Джанет Еванович
Стефани Плъм или г-ца Сватовница (11)

Единадесета глава

— Къде си? — попитах Лула.

— В затвора. Къде мислиш, че съм с това единствено телефонно обаждане? Както и да е, трябва ми някой, който да ми плати гаранцията.

— Ще трябва да се свържа с Кони. Вини замина на морско пътешествие за Свети Валентин с Люсил. — Погледнах си часовника. — Девет часът в събота вечер е. Кони ще трябва да извади някой съдия от пижамата му, за да ти подпише гаранцията. Какви са обвиненията?

— Разрушаване на частна собственост и връзване на възел на пишката на един идиот. Танк също е тук.

Танк беше вторият по старшинство във фирмата за охрана на Рейнджъра. Той беше най-добрият му приятел и му пазеше гърба. Беше огромен и не говореше много, но беше наистина много силен. От време на време Лула успяваше да се възползва от него и да си получи своето, а на следващата сутрин Танк изглеждаше като ходещ мъртвец. Доколкото знаех, това беше първият път, в който успяваше да го вкара в ареста.

— Двамата си седяхме в онзи бар — обясни Лула. — И някакъв натряскан, глупав задник се заяде с Танк. За това, че нямал врат. И как приличал на Шрек, само дето не бил зелен. И аз започнах наистина да се дразня, защото, добре, наистина е така, но не ми хареса отношението на онзи. Разбираш ли какво искам да кажа? И след това започна да ме нарича дебелата курва на Шрек… и тогава аз го ударих. И нещата някак си отидоха по дяволите след това.

Дийзъл се усмихваше, когато затворих:

— Рейнджъра ще е бесен. Той работи усилено, за да имат чисто досие и да не се говори много за тях.

— Познаваш Рейнджъра?

— Не лично.

Обадих се на Кони и й обясних за Лула и Танк.

— Можеш ли да ги измъкнеш? — попитах я аз.

— Вероятно. Ще трябва да се обадя на няколко човека. Веднага след това ще ти звънна.

Двамата с Дийзъл се качихме в моя ескейп. Включих отоплението почти на максимум, а спътникът ми си отвори леко прозореца.

— Откъде познаваш Рейнджъра? — попитах го.

Той само сви рамене.

— Чувам разни неща. Предполагам, че Кони ще подкупи някой съдия.

— Малка общност сме. Опитваме се да се държим цивилизовано един с друг. Кони ще помоли за услуга.

Дийзъл изглеждаше спокоен и отпуснат до мен, но знаех, че най-важното за него беше да открие Анни и сто процента мислеше за това.

— Знам, че се тревожиш за Анни — казах аз. — Преча ли ти да направиш това, което трябва?

— Всичко е под контрол. Ще се наложи да тръгна, когато ми се обадят. Дотогава съм напълно на твое разположение.

Кони се обади.

— Задвижих документите. Отивам сега да ги взема и ще се срещнем след половин час пред бюрото за плащане на гаранции. Предполагам, че държат Лула и Танк в участъка.

— Добре. Разбрано. — Обърнах се към спътника си: — Това ще отнеме известно време. Ще имаш ли нещо против да прибереш Боб от къщата на родителите ми и да го заведеш у дома вместо мен?

— Няма проблем. Обади ми се, ако имаш нужда от помощ.

 

 

Полицейският участък на Трентън се помещава в бункер от червени тухли в тази част на града, която знае много за престъпленията от първа ръка, а полицейските коли със заповед се държат заключени в паркинг, ограден с бодлива тел. За нещастие, двете с Кони не се класирахме за оградения с бодлива тел паркинг и трябваше да паркираме на улицата, която малко или много беше като супермаркет за скаутите на търговците с крадени автомобилни части. Кони се появи в раздрънкания си Бийтъл, който пазеше само за подобни случаи. Аз пък извадих двете фалшиви антени и големия, инкрустиран с фалшиви диаманти кръст, които държах в жабката. Окачих кръста на огледалото и залепих антените на покрива. Ако не се вторачваше прекалено от близо, човек можеше да си помисли, че съм пласьор и че много вероятно бих го убила, ако го хванех да се занимава с колата ми.

