот съществува богата специална литература. Освен вече цитираните автори в настоящата глава съм използувал още Ph.-E. Legrand. Herodote. Introduction. Paris, 1932; F. Jakoby. Art. Herodatos. — In: Pauly Wissowa RE, Suppl. II, 1913; А. Доватпур. Повествовательный и научный стиль Геродота. Л., 1957 и С. И. Соболевский. Геродот. — В: История греческой литературы. П. М., 1955.

Сведението, че Херодот е бил награден парично с десет таланта, е у Плутарх (De malign. Herod. 26), а това, че е чел част от „История“ на Олимпийските игри — у Лукиан (Herod, sive Act. 1–2); там се намира и сведението, че отделните книги на „История“ са били наречени с имената на Музите.) Ето част от античните автори, които наричат Херодот mythològos и logopoiòs — Аристотел (Hist. an. VI, 31=579 b; Degen. an. = 765 b) Страбон (XI, 6, 2–3) Диодор (I, 59, 2; 60, 10).

Втора глава

Речите на Демостен

Настоящата глава повтаря с малки промени моя увод Демостен ораторът към Демостен. Избрани речи. С., 1982 (Поредица „Велики оратори“). Това е първият по-пълен превод на Демостенови речи на български. Включени са трите Олинтийски речи, втората и третата филипика, откъси от речта „За венеца“, откъси от т.нар. Встъпления и Писма. По-рано на български в отделна публикация е издавана само речта „За венеца“ (прев. Н. К. Лица, Пловдив, 1889). Вж. и Първа и втора реч против Филип в превод на Д. Бояджиев. — Български журналист, 1980, бр. 1.

За политическата дейност и ораторството на Демостен у нас са достъпни следните две авторитетни изследвания — P. Cloche. Demosthenes et la fin de la democratic athenienne. Paris, 1937 и W. Jaeger. Demosthenes. Der Staatsmann und sein Werden. Berlin, 1939.

Трета глава

Марк Аврелий — император и философ

Настоящата глава свързва моя увод към Марк Аврелий. Към себе си. С, 1986 (Библиотека „Хермес“) със същото заглавие и статията Стоическата философия като език и идеал. — философска мисъл, 1987, №10. При свързването са направени съкращения и промени. В началото на века е публикуван на български и друг превод на Марк Аврелий (Размишления към самия мене, б.г.), направен вероятно не от оригинала на старогръцки. Още по-рано със значителни откъси от текста българските читатели се запознават в изпълнения от Кирил Христов превод на книгата на френския историк Е. Ренан. Марк Аврелий и краят на античния мир. Пловдив, 1898.

От обилната литература върху стоицизма ще препоръчам намиращите се у нас книги на: Brun. Le stoicisme. Paris, 1953 и на V. Goldschmidt. Le systeme stoicien et l’idee du temps. Paris, 1953, на български Р. Радев, Философията на елинизма. С, 1973. За стоицизма и за духа на II век интересен материал в книгата на Л. Ф. Лосев. Елинистическо-римская эстетика. М., 1979. На Лосев се опирам при идеята за принципно овъншненото непсихологично възприятие за човека в античността. Богат материал за културата на II век у U. Kahrstedt. Die Kultur der Antoninenzeit. — In: Neue Wege derAntike, III, 1927.

Основните извори за живота на Марк Аврелий са Дион Касий (срв. LXIX-LXXII) и т.нар. Scriptores historiae Augustae (срв. XV, 1 и IV, 9). Интересна разработка, на която се опирам и чието заглавие съм заел, у W. Gorlitz. Marc Aurele. Empereur et philosphe. Paris, 1962. Вж. и G. R Santon. Mark Aurel, Kaiser und Philosoph. — In: Mark Aurel. Hrg. v. R Klein. Darmstadt, 1979 (Wege der Forschung, B. 550). В същия сборник за опиума, взиман от Марк Аврелий, и за евентуалното влияние върху мировъзрението му Th. W. Africa. Mark Aurels Opiumsucht. Също там G. HarteL Der Beginn der allgemeinen Krise.

Четвърта глава

Писмата на Юлиан

Настоящата глава повтаря с известни промени моя увод Писмата на Юлиан — паметник на преломно време към Юлиан. Писма. С., 1983 (Библиотека „Хермес“). Това е първият превод на български. Включени са в избор автентични, съмнителни и неавтентични писма, приписвани на императора, както и писма до него.

На личността на Юлиан е посветена немалка литература, между другото и художествена. От нея бих посочил романа на Д Мережковский. Смерть богов. Юлиан Отступник. Берлин, 1922 и опиращия се на много исторически документи роман на Гор Видал. Юлиан. С., 1970 (превод от английски). От специалната литература върху живота и литературната дейност на императора ще посоча двете достъпни у нас книги J. Bidez. Julian der Abtrunige. München, 1940 (превод от френски) и Т. В. А Попова. Письма императора Юлиана, в сб. Античная епистолография. М., 1967.

Пета глава

Античният роман (любовно-авантюрните повести на Харитон и Ахил Таций)

Настоящата глава следва донякъде главите За началата на античния роман и Гръцкият авантюрно-любовен роман от моята книга Романът — античен и съвременен. С., 1986, но по-пряко въведенията към Три антични романа. С., 1987 (Библиотека „Хермес“) и Два любовни романа. С., 1990 (Библиотека „Хермес“). Първият от цитираните преводи включва романите Аброком и Антия от Ксенофонт Ефески, Дафнис и Хлоя от Лонг и Историята на Аполоний, цар на Тир. Два любовни романа включва Херей и Калироя от Харитон и Левкипа и Клитофонт от Ахил Таций. В Библиотека „Хермес“ са публикувани по-рано и преводите на следните антични романи: Етиопска повест от Хелиодор (1982), Сатирикон от Петроний (1981), Златното магаре от Апулей (4 изд. 1987) и сатиричната повест, гръцкият вариант на „Златното магаре“, Лукий, или Магарето (1986). На български е преведен и романът за Александър — Псевдо-Калистен. Животът на Александър Македонски (1975).

В изложението се опирам на възгледи на М. Бахтин за характера на античния роман и за трите основни вида — любовно-авантюрен, битово-авантюрен и биографичен. Вж. студиите Эпос и роман и Формы времени и хронотопа в романе. — В: Вопросы литературы и эстетики. М., 1975. Вж. друго делене на видовете роман у H. Kuch. Gattungstheoretische Überlegungen zum antiken Roman. — Philologus 129(1985) — там и за античните названия на романа. За социалните условия, които способствуват за появата на романа, F. Altheim. Roman und Dekadenz. Tubingen, 1959 и Th. Hagg. The novel in Antiquity. Oxford, 1983 (превод от шведски).

На въпроса за произхода на романа е посветена огромна литература. В началото стои изследването на E. Rohde. Der griechische Roman und seine Vorlaufer (1876, 1914 Leipzig, 1974 Darmstadt). Вж. сведенията в кн. Античный роман. М., 1969. Поради откриването на нови фрагменти от романи и новата насока в литературните изследвания в последните две десетилетия вниманието се насочва към въпросите на строежа и общата смислова постановка на античния роман. Срв. Th. Hogg. Narrative Technique in Ancient Greek Romances. Stockholm, 1971; C. Ruiz Montero. Analisis estructural de la novela griega. Salamanca, 1979. Най-последен оглед с библиография C. W. Midler. Der griechische Roman. — In: Griechische Literatur. Hrg. v. E. Vogt. Heidelberg, 1989.

По въпроса за романната форма литература и заключения в Един опит върху поетиката и социологията на романа, в моята кн. Романът — античен и съвременен. С., 1986.