Чингиз Айтматов
Белият параход (1) (След приказката)

1

То си имаше две приказки. Едната негова, за която никой не знаеше. Другата — дето му я разказваше дядо му. После не остана нито една. За това е думата.

През онази година то беше навършило седем, караше осмата.

Най-напред беше купена чантата. Черна мушамена чанта с блестяща метална закопчалка, която, се промушваше през скобка. С външно джобче за дребни неща. С една дума, необикновена, най-обикновена ученическа чанта. С това май и започна всичко.

Купи я дядо му от минаващата автосергия. Автосергията, като обикаляше със стоки за животновъдите из планината, се отбиваше по някой път и при тях в лесничейството, в Санташката падина.

Оттук, от предела, по долища и склонове се издигаше във висинето охраняваният планински лес. В лесничейството има само три семейства. Но все пак от време на време подвижната сергия се отбиваше и при горските пазачи.

Единствено хлапе в трите къщи, то винаги първо забелязваше сергията.

— Пристига! — викаше то и притичваше към вратните и прозорците. — Колата-магазин пристига!

Пътят се промъкваше дотук от крайбрежието на Исък Кул, все по дефилето, по брега на реката, по камънаци и трапища. Не беше много леко да се пътува по такъв път. Като стигнеше Караулни връх, пътят се изкачваше от дъното на теснината по ската и оттам дълго се спускаше по стръмния и гол склон към къщите на пазачите. Караулни връх е съвсем наблизо — лете почти всеки ден момчето тичаше да гледа от него с бинокъла езерото. А там, на пътя, винаги всичко се вижда като на длан — и пешеходец, и ездач, и, разбира се, кола.

Тогава — а то се случи през едно жежко лято — момчето се къпеше в своето язче и оттам видя как по ската вдига облаци прах кола. Язът беше в края на плитчината на реката, в чакъла… Дядо му го беше направил с камъни. Ако не беше този яз, може би момчето отдавна да не е живо. И, както казваше баба му, реката отдавна да е изплакнала костите му и да ги е изхвърлила право в Исък Кул и щяха да кокорят очи рибите и разните му там водни твари от почуда. И никой нямаше да го търси и да се кахъри за него — защото кой го е карал да се навира във водата и защото на никого чак толкова не е потрябвало. Но досега това не беше се случило. А случеше ли се, кой знае, баба му може би наистина не би се хвърлила да го спасява. Поне да беше нейна кръв, а то, както казва тя, чуждо. Пък чуждото си е винаги чуждо, колкото и да го храниш, колкото и да го гледаш. Чуждо… Ами ако не иска да бъде чуждо. И защо то да е чуждото? Може би не то, а баба му да е чужда?

Ала за това — после и за дядовия яз също после…

Та така, зърна тогава то колата, тя се спускаше от върха, а подире й се кълбеше прах. И толкова се зарадва, сякаш знаеше, че ще му купят чанта. Начаса изскочи от водата, бързо намъкна гащетата на слабичките си бедра и още мокро, посиняло — водата в реката е студена, — заприпка по пътеката към къщи, първо да извести за пристигането на сергията.

Момчето тичаше бързо, прескачайки храсталаците и заобикаляйки големите валчести камъни, ако нямаше сили да ги скочи, и не се спря дори за секунда — ни край високите треви, ни край камъните, макар да знаеше, че те съвсем не са обикновени. Те можеха да му се обидят и дори да му турят крак. „Колата-магазин пристигна. После ще дойда“ — подхвърли то тичешком на „Легналата камила“ — така наричаше ръждивокафявата гърбава гранитна скала, до гърди затънала в земята. Обикновено момчето, когато минаваше покрай своята „Камила“, винаги я потупваше по гърбицата. Потупваше я като стопанин, както дядо му потупваше своя късоопашат кон — така, небрежно, между другото: ти, значи, почакай, аз имам малко работа. Имаше си то и камък „Седло“ — половината бял, половината черен, петнист камък с вдлъбнатинка, и можеше да се поязди като кон. А си имаше и камък „Вълк“ — много приличаше на вълк, сиво-кафяв, тук-там попрошарен, със силен врат и тежко чело. Към „Вълка“ то се промъкваше пълзешката и се целеше в него. Ала най-любимият му камък беше „Танкът“, несъкрушима канара до самия подмит бряг на реката. Струваше му се, че ей сега „Танкът“ ще се откъсне от брега и ще тръгне, ще заклокочи реката, ще закипи с белите си пенести вълни. Нали танковете в киното така вървят: от брега във водата — и хайде… Момчето рядко гледаше филми и затова добре запомняше видяното. Понякога дядото водеше внука си на кино в совхозната племенна ферма в съседния участък оттатък върха. Та затова на брега се бе появил „Танкът“, винаги готов да се понесе пряко реката. Имаше и други — „зли“ и „добри“ камъни и дори „хитри“ и „глупави“.

Сред растенията също имаше „любими“, „смели“, „боязливи“, „зли“ и разни други. Бодилът например бе главният му враг. Момчето се бе сражавало с него десетки пъти на ден. Но краят на тази война не се виждаше — бодилът все си растеше и се множеше. А пък поветицата, макар и тя да е бурен, е най-умното и весело цвете. Тя най-добре от всички среща заран слънцето. Другите треви нищо не разбират — кога е утро, кога вечер — все им е едно. А поветицата — щом припарят слънчевите лъчи, отваря очи. Смее се. Отначало едното око, после второто, после една след друга по поветицата се разтварят всички цветни фунийки. Бели, светло-светлосини, бледолилави, всякакви… И седиш ли край тях съвсем тихо, струва ти се, че когато се събудят, започват безшумно да си шепнат нещо. И мравките знаят това. Заран рано тичат по поветицата, примижават на слънчице и слушат какво си говорят цветчетата. Може би си разказват сънищата?

Денем, обикновено по пладне, момчето обичаше да се крие в гъсталака от ширалджинови стъбла. Ширалджините са високи, нямат цветове, а пък са дъхави, растат на туфи, събират се накуп и не допускат наблизо други треви. Ширалджините са верни приятели. Особено ако си наскърбен и ти се плаче, за да не те види никой, най-добре е да се скриеш в ширалджините. Те миришат като борова гора на припек. Топло и тихо е в ширалджините. И главното е, че не закриват небето. Трябва да легнеш по гръб и да гледаш небето. Отпърво през сълзите нищо не ще различиш. А после ще доплуват облаци и ще изобразят горе всичко, каквото си намислиш. Облаците знаят, че на теб не ти е много хубаво, че ти се иска да се махнеш някъде или да изчезнеш, та никой да не те намери, и после всички да въздишат и да охкат — ето, изчезна момчето, де ще го намерим сега?… И за да не се случи това, за да не трябва да изчезваш никъде, за да си лежиш тихо и да се любуваш на облаците, облаците ще се превръщат във всичко, каквото поискаш. От едни и същи облаци ще се получават най-различни неща. Само трябва да умееш да разпознаваш какво изобразяват облаците.

А в ширалджините е тихо и те не засланят небето. Ето такива са те, шнралджините, дъхащи на напечени от слънцето борове…

И какво ли още не знаеше то за тревите. Към сребристото коило, дето растеше на мократа ливада, момчето се отнасяше снизходително. Чудак е то — коилото! Вятърничава глава. Неговите меки копринени метлици сякаш не могат без вятър. Само чакат — накъдето духне, натам се накланят. И се накланят всичките като един, цялата ливада, като по команда. А захване ли буря или дъжд завали, не знае коилото де да се дене. Мята се насам-натам, пада, притиска се о земята. Да имаше крака, би побягнало навярно къде му очи видят… Но то само се преструва. Утихне бурята и отново лекомисленото коило е с вятъра — накъдето той, натам и то…

Само, без приятели, момчето живееше в кръга на тези простички неща, които го обкръжаваха, и само автосергията можеше да го накара да забрави всичко и да се втурне презглава към нея. Пък и какво да кажем, автосергията това не са ти там някакви камъни и треви. Какво ли само няма в нея!

Когато момчето дотича до дома, сергията вече наближаваше двора, иззад къщите. Сградите на лесничейството бяха с лице към реката, дворовете преминаваха в полегатия склон към реката, а отвъд нея направо от подмитото дере стръмно нагоре се изкачваше гора, така че до лесничейството можеше да се стигне само зад къщите. Да не бе дотичало момчето навреме, никой нямаше да знае, че сергията е вече тук.

В този час никой от мъжете не беше у дома си, още от сутринта всички се бяха пръснали. Жените шетаха из къщи. Но точно тогава момчето пронизително завика, притичвайки, към разтворените врати.

— Пристигна! Колата-магазин пристигна!

Жените се сепнаха. Втурнаха се да вадят скътаните пари. И наизскачаха в надпревара. Баба му и тя го похвали.