Вече беше след нормалното работно време, затова трябваше да позвъним. Кони вече се занимаваше с освобождаването им, когато пристигнах. Нямаше много, което да се случва. Беше прекалено късно за гневните изблици на пътя по време на час пик, но и прекалено рано за пиянското домашно насилие. Самотен, тъжен член на гангстерска банда седеше закопчан за един стол, който бе закован за пода. От количеството сополи по ризата му можеше да се предположи, че е бил напръскан със спрей за самозащита.

Приятелят ми Еди Газара беше дежурен.

— Съжалявам за Лула и Танк — каза той. — Не бях тук, когато са ги довели, иначе щях веднага да ти се обадя. Някакъв глупав новак довлече задниците им тук и нямаше какво да се направи, след като вече бяха регистрирани.

— Няма проблем — отвърнах му аз. — Ще ги извадим под гаранция.

Газара отиде до килията за задържани и се върна с Лула и Танк.

— Няма справедливост в този свят — отбеляза приятелката ми. — Мен ме тикнаха в затвора, а онзи гадняр, който ме нарече дебела курва, дори не е тук.

— Той е в болницата, където се опитват да му извадят топките от ноздрите — каза Газара. — Ще му бъдат повдигнати обвинения, веднага щом може да ходи, без да плюе кръв.

— Ами аз? — попита Лула. — Имам драскотини на ръката си, а и ще ми се появят синини. А това тук е чисто нов пуловер, който някой дръпна и му направи дупка.

Танк не каза нищо. Взе си колана, връзките за обувки и сложи в джоба си найлоновия плик с вещите си — портфейл, ключове, дребни монети.

— Има и още лоши новини — каза Газара. — Закарали са на наказателен паркинг една червена файърбърд, която е била паркирана неправилно пред бара на мястото за инвалиди.

— Това е моето бебче! — извика Лула. — И не беше паркирана неправилно! Беше само пет сантиметра над линията. Имаше само пет сантиметра от нея в проклетото място за паркиране на инвалиди.

Газара ми подаде лист хартия.

— Ето го адреса на наказателния паркинг и данните за колата. Моят съвет е да си я вземете утре, защото приятелката ти вероятно е надвишила и ограничението за алкохол, а с късмета, който има, вероятно ще я върнат обратно тук за шофиране в нетрезво състояние.

Всички се изнесохме от участъка, щастливи да намерим и двете коли все още паркирани до бордюра, непокътнати. Кони отпраши, като се надяваше да хване телевизионното си шоу, а аз натоварих Танк и Лула в моя ескейп.

— Ами ти? — попитах Танк. — С кола ли отиде до бара?

Той само ме погледна.

Не успях да се въздържа да не се усмихна.

— Отишъл си до там със служебния рейндж роувър, така ли?

Танк кимна:

— Рейнджъра ще ме убие.

— Не е необходимо Рейнджъра да узнава за това.

— Той знае всичко — каза Танк. Очите му се бяха втренчили в моите. — Всичко!

О, Боже!

— Кой бар изпотрошихте вие двамата?

— „Слай Дог“ — отговори Танк. — Колата е на паркинга до бара.

„Слай Дог“ беше кръчма, в която се отбиваха тези, които отиваха или се връщаха от събитията в Соверин Банк Арена. Интериорът на бара се променяше в зависимост от събитието, което се провеждаше, а аз не бях сигурна какво е било тази вечер. Можеше да е било рок концерт или хокеен мач, или надпревара с огромни камиони. Намираше се точно извън Бърг и беше може би на около километър от апартамента на Лула.

Подкарах по Пери Стрийт към Брод Стрийт и се понесох през центъра на града, като излязох на гърба на арената и на бара. Влязох в паркинга и паркирах зад черния джип.

Лула седеше на мястото до мен, а Танк на задната седалка. Погледнах приятелката си.

— Имате ли някакъв план?

— Хей, Шрек — извика тя назад към Танк, — имаш ли план?

— Предполагам, че трябва да те закарам у дома — отговори той.

— Да — съгласи се Лула. — Би било любезно да го направиш. Може да се наложи да се отбием през дрогерията. Не бих искала да ми свършат… нали знаеш, каквото и да било.

Погледнах към Танк в огледалото за обратно виждане. Очите ни се срещнаха и той се усмихна.

 

 

Бе станало единадесет часа, докато се прибера у дома. Лампите в апартамента ми не светеха, освен нощната лампа в банята, която хвърляше светлина и към спалнята. Дийзъл и Боб спяха на леглото един до друг. Гостът ми беше гол, доколкото можех да съдя по ръката, която бе преметнал през Боб.

