Джанет Еванович
Стефани Плъм или г-ца Сватовница (1)

Първа глава

Мъжете са като обувките. Някои ти прилягат по-добре от други. А понякога отиваш да пазаруваш, но не намираш нищо, което да ти хареса. И тогава, по ирония на съдбата, на следващата седмица намираш два чифта, които са идеални, но ти нямаш достатъчно пари да ги купиш и двата. В момента се намирах точно в такава ситуация… но не става въпрос за обувки, а за мъже. А тази сутрин стана дори още по-лошо.

Преди известно време, мъж на име Дийзъл се появи в кухнята ми. Пфу, той направо си беше там. Като с магия. След това, няколко дни по-късно, изчезна. Сега, без никакво предупреждение, отново стоеше пред мен.

— Изненада — каза той. — Върнах се.

Извисяваше се само малко над метър и осемдесет. Добре сложен, с широки рамене и хлътнали, преценяващи очи. Изглеждаше така, като че би могъл добре да нарита нечий задник, без дори да се изпоти. Имаше много гъста и чуплива, пясъчноруса, късо подстригана коса и рошави русоляви вежди. По мое мнение, беше в края на двадесетте и началото на тридесетте си години. Знаех много малко за произхода му. Определено беше извадил късмет в лотарията при раздаването на гени. Добре изглеждащо момче, с перфектни бели зъби и усмивка, която караше кръвта на жените да кипи.

Беше студена февруарска сутрин и той се появи в апартамента ми с увит около врата му многоцветен шал, черно вълнено късо палто, износена плетена термо блуза с три копчета, избелели дънки, изхабени ботуши и обичайното си лошо държание. Знаех, че под палтото се крие мускулесто, атлетично тяло. Само не знаех, дали под лошото му поведение имаше скрито и нещо хубаво.

Казвам се Стефани Плъм. Средна съм на ръст, със средно тегло и речниковият ми запас е на средно ниво — като за човек, който живее в Джърси. Имам дълга до раменете кафява коса, която, в зависимост от влагата, е или къдрава, или чуплива. Очите ми са сини. Потеклото ми е унгарско и италианско. Семейството ми е с отклонения от нормалното — в нормални граници. Има куп неща, които бих искала да направя с живота си, но точно сега съм напълно щастлива да мога, докато вървя, да стъпвам с единия крак след другия и да си закопчавам дънките без над колана ми да надвисват разплути телеса.

Работя като агент по събиране на гаранции за моя братовчед Вини и успехът ми в работата се дължи по-скоро на късмета и упоритостта ми, отколкото на уменията ми. Живея в скромен апартамент в покрайнините на Трентън и единственият ми съквартирант е хамстер на име Рекс. Ето защо, разбираемо се изплаших от внезапната поява на този огромен субект в кухнята ми.

— Мразя, когато се появяваш изневиделица пред мен — срязах го аз. — Не можеш ли да позвъниш на вратата като нормален човек?

— Преди всичко, аз не съм точно нормален. И второ, трябва да си щастлива, че не влязох в банята, докато беше мокра и гола. — Дари ме с убийствената си усмивка. — Въпреки че нямаше да имам нищо против да те видя гола и мокра.

— Само в мечтите ти.

— Да, бе — отговори Дийзъл. — Вече се е случвало. — Завря главата си в хладилника ми и затършува из него. Нямаше кой знае какво вътре, но той намери една изоставена бутилка бира и няколко парченца американско сирене^[1]. Изяде сиренето и глътна бирата на екс. — Все още ли се срещаш с онова ченге?

— Джо Морели ли? Да.

— А какво става с пич номер две?

— Рейнджъра ли? Е, все още работя с него.

Рейнджъра беше моят ментор в преследването на бегълци и дори нещо повече. Проблемът беше, че тази част с „нещо повече“ не беше ясно уточнена.

Дочух едно изсумтяване и въпросително излайване от спалнята ми.

— Какво става? — попита Дийзъл.

— Морели работи двойни смени и аз се грижа за кучето му Боб.

Чу се звук от тичащи кучешки лапи и Боб зави откъм ъгъла. Спря с приплъзване върху балатума в кухнята. Той беше звяр с огромни крака, рунтава оранжева козина, увиснали уши и щастливи кафяви очи. Вероятно голдън ретривър, но никога нямаше да спечели състезание за чиста порода. Настани дупето си върху ботуша на Дийзъл и замаха с опашка.

Гостенинът ми разсеяно го погали по главата, а той проточи лиги по крачола му, като се надяваше да получи малко сирене.

— Посещението ти е лично или служебно? — попитах аз.

— Служебно. Търся един човек на име Бърни Бийнър. Трябва да го затворя.