— Я го виж какви очи имал?

Момчето се почувствува поласкано, сякаш само бе довело сергията. Беше щастливо, че им е донесло тази новина, че заедно с тях бе хукнало навън, че наедно с тях се блъска пред отворената врата на фургона. Ала тук жените веднага го забравиха. Не им беше до него. Стоки много — кое по-напред да гледаш. Жените бяха само три: баба му, леля Бекей — сестра на майка му, жена на най-главния в лесничейството, конния горски пазач Орозкул — и жената на помощника Сайдахмат — младата Гулджамал с дъщеричката си на ръце. Само три жени. Но те така се блъскаха, така ровеха и преобръщаха стоката, че продавачът трябваше да ги помоли да пазят ред и да не бърборят всички наведнъж.

Думите му обаче не подействуваха твърде на жените. Отпърво вземаха наред, после почнаха да избират, подире да връщат отделеното. Отделяха, мереха, препираха се, умуваха, десетки пъти питаха за едно и също. Това не им харесвало, другото било скъпо, на третото цветът не бил за тях… Момчето стоеше встрани. Беше му мъчно. Изчезна радостта, която бе изпитало, щом съзря от върха автосергията. Сега тя изведнъж се превърна в обикновена кола, натъпкана с разни парцали.

Продавачът се мусеше: не беше ясно имат ли намерение тия женоря да купят поне нещичко. Защо би тоя път дотук, толкова надалече, през планината?

Така и стана. Жените взеха да отстъпват, въодушевлението им изчезва, те дори като че се умориха. Кой знае защо, започнаха да се оправдават — една пред друга ли, пред продавача ли? Баба му първа се оплака, че няма пари. А нямаш ли пара в ръката, стока не можеш взе. Леля Бекей не се решаваше на голяма покупка без мъжа си. Леля Бекей е най-нещастната от всички жени на света, защото няма деца и затова, когато е пиян, Орозкул я бие, а дядо му се измъчва, та нали леля Бекей му е дъщеря. Леля Вежен си взе някои дребни неща и две бутилки водка. И защо ли й трябваше, на нея ще й бъде още по-зле. Баба му не се стърпя.

— Ти какво сама си дириш белята? — зашепна тя, та да не я чуе продавачът.

— Знам си аз — отряза късо леля Бекей.

— Ама щурачка — още по-тихо, но със злорадство прошепна бабата. Да го нямаше сега продавача, здравата щеше да нахока леля Бекей. Ох, как само се карат…

На помощ дойде младата Гулджамал. Тя взе да обяснява на продавача, че нейният Сайдахмат се кани скоро да слиза в града, там ще му трябват пари, та тя не може да си развързва кесията.

Поблъскаха се пред сергията, купиха стока „за грош“, така каза продавачът, и се разотидоха. Е, нима това е търговия! Като плю подир жените, продавачът се зае да прибира разхвърляните стоки, че да седне зад кормилото и да си замине. Тогава точно забеляза момчето.

— Ти какво, дългоушко? — запита той. Момчето имаше щръкнали уши, тънка шия и голяма кръгла глава. — Искаш нещо да купиш? Тогава по-бързо, че затварям. Пари имаш ли?

Продавачът питаше така просто защото нямаше какво да прави, но момченцето отговори почтително:

— Не, чичо, пари нямам — и поклати глава.

— А аз мисля, имаш — с престорено недоверие провлече продавачът. — Та вие тук всички сте богаташи, само се правите на бедни. А в джоба си какво имаш, не са ли пари?

— Не, чичо — все тъй искрено и сериозно отвърна момчето и обърна скъсания си джоб. (Вторият му джоб беше здраво зашит.)

— Значи, изсипали са се парите ти. Потърси там, дето си тичал. Ще ги намериш.

Замълчаха.

— Ти чий си? — отново взе да разпитва продавачът. — Да не би да си на стария Момун?

Момчето кимна в отговор.

— Внук ли си му?

— Да. — Момчето отново кимна.

— А майка ти де е?

Момчето не каза нищо. Не му се искаше да говори за това.

— Тя, твоята майка, никак ли не се обажда? Ти не я ли помниш?

— Не я помня.

— А баща ти? И него ли не го помниш?

Момчето мълчеше.

— Ти какво, приятелю, никого не помниш? — шеговито го подкачи продавачът. — Е, добре, щом е така. Дръж — той взе шепа бонбони. — И бъди здрав!

Момчето се смути.

— Вземай, вземай. Не ме бави. Време е да тръгвам. Момчето пусна бонбоните в джоба си и се натъкми да тича подир колата, за да изпрати автосергията по пътя. Извика Балтек, страшно ленив, рунтав пес. Орозкул все се заканваше да го застреля — защо да се държи такова куче? Ала дядото все го молеше да почака: нека си завъдят овчарка, а Балтек да го отведат някъде и там да го оставят. Балтек нищо не го интересуваше — сит спеше, гладен вечно се подмазваше някому, свой ли, чужд ли — без разлика, само да му подхвърлят нещо. Ето такъв пес беше Балтек. Но понякога от скука тичаше подир колите. Наистина не надалече, само да се поразтича, после изведнъж се обърне и заситни към къщи. Калпаво куче. Но все пак да тичаш с куче, е сто пъти по-добре, отколкото без куче. Каквото и да е — куче е…

Тайничко, да не види продавачът, момчето подхвърли на Балтек едно бонбонче… „Внимавай — предупреди то кучето. — Дълго ще тичаме.“ Балтек изскимтя, завъртя опашка — чакаше още. Но момчето не се реши да му хвърли друг бонбон. Нали може да обиди човека, не за кучето му даде цяла шепа.

И точно тогава се появи дядо му. Старецът беше отишъл на пчелина, а оттам не се виждаше какво става зад къщите. И ето че дядото пристигна навреме, сергията още не беше си заминала. Случайност. Иначе внукът нямаше да има чанта. Провървя му този път на момчето.

Старият Момун, когото мъдри люде бяха нарекли Пъргавия Момун, бе известен на всички в околността. Такъв прякор Момун си беше заслужил със своята неизменна приветливост към всеки, когото малко поне познаваше, с готовността си винаги да направи нещо, да услужи. И въпреки това усърдието му не се ценеше от никого, както не би се ценило златото, ако вземеха да го раздават безплатно. Никой не се отнасяше към Момун с онова уважение, с което се ползуваха хората на негова възраст. С него се държаха простичко, без церемонии. Когато правеха помен на някой знатен старец от племето бугу — а Момун беше бугинец, много се гордееше с това и никога не пропускаше помените на своите съплеменници, — на него оставяха да коли за курбана, да посреща почетните гости, да им помага да слязат от конете, да черпи с чай, а още да цепи дърва и да носи вода. Малко ли е работата на голям помен, когато има толкова гости от различни краища? Всичко, що му заръчваха, Момун го вършеше бързо и с лекота и най-важното — не се зазяпваше като другите. Младите невести от аула, които трябваше да посрещат и нахранят тази орда от гости, като гледаха как се справя Момун с работата, казваха:

— Какво ли щяхме да правим, ако го нямаше Пъргавия Момун!

И излизаше така, че старецът, дошъл с внука си отдалече, ставаше слуговник. Всеки друг на мястото на Момун би се пръснал от обида. А пък Момун нищо!

И никой не се учудваше, че старият Пъргав Момун прислужва на гостите — нали заради това за цял живот си остана Пъргавия Момун. Сам си е виновен, че е Пъргавия Момун. А ако някой от непознатите изразяваше учудването си, защо теб, стар човек, жените те разкарват нагоре-надолу, нима в този аул са се свършили момците — Момун отвръщаше: „Покойният ми беше като брат. (Всички бугинци той считаше за братя. Ала те не по-малко се падаха «братя» и на другите гости.) Кой трябва да тича на неговия помен, ако не аз? Затова сме и бугинци, роднини сме по нашата прародителка — Рогатата майка-кошута. А тя, пречудната майка-кошута, ни е завещала да бъдем приятели и в живота, и в смъртта…“

Такъв беше той, Пъргавият Момун!

И стари, и млади бяха с него на „ти“, с него можеш да се пошегуваш — не се обижда; можеш и да не го зачетеш — безропотен е! Казват, не току-тъй хората не прощават томува, който не умее да накара другите да го уважават. А той не умееше.

Много неща умееше да върши. Беше дърводелец, сарач, правеше копите; когато бе по-млад, такива копи вдигаше, че зиме да ти е жал да ги разтуряш; дъждът се стичаше по копата като по ламарина, а снегът се наслагваше отгоре й на два ката. През войната като трудовак в Магнитогорск градеше заводските стени, стахановец бе станал. Върна се, скова дървените къщи на предела, гората наглеждаше. Макар и да се водеше помощник, той именно се грижеше за гората, а Орозкул, зет му, повече по гости обикаляше. Само когато началството го изненада — тогава вече сам Орозкул и гората ще покаже, и лов ще устрои, тогава той вече е стопанинът. С добитъка ходеше Момун, той поддържаше и пчелина. Момун прекара цял живот в работа от сутрин до вечер, в грижи, а не можа да се научи да накара хората да го уважават.