Вмъкнах се в банята и се преоблякох в тениска и боксерки. Отидох на пръсти до другата страна на леглото и се промъкнах до Боб.

— Всичко ли приключи добре? — попита Дийзъл, а гласът му звучеше нежно в тъмнината на стаята.

— Да. Платихме гаранцията и след това двамата заедно се прибраха. Може би звучи странно да го кажа, но беше… хубаво. Мисля, че те наистина се харесват.

— Щастливци!

— Има ли някой такъв и за теб? Някой, когото наистина харесваш?

— Точно сега наистина харесвам теб. И много повече би ми харесало, ако си смените местата с Боб.

— Няма начин!

— Струваше си да опитам — заяви той.

 

 

В един часа телефонът му иззвъня. Докато се събудя и разбера какво става, Дийзъл вече беше преполовил разговора си с този, който се обаждаше.

— Не го изпускай от очи — казваше той. — Извикай още някого, ако трябва и ми се обади, ако тръгне нанякъде.

Бях полуседнала, облегната на единия си лакът.

— Какво беше това? — попитах, когато той остави телефона си обратно на нощното шкафче.

— Лу Делвина току-що се е появил. Паркирал е на алеята и се е чесал през цялото време, докато стигне от колата до къщата. Флаш каза, че успял да го види през кухненския прозорец и Делвина бил целият в обриви.

— Бърни!

— Да, така изглежда. Не знам какви са им отношенията, но не изглежда да са приятелски, ако Делвина се чеше така.

Боб се бе преместил от леглото по някое време през нощта и сега имаше голямо празно място между мен и Дийзъл. Той потупа по него.

— Можеш да се преместиш насам — каза.

— Не мисля.

— Топло и уютно е.

— Достатъчно ми е топло.

— Мога да те стопля още повече.

— За бога, — казах аз. — Никога не се отказваш.

— Това е едно от най-добрите ми качества.

Слънцето светеше ярко, когато си отворих очите и видях Дийзъл. Стоеше отстрани на леглото ми, изкъпан, избръснат и облечен в чиста риза.

— Откъде дойде тази чиста риза? — попитах аз.

— Флаш ми донесе някои дрехи тази сутрин.

— Откъде ги е взел?

— Не знам. Не го попитах.

— И си се избръснал. По какъв случай?

— Днес е Свети Валентин. Исках да съм готов, ако изведнъж почувстваш романтично влечение към мен.

Свети Валентин!? Как можах да забравя! Измъкнах се от леглото и погледнах часовника. Девет! Въздъхнах тежко.

— Тежка нощ? — попита Дийзъл.

— Не ми се говори.

— Можех да я направя по-добра.

Присвих очи.

— Казах, че не ми се говори за това. Чувствам се скапана. Направи ми малко място и престани да ми се усмихваш с тези проклети трапчинки.

Той ми подаде чаша с горещо кафе.

— Просто се опитвам да накарам кръвта ти да се раздвижи. Нашият човек се е размърдал. Лу Делвина е излязъл от къщата си преди десет минути. Флаш го следва. Аз също тръгвам. Искаш ли да се присъединиш?

— Не. Да!

Дийзъл постави ръце на кръста си и ме загледа.

— Да — казах аз. — Дай ми една минута.

— Четиридесет секунди.

Взех някакви дрехи от пода и изтичах в банята. Облякох се и излязох за рекордно кратко време с четка за коса в ръка. Грабнах някаква бейзболна шапка от дрешника и напъхах краката си в ботушите. Дийзъл ми навлече якето, подаде ми още една чаша кафе, излязохме от апартамента и се отправихме по коридора към асансьора.

— Боб! — извиках аз. — Ами Боб?

— Разходил съм го и съм го нахранил. Той е добре. Спи на слънце в трапезарията.

Тръгнахме с корвета на Дийзъл. Той караше. Измъкна се от паркинга и пое на запад по Хамилтън Авеню към Магистрала 1. Качи се на моста за Пенсилвания, а аз погледнах насреща към моста на Уорън Стрийт. ТРЕНТЪН ПРАВИ — СВЕТЪТ ГО ПОЛУЧАВА гласеше надписът върху него. Нямах си и най-малка представа какво означаваше това.

— Как така знаеш накъде отиваш? — попитах го.

