Джанет Еванович
Стефани Плъм или г-ца Сватовница (12)

Дванадесета глава

Спрях до банкета на улицата и зачаках. След няколко минути синята хонда сивик се появи в полезрението ми. Дийзъл излезе и изтича към мен.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Да. Анни и Бърни с вас в сивика ли са?

Партньорът ми извади клонче от плета, заседнало в чистачката.

— Да. Тази кола може ли да се кара?

— Дясната гума стърже.

Той я провери и изтегли едно голямо парче от плета иззад колелото.

— Това би трябвало да помогне — каза. — Скачай от другата страна. Аз ще карам.

Изпълзях до пасажерското място, а Дийзъл седна зад волана. Излезе на пътя, кара няколко километра, след това направи обратен завой. Флаш направи същото. Дийзъл му махна и той тръгна пред нас. Профучахме покрай къщата на Делвина и се върнахме по същия маршрут, през моста и оттам в Джърси.

— Доколкото мога да кажа, Делвина не знае за апартамента на Анни — каза спътникът ми. — Ще заведа Анни и Бърни там, за да се прегрупираме.

— Бърни сам ли си е причинил тези обриви?

— Очевидно е излязъл извън контрол и е заразил всички наоколо, включително и себе си. Нямах възможност да разбера повече от това.

Минахме през града, паркирахме в подземния гараж и взехме асансьора до апартамента на Анни. Дийзъл отвори вратата, а аз се обърнах, погледнах Флаш и направих гримаса. Лицето му се покриваше с пъпки.

— О, по дяволите! — Бърни се обърна към Флаш. — Наистина съжалявам. Не го правя нарочно, кълна се. Обривите просто изтичат от мен.

Флаш се почеса по корема.

— Появяват се навсякъде. Какво да правя?

— Стой далече от Бърни и се намажи с кортизонов крем — посъветва го Дийзъл.

Флаш изтича надолу по коридора и натисна копчето на асансьора.

Бърни влезе в апартамента на Анни, като накуцваше.

— Имам пъпки и по стъпалата — каза той на Дийзъл. — Имам навсякъде. Трябва да ми помогнеш. Не искам никога вече да видя и една пъпка.

Стоях, колкото се може по-далеч от Бърни. Бях в коридора, който водеше към спалнята и наблюдавах всички останали, които бяха във всекидневната.

— Ами Анни? — попита партньорът ми. — Ще я оставиш ли на мира?

— Бях прикован за нея цели два дни. Не искам никога повече да я виждам.

— Мислех, че сме изградили връзка — обади се тя.

Бърни се почеса по ръката.

— Да, може би. Предполагам, че си добре. Не знам. Не мога да мисля нормално. Иска ми се да се накисна в студена вода или нещо подобно.

— Говорих с Бети — казах на мъжа. — Тя би искала да си остане омъжена, но има някои изисквания.

— Каквото и да е! Боже, погледни това! Имам пъпка дори под нокътя на пръста си!

— Ще те заведа у дома и ще ти намеря някакъв мехлем — каза Дийзъл, — но първо трябва да разбера за Делвина. Как успя да ви хване и двамата с Анни?

— Бях полудял — обясни Бърни. — Опитвах се да стигна до Анни, но ти я беше преместил от къщата й и аз не можех да я намеря. Така че стигнах до идеята, че може би тя е оставила нещо, което би могло да ми даде някаква следа. Нали знаеш, нещо като адрес, написан на тефтер. Случва се през цялото време по телевизията. Проблемът беше, че влязох с взлом в дома й и се натъкнах на двама тъпаци, които обръщаха мястото с главата надолу. Толкова съм глупав. Просто сам им се наврях в ръцете.

— Делвина е бил първоначалният собственик на огърлицата — обясни Анни. — Дочухме да си говорят с шофьора му и навързахме историята. Колието имало гравирана на гърба си банкова сметка. Изглежда Делвина е бил разследван за данъчни измами и не искал огърлицата да бъде намерена в някой от неговите имоти, затова я подарил на приятелката си. Когато разбрал, че я е заложила, само дето не получил припадък. — Анни започна да се чеше по ръката, след това спря насред почесването и пъхна ръцете в джобовете си. — Бил стигнал наистина близо до намирането на колието, но по някаква причина собственикът на заложната къща решил да инсценира обир. Затова, разбира се, Делвина тръгнал да търси мен.