Пък и външността на Момун съвсем не беше аксакалска^[1]. Ни солидност, ни важност, ни строгост. Добряк беше той и от пръв поглед се долавяше в него това неблагодарно свойство човешко. Във всички времена такива ги учат: „Не бъди добър, бъди зъл! Така ти се пада, така ти се пада! Бъди зъл“ — а той за свое нещастие си остана непоправимо добър. Лицето му беше засмяно и бръчкаво-бръчкаво, а очите му все питаха: „Какво ти е? Искаш ли да направя нещо за тебе? Ей сега, само ми кажи от какво имаш нужда?“

Носът му е мек, като пачи клюн и сякаш съвсем без хрущял. Пък и не е висок, едно такова чевръсто старче, като момче.

Брадата — и тя не е за пред света. Цяло посмешище. На голата му брадичка две-три червеникави косъмчета — това е всичко.

Друго нещо си е да срещнеш по пътя снажен старец, брадата му като сноп, в широка шуба с богата яка от щавена овча кожа, със скъп калпак, пък и на хубав кон и седлото му посребрено — ще речеш мъдрец или пророк, на такъв и да се поклониш, не е срамно, такъв навсякъде е на почит! А Момун си е само Пъргавия Момун. Комай единственото му предимство беше това — не се боеше, че ще се изложи пред някого. (Не си седнал както трябва, не си се усмихнал както трябва, не си, не си…) В това отношение Момун, без сам да подозира, беше рядко щастлив човек. Мнозина умират не толкова от болести, колкото от неспирната, разяждаща ги вечна страст — да се представят за нещо повече от това, което са. Кому не се ще да мине за умен, достоен, красив и същевременно страшен, справедлив, решителен?…

А Момун не беше такъв. Беше си чудак и към него се отнасяха като към чудак.

С едно нещо можеше да обидиш силно Момун: да забравиш да го поканиш на съвета на роднините по уреждането на някакъв помен… Тогава той страшно се обиждаше и сериозно преживяваше обидата, и не затова, че са го пренебрегнали — на съветите той, все едно, нищо не решаваше, само присъствуваше, — а защото се нарушаваше изпълнението на прастария дълг.

Имаше си Момун свои беди и скърби, от които страдаше, заради които плачеше нощем. Чуждите хора нищо не знаеха за това. Почти нищо. А близките знаеха.

Когато Момун видя внук си край сергията, веднага разбра, че момчето е огорчено от нещо. Ала тъй като продавачът не беше тукашен, то старецът се обърна първо към него. Скочи бързо от седлото и протегна отведнъж и двете си ръце към продавача.

— Ассалам-алейкум, едър търговецо! — каза той полу на шега, полусериозно. — Благополучно ли пристигна твоят керван, добре ли върви търговията? — Целият грейнал, Момун друсаше ръката на продавача. — Колко вода изтече, откак не сме се виждали! Добре дошъл!

Като се подсмихваше снизходително над неговата реч и неугледния му вид — все същите износени кирзови ботуши, панталони от грубо платно, шити от старата, овехтяло палте, избеляло от дъждовете и слънцето, плъстена шапка, — продавачът отвърна на Момун:

— Керванът е цял. Само че ето какво се получава — продавачът идва тук при вас, а вие духнахте. И на жените си заръчвате да стискат копейката както душа пред смъртта. И да ви зарине човек със стока, никой не си развързва кесията.

— Прощавай, драги — смутено се, извиняваше Момун. — Ако знаехме, че ще пристигнеш, нямаше да се пръскаме. А че пари няма, вярно е. Наесен ще продадем картофите, тогава…

— Приказвай си ти! — прекъсна го продавачът. — Знам ви аз вас, бейове смрадливи! Седите си в планината, земя, сено — колкото щеш. Наоколо гори — три дни не стигат да ги обходиш. Говеда имаш ли? Пчелин държиш ли? А копейка да дадеш, — свиди ти се. Ето купи копринен юрган, само една шевна машина остана…

— Ей богу, нямам толкоз пари — оправдаваше се Момун.

— И ще ти повярвам? Пинтия си ти, старо, пара трупаш. А закъде?

— Ей богу, нямам, кълна се в Рогатата майка-кошута!

— Хайде, вземи си кадифе, нови панталони, ще си ушиеш.

— Бих взел, кълна се в Рогатата майка-кошута…

— О-о, какво ще се разправям с теб! — махна с ръка продавачът. — Напразно дойдох. А къде е Орозкул?

— От заранта още е тръгнал май за Аксай. Работа имал при чобаните.

— Сигур да им погостува — уточни, с разбиране продавачът.

Настъпи неловка пауза.

— Ами ти не се обиждай, мили — отново заговори Момун. — Наесен, живот и здраве, като продадем картофите…

— Есента е далече.

— Е, като е тъй, не се сърди. За бога, отбий, се, чай да пийнеш.

— Не съм дошъл за това — отказа продавачът. Почна да затваря вратите на фургона, но като погледна внука, който стоеше край стария, съвсем, готов — хванал кучето за ухото, — за да тича подир колата, каза:

— Хайде, поне чанта купи. Хлапето сигур ще ходи на училище? На колко е?

Момун веднага се хвана за тази идея: поне да купи нещичко от настойчивия сергиджия, а на внука действително му трябва чанта, тази есен ще тръгне на училище.

— Вярно бе — засуети се Момун, — хич и не помислих. Че как, на седем е, осмата подкара. Я ела тук — повика внука си.

Дядото порови в джоба, извади скътаната петрублевка.

Види се, отдавна я носеше, беше хванала ръбове.

— Дръж, дългоушко. — Продавачът лукаво подмигна на момчето и му подаде чантата. — Учи се. Не надвиеш ли грамотата, ще останеш с дяда си завинаги в планината.

— Ще я надвие! Той ми е умник — додаде Момун, като броеше рестото.

После погледна внук си, непохватно хванал новичката чанта, и го притисна към себе си.

— Ето ти хубава работа. Наесен ще тръгнеш на училище — тихо каза той. Коравата му тежка длан меко покри главата на момчето.

И то изведнъж почувствува как гърлото му силно се сви и остро усети мършавостта на дядо си и привичния мирис на неговата дреха. От него лъхаше на сухо сено и на пот на трудов човек. Верният, сигурният, близкият, може би единственият на света човек, който безкрайно обича момчето, беше един такъв простичък, чудат старик, когото умниците бяха нарекли Пъргавия Момун. Е, какво пък? Каквото и да е, хубаво е все пак да си имаш свой дядо.

Момчето не подозираше, че радостта му ще бъде толкова голяма. До този миг то не бе мислило за училище. Досега само беше виждало деца, които отиват на училище — там отвъд планината, в исъккулските села, където ходеше с дядо си по помени на знатни бутунски старци. И от тази минута момчето не се разделяше с чантата си. Като ликуваше и се хвалеше, то начаса обиколи всички жители на предела. Най-първо я показа на баба си — ето, дядо ми я купи! — после на леля Бекей — тя също се порадва на чантата и похвали момчето.

Леля Бекей рядко е в добро настроение. Най-често е мрачна и ядосана — не забелязва своя племенник. Не й е до него. Има си своите кахъри. Баба му казва, да имаше деца, съвсем друга жена щеше да бъде. И Орозкул, мъжът й, също щеше да бъде друг човек. Тогава и дядо Момун би бил друг човек, а не такъв, какъвто е. Макар че той имаше две дъщери — леля Бекей, пък и майката на момчето, малката дъщеря, — но все пак лошо е, лошо е, когато си няма свои деца; пък още по-лошо е, когато и децата си нямат свои деца. Така говори бабата. Иди, че я разбери…

От леля си Бекей момчето припна да покаже покупката на младата Гулджамал и нейната дъщеричка. А оттам се спусна на ливадата, дето косеше Сайдахмат. Пак тичаше покрай ръждивия камък „Камила“ и пак нямаше време да го потупа по гърбицата, покрай „Седлото“, покрай „Вълка“ и „Танка“, а по-нататък все по брега, по пътеката през храсталака, после по дългата окосена ивица на ливадата стигна до Сайдахмат.