— Мога да почувствам, че Флаш се движи пред мен. Има няколко човека, с които се свързвам и той е един от тях. Невинаги мога да се свържа с него, но днес чувството е силно. Вероятно, защото е развълнуван от преследването.

— Можеш ли да се свържеш с мен?

— Понякога.

— Значи, не си ми сложил проследяващо в колата?

— Не, не съм. Сложих го в чантата ти. GPS-системата е много по-надеждна, отколкото някакви си други боклуци. Освен ако не вали. Наистина имам проблеми, когато вали. Нищо не работи както трябва в дъжда.

Слязохме от Магистрала 1 и се отправихме на север към Ярдли. Трафикът беше поносим. Дийзъл влезе в Ярдли и спря отстрани на пътя.

— Какво става? — попитах го.

— Изгубих Флаш. Имам чувството, че е след мен.

Набра някакъв номер на телефона си.

— Изгубих те — каза той. Обърна се на седалката си и погледна през задния прозорец. — Да — каза. — Виждам знака. Вземи ми няколко от онези глазираните и кафе. — Погледна към мен. — Всички са спрели да си вземат понички. Искаш ли нещо?

— Същото като твоето.

— Нека да са четири глазирани и две кафета — поръча Дийзъл на Флаш.

Пет минути по-късно, спътникът ми отново се включи в трафика.

— Имаме визуален контакт — обясни той. — В синята хонда сивик пред нас е Флаш. Две коли пред него има черен линкълн с регистрационни номера от Джърси. Предполагам, че това е нашият човек Делвина.

Следвахме Флаш и Делвина още десет минути, като се движехме по път, който вървеше успоредно на река Делауеър. От двете страни на пътя имаше къщи. Смесица от огромни, стари къщи, разположени върху частично горски парцели и малки летни вили. Видяхме черния линкълн да завива в странична крайречна алея и да изчезва зад близо двуметров жив плет. Флаш намали и паркира на банкета една къща по-надолу. Ние паркирахме зад него и излязохме от корвета. Той ни посрещна на половината път между двете коли с кафетата и поничките.

— Не мисля, че се познавате — каза Дийзъл. — Флаш, това е Стефани. Стефани, Флаш.

Мъжът беше може би метър и осемдесет, с направена на бодлички червена коса и с куп диамантени обици на ушите си. Беше слаб и добре сложен и човек можеше да си помисли, че е гимназист докато не го погледнеше по-отблизо и не видеше леките бръчки около очите му. Носеше дънки, маратонки и скиорско яке с цял наръч билети за лифта, окачени на края на ципа му. Предположих, че живее в пансион.

Взех една поничка и кафето и си помислих, че наистина би било добре, ако това беше просто едно светско събиране. Постояхме малко там, докато си изпием кафетата и изядем поничките, и чакахме да видим дали линкълнът оставяше или вземаше някого. Минаха петнадесет минути.

Дийзъл изпи кафето си и сложи чашата си в празната торба от поничките.

— Време е да започваме работа — каза той.

Флаш смачка своята чаша и също я пусна там. Аз излях останалото ми кафе и изхвърлих чашата в торбата.

— В линкълна имаше двама човека — обясни Флаш. — Делвина и шофьорът. Делвина се прибра сам предната вечер и паркира в гаража. Тази сутрин, линкълнът го взе. Шофьорът прилича на стар културист.

— Би било по-добре, ако можем да го направим по тъмно — каза Дийзъл, — но не искам да чакаме толкова дълго.

Стояхме пред вратата на съседите на Делвина. Беше огромна къща в колониален стил, с дървен покрив и кедрова облицовка на стените, нямаше алея с врата, нито плет, който да пази от любопитни погледи. В къщата не светеше. По алеята имаше неизчистен сняг. Не се забелязваха следи от гуми. Пътеката не беше посипана със сол или почистена. Беше ясно, че никой не живееше тук по това време на годината. Между двете къщи имаше пространство с дървета, което беше широко около десетина метра.

— Няма никого в тази кедрова къща — казах аз. — Можем да се промъкнем покрай дърветата и да разгледаме.

Дийзъл заключи корвета с дистанционното и тръгнахме през имота на кедровата къща, докато можеше да се види тази на Делвина през растителността. Влязохме сред дърветата, за да можем да имаме по-добра видимост, като се опитвахме да се скрием зад рядко разположените вечнозелени растения.

