Чингиз Айтматов
Белият параход (3) (След приказката)

4

Това се случило отдавна. В далечни-прадалечни времена, когато горите по земята били повече от тревите, а водата в нашите краища — повече от сушата, живяло едно киргизко племе на брега на голяма и студена река. Енесай се наричала онази река. Тече тя далече оттук, в Сибир. С кон три години и три месеца трябва да пътуваш дотам. Сега тази река се нарича Енисей, а по онова време се казвала Енесай. Затова и песента била такава:

Има ли река, по-широка от теб, Енесай,

има ли земя, по-скъпа от теб, Енесай,

има ли тъга, по-дълбока от теб, Енесай,

има ли воля, по-пълна от теб, Енесай?

Няма река, по-широка от теб, Енесай,

няма земя, по-скъпа от теб, Енесай,

няма тъга, по-дълбока от теб, Енесай,

няма воля, по-волна от теб, Енесай.

Ето такава била тя, река Енесай.

Различни народи живеели тогава край Енесай. Трудно им било, защото живеели в постоянна вражда. Много врагове окръжавали киргизкото племе. Ту едни го нападали, ту други, ту самите киргизи нападали, отмъквали добитък, палели жилища, убивали хора. Убивали всеки, който им паднел — такива били времената. Човек човека не жалел. Човекът човека изтребвал. Стигнало се дотам, че нямало кой да сее зърното, да развъжда добитък, да ходи на лов. По-леко било да се живее от грабеж: отидеш, убиеш, отмъкнеш. А за убийство трябвало да се отговаря с още повече кръв, пък за отмъщението — с още по-голямо отмъщение. И колкото повече време минавало, толкова повече кръв се леела. Размътил се разумът на хората. Нямало кой да примири враговете. Най-умен и най-добър смятали оня, който умеел да изненада врага, да изтреби чуждото племе до последната душа и да заграби стада и богатства.

Появила се в тайгата странна птица. Пеела, плачела нощем до разсъмване с човешки жален глас, нареждала, прелитайки от клонче на клонче. „Очаква ни голяма беда! Очаква ни голяма беда!“ Така и станало, настъпил страшният ден.

През онзи ден киргизкото племе на Енесай погребвало своя стар вожд. Много години ги предводителствувал батър^[1] Кулче, в много походи ходил, в много битки участвувал. В битките оцелял, но настъпил смъртният му час. В голяма печал прекарали съплеменниците му два дни, а на третия се събрали да предадат на земята останките на батъра. Според древния обичай тялото на вожда трябвало да се носи в последния му път по брега на Енесай през урви и стръмнини, за да може от високото душата на умрелия да се прости с майката — река Енесай, нали „ене“ значи майка, а „сай“ — русло, река. За да изпее за последен път душата му песента за Енесай:

Има ли река, по-широка от теб, Енесай,

има ли земя, по-скъпа от теб, Енесай,

има ли тъга, по-дълбока от теб, Енесай,

има ли воля, по-волна от теб, Енесай?

Няма река, по-широка от теб, Енесай,

няма земя, по-скъпа от теб, Енесай,

няма тъга, по-дълбока от теб, Енесай,

няма воля, по-волна от теб, Енесай.

На гробната могила до отворената яма трябвало да вдигнат батъра над главите си и да му покажат четирите страни на света: „Ето я твоята река. Ето го твоето небе. Ето я твоята земя. Ето ни нас, родените от един корен с теб. Всички дойдохме да те изпроводим. Спи спокойно.“ В памет на далечните потомци на гроба на батъра се поставял голям камък.

В дните на погребението юртите на племето се нареждали във верига по брега, та да може всяко семейство да се прости от своя праг с батъра, когато отнасят тялото му да го погребват, да спусне бялото знаме на скръбта, да опява и да плаче, а после да върви с всички до следващата юрта, където отново ще опяват, ще спускат бялото знаме на скръбта и така до края на пътя, чак до гробната могила.