Сайдахмат днес беше сам. Дядото отдавна вече беше окосил своя участък и участъка на Орозкул. И сеното бяха вече извозили — бабата и леля Бекей го прибраха с гребла, дядо му го пластеше, а момчето помагаше на дядо си, довличаше сеното до талигата. Струпаха край краварника две копи. Дядото така старателно ги изработи, че никакви дъждове нямаше да ги наквасят. Копи гладки, като с гребен ресани. Всяка година е така. Орозкул сено не коси, все на тъста си го оставя — началник е все пак. „Искам ли — казва, — като нищо ще ви изгоня от работа.“ Това се отнася за дядото и за Сайдахмат. И то, когато е пиян. Дядото той не може изгони. Кой ще работи тогава? Я опитай без дядото! В гората работа много, особено наесен. Дядото казва: „Гората не е стадо овце, няма да се разбяга. Но грижата за нея не е по-малка. Защото, ако пламне пожар или рукне порой — дървото няма да отскочи, няма да се помести, ще загине на мястото си. Затова е и горският, да не загине дървото.“ А пък Орозкул няма да изгони Сайдахмат, защото той е кротък. В нищо не се намесва, не се препира. И макар че е кротък и здрав момък, ленив е, обича да си поспива. Затова се е и закотвил в лесничейството. Дядото казва: „Такива момци в совхоза с камиони препускат, с трактори орат…“ А в градината на Сайдахмат лободата е заглушила картофите. Трябваше Гулджамал с дете на ръце да се справя с градината.

Още със започването на коситбата Сайдахмат се стегна. По-завчера дядото го кореше. „Зимъс — казва — не за теб, за добитъка ми дожаля. Затова си поделихме сеното. Ако пак разчиташ на моето старешко сено, кажи си, ще ти накося.“ Разбра Сайдахмат от дума, днес от тъмно заразмахва косата.

Чул зад гърба си бързи крачки, Сайдахмат се обърна, обърса се с ръкава на ризата си.

— Ти какво? Да не ме викат?

— Не. Имам си чанта. Виж. Дядо ми я кули. Ще ходя на училище.

— Заради това ли дотича? — Сайдахмат се позасмя. — Дядо Момун е малко така — той повъртя пръст до слепоочието си — и ти си същият! Дай да видя каква е чантата? — Сайдахмат пощрака закопчалката, повъртя чантата в ръце и я върна, поклащайки подигравателно глава. — Почакай — възкликна той, — в кое училище ще ходиш? Къде е това твое училище?

— Как в кое? Дето е на фермата.

— В Джелесай ли ще ходиш? — учуди се Сайдахмат. — Та то през върха е пет-шест километра, не по-малко.

— Дядо рече, че ще ме води с кон.

— Всеки ден дотам и обратно? Измисля, ги дядката… Време му е той да ходи на училище. Ще поседи с теб на чина, свършат ли часовете — хайде обратно! — Сайдахмат се олюляваше от смях. Много смешно му стана, като си представи как дядо Момун седи с внук си на ученическия чин.

Момчето мълчеше в недоумение.

— Аз само тъй, на шега! — обясни Сайдахмат. Той чукна леко момчето по носа, нахлупи на очите му козирката на дядовата му фуражка. Момун не носеше униформената фуражка на горското, срамуваше се. („Какво, да не съм някакъв началник? Аз моята киргизка капа за никаква друга не я сменям.“) И лете Момун носеше една допотопна плъстена шапка, „бивш“ аккалпак — бял калпак, поръбен с черен излинял сатен по краищата, а зиме — също допотолен — овчи тюбетей. Зелената униформена фуражка на горски работник той даваше на внук си да я носи.

На момчето не му хареса, дето Сайдахмат прие с присмех новината. То намръщено вдигна козирката на челото си и когато Сайдахмат посегна още веднъж да го чукне по носа, отдръпна глава и се сопна.

— Не ме закачай!

— Ама че си лют! — усмихна се Сайдахмат. — Че ти не се сърди. Чантата ти я бива! — и го потупа по рамото. — А сега бягай. Имам още да кося, да кося…

Като плю на дланите си, Сайдахмат отново се хвана за косата.

А момчето тичаше към къщи пак по същата пътека и пак покрай същите камъни. Сега нямаше кога да се занимава с камъни. Чантата е сериозно нещо.

Момчето обичаше да разговаря само със себе си. Но този път каза не на себе си, а на чантата. „Ти не му вярвай, дядо съвсем не е такъв. Той е много добър и затова му се присмиват. Защото е много добър. Той ще ни води с кон до училището. Ти още не знаеш къде е училището, нали? Не е чак толкова далече. Аз ще ти го покажа. Ще го погледаме през бинокъла от Караулни връх. А ще ти покажа и моя бял параход. Само първо да изтичаме до плевника. Там е скрит бинокълът ми. Трябва да наглеждам теленцето, пък аз всеки път тичам да гледам белия параход. И теленцето ни е едро — като дръпне, не можеш го удържа, — а пък има такъв навик, изсмуква млякото на кравата. Пък кравата му е майка и млякото не й се свиди. Разбираш ли? На майките никога нищо не им се свиди. Така казва Гулджамал, тя си има момиченце… Скоро ще почнат да доят кравата, а ние ще подкараме телето на паша. И тогава ще се изкачим на Караулни връх и ще видим от върха белия параход. Аз и с бинокъла така си разговарям. Сега ще бъдем трима — аз, ти и бинокълът…“

Така се връщаше момчето у дома. Много му хареса да разговаря с чантата. Канеше се да продължи разговора, искаше да разкаже за себе си това, което чантата още не знаеше. Ама му попречиха. Отстрани се чу конски тропот. Иззад дърветата изскочи конник на сив кон. Беше Орозкул. Той също се връщаше у дома си. Орозкул на никого не разрешаваше да язди сивия кон Алабаш. Конят беше със седло с медни стремена и нагръден ремък, с подрънкващи сребърни висулки.

Шапката на Орозкул се беше килнала назад и откриваше червеното му ниско обрасло чело. От жегата го караше на дрямка. Както си яздеше — спеше. Кадифената му куртка, ушита не особено майсторски по модел на ония, които носеше началството, беше разкопчана от горе до долу. На корема бялата риза се беше измъкнала от колана. Беше сит и пиян. До преди малко е бил на гости, пил е кумис и е ял месо до втръсване.

Когато чобаните и конярите от околността се качваха в планината за лятна паша, честичко канеха Орозкул. Имаше си той стари другари — аркадаши. Но те го канеха и по сметка. Орозкул е нужен човек. Особено за тия, дето строят къщи, а пък работата им е в планината; не можеш да зарежеш стадото, да офейкаш, ами строителни материали къде ще намериш? И най-вече дървен материал? А угодиш ли на Орозкул — току-виж, две-три трупи от резервата по избор си откарал. Ако ли не, така и ще се скиташ със стадото по планината, а къщата ти сто години ще се строи…

Подремвайки на седлото, натежалият и важен Орозкул яздеше, нехайно затъкнал върховете на хромовите си ботуши в стремената.

И едва не падна на земята от изненада, когато момчето изтича насреща му, размахало чантата:

— Чичо Орозкул, имам си чанта! Ще ходя на училище. Ето, имам си чанта!

— Да те вземат мътните! — уплашено опъвайки поводите, изруга Орозкул.

Той погледна момчето сънливо с червени, подпухнали, пиянски очи:

— Ти какво, отде идеш?

— Отивам си. Имам чанта, показвах я на Сайдахмат — умърлуши се момчето.

— Добре, играй си — измърмори Орозкул и като се поклащаше на седлото, продължи нататък.

Какво му влизаше в работата тая глупашка чанта, това изоставено от родителите си хлапе, племенник на жена му, щом той самият е така онеправдан от съдбата, щом бог не му даде син, свой, своя кръв, докато другите дарява щедро с деца, без мяра?…

Орозкул засумтя и изхлипа. Мъка и злоба го душеха. Жалеше, че животът му ще премине без следа и в него се разпалваше злоба към безплодната му жена. Тя, проклетата, колко години вече ходи тъй, без нищо…

„Ще те науча аз!“ — мислено се закани Орозкул, стиснал месести юмруци, и задавено застена, за да не заплаче на глас. Той си знаеше — ще се прибере и ще започне да я бие. Тъй се случваше винаги, когато се напиеше: този подобен на бик мъжага пощуряваше от мъка и злоба.

Момчето вървеше по пътечката след него. То се учуди, когато Орозкул изчезна отпреде му. А Орозкул, като свърна към реката, слезе от коня, метна поводите и нагази направо през високата трева. Вървеше, като се олюляваше поприведен. Вървеше, захлупил лице в шепи, сгушил глава между раменете си. На брега приклекна. Загребваше с шепи вода от реката и плискаше лицето си.

„Сигурно от жегата го боли главата“ — реши момчето, като видя какво прави. То не знаеше, че Орозкул плачеше и че не можеше да спре риданията си. Плачеше, защото насреща му беше изтичал не негов син и защото не беше намерил в себе си топлинка, за да каже на това момче с чантата поне няколко човешки думи.