Къщата на Делвина беше огромна и безформена. На два етажа. Имаше гараж за четири коли, но линкълнът беше паркиран на кръговата алея пред къщата. От тази страна нямаше много прозорци — един малък горе и един малък долу. По всяка вероятност, бани. Интериорните външни щори, подобни на тези в плантациите, бяха плътно затворени. Още един прозорец на горния етаж с драпирани пердета. Без съмнение, спалня. Огромна замръзнала ливада се простираше между двете къщи.

— Трябва да я огледаме отвътре — каза Дийзъл. — Трябва да разберем колко хора има.

— Изчакайте тук — отвърна Флаш. — Това е работа за Флашман.

Той изтича през поляната, залепи се за сградата и остана заслушан.

— Скоростта неговото Неназоваемо нещо ли е? — попитах аз.

— Доколкото знам, той не е от Неназоваемите. Просто тича бързо.

Флаш се запромъква около къщата, като на интервали спираше и се ослушваше, докато гледаше към прозорците. Зави зад един ъгъл и изчезна, а двамата с Дийзъл зачакахме търпеливо. Минаха пет минути и търпението ми започна да се изпарява.

— Успокой се — каза моя спътник. — Той е добре.

Няколко минути по-късно Флаш се появи и спринтира през поляната обратно при нас.

— Делвина и шофьорът му са вътре. И двамата са покрити с обриви. Намазани са с нещо като бял крем, но очевидно не им помага. Анни е там. Изглежда добре, освен че и тя е с обриви. На глезена си има гривна с дълга верига, която е прикачена към нещо в друга стая. Мисля, че е будоар. Не мога да съм напълно сигурен от мястото, където бях. Всички са в задната част на къщата в голямата всекидневна, към която е и кухнята. Там има още един човек, който е окован. Мисля, че трябва да е Бърни. Никога не съм го виждал лично, но съм виждал негова снимка и мисля, че е той. Не успях да видя родилното му петно, защото той също е покрит с обриви, а по лицето му има бял крем.

— Това е странно — отбеляза Дийзъл. — Защо Бърни сам ще си причини обриви?

— Не знам — отвърна Флаш, — но тези хора не са щастливи. Всички говорят едновременно, ръкомахат и се чешат.

— Има ли още някой в къщата? — попита партньорът ми.

— Не и който да можех да видя.

— Трябва да вляза в къщата и да изведа Анни и Бърни — каза Дийзъл. — Не искам да влизам с гръм и трясък и да рискувам някой да бъде наранен. Нужно ми нещо, което да им отвлече вниманието.

Вече знаех защо бях поканена.

— Предполагам, че ще трябва аз да го направя — казах.

Дийзъл ми подаде ключовете от корвета.

— Разиграй сценката дама в беда. Ако успееш да ги привлечеш към предната част на къщата, ние ще можем да влезем отзад.

Изтичах до колата и седнах зад волана. Изчаках, докато вече не се виждаха коли, заобиколих сивика и рязко завих надясно към алеята на Делвина. Имотът нямаше врата, но живият плет беше изрязан под формата на колони от двете страни на входа на алеята. Преднамерено накарах корвета да се хлъзне и да помете изкастрената колона на Делвина и наместих колата доста навътре в двора. Преборих се с въздушната възглавница и се измъкнах от леко смачканата кола.

Залепих си, каквото се надявах да изглежда, зашеметено изражение на лицето и се запътих по алеята към къщата. Бях на половината път, когато вратата се отвори и шофьорът на Делвина се вторачи в мен.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

Положих всички усилия да накарам долната си устна да затрепери и се замислих за тъжни неща като убийства на пътя и останали в пекарните невзети торти за рожден ден, и успях да накарам нещо като сълза да се спусне по бузата ми. Истината е, че сълзата беше предизвикателство, но треперенето беше лесно. Започваше от коленете и само си проправяше път нагоре. През една по-добра част от живота си бях чувала истории за Лу Делвина и всички те бяха свързани с много кръв.

— Не знам какво се случи — казах аз. — Изведнъж колата се хлъзна и аз се у-у-ударих в плета.

Делвина се появи зад шофьора и сърцето ми скочи в гърлото.

— Какво, по дяволите, се е случило с оградата ми? — изкрещя той.

— Тя се е ударила в нея — обясни другият.

— Мамка му! Знаеш ли колко е трудно да се отгледа жив плет с такъв размер?