Сутринта през онзи ден слънцето вече излизало да тръгне по дневния си път, когато всички приготовления били завършени. Изнесени били бунчуците^[2] с конските опашки, изнесени били бранните доспехи на батъра — щит и копие. На коня му било метнато погребално покривало. Тръбачите се приготвили да свирят с бойните тръби — карнаи, барабанчиците да удрят барабаните — добулбаси, така че тайгата да се залюлее, птиците като облак да литнат към небето и да закръжат с писък и стон, да хукне звярът из гъсталаците с диво ръмжене, да се притисне тревата о земята, всичко в планините да загърми, а планините да потреперят. Оплаквачките разпуснали коси да възпеят със сълзи батъра Кулче. Джигитите приклекнали на едно коляно, за да вдигнат на силните си рамене тленните му останки. Всички били готови, очаквайки да бъде изнесен батърът. А на края на гората стояли вързани девет жертвени кобили, девет жертвени вола, девет по девет жертвени овце за поменната тризна^[3].

И тогава се случило нещо неочаквано. Колкото и да воювали енесайци помежду си, в дни, когато погребвали вождовете си, не било прието да се воюва. Ала тогава пълчищата на враговете на разсъмване незабелязано обкръжили потъналия в скръб киргизки стан, изскочили от прикритията си изведнъж от всички страни, така че никой не успял да се метне на седлото, никой не успял да грабне оръжие. И започнала невиждана сеч. Сечели наред. Така били намислили враговете — с един удар да свършат с дръзкото племе на киргизите. Убивали наред, та да няма кой да помни това злодеяние, да няма кой да мъсти, да може времето да засипе със ситен пясък следите на миналото. Имало ги на света — няма ги вече…

Много време е нужно да родиш и отгледаш човек, а да го убиеш, е по-бързо от всичко. Мнозина вече лежали посечени, потънали в локви кръв, мнозина се хвърлили в реката, спасявайки се от мечовете и копията, и потънали във вълните на Енесай. А покрай брега, край стръмнини и урви, на цели версти горели киргизките юрти, обгърнати от пламъци. Никой не успял да избяга, никой не останал жив. Всичко било разрушено и изгорено. Телата на победените хвърлили от стръмнината в Енесай. Враговете ликували… „Сега тия земи са наши! Сега тия гори са наши! Сега тия стада са наши!“

С богата плячка си тръгнали враговете и не забелязали как от гората се върнали две деца — момченце и момиченце. Непослушни и палави, още от заранта, скришом от родителите си, те побягнали в най-близката гора да дерат лико за кошнички. Заиграли се те, не забелязали как навлезли навътре в гъстата гора. А когато чули шума и виковете на боя и се втурнали назад, не намерили живи ни баща, ни майка, ни братя, ни сестри. Останали децата без род, без племе. Тичали те с плач от пепелище на пепелище — нийде ни жива душа нямало. Осиротели за час. Останали сами в целия свят. А в далечината се кълбели облаци прах — враговете отвеждали в своите владения табуни и стада, заграбени в кървавия набег.

Видели децата праха от копитата и се втурнали подире им. Подир лютите врагове тичали децата с плач и зов. Само деца можели да постъпят така. Вместо да се скрият от убийците, те се спуснали да ги догонят. Само да не остават сами, само да избягат далеч от разгроменото проклето място. Хванати за ръце, момчето и момичето бягали след грабителите, молели се да ги почакат, молели се да ги вземат със себе си. Но къде ти ще чуят слабите им гласове сред голямата гълчава, цвиленето, тропота и стремителния бяг!

Дълго тичали, отчаяни, момчето и момичето. Ала така и не ги настигнали. А после паднали на земята. Не смеели да се озърнат, не смеели да помръднат. Страх ги било! Притиснали се едно о друго и не забелязали как заспали.