 

 

От най-горната част на Караулни връх се откриваше гледка на всички страни. Легнало по корем, момчето нагласяваше бинокъла до очите си. Бинокълът беше силен, военен бинокъл. Някога го бяха дали награда на дядо му за дългогодишна служба в резервата. Старецът не обичаше да се занимава с бинокъла: „Очите ми не са по-слаби.“ Затова пък внукът се влюби в него.

Този път се качи на върха с бинокъла и с чантата. Отпърво всички предмети подскачаха, разместваха се в кръглото прозорче, после изведнъж ставаха ясни и неподвижни. Това беше най-интересното. Момчето затаяваше дъх, за да не се измества улученият фокус. След това прехвърляше погледа си в друга посока — и отново всичко се разбъркваше. Момчето отново захващаше да върти окулярите.

Оттук всичко се виждаше. И най-високите снежни върхове, по-високо от които е само небето. Те се издигаха над всички хълмове, над всички планини и над цялата земя. И онези планини, по-ниски от снежните, гористи планини, обрасли в ниското с гъсталаци от лиственици, а по високото с тъмни борови гори. И планините Кунгеи, обърнати към слънцето; по склоновете на Кунгеи не растеше нищо, освен трева. И по-малките планини, от другата страна, където е езерото — просто голи, каменисти хълмове. Те се спускаха в долината, а долината се сливаше с езерото. Точно от тази страна имаше нивя, градини, селища… Зеленината на посевите започваше вече да жълтее — наближаваше жътва. Като мишки тичаха по пътищата мъничките коли, а подире им се виеха дълги опашки от прах. А на най-далечния край на земята, докъдето стигаше погледът, отвъд пясъчната крайбрежна ивица тъмно се синееше изпъкналата крива на езеро. Това беше Исък Кул. Там водата и небето се докосваха. По-нататък нямаше нищо. Езерото си лежеше неподвижно, сияещо и пустинно. Само край брега едва видимо се поклащаше бялата пяна на прибоя.

Момчето дълго гледа в тази посока. „Белият параход не се е появил — каза то на чантата. — Я да погледнем още веднъж към нашето училище.“

Оттук се виждаше добре цялата съседна падина отвъд планината. През бинокъла можеше да се разгледа дори преждата в ръцете на бабичката, седнала пред къщи, под прозореца.

Падината Джелесай беше гола. Само тук-таме след незаконното изсичане бяха останали стари самотни борини. Някога тук е имало гора. Сега се бяха наредили обори с плочести покриви, виждаха се големи черни купища тор и слама. Тук отглеждаха породистите телета на кравефермата. Пак тук, недалече от оборите, си беше намерила място една къса уличка — селището на животновъдите. Уличката се спускаше по една стръмна могилка. На самия й край се намираше малка къщица, на вид необитавана. Именно това беше основното училище. Децата от горните класове отиваха да учат в совхоза, в училището-интернат. А в това учеха само малките.

Момчето беше ходило в селището с дядо си при фелдшера, когато го болеше гърлото. Сега то внимателно разглеждаше през бинокъла малкото училище с тъмнокафяви керемиди, със самотен килнал се комин, с ръкописно надписана шперплатова табела: „Мектеп“. То не умееше да чете, но се досещаше, че е написана именно тази дума. През бинокъла се виждаше всичко до най-дребните, неправдоподобно дребни подробности. Някакви думи, надраскани по мазилката на стените, подлепеното прозоречно стъкло, сгърбените грапави дъски на терасата. То си представяше как ще иде там със своята чанта и ще прекрачи, ще влезе през вратата, на която сега виси голям катанец. А какво ли ще има там, зад тази врата?

Като свърши с разглеждането на училището, момчето отново насочи бинокъла към езерото. Ала там всичко си беше постарому. Белият параход още не се показваше. Момчето се извърна, седна с гръб към езерото и взе да гледа надолу, по планината, оставило бинокъла настрана. Долу, точно под върха, по дъното на проточилата се падина, се сребрееше бурна река с много прагове. Успоредно с реката по брега лъкатушеше и пътят и заедно с реката се скриваше зад чупката на клисурата. Отсрещният бряг беше стръмен и горист. Оттук и започваше Санташската гора — резерват, ширнала се високо в планината, до самите снегове. Над всичко се извисяваха боровете. Сред камънаци и сняг те стърчаха като тънки четчици по билото на планинските вериги.

Момчето с насмешка разглеждаше къщите, плевните и пристройките в двора на лесничейството. Дребнички, вехти изглеждаха те отгоре. Отвъд лесничейството, по брега, то различи своите познайници-камъни. Ето ги — „Камилата“, „Вълка“, „Седлото“, „Танка“, — за пръв път ги беше видял оттук, от Караулни връх, през бинокъла и тогава им беше дал тия имена.

Момчето закачливо се усмихна, стана и метна един камък към двора. Камъкът падна съвсем наблизо, тука на върха. Момчето отново седна на мястото си и взе да разглежда лесничейството през бинокъла. Отначало, преминавайки през големите лещи в малките, къщите избягаха далече-далече, превърнаха се в мънички кутийки. Големите обли камъни станаха камъчета. А дядовото язче в плитчината му се стори съвсем смешно — колкото за врабче. Момчето се усмихна, завъртя глава и бързо, като обърна бинокъла, премести окулярите. Любимите му камъни, увеличени до грамади, сякаш бяха опрели чела в стъклата на бинокъла. „Камилата“, „Вълка“, „Седлото“, „Танка“ бяха толкова внушителни: целите в ръбци, с пукнатини, с петна ръждиви лишеи по хълбоците; и най-главното — те наистина много приличаха на онова, което бе видяло в тях момчето. „Ех, какъв «Вълк»! А «Танка», това се казва танк!…“

Отвъд заоблените камъни, в плиткото, беше дядовият яз. С бинокъла това място от брега се виждаше много добре. Там, на разлятата чакълеста плитчина, водата от бързея за малко се отбиваше и като се разпенваше на прага, отново се спускаше в стръмното. Водата в плитчината стигаше до коляно. Ала течението беше такова, че лесно можеше да отнесе в реката момче като него. За да не го отнесе течението, момчето се улавяше за крайбрежната ракита — тя растеше досам брега, едните й вейки на сушата, другите се плискаха в реката — и се гмуркаше във водата. Ама къпане ли е това? Като вързан кон. Пък и колко неприятности, караници! Баба му гълчеше дядото: „Завлече ли го реката, на себе си се сърди — пръста си няма да помръдна. Много ми е притрябвал! Майка му и баща му го зарязали. А аз си имам дертове колкото щеш, сили не ми стигат.“

Какво да й рече? Стара е, пък и истината казва. Ама и за хлапето му е жал: реката е съвсем наблизо, току пред вратата. Както и да го плашеше старата, момчето пак цамбуркаше във водата. Та тогава Момун реши да измайстори на плиткото яз от камънак, да има де да се къпе момчето, без да се бои.

Колко камъни само пренесе старият Момун, избирайки по-едри, та да не ги отнесе течението! Носеше, притиснал ги о корема си, стъпил във водата, редеше ги един до друг така, че водата свободно да влиза между тях и свободно да си изтича. Смешен, кльощав, с рядка брадица, с мокри прилепнали панталони, по цял ден се бъхтеше с този яз. А вечер лягаше като подкосен, кашляше и не можеше да изопне кръста си. Тогава бабата кипна: „Малкият е глупак — защото е малък, а за дъртия глупак що да кажеш? За кой дявол се трепеш? Храниш го, гледаш го, какво още? Във всичко му уйдисваш. Ох, не е на добро това!…“

Както и да е, ала язът стана чудесен. Сега момчето се къпеше, без да се бои. Като се хванеше за някое клонче, спускаше се от брега и се хвърляше в потока. И непременно с отворени очи. С отворени, защото рибите плуват във водата с отворени очи. Имаше си то една чудновата мечта — искаше да се превърне в риба. И да отплува.