Ако можех да вярвам на Дийзъл, на планетата съществуват хора, които притежават способности, извън приетите нормални човешки граници. Те не са точно супергерои. По-скоро са обикновени хора с необикновени дарби — да вдигат крава със силата на мисълта си или да изпращат светкавици. Някои са добри, а някои — не чак толкова. Той преследва лошите. Алтернативното обяснение за него е, че той е чалнат.

— Какъв е проблемът на Бийнър? — попитах.

Гостът ми пусна малка трошица сирене в клетката на Рекс и даде още едно парченце на Боб.

— Откачил е. Бракът му отишъл по дяволите и той обвинява един друг от Неназоваемите. Сега е тръгнал да си върне съпругата.

— Неназоваемите?

— Така наричаме себе си. Звучи по-добре от чудаците.

Само малко по-добре.

Боб се буташе в Дийзъл, опитвайки се да получи още сирене. Той беше дългокрако, около четиридесеткилограмово куче, а мъжът беше деветдесет килограма мускули. На кучето на Морели щеше да му бъде необходимо много повече сила, за да може да бута Дийзъл из кухнята ми.

— И ти се намираш в апартамента ми, защото…? — попитах аз.

— Имам нужда от помощ.

— Не! Не, не, не, не, не.

— Нямаш никакъв избор, сладкишче. Жената, която търси Бийнър, е в списъка ти с най-търсените престъпници. И тя е под моя опека. Ако искаш да си получиш тлъстия чек, трябва да ми помогнеш.

— Това е ужасно. Това е изнудване, подкупване или там каквото и да било нещо си.

— Да. Свиквай с това.

— Коя е жената?

— Анни Харт.

— Майтапиш се. Вини й е адски ядосан. Вчера цял ден я търсих. Издирват я за въоръжен грабеж и нападение със смъртоносно оръжие.

— Всичко това са пълни глупости, не че някой от нас двамата дава и пет пари за това. — Дийзъл систематично преглеждаше шкафовете ми, търсейки храна, а Боб плътно го следваше. — Както и да е, важното е, че добре съм я скрил, докато оправя нещата с лудия Бърни.

— Бърни е… хм, един от Неназоваемите, който е тръгнал да търси Анни?

— Аха. Проблемът е, че тя е от типа кръстоносци. Приема работата си сериозно. Казва, че това й е призванието. Така че единственият начин, по който можех да я накарам да стои скрита, беше да й обещая, че аз ще се заема със случаите й. Гади ми се от това, с което се занимава тя, затова ти го пробутвам на теб.

— И какво печеля аз от всичко това?

— Получаваш Анни. Веднага, щом аз се справя с Бърни, ще ти я доведа.

— Не виждам това да е кой знае каква голяма услуга за мен. Ако не ти помогна, тя ще излезе от скривалището си, аз ще я спипам и работата ми ще е приключена.

Дийзъл беше поставил палците в джобовете на дънките си, очите му бяха вторачени в моите, а изражението му бе сериозно.

— Какво ще ти струва това? Имам нужда от помощ и всеки си има цена. Каква е твоята? Какво ще кажеш за двадесетачка, когато свършиш работата?

— Сто. И нищо незаконно или животозастрашаващо.

— Договорихме се — оповести гостенинът ми.

Ето я и тъжната истина — нямах нищо по-добро от това за правене. А и ми трябваха парите. От офиса се бавеха с плащанията. Имах да проследя една престъпница под гаранция, която не се беше явил пред съда, а Дийзъл я държеше някъде под ключ.

— Какво точно се предполага, че трябва да направя аз? — попитах го. — Във формуляра за гаранцията Анни е записана като експерт по връзките.

Дийзъл се изсмя гръмогласно:

— Експерт по любовните връзки! Предполагам, че го е използвала като прикритие.

— Дори нямам представа какво означава това! Какво, по дяволите, е експерт по връзките?

Той беше метнал износена кожена мешка върху плота, когато се появи в кухнята ми. Отиде до нея, извади огромен жълт плик и ми го подаде.

— Всичко е тук.

Отворих плика и извадих наръч папки, натъпкани с фотографии и листове, изписани на ръка.

— Има сбита версия за теб, закачена с кламер най-отгоре на всяка папка — добави гостът ми. — Всичко важно е там. Тя каза, че трябва да бързаш, защото денят на Свети Валентин е съвсем скоро.

— Е, и?

— Аз лично не се впечатлявам от този ден, с онези сладникави картички и противни купидони и глупостите като сърца и цветя. Но за Свети Валентин Анни е това, което дядо Коледа е за Коледата. Тя го прави да се случва. Разбира се, Анни работи на по-малък фронт. Не е, като да има десет хиляди елфи, които да се трудят за нея.