Не току-тъй казват — сираците имат седем съдби. Нощта минала благополучно. Звяр не ги докоснал, горските чудовища не ги отвлекли. А като се събудили, било вече утро. Слънцето греело. Птиците пеели. Станали децата и отново тръгнали по следите на разбойниците. Събирали по пътя диви плодове и корени. Вървели, вървели, а на третия ден спрели на един връх. Гледат, долу на широка зелена поляна — голям пир. Колко юрти само — брой нямат, колко огньове димят — брой нямат, колко народ край огньовете — брой няма. Девойки се люлеят на люлки, песни пеят. Силни мъже за забава на народа се вият като орли, хвърлят се един друг на земята. Враговете празнували своята победа.

Стояли на върха момчето и момичето, не смеели да се приближат. Ала много им се искало да отидат край огньовете, където така вкусно миришело на печено месо, на хляб, на див лук.

Не издържали децата, спуснали се от върха. Учудили се домакините, наобиколили ги вкупом.

— Кои сте вие? Откъде сте?

— Ние сме гладни — отговаряли момчето и момичето, — дайте ни да хапнем.

Онези се досетили по говора им какви са. Зашумели, заприказвали, заспорили: да ги убият ли начаса, тях, останалото недоубито враже семе, или да ги водят при хана? Дорде спорили, някаква милостива жена успяла да подаде на децата по парче варено конско месо. Повели ги при самия хан, а те не можели да се откъснат от храната. Повели ги към една висока червена юрта, пред която стояла стража със сребърни брадви. А по стана плъзнала тревожната вест, че неизвестно откъде са се появили деца от киргизкото племе. Какво значело това? Всички зарязали игрите и пира, събрали се на огромна тълпа пред ханската юрта. А ханът в онзи час заседавал върху бяла като сняг кошма^[4] със своите знатни воини. Пиел кумис, подсладен с мед, хвалебствени песни слушал. Когато ханът чул защо са дошли при него, изпаднал в безумна ярост. „Как сте посмели да ме безпокоите? Нима не изтребихме киргизкото племе до коляно? Нима аз не ви направих господари на Енесай за вечни времена? Какво сте се събрали, души страхливи? Вижте кой е пред вас! Ей, Сипаничава Куца Старице! — викнал ханът. И когато тя излязла из тълпата, й казал: — Отведи ги в тайгата и направи тъй, че с това да свърши киргизкото племе и помен да няма от него, а името му да се забрави вовеки. Тръгвай, Сипаничава Куца Старице, направи тъй, както аз ти повелявам…“

Мълчаливо се покорила Сипаничавата Куца Старица, хванала момчето и момичето за ръка и ги повела. Дълго вървели те през гората, а после излезли на брега на Енесай до една висока стръмнина. Тук Сипаничавата Куца Старица спряла дечицата, изправила ги едно до друго на края на урвата. И преди да ги бутне надолу, проговорила:

— О, велика река Енесай! Ако хвърлят планина в твоите дълбини, ще потъне планината като камък. Ако хвърлят бор столетен, ще го отнесеш като тресчица. Приеми във водите си две мънички песъчинки — две човешки деца. Няма за тях място на земята. Аз ли да ти го казвам, Енесай? Ако звездите станеха хора, небето не би им стигнало. Ако рибите станеха хора, реките и моретата не биха им стигнали. Аз ли да ти разказвам, Енесай? Вземи ги и ги отнеси. Нека напуснат те нашия омразен свят в ранни години, с чисти души, с детска съвест, неопетнена от зъл умисъл и зли дела, та да не познаят хорското страдание и сами да не причиняват мъки на другите. Вземи ги, вземи ги, велики Енесай…

Плачат, ридаят момченцето и момиченцето. До бабешки приказки ли им е сега, когато е страшно да погледнеш надолу от урвата. В дълбочината вълните яростно се премятат.

— Прегърнете се, дечица, за последен път, простете се — казала Сипаничавата Куца Старица. И си засукала ръкавите, та да й е по-сгодно да ги хвърли от стръмното. И добавила: — Е, простете ми, дечица. Съдбата ви е такава. Макар че не по своя воля върша сега това дело — но за ваше добро е…

Казала тия думи и до нея се чул глас:

— Почакай, стара, мъдра жено, не погубвай невинните деца.