Сега, като гледаше яза през бинокъла, момчето си представяше как хвърля ризата, панталоните и голо, настръхнало, влиза във водата. Водата на планинските реки е винаги по-студена, дъхът ти секва, но после свикваш. Представи си как, уловено за клонката на ракитака, се хвърля в потока надолу с главата. Как водата шумно се съединява отгоре му, как струи и го шиба по корема, по гърба, по краката. Глъхнат външните звуци под водата. И то, облещило очи, внимателно разглежда всичко, що може да се види под водата. Очите го щипят, болят, но то гордо се усмихва на себе си и дори се плези под водата. Това е за баба му. Да знае тя, то изобщо няма да потъне и изобщо от нищо не го е страх. После пуска клонката, водата го влече, мъкне го, докато то не опре крака в камъните на яза. Тогава и въздухът му се свършва, то отведнъж изскача от водата, излиза на брега и отново тича към ракитовия храст. И така много пъти. Беше готово да се къпе в дядовия яз и по сто пъти на ден. Докато в края на краищата се превърне в риба. А на него на всяка цена му се искаше да стане риба…

Както разглеждаше брега на реката, момчето насочи бинокъла към къщи. Кокошките, пуйките с пуйчетата, брадвата, подпряна на дръвника, димящият самовар и разните там… натурии под навеса станаха така невероятно големи и толкова наблизо, че момчето неволно протегна към тях ръка. И точно тогава то ужасено съзря в бинокъла увеличено като слон кафявото теленце, което спокойно си дъвчеше простряното на въжето пране. Теленцето примижаваше от удоволствие, слюнки се стичаха по бърните му — толкова му беше хубаво да дъвче, претъпкало уста, бабината рокля.

— Ах ти, глупчо! — Момчето се привдигна с бинокъла на очи и замаха с ръка. — Хайде, махай се! Чуваш ли, пръждосвай се! Балтек, Балтек! (Кучето в обектива си лежеше преспокойно край къщата.) Ухапи го, ухапи го де! — отчаяно насъскваше кучето.

Ала Балтек не си помръдна дори ухото. Лежеше си, сякаш нищо не се беше случило.

В същия миг от къщи излезе баба му. Като видя какво става, старицата плесна с ръце. Грабна метлата и я запрати по телето. То побягна, бабата подире му. Без да сваля бинокъла от нея, момчето приклекна, за да не се вижда на върха. Като пропъди телето, старата, гълчейки, тръгна към къщи, задъхана от гняв и от бързото ходене. Момчето я видя така, сякаш беше до нея, и дори още по-близо. То я държеше в обектива в едър план като в киното, когато показват само лицето на човек. Видя жълтите й очи, стеснили се от ярост. Видя как цялото й набраздено с дълбоки бръчки лице почервеня; също като в киното, когато се загуби звукът, в бинокъла бабините му устни бързо и беззвучно мърдаха и се виждаха нащърбените й редки зъби. Отдалеч не можеше да се разбере какво крещи бабата, но момчето чуваше думите й така ясно и точно, като да говореше досам ухото му. Ох, как го ругаеше тя! То знаеше наизуст: „О, почакай… Нали ще се прибереш. Ще ти дам аз на тебе! И на дядо ти няма да му се размине. Колко пъти му викам да изхвърли това щурашко гледало. Пак си хукнал на върха. Дано да изчезне твоят дяволски параход, да изгори макар, да потъне!…“

Момчето тежко въздъхна на високото. Как можа в такъв ден, когато му купиха чанта, когато вече си мечтаеше как ще ходи на училище, да изтърве телето!…

Старицата не преставаше. Като продължаваше да го хока, тя разглеждаше изподъвканата си рокля. При нея излезе Гулджамал с момиченцето си. Като й се оплакваше, бабата още повече се лютеше. Размахваше юмруци към върха. Кокалестият й тъмен юмрук заплашително махаше пред окулярите. „Намерил си играчка. Дано се провали пустият му параход! Да изгори макар, да потъне!…“

На двора самоварът вече кипеше. През бинокъла се виждаше как изпод капачето се измъкваха струйки пара. Леля Бекей излезе за самовара и тогава всичко започна отначало. Бабата пъхаше едва ли не в носа й издъвканата рокля. На, гледай пакостите на твоето племенниче!

Леля Бекей взе да я успокоява, да я увещава. Момчето се досещаше какво й говори. Почти същото, каквото и друг път: „Успокойте се, енеке^[2]. Момчето още е малко — какво може да се иска от него. Самичко е тук, приятели си няма. Защо да се навиква, защо да се плаши детето?“

На това баба му винаги отговаряше: „Ти не ме учи. Първо сама роди, пък после ме учи какво да се иска от децата. Какво стърчи там, на върха? Телето да върже, няма време. Какво все следи? Безпътните си родители ли? Онези, които го родиха, па хукнаха по различни краища? Добре ти е на тебе, бездетната…“

Дори от такова разстояние момчето видя през бинокъла си как мъртвешки посивяха хлътналите бузи на леля Бекей, как тя цялата се залюшка и как — той добре знаеше как щеше да си го върне леля му — тръсна в лицето на мащехата си: „А ти, стара вещице, колко синове и дъщери отгледа? Ти самата какво си?“

И започна една… Баба му зави от обида. Гулджамал се опитваше да сдобри жените, уговаряше ги, прегръщаше баба му, искаше да я отведе в дома й, но тя се лютеше още повече, мяташе се из двора като луда. Леля Бекей сграбчи кипящия самовар и като разплиска врялата вода, почти тичешком го внесе в къщи. А баба му уморено се отпусна на водопойското корито. Горчиво плачеше и се вайкаше от своята съдба. Сега момчето беше позабравено, сега самият господ-бог си изпащаше и целият останал свят. „Аз ли? Ти ли ме питаш какво съм аз? — възмутено редеше баба му подир завареницата си. — Да не ме беше наказал бог, да не ми беше отнел моите пет дечица, да не бе загинал моят син, единственият ми, осемнадесетгодишен, от куршум през войната, да не бе замръзнал моят старец, моят ненагледен Тайгара, през една буря със стадо овце, щях ли да бъда тук сред вас, горските хора? Нима аз съм като теб ялова? Щях ли да живея на стари години с твоя баща, смахнатия Момун? За какви грехове и прегрешения ме наказа, трижди проклети боже?“

Момчето откъсна бинокъла от очите си, печално оброни глава.

„Как сега да се върнем у дома? — тихо каза на чантата си. — Всичко е заради мене и заради щурото теле. А и заради тебе, бинокле. Все ме викаш да гледам белия параход. Ти също си виновен.“

Момчето се огледа. Само планини — скали, камъни, гори. От високото, от ледниците, безшумно падаха искрящи ручеи и едва тук, в ниското, водата като че най-сетне добиваше глас, за да шуми в реката, вечно, неумолимо. А горите се извисяваха така огромни и безпределни. В онази минута момчето се чувствуваше много малко, много самотно, съвсем изоставено. Само то и планините, планини, навсякъде високи планини.

Слънцето вече клонеше на заник откъм страната на езерото. Жегата не беше вече голяма. По източните склонове запълзяха първите къси сенки. Сега слънцето все повече и повече ще се снижава, а сенките ще плъзнат надолу, в подножието на планините. По това време на деня на Исик Кул обикновено се появяваше белият параход.

Момчето насочи бинокъла към най-отдалеченото видимо място и затаи дъх. Ето го! И всичко отведнъж бе забравено: там, отпред, на самия ръб на Исик Кул, се бе появил белият параход. Показа се. Ето го! Със строени в редица комини, дълъг, мощен, красив. Той плаваше като по струна спокойно и равно. Момчето набързо изтри стъклата с краищата на ризата си, още веднъж нагласи окулярите. Очертанията на парахода се откроиха по-ясно. Сега можеше да се забележи как се полюшва върху вълните, как зад кърмата си оставя светла пенеста следа. Без да откъсва очи от бинокъла, момчето с възхищение наблюдаваше белия параход. Да имаше сила, би измолило белия параход да доплува по-наблизо, та да може да види хората, които пътуват с него. Но параходът не знаеше това. Бавно и величествено следваше пътя си, незнайно откъде, незнайно накъде.

Дълго се виждаше как параходът плува и момчето дълго си мислеше как ще се превърне в риба и ще заплува по реката към него, към белия параход.

Когато веднъж от Караулни връх за първи път видя белия параход в синия Исък Кул, сърцето му запърха от тази красота и момчето отведнъж реши, че неговият баща — исъккулски моряк — плава тъкмо на този бял параход. И повярва в това, защото много искаше да е така.

Не помнеше ни баща си, ни майка си. Нито веднъж не беше ги виждало. Никой от тях нито веднъж не беше го навестявал. Ала момчето знаеше: баща му е моряк на Исък Кул, а майка му, след като се разделили с баща му, оставила сина при дядото и заминала за един град. Заминала и сякаш в дън земя потънала. Заминала в далечен град отвъд планините, отвъд езерото и отвъд още някакви други планини.