Дийзъл беше наистина секси парче, но си мислех, че вероятно той беше само на една стъпка от настаняването за постоянно в онази чудата ферма.

— Все още не разбирам каква е моята роля.

— Току-що ти дадох пет отворени досиета. От теб зависи, тези пет човека да изживеят един хубав ден на влюбените.

О, Господи!

— Виж, знам, че е неубедително — каза той, — но съм го закъсал. А сега и ти си в кюпа. И ако не получа нещо за закуска, ще ми прегорят бушоните. Така че, намери ми нещо за ядене. Тогава аз ще свърша моята част и ще потърся Бърни, а ти ще трябва да свършиш твоята част и да поработиш по списъка на Анни.

Закопчах повода за нашийника на кучето и тримата тръгнахме надолу по стълбите към колата ми. Карах жълт Форд Ескейп, който беше добър за превозването на престъпници и кучета като Боб.

— Той навсякъде ли е с теб? — поинтересува се Дийзъл.

— В повечето случаи. Ако го оставя у дома, се чувства самотен и започва да дъвче мебелите.

 

 

Четиридесет минути по-късно, Дийзъл привършваше една камара от бъркани яйца, бекон, палачинки, домашно приготвени картофи, тост със сладко… и всичко това полято с кленов сироп.

Бях си поръчала същата закуска, но след една трета от нея трябваше да се откажа. Бутнах чинията си настрана и помолих да ми поставят остатъка в кутия за вкъщи. Изпих си кафето и разлистих първото досие. Шарлийн Клингър, 42 годишна. Разведена. Четири деца на възраст седем, осем, десет и дванадесет. Работи в Отдел за регистрация на превозните средства. Имаше доста неласкава нейна снимка, на която тя бе присвила очи срещу слънцето. Носеше маратонки, провиснал памучен панталон и пуловер, който не допринасяше кой знае колко много, за скриването на факта, че е с около десет килограма над нормата. Лицето й беше приятно. Усмивката й изглеждаше напрегната, все едно бе направила усилие, като че имаше да направи нещо по-важно, отколкото да позира за снимката.

Имаше още четири страници в досието на Шарлийн. Харви Нолън, Браян Сийбийм, Лони Брауноски, Стивън Клайн. ОТХВЪРЛЕН/А беше изписано с червен маркер през всяка една страница. Имаше самозалепваща се бележка на гърба на досието. ЗА ВСЕКИ ВЛАК СИ ИМА ПЪТНИЦИ, беше изписано на нея. Предполагам, че с това Анни се е опитвала да си вдъхне кураж. И втора бележка под първата. ДА НАМЕРЯ ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ НА ШАРЛИЙН. Нейната мисия.

Въздъхнах тежко и затворих папката.

— Хей, можеше и да е по-зле — каза Дийзъл. — Можеше да гониш някой австралиец, който мисли, че е започнал ловният сезон за ловците на глави. Освен, ако наистина не я вбесиш, Шарлийн вероятно няма да стреля по теб.

— Не знам откъде да започна.

Дийзъл се изправи и хвърли някакви пари на масата.

— Ще го измислиш. Ще намина по-късно.

— Чакай — казах аз. — Що се отнася до Анни Харт…

— По-късно — отговори той.

И само с три крачки бе прекосил заведението и стигнал до вратата. Докато отида до паркинга, той вече не се виждаше никъде. За щастие, не си беше присвоил колата ми. Все още стоеше на мястото си, Боб ме гледаше през задния прозорец, някак си разбрал, че стиропорената кутия в ръката ми съдържаше храна и за него.

 

 

Фирмата за съдебни гаранции е малко помещение на Хамилтън Авеню, на около десет минути с кола от закусвалнята. Паркирах до тротоара и влязох през предната врата. Кони Ризоли, офис мениджърката, вдигна поглед, когато се появих. Тя е няколко години по-голяма от мен, с няколко килограма по-тежка, няколко сантиметра по-ниска и много повече италианка, и винаги с много по-красив маникюр от моя.

— Трябва да си се свързала с вселенската предавателна служба тази сутрин — отбеляза Кони. — Тъкмо щях да ти звъня. Вини е полудял заради Анни Харт.

Подобното на пор лице на Вини се показа на вратата на вътрешния офис.

— Е? — попита той.

— Какво е?

— Кажи ми, че си я закопчала и затворила. Кажи ми, че имаш разписка за залавянето й.

— Имам следа — отговорих.

— Само следа? — Той сключи ръце върху главата си. — Направо ме убиваш.

Лула седеше на канапето от изкуствена кожа и четеше списание.

— Де да имахме този късмет — каза тя.