Обърнала се Сипаничавата Куца Старица, погледнала и се смаяла — пред нея стои кошута, майка на марал^[5]. И с такива едни големи-големи очи, и гледа укорно и печално. А кошутата бяла като мляко на първескиня, коремът й с кафява козинка подплатен, като на малко камилче. Рогата й — каква красота! — разклонени, сякаш вейки на есенни дървета. А вимето й гладко и чисто като на жена-кърмачка.

— Коя си ти? Защо говориш на човешки език? — запитала Сипаничавата Куца Старица.

— Аз съм майката-кошута — отвърнала й кошутата. — А ти говоря така, защото иначе няма да ме разбереш, няма да ме послушаш.

— Какво искаш, майко-кошута?

— Пусни децата, голяма мъдра жено. Моля те, дай ми ги.

— Защо ти са?

— Хората убиха моите близнаци, двете еленчета. Търся си деца.

— Искаш да ги отгледаш?

— Да, стара, мъдра жено.

— А добре ли помисли, майко-кошута? — засмяла се Сипаничавата Куца Старица. — Та нали те са рожби човешки. Ще отраснат и ще почнат да убиват твоите еленчета.

— Когато порастат, няма да убиват моите еленчета — отговорила майката на марала. — Аз ще им бъда майка, а те — мои деца. Нима ще вземат да убиват своите братя и сестри?

— Ох, не говори, майко-кошута, не познаваш ти хората! — клатела глава Сипаничавата Куца Старица. — Не са те като горските животни, не се жалят един друг. Бих ти дала сирачетата, за да се убедиш в правотата на моите думи, но нали хората ще убият и тези ти деца. Защо ти е толкова мъка?

— Ще отведа децата в далечен край, където никой няма да ги намери. Пощади дечицата, голяма, мъдра жено, и ги пусни. Аз ще им бъда вярна майка… Вимето ми е препълнено. Млякото ми плаче за деца. Моето мляко търси деца.

— Е, щом е тъй — промълвила Сипаничавата Куца Старица, като помислила малко, — вземай ги и ги отвеждай по-скоро. Отведи сирачетата в далечен край. Ала ако те загинат по далечния път, ако ги убият разбойници, ако твоите човешки деца ти се отплатят с черна неблагодарност — сърди се на себе си.

Благодарила майката-кошута на Сипаничавата Куца Старица. А на момченцето и момиченцето казала:

— Сега аз съм ваша майка и вие сте мои деца. Ще ви поведа в далечен край, където сред снежни гористи планини се е ширнало едно топло море — Исък Кул.

Зарадвали се момчето и момичето, пъргаво заприпкали подир Рогатата майка-кошута. Но сетне се уморили, силите им се свършили — пътят е дълъг — от единия край на света до другия. Нямало да стигнат далече, ако Рогатата майка-кошута не ги кърмила със своето мляко, ако нощем не ги сгрявала със своето тяло. Вървели дълго. Все по-далеч оставала старата родина Енесай, но и до новата родина, до Исък Кул, още било много далеко. Лято, зима, пролет, лято и есен, пак лято и зима, още една пролет, още едно лято и есен се промъквали те през глухи лесове, през знойни степи, през движещи се пясъци, през високи планини и бурни реки. Гонели ги глутници вълци, но Рогатата майка-кошута настанила децата на гърба си и ги спасявала от лютите зверове. Препускали подире им и ловци на коне, със стрели и викали: „Кошута е откраднала две човешки деца! Дръжте я! Уловете я!“ И пускали стрелите след нея. И от тях, от неканените спасители, избягала Рогатата майка-кошута с децата. Тичала тя по-бързо и от стрела, само шепнела: „Дръжте се по-здраво, деца мои — преследват ни!“

Довела най-сетне Рогатата майка-кошута своите деца до Исък Кул. Застанали те на върха и не могли да се нагледат. Наоколо снежни хребети, а сред планините, обрасли със зелени гори, додето им поглед стига, се плиска море. Гонят се бели вълни по синята вода, ветровете ги носят отдалече, изпращат ги надалече. Къде е началото на Исък Кул, къде е краят — не се знае. На единия край слънцето изгрява, а на другия още е нощ. Колко планини се издигат около Исък Кул — чет нямат, а отвъд тези планини колко още такива снежни планини се извисяват — също не можеш да разбереш.