Веднъж дядо Момун замина за този град да продава картофи. Цяла неделя се губи и като се върна, докато пиеха чай, разказваше на леля Бекей и на баба му, че видял дъщеря си, т.е. майка му. В някаква голяма фабрика била тъкачка. Имала си ново семейство — две дъщерички, които водела в детска градина и ги виждала веднъж в седмицата. Живеела в голяма къща, но в малка стаичка, толкова малка, че нямало къде да се обърнеш. А на улицата никой никого не познава — като на пазара. И всички живеят така — влязат си в къщи и веднага ключ на вратата. Все заключени стоят, като в затвор. А мъжът й — шофьор — вози с автобус народа. Излиза в четири заран, та до късно. Също тежка работа. Дъщерята, разказваше той, все плачела, прошка молела. Чакат ред за нова квартира. Кога ще получат — не се знае. Но получат ли я, ще прибере синчето при себе си, ако мъжът й позволи. И молела стареца засега да почакат. Дядо Момун й казал да не се кахъри. Най-важното е с мъжа си сговорно да живее, другото ще се оправи. А за сина да не се измъчва. „Дорде аз съм жив, никому не давам хлапето, а умра ли, бог ще го поведе, жив да е, сам ще намери съдбата си…“ Докато го слушаха, леля Бекей и баба му все въздишаха и дори си поплакаха.

Та точно тогава, на чая, отвориха дума и за баща му. Дядото подочул, че уж бившият му зет, бащата на момчето, все си е моряк на някакъв параход и че той също си имал ново семейство, деца, две ли, три ли. Живеел край кея. Уж зарязал пиенето. Новата му жена всеки път излизала с дечурлигата на кея да го посрещне. „Сигурно — мислеше си момчето — те посрещат този, неговия параход…“

А параходът плуваше и бавно се отдалечаваше. Бял и дълъг, той се плъзгаше по синята гладка повърхност с дима от комините си и не знаеше, че към него плува момче, превърнало се в дете-риба.

То мечтаеше да се превърне в риба и всичко да му бъде рибешко — тялото, опашката, перките, люспите, — а само главата да си остане неговата, на тънкото вратле, едра, кръгла, с щръкнали уши, с изподраскан нос. И очите му да са такива, каквито са си. Разбира се, не точно такива, каквито са си, ами да гледат като рибешки. Клепките му са дълги като на теленце и все си трепкат от нещо. Гулджамал казва — виж, дъщеричката ми да имаше такива, каква хубавица би станала! А защо трябва да бъде хубавица? Или хубавец? Много важно! Лично на него красиви очи хич не му трябват, нужни са му такива, дето да гледат под вода.

Преобразяването трябваше да се извърши в дядовия яз. Хоп — и става риба. След това веднага би прескочило от яза в реката, направо в кипящия бързей, и би поело надолу по течението. И нататък така — ще изскача отгоре и ще се оглежда — да се плува само под водата, не е интересно. То се носи по бързата река покрай червеноглинестия стръмен бряг, през прагове, по пенести вълни над подводни канари, край планини и гори. Сбогува се със своите любими камъни: „Довиждане, «Легнала камило»“, довиждане, „Вълчо“, довиждане, „Седло“, довиждане, „Танк“. А когато мине край лесничейството, ще изскочи от водата, ще махне с перка на дядо си: „Довиждане, ата, скоро ще се върна.“ Дядо му ще се стресне от това чудо и няма да знае какво да прави. И баба му, и леля Бекей, и Гулджамал с дъщеричката си — всички ще стоят със зяпнали уста. Де се е виждало такова нещо — главата човешка, а тялото рибешко? А той маха с перката: „Довиждане, аз ще отплувам в Исък Кул, при белия параход. Там моят татко е моряк.“ Балтек навярно ще се втурне да тича по брега. Та кучето никога не е виждало такова нещо. И ако Балтек се реши да се хвърли при него във водата, то ще му викне: „Не бива, Балтек, не бива! Ще се удавиш!“ — и ще отплува нататък. Ще се гмурне под въжетата на висящия мост и нататък покрай крайбрежните храсти, а после надолу по гърмолещата клисура ще изплува направо в Исък Кул.

А Исък Кул е цяло море. Ще заплува то по вълните, исъккулски, от вълна на вълна, от вълна на вълна — и ето насреща му белия параход. „Здравей, бели параходе, това съм аз! — ще рече то на парахода. — Аз все те гледах с бинокъла.“ Хората от парахода ще се смаят, ще се струпат да гледат чудото. И тогава то ще каже на своя баща — моряка: „Здравей, татко, аз съм твоят син. Доплувах при тебе.“ — „Какъв син си ми ти? Ти си полуриба-получовек!“ — „А ти ме вземи при себе си на парахода и аз ще стана най-обикновен твой син.“ — „Браво! Хайде да опитаме.“ Баща му ще хвърли мрежа, ще го улови и ще го вдигне на палубата. Тогава то ще стане пак момче. А после, а после…

После белият параход ще продължи да плува нататък. Момчето ще разкаже на баща си всичко, което знае, целия си живот. Ще разкаже за планините, сред които живее, за камъните си, за реката и дивната гора, за дядовия яз, където се е учило да плува като риба, с отворени очи.

Ще разкаже, разбира се, как живее при дядо Момун. Нека баща му не си мисли, че ако са нарекли човека Пъргавия Момун, той, значи, е лош. Такъв дядо нийде няма, той е най-доброто деденце. Но той никак не е хитър, затова всички му се присмиват. Пък чичо Орозкул току го хока! Случва се и пред хора да го хока. А дядо му, вместо да се защити, всичко прощава на чичо Орозкул и дори работи вместо него в гората, в стопанството. И то каква работа! Когато чичо Орозкул се връща пиян, дядо му, вместо да го заплюе в безсрамните очи, търчи при него, сваля го от коня, отвежда го в къщи, слага го на леглото, покрива го с шубата, за да не простине, за да не го боли главата, разседлава коня, чисти го и го нахранва. И всичко заради това, че леля Бекей е бездетна. А защо е така, татко? По-добре щеше да бъде иначе: искаш ли — раждай, не щеш ли — недей. Жал ми е за дядо, когато чичо Орозкул бие леля Бекей. По-добре направо да бие дядо. Той така се измъчва, когато леля Бекей крещи. А какво може да стори? Поиска ли да се притече на помощ на щерка си, баба му забранява: „Не се навирай — казва, — сами ще се оправят. Какво търсиш, дърто? Не е твоя жена, мирувай си.“ — „Ама нали ми е дъщеря!“ А баба; „Ами що щеше да правиш, ако не живееха наблизо, а далече? Всеки път щеше да препускаш с коня да ги разтърваваш? И подир всичко това кой би държал за жена твоята щерка!“

Баба, за която говоря, не е предишната. Тази, татко, навярно не я познаваш. Това е друга баба. Истинската ми баба умря, когато бях мъничък. А сетне пристигна тази баба. При нас времето често е едно такова никакво — ту ясно, ту навъсено, ту дъжд, ту град. Ето и баба е такава, не може да я разбере човек. Ту добра, ту зла, ту съвсем никаква. Когато е ядосана — ще ни съсипе. Ние с дядо си мълчим. Тя казва, че чуждото, колкото и да го храниш, колкото и да го гледаш, добро от него не чакай. Пък нали аз, татко, не съм чужд. Винаги съм живял с дядо. Тя е чужда, тя сетне дойде при нас. И взе да ме нарича чужд.

Зиме у нас навалява сняг моя бой. Ох, какви преспи навява! Ако искаш да отидеш в гората, само със сивия кон Алабаш можеш, той пробива преспите с гърдите си. И ветровете са много силни — на крака не можеш се задържа. Когато езерото се вълнува, когато твоят параход се мята насам-натам — знай, нашият вятър Сан Таш люлее езерото. Дядо ми разказваше, че някога, много отдавна, вражи войски тръгнали да заграбят тази земя. И тогава от нашия Сан Таш такъв вятър духнал, че враговете не се удържали на седлата си. Слезли от конете, ама и пешком не могли да вървят. Вятърът обрулил лицата им до кръв. Тогава дали гръб на вятъра, а вятърът ги гонел в гърбовете, не им давал да се спрат и ти прогонил до един от Исък Кул. Така било. А пък ние си живеем на този вятър! От нас захваща да духа. Цяла зима гората отвъд реката скърца, бучи, стене от вятъра. Страшно е дори.

Зиме в гората няма толкова работа. Зиме у нас е съвсем пусто, не като през лятото, кога пристигнат да лагеруват чобаните. Много обичам, когато лете на голямата поляна се спират за нощуване със стадата овце или с табуните. Наистина на сутринта те продължават нататък в планината, но пак е хубаво с тях. Техните дечица и жени пристигат с камиона. В камионите-юрти карат и разни други неща. Когато се понастанят, ние с дядо отиваме да ги поздравим. Здрависваме се с всеки. Аз също. Дядо казва, че по-младият трябва винаги пръв да подаде ръка на хората. Който не подава ръка, не ги уважава. Дядо казва още, че от седмина един може да излезе пророк. Пророкът е много добър и умен човек. И онзи, който се здрависа с него, ще стане щастлив за цял живот. А аз казвам: ако е тъй, то защо този пророк не си каже, че е пророк, и ние всички бихме се здрависали с него. Дядо се смее; там е работата — самият пророк не знае, че е такъв — той си е обикновен човек. Само разбойникът знае, че е разбойник. Това не ми е съвсем ясно, но аз винаги се ръкувам с хората, макар да ме е малко срам.