— Беше си чисто лошо стечение на обстоятелствата, че попаднах там — започна Бърни. — Те не намериха бижуто в къщата на Анни, но тъй като влязох с взлом, те решиха, че имам някаква връзка с нея. И след това се разтърсиха и намериха номера й в моя мобилен телефон. Така че един от хората на Делвина й се обади и се представи за мен.

— Той почти звучеше като теб — вметна Анни. — Каза, че има да ми съобщи нещо важно. Надявах се, че си се успокоил и че желаеш да поговорим. Не можех да изпусна тази възможност.

— Анни не искаше да ходи някъде надалеч, затова се разбраха да се срещнат в едно кафене на една пресечка от апартамента. Когато тя пристигна там, те я отвлякоха — допълни Бърни.

— Защо не си си взела чантата — попитах аз.

— Точно се бях поразходила за няколко минути — обясни Анни. — Имах само някакви пари в джоба с ключовете, а си мислех, че съм си взела и телефона, но той вероятно е изпаднал от джоба ми някъде. Не мислех, че ще ми трябва нещо повече от това.

— Отведоха ни в лятната къща на Делвина до реката — каза Бърни. — Беше събота вечер. Завързаха ни с веригите и аз направо полудях, така всички се изринаха, включително и аз. След това Делвина и двамата му главорези си събраха нещата и си тръгнаха. Предполагам, че не знаеха какво да си мислят за обривите. Тогава, на следващата сутрин, Делвина и някакъв друг се появиха отново и започнаха да ни разпитват за огърлицата, но всеки път, когато се доближаваха до нас, обривите им ставаха все по-зле и много скоро те вече не можеха да издържат на сърбежите и си тръгнаха. Хубавото беше, че ни бяха приковали близо до банята и веригата бе достатъчно дълга, за да можем да стигаме до хладилника в кухнята. Върнаха се тази сутрин и след това вие ни спасихте.

— Какво се случва с последните ми пет случая? — попита Анни. — За всички ли ще има по един хубав Свети Валентин? Вече на път ли са да срещнат вечната си любов?

— Не знам за вечната любов — казах аз, — но съм почти напълно убедена, че всички ще изкарат един хубав Свети Валентин. Освен Албърт Клафън. Той остана последен.

— О, господи! — възкликна Анни. — Вече е късно.

— Не се тревожи. Имам план. — Погледнах към Бърни: — Ти престана да се чешеш.

— Прекалено съм уморен, за да се чеша.

Много лошо, че се беше уморил. Нямаше да имам нищо против да го заведа при някои мои познати, за да получат по някой и друг обрив. За начало, бившият ми съпруг Дики Ор и моят най-голям враг Джойс Барнхард.

— Ще те заведа у дома при жена ти — каза Дийзъл на Бърни. — Ще те оставя на тротоара и от там нататък зависи от теб.

— Нищо подобно няма да направиш — заяви Анни. — Ще го закараш до някоя дрогерия, за да може да купи картичка за Свети Валентин и кутия бонбони. А след това всички заедно ще отидем у тях и ще се уверим, че нещата между него и Бети ще потръгнат гладко.

Анни имаше добри намерения, но започвах да си мисля, че идва от планетата Ик!

— Чух това! — прошепна Дийзъл.

— Не си!

— Чух го!

— Аз само си го помислих!

— Е, и?

— Почти обяд е — казах на Анни и Дийзъл. — Можете да ме оставите при апартамента ми на път за дома на Бърни в Хамилтън. Трябва да нагледам Боб и да си взема колата. След това трябва да проверя дали Лула има нужда от транспорт до наказателния паркинг, за да си вземе файърбърда. А и искам да проверя как вървят нещата с Джийни, Шарлийн и Лари Бърлю. И последно, но не по важност, имам план за Клафън и сестра ми. Мисля да им кажа, че ще се омъжвам и искам те да са ми кумове. Ще кажа на родителите и на баба ми същото нещо. Тогава всички ще се съберат в къщата на нашите. Ще извикаме мирови съдия и в последния момент ще си разменим местата с Валъри и Албърт Клафън. Страхувам се, че ако не излъжа всички, някой ще се изпусне пред Клафън и той ще се окаже на първия самолет за Буенос Айрес.