— Това е вашата нова родина — казала Рогатата майка-кошута. — Ще живеете тук, ще орете земята, риба ще ловите, добитък ще развъждате. Живейте тук в мир хиляди години. Дано вашият род се продължи и умножи. И да не забравят вашите потомци речта, която донесохте, и да им е сладко да говорят и да пеят на своя език. Живейте, както трябва да живеят хората. А аз ще бъда с вас и е вашите деца във всички времена…

Така момчето и момичето, последните потомци на киргизкото племе, получили нова родина край благословения и вечен Исък Кул.

Бързо минало времето. Момчето станало мъж, а момичето — зряла жена. И тогава те се оженили и станали мъж и жена. А Рогатата майка-кошута не напуснала Исък Кул, живеела в тукашните гори.

Веднъж на разсъмване Исък Кул внезапно се разбунтувал, зашумял. Жената започнала да ражда, замъчила се тя. А мъжът се уплашил. Покачил се на една скала и взел високо да вика:

— Къде си ти, Рогата майко-кошута? Чуваш ли как шуми Исък Кул? Твоята дъщеря ражда. Ела по-скоро, майко, помогни ни…

И дочул се тогаз отдалеч преливащ се звън, сякаш керванно звънче прозвънвало. Все по-близо и по-близо се чувал този звън. Дотичала Рогатата майка-кошута. На рогата си донесла окачена детска люлка-бешик. Бешикът бил от бяла бреза, а на дъгата на люлката подрънвало сребърно звънче. И до днес звъни онова звънче на исъккулските бешици. Люлее майката люлката, сребърното звънче звъни, сякаш отдалеч тича Рогатата майка-кошута, бърза, брезова люлка носи на рогата си…

Още щом дотичала на зова им Рогатата майка-кошута, жената родила.

— Този бешик е за първата ви рожба — рекла Рогатата майка-кошута — и ще си имате вие много деца. Седем сина и седем дъщери!

Зарадвали се майката и бащата. Нарекли първата си рожба в чест на Рогатата майка-кошута Бугубай. Порасъл Бугубай, взел си една хубавица от племето кипчак и започнал да се множи родът Бугу — родът на Рогатата майка-кошута. Станал голям и силен родът на бутинците край Исък Кул. Почитали бугинци Рогатата майка-кошута като светиня. Над входа на бугинските юрти избродирвали знак — рога на марал, та отдалече да се вижда, че юртата принадлежи на рода Бугу. Когато бугинци отблъсквали набезите на врага, когато се състезавали по езда, разнасял се викът: „Бугу!“ И бугинци винаги излизали победители. А тогава по горите исъккулски бродели бели рогати марали, на чиято красота завиждали звездите по небето. Те били деца на Рогатата майка-кошута. Никой не ги докосвал, никой не ги обиждал. Щом видел марал, бугинецът слизал от коня и му сторвал път. Красотата на любимата девойка сравнявали с красотата на белия марал…

Така било, докато не умрял един много богат, много знатен бугинец — овцете му били с хиляди, конете с хиляди, а всички хора наоколо били негови пастири. Голям помен направили неговите синове. Поканили на помена най-знатните люде от всички краища на земята. За гостите наредили сто хиляди юрти по брега на Исък Кул. Човек не можел да преброи колко добитък бил изклан, колко кумис изпит, колко кашгарски гозби били поднесени. Синовете на богаташа ходели важни-важни: да знаят хората колко богати и щедри наследници е оставил умрелият, как го уважават, как почитат неговата памет… („Е-е, синко, лошо е, когато хората се перчат не с ум, а с богатство!“)

А певците, обикаляйки своите аргамаци^[6], подарени им от синовете на покойника, кипрейки се с подарените им соболеви калпаци и копринени халати, в надпревара възхвалявали и покойния, и наследниците.