— Наистина съжалявам — казах аз. — Трябва да съм попаднала на заледен участък на пътя.

Делвина крачеше енергично надолу по алеята, размахал ръце и с глава наведена напред. Той беше шестдесетгодишен, кривокрак, с гъста черна коса и черни, рунтави вежди. Беше трудно да се каже какъв е нормалният цвят на кожата му, тъй като беше зачервена от обривите и бяла от мехлема, под който изглеждаше лилава.

— Изобщо не вярвам на това, мамка му — каза Делвина. — Има ли още нещо, което може да се обърка? Цялата тази седмица е скапана.

И като измарширува покрай мен, отиде директно при живия плет.

— О, боже! Само погледни това! — възкликна той. — Едно от растенията е напълно потрошено. Тук ще остане огромна дупка, докато отново порасте.

Някак си успях да се преборя със слабостта в коленете си, тъй като имах възможността да изкарам навън и двамата и знаех, че не са въоръжени. Може би някой кобур на глезена, но това не ме тревожеше чак толкова много. Бях виждала ченгета да се опитват да си извадят пистолетите от подобен кобур и бях наясно, че това включва много псуване и подскачане на един крак. Изчислих, че докато Делвина успее да извади пистолета на глезена си, аз отдавна щях да съм избягала надолу по пътя. В действителност, беше ми много трудно да не го гледам подозрително или ядосано, защото бях положила толкова много усилия да пусна поне една сълза, а никой дори не я бе забелязал. Имам предвид, че не всеки ден мога да направя това нарочно.

— Шофьорът се беше присъединил към Делвина.

— Може би бихте могли да го присадите или нещо от сорта — каза той. — Нали знаете, една от онези присадки.

— Исусе Христе, жена ми ще се разсмърди за това. Това ще разруши цялата й репутация в градинарския клуб, ако не успеем да го оправим. — Делвина бе положил ръка под ризата си и отпред на панталона си. — О, човече, имам обриви отвътре и отвън. Кълна се в Бога, че ще е по-добре просто да ме застреляш.

— Това е от онези — каза шофьорът, като се почесваше по задника. — Те са ни направили някаква магия. Казах ви да ги изхвърлим в река Делауеър.

Делвина погледна назад към къщата.

— Може и да си прав. Взе да ми писва от тях. А и започвам да си мисля, че онази прочувствено-емоционална дамичка няма това, което ни трябва.

Двамата с шофьора му се запътиха към къщата, а до този момент не бях получила никакъв знак от Дийзъл — мистичен или не, че хоризонтът е чист.

— Хей, — провикнах се аз след Делвина. — Ами колата ми?

— Какво за нея? — попита той. — Не върви ли? Не ми изглежда чак толкова зле.

— Имате мобилен, нали? — поинтересува се шофьорът. — Обади се на клуба си. Ще получиш нов корвет. Предполагам, че членуваш в клуб. Нещо като ААА^[1] или подобен.

— Дясната страна на колата беше само одраскана, а предният фар беше хлътнал навътре. Парчета от плета се бяха забили във фаровете и в леко смачкания капак. Седнах зад волана и форсирах мотора.

Делвина и шофьорът му бяха поставили ръце на кръста си и ме наблюдаваха, все едно бях още една пъпка върху задниците им. Беше студено, а те бяха само по ризи. Не бяха ентусиазирани да играят ролята на домашни механици. За късмет, те бяха пълни шовинисти, които не можеха да видят нищо друго в мен, освен една глупава, празноглава красавица. Ако Флаш се беше забил в оградата, никой от двамата нямаше да излезе от къщата без деветмилиметровия си пистолет, натикан в кобура отзад на кръста им. Все пак, аз изпитвах търпението им и беше само въпрос на време преди да се усетят и да посегнат към кобурите на глезените си.

С едното си око наблюдавах Делвина, а с другото гористата местност зад него. Накрая Дийзъл се появи и вдигна палеца си нагоре. Кимнах му леко и изпуснах въздишка на облекчение.

— Прав сте — казах на Делвина. — Мисля, че колата е добре. Съжалявам за оградата ви.

Внимателно дадох на заден, смених скоростите, изтъркалях се надолу по алеята и обратно на пътя. Бях впила зъбите си в долната си устна и задържах дъха си. Клончета от плета летяха от решетката, а предната дясна гума издаваше стържещ звук, но аз продължавах да карам, докато не се скрих зад един завой на пътя.