А когато с дядо отиваме на поляната, тогава не се срамувам.

„Добре дошли на летовището на бащите и прадедите си! Живо-здраво ли е стоката и душите ви, живо-здраво ли са децата ви?“ — така казва дядо. А аз само се ръкувам. Всички познават дядо и той познава всички. Хубаво му е. Има си своите разговори, разпитва пристигналите и той им разказва как живеем. Пък аз не зная какво да говоря с децата. Ала после започваме да играем на криеница, на война — и тъй се разиграваме, че не искам да си ходя. Виж, да беше винаги лято, щяхме по цял ден да си играем с децата на поляната!

Дорде ние играем, запалват огньовете. Ти мислиш, татко, че от огньовете на поляната става много-много светло? Съвсем не! Само край огъня е светло, а извън кръга на светлината е още по-тъмно от преди. А ние играем на война, в този мрак се крием и настъпваме; и ти се струва, че се намираш в истинско кино. Ако си командир, всички те слушат. Сигурно на командира му е добре да е командир…

А после луната изплува над върховете. На луна още по-добре се играе, но дядо ме отвежда. Вървим към къщи през поляната, през гъсталака. Овцете тихо си лежат. Конете пасат наоколо. Вървим и чуваме — някой подема песен. Може млад, а може и стар чобан да е. Дядо ме спира: „Слушай. Такива песни невинаги ще чуеш.“ Ние стоим и слушаме. Дядо въздъхва. Кима с глава към песента.

Дядо казва, че в ония времена един хан имал за пленник друг хан. Та този хан казал на хана-пленник: „Ако желаеш, можеш да останеш да живееш при мен като роб или аз ще изпълня твоето най-заветно желание и после ще те убия.“ Онзи помислил-помислил, па отвърнал: „Не желая да живея като роб. По-добре ме убий, но преди това доведи от моята родина първия срещнат пастир.“ — „Защо ти е?“ — „Искам преди смъртта си да чуя как той пее.“ Дядо казва: заради родна песен хората живота си дават. Кои ли са тези хора, поне да можех да ги видя! Навярно живеят в големите градове?

— Ама хубаво е да слушаш, а? — шепне дядо. — Какви песни пееха, боже мой!…

Не зная защо, става ми жал за дядо и толкова го обичам, че ми се иска да плача…

Рано сутринта на поляната няма вече никого. Подкарали са овцете и конете далече, в планините, за цяло лято. Подир тях идват други чобани да лагеруват, от други колхози. Не се задържат през деня, подминават. А нощем спират на поляната. И ние с дядо отиваме да се ръкуваме с хората. Той много обича да се здрависва и аз съм се научил от него на това. Може би някога на поляната ще се здрависам с истински пророк.

А тази зима чичо Орозкул и леля Бекей ще заминат в града, при доктор. Разправят, че докторът можел да помогне, ще й даде някакви лекарства, за да роди дете. Но баба винаги казва, че по-добре да отидат на свято място. То е някъде там, оттатък планините, където по нивята расте памук. Та там имало едно равно място, толкова равно, че не би трябвало и връх да има, ама се издига един свят връх — Сулейманов. И ако заколят черна овца в подножието му и се помолят на бога, после се изкачат на върха и на всяка крачка се кланят и се молят на бога, но трябва хубавичко да се молят, той може да се съжали и да й даде детенце. Леля Бекей много иска да отиде там, на Сулейманов връх. А на чичо Орозкул не му се ходи. Далече е. „Пари — казва — трябват много. Там през планините може да се стигне само със самолет. А до самолета колко трябва да се пътува, и пак струва пари…“

Когато те отиват в града, ние оставаме в лесничейството съвсем сами. Ние и нашите съседи — чичо Сайдахмат, жена му Гулджамал и малкото им момиченце. Това сме всичките.

Вечер, когато работата привърши, дядо ми разказва приказки. Зная аз, навън е тъмна-тъмна, студена-студена нощ. Шета зъл вятър. И най-големите планини — и те в такива нощи се плашат, притискат се към нашата къща, към светлината в прозорчетата. А на мен ми е и страшно, и радостно. Да бях великан, щях да наметна великанска шуба и щях да изляза навън. И щях да викна на планините: „Не бойте се, планини! Аз съм тук! Нека духа вятър, нека е тъмно, нека вие виелица, аз не се боя, не бойте се и вие. Стойте на местата си, не се притискайте вкупом.“ После щях да поема през преспите, да прекрача реките — та в гората. Нали на дърветата им е много страшно нощем в гората. Сами са те и никой дума им не казва. Мръзнат голите дървета на студа, няма де да се приютят. А аз ще ходя из гората и всяко дръвче ще потупвам по ствола, та да не му е така страшно. Навярно дърветата, дето напролет не се раззеленяват, са онези, които са замръзнали от страх. Ние после сечем тия сушици за дърва.

За всичко това си мисля, когато дядо ми разказва приказки. Той много ми разказва. Разни знае — и смешни, особено за палечко Чъпалака, който бил глътнат от един вълк-лакомник, за негова беда. Не, първо го изяла камила. Заспал Чъпалак под едно листо, а камилата се навъртала наоколо, ам — и го лапнала заедно с листа! Затова и казват: камилата не знае какво гълта. Почнал Чъпалак да крещи, да вика за помощ. Наложило се старците да заколят камилата, за да спасят своя Чъпалак. А с вълка работата свършила още по-добре. И той глътнал Чъпалак от глупост, а сетне плакал с горчиви сълзи. Вълкът срещнал Чъпалак. „Какво е това буболече, дето ми се мотае в краката? Ще те глътна в миг.“ А Чъпалак казва: „Не ме пипай, вълчо, ще те превърна в куче!“ — „Ха-ха — смее се гръмогласно вълкът, — къде се е видяло вълк куче да стане! Заради твоята дързост ще те изям.“ И го глътнал. Глътнал го и забравил. Ала от този ден се простил с вълчия си живот. Почне да се промъква към овцете, а Чъпалак крещи от корема му: „Ей, овчари, не спете! Това съм аз, сивият вълк, промъквам се да отвлека овца!“ Вълкът не знае какво да прави. Хапе се по хълбоците, търкаля се по земята. А Чъпалак не мирясва: „Ей, овчари, тичайте, удряйте, налагайте ме!“ Овчарите се втурват с геги към вълка, вълкът — дим да го няма. Тичат овчарите, не могат се начуди. Побъркал ли се е вълкът, сам бяга, сам вика: „Стигнете ме!“ А вълкан-върколан в това време препуска, кожата си спасява. Ама от това не му е по-леко. Където и да се пъхне, навсякъде Чъпалак го издава. Отвсякъде го гонят, всякъде му се смеят. Изсъхнал вълкът от глад, кожа и кости станал. Трака зъби, вие: „Какво е това мое наказание? Защо сам си викам бедата? Оглупях на стари години, умът ми изхвръкна.“ А Чъпалак шепне на ухото му: „Тичай при Ташмат, той има тлъсти овце! Тичай при Баймат, неговите кучета са глухи. Тичай при Ермат, овчарите му са заспали.“ А вълкът седи и хленчи: „Никъде няма да вървя, по-добре да ида при някого да се главя за куче…“

Нали смешна приказка, а, татко? Дядо знае и други приказки. Тъжни, страшни, печални. Ама най-любимата ми приказка е за Рогатата майка-кошута. Дядо казва, че всеки, който живее на Исък Кул, трябва да знае тази приказка. Грехота е да не я знае. Може би ти я знаеш, татко? Дядо казва, че всичко това е истина. Че така е било някога, че ние всички сме деца на Рогатата майка-кошута. И аз, и ти, и всички останали.

Ето тъй си живеем през зимата. Дълго се точи зимата. Да не са дядовите приказки, много мъчно ще ми бъде зиме.

А напролет у нас е хубаво. Когато хубаво се постопли, в планината отново идват чобаните. И тогава ние не сме сами в планината. Само че отвъд реката, нататък никого няма. Има само гора и всичко, което е в гората. Затова и живеем на предела, за да не стъпи крак там, никой да не докосне нито едно клонче. При нас идваха дори учени хора. Две жени, и двете с панталони, едно старче и един момък. Момъкът се учи при тях. Цял месец прекараха тук. Събираха треви, листа, клонки. Те казаха, че такива гори, като при нас на Сан Таш, са останали много малко по земята. Може да се каже, че почти няма. И затова трябва да се пази всяко дърво в гората.

Пък аз си мислех, че на нашия дядо ей тъй просто му е жал за всяко дърво. Хич не обича, когато чичо Орозкул харизва боровете за греди…