— Къде ще видиш под слънцето такъв щастлив живот, такъв богат помен? — пее един.

— Още от сътворението на света не е имало такова чудо! — пее втори.

— Никъде, само у нас така почитат родителите, отдават памет на родителската чест и слава, почитат техните светли имена — пее трети.

— Ей, певци-сладкодумци, какво тук шумите! Нима има на света думи, достойни за тази щедрост, нима има думи, достойни за славата на покойника! — пее четвърти.

И тъй се състезавали ден и нощ. („Ех, синко, когато певците се състезават в славословие, от певци те се превръщат във врагове на песента.“)

Много дни като празник продължавал този знаменит помен. Много им се искало на горделивите синове на богаташа да затъмнят другите, да надминат всички по света, та славата за тях да тръгнела цялата земя. И намислили да поставят на гробницата на баща си рога на марал, та всички да знаят, че това е гробница на славен потомък от рода на Рогатата майка-кошута. („Ех, синко, още в древността хората казвали, че богатството ражда горделивост, горделивостта — безразсъдство.“)

Прищяло се на синовете на богаташа да окажат на паметта на баща си тази нечувана чест и нищо не ги спряло. Речено-сторено! Изпратили ловци, убили ловците един марал, отсекли рогата му. А рогата големи, като криле на литнал орел. Харесали синовете еленовите рога, по осемнадесет пръстена на всеки рог — значи, живял бил осемнадесет години. Бива си го! Заповядали те на майстори да закрепят рогата на гробницата.

Възмутили се старците:

— С какво право сте убили марал? Кой е посмял да вдигне ръка на потомството на Рогатата майка-кошута?

Отговарят им наследниците на богатия:

— Маралът е убит на наша земя. Всичко, което ходи, пълзи, лети по нашите владения, от муха до камила — е наше. Ние сами знаем как да постъпваме с онова, което е наше. Махайте се оттук!

Слугите нашибали старците с камшици, качили ги на конете със задниците напред и ги изгонили позорно.

Оттам и тръгнало… Голямо нещастие надвиснало над потомството на Рогатата майка-кошута. Едва ли не всеки почнал да ловува по горите бели рогати елени. Всеки бугинец смятал за свой дълг да постави на гроба на дедите си рога на марал. Сега тази работа се смятала за благословена, за особено уважение към паметта на умрелия. А който не може да се сдобие с рога, смятали го за недостоен човек.

Взели да търгуват с еленови рога, взели да се запасяват с тях. Появили се такива хора от рода на Рогатата майка-кошута, чийто занаят станал да намират и да продават рога на марал. („Ех, синко, там, дето има пари, за добра дума няма място, за красота няма място.“)

Гибелно време настъпило за белите рогати елени в исъккулските гори. Нямало за тях пощада. Бягали маралите по недостъпни скали, но и там ги откривали. Пускали срещу тях сюрии хрътки, за да подгонят елените към стрелците в засада, улучвали ги, без никой да им убегне. Погубвали цели стада марали, избивали ги до един. Обзалагали се кой ще намери рога с повече пръстени.

Изтребили маралите. Опустели планините. Не се чува елен ни нощем, ни заран. Не можеш ги видя ни в гора, ни на поляна как пасат, как скачат, заметнали рога към гърба си, как прелитат през пропастта като птица. Народили се хора, които през целия си живот не били виждали бял рогат елен. Само слушали за него приказки и виждали рогата му по гробовете.

А какво станало с Рогатата майка-кошута?

Обидила се тя, дълбоко се обидила на хората. Казват, че когато за маралите вече нямало живот от куршуми и от кучета, когато останали колкото на пръсти да ги броиш, изкачила се Рогатата майка-кошута на най-високия планински връх, сбогувала се с Исък Кул и отвела последните си деца зад големия превал, в друг край, в други планини.

Ето какви неща стават по земята. Това е цялата приказка… Ако искаш, вярвай, ако не щеш — недей.

А когато Рогатата майка-кошута си отивала, казала, че никога няма да се върне…