— Превъзходна идея! — съгласи се Анни. — Аз мога да помогна с мировия съдия и документите. Имам много добри връзки точно за тези неща.

Дийзъл ме погледна.

— А кой ще бъде мнимият младоженец?

— Ще се наложи да си ти. Единствено ти си ми на разположение днес.

— Ще получа ли първа брачна нощ?

— Опасявам се, че не — отговорих му.

— Ще видим — отвърна ми той.

— Имаме много неща за вършене — прекъсна ни Анни. — Трябва да се раздвижим. Можем да вземем моята кола. Няма да можем да се съберем всички в корвета на Дийзъл.

Обадих се на Валъри веднага щом се прибрах в апартамента си.

— Днес следобед ще се омъжвам — съобщих й аз. — Искам ти и Албърт да сте ми свидетели.

— Мили боже! — възкликна сестра ми. — Това е толкова неочаквано. За кого ще се омъжваш?

— Дийзъл.

Мълчание.

— Ехо! — извиках аз.

— Убедена ли си, че искаш да се омъжиш за него?

— Да! Можете ли да дойдете на церемонията?

— Разбира се — отвърна Валъри. — В колко часа?

— Четири и ще се омъжвам в дома на нашите.

— Мама знае ли?

— Все още не.

— О, боже!

— Може би не трябва да й казваме — предложих аз. — Може би просто трябва да се появим там.

— Това звучи доста по-добре — съгласи се сестра ми. — Ако й дадеш четири часа време, тя ще наеме фирма за организиране на тържества, оркестър, ще украси цялата къща с цветя и ще покани поне двеста човека.

— Да, но ще мога да разчитам на теб и Албърт да сте там, нали?

— Със сигурност! Бременна ли си?

— Ами, може би.

— Това ще е страхотно. Ще можем да си отглеждаме заедно децата.

— Не казах, че със сигурност съм.

— Знам и няма да кажа на никого. Гроб съм!

— Благодаря, Вал.

Боб беше в кухнята и ми се усмихваше.

— Изтрий тази глупава усмивка от лицето си — наредих му аз. — Не можеш да заблудиш никого. Изял си ми дивана. Във всички възглавнички има огромни дупки и целият им пълнеж се показва навън.

Върху едната му устна имаше полепнало пухче. Махнах го от там и го пуснах на пода при останалите големи топки от пълнежа.

— Надявам се, че това ще проработи — споделих с Боб. — Алтернативата е бутафорен пистолет, но не мисля, че ще изглежда добре в сватбения албум на Вал.

Изведох кучето на разходка около блока. След като си свърши работата, отидохме с колата до агенцията за гаранции.

Когато влязох, заварих Лула и Кони сгушени една до друга.

— Погледни тази огромна кутия шоколадови бонбони — каза Лула, докато посягаше към голям карамелен бонбон. — Получих ги от моето сладурче за Свети Валентин. Това ще е най-хубавият ден на влюбените, който някога съм имала.

Двете бяха поставили огромното червено сърце върху бюрото на Кони. Капакът беше махнат, а кутията бе наполовина празна.

— По-добре си вземи някой бонбон, преди да са свършили — подкани ме Кони. — Решихме, че това ще ни е обядът.

— Кое е сладурчето, което ти ги е изпратило? — попитах Лула.

— Голямото сладурче — отговори ми тя. — А и аз си имам само едно сладурче в момента. Той е моята страхотна, огромна порция изпепеляваща любов. Не мислиш, че Рейнджъра ще го убие, нали?

— Двамата с Танк са като братя.

— Да, но си спомни как в Кръстникът се отърваха от бедния Фредо.

— Рейнджъра няма да се отърве от Танк.

Подозирах, че цялата история със затвора щеше да се стори на Рейнджъра доста забавна.

— Какви са плановете за днес? — попита Лула.

— Ще отида да проверя Джийни, Шарлийн и Лари Бърлю. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се, че да! Може да подишам малко чист въздух след всичките тези бонбони, които изядох. Вече ми се повдига. И какво е това отвратително нещо в средата на челото ти? Непрекъснато го чешеш. И имаш още едно в средата на бузата си.