Лула е осемдесет килограмова афроамериканка, напъхана в тяло с височина метър шестдесет и пет. В момента бе облечена в плътно прилепнала червена тениска от ликра, върху която с преливащи се букви бе изписано „целуни ме отзад“, дънки — които сякаш щяха да се сцепят всеки момент — с кристали, залепени по страничните шевове, както и ботуши с десетсантиметрови токчета. Когато е в настроение, тя се занимава с досиетата в офиса и действа като мой бодигард, когато имам нужда от подкрепление.

— Какво е положението? — попитах Кони.

— Нищо ново. Анни Харт е единствената голяма плячка на хоризонта. По това време на годината винаги е спокойно. Всички сериозни наркомани се самоубиха около Коледа, а за проститутките и пласьорите на наркотици е прекалено студено да висят по ъглите. Единственото добро престъпление, което се е случило, е престрелка между банди, но тези идиоти ги задържаха без гаранция.

— Толкова е спокойно, че Вини заминава на пътешествие — каза Лула.

— Да, и круизът не е евтин — каза той. — Така че си вдигни задника от тук и намери Анни Харт. Не съм благотворителна организация! Заради гаранцията на Харт съм на загуба и ще се наложи да се престоря, че получавам удар, за да мога да осребря застраховката за пътуването. А на Люсил това няма да й хареса.

Люсил е съпругата на Вини. Баща й е Хари Чука и ако разбереше за необходимостта от подобен незаконен акт, със сигурност не би бил щастлив да види дъщеря си лишена от този круиз.

— Това е един от онези луксозни круизи за Свети Валентин — продължи той. — Люсил вече си е приготвила куфарите. Вярва, че това ще освежи брака ни.

— Единственият начин, по който бихте могли да освежите брака си, е жена ти да донесе белезници и камшик — вметна Лула.

— Е, съди ме тогава — отговори й Вини. — Имам еклектичен вкус.

Всички завъртяхме очи.

— Изчезвам оттук — казах на Кони. — Ако има нещо, обади ми се на мобилния.

— Идвам с теб — заяви Лула, грабвайки фалшивата си чанта Прада с дълга презрамка. — Днес се чувствам късметлийка. Обзалагам се, че ще намеря Анни Харт за нула време.

— Благодаря, но мога да се справя и сама — отговорих й аз.

— По дяволите — прекъсна ме тя. — Представи си, че трябва да отидеш в някой долнопробен квартал и ти трябва бияч. Тази роля я ще изпълнявам аз. Или предположи, че ще трябва да направиш избор между няколко понички в онова ново място на Стейт Стрийт. Това също ще го направя аз.

Вперих поглед в нея.

— Значи това, което казваш, е, че искаш да пробваш новия магазин за понички на Стейт?

— Аха — призна си тя. — Но само, ако наистина ти се ядат понички.

 

 

Четвърт час по-късно, тръгвах от Донът Делиш и се отправях към Отдела за регистрация на превозни средства.

— Не мога да повярвам, че няма да изядеш нито една от тези вкусотии — каза Лула с пълен пакет понички в скута си. — Тези са супер. Погледни тази с посипаните розови и жълти пръчици. Това е най-веселата поничка, която някога съм виждала.

— Закусих доста късно и обилно. Направо ще се пръсна.

— Да, ама тук става въпрос за първокласни понички!

Боб седеше в задната част на Ескейпа. Бе облегнал глава върху седалката и дишаше тежко.

— Това куче може да използва ментов освежител за уста — каза Лула. — Я опитай една от тези.

И му подхвърли една поничка, която Боб хвана още във въздуха и се настани удобно, за да я изяде с кеф.

— Къде, по дяволите, отиваме? — попита тя накрая. — Мислех, че ще преследваме Анни Харт. Тя не живееше ли в северен Трентън?

— Сложно е. Трябваше да сключа една сделка. Не можем да се доберем до нея, докато не приключа делата й.

— Бъзикаш ли се с мен? И какво значи това, все пак? Да не би да означава, че ти се заемаш с клиентите й? Да си призная, не мога да си те представя да го правиш. Четох досието й. Казала е, че е експерт по връзките и предположих, че това е кодова дума за проститутка.

— Не е така. По-скоро е нещо като сватовница. Първият човек от списъка ми е Шарлийн Клингър. Тя е на четиридесет и две и е разведена, а ние трябва да намерим истинската й любов.

— О, Господи! Истинската любов. Тя е само една кучка. Сигурна ли си, че няма да е доволна, ако й подсигурим само един хубав, потен секс? Имам няколко подходящи имена в тефтерчето си.

— Напълно съм сигурна, че трябва да е истинската любов.