Изтичах до банята и се погледнах в огледалото. Имах пъпки! Гадост! Двойна гадост!

Първо се отбихме в дрогерията за някакъв мехлем. Втората ни спирка беше в Службата за регистрация на превозни средства. Шарлийн беше зад гишето и цялата сияеше. Помаха ни, когато ни видя, и ние прередихме опашката.

— Извинете ни — обясни Лула на групата недоволни. — Изпълняваме поръчка на Купидон. А вие трябва да се замислите по отношение на враждебността си или малкият херувим няма да дойде при вас тази година.

— Искам отново да ти благодаря, че гледа децата — каза Шарлийн.

— Няма защо. Просто исках да се убедя, че всичко ще е наред.

— По-добре е от всякога — продължи тя. — Какво ти е на лицето?

 

 

— Виж сега, не е ли чудесно? — попита Лула, докато излизахме от сградата. — Това не ти ли стопля сърцето някак? Казах ти, че любовта витае във въздуха.

Следващата ни спирка беше месарският магазин на Лари Бърлю.

Когато влязохме, той обслужваше някакъв клиент, затова с Лула застанахме отстрани. Погледнах към кафенето през улицата и видях Джет да ми маха. Усмихна ми се и вдигна палеца си нагоре. Отвърнах й със същия жест.

Клиентът си тръгна и аз пристъпих напред.

— Как мина вечерята? — попитах Бърлю.

— Беше страхотна. Месото беше перфектно. И го сервирахме с малки морковчета и пресни картофи. А снощи си приготвихме агнешки ребърца и беше сензационно!

— Да, а ти получи ли нещо? — попита Лула.

— Разбира се — отвърна Бърлю. — Имаше достатъчно за всички. Дори ни остана.

Лула ми хвърли един поглед.

— Ще се наложи Дийзъл да си поговори с него на четири очи.

— Направил съм резервация за ресторант за Джет и мен за довечера — каза Бърлю. — Свети Валентин е.

Той се взря по-отблизо в мен.

— Да не би да имаш обрив? Нали знаеш, че обикновено се дължи на алергична реакция към нещо. Да си яла наскоро миди?

— Да си изкарате приятно довечера — отвърнах аз, като усилено се опитвах да не разчеша пъпката върху челото си. — Обади ми се, ако имаш нужда от още някаква помощ.

 

 

— Този да не е смахнат или какво? — попита Лула, докато се наместваше в ескейпа. — Тази Джет е щастливка. Не всяко момиче получава мъж, който толкова добре разбира от месо.

Погледнах се в огледалото за обратно виждане и се намазах с още мехлем.

Беше работен ден и Джийни би трябвало да е във фабриката за копчета, което значеше, че нямаше как да се видя с нея, затова се опитах да я намеря на мобилния й.

— Да? — каза тя.

— Стефани Плъм е — представих се аз. — Само проверявам дали всичко е минало добре. Защо не чувам никакви машини около теб?

— У дома съм, с най-гадния махмурлук в световната история.

— Как мина снощи?

— Мисля, че мина добре. Не си спомням много, но той беше все още тук, когато се събудих тази сутрин, така че това е много добър знак, нали?

— Точно така.

— Оказа се, че той не е девствен, но че и няма чак толкова много опит, затова гледахме филма заедно и опитахме част от нещата. След това мисля, че сме заспали. Както и да е, тази сутрин ми изпрати цветя и довечера отново ще излизаме.

— Леле, това е страхотно, Джийни. Наистина се радвам за теб.

— Да, и аз се радвам, но сега ще затворя и отивам да повръщам.

— Мисля, че Боб има нужда да отпразнува всичките тези любовни глупости с една огромна порция пържени картофки — каза Лула. — Той се държа като едно наистина добро куче, докато седеше тук отзад, но изглежда гладен.

— Сутринта изяде един цял диван.

— Е, добре, тогава аз се нуждая от огромна порция картофки. Необходими са ми някакви въглехидрати и мазнини, за да неутрализирам всичкия този шоколад, който изядох.

Спрях с колата пред прозореца на Клък-ин-а-Бъкет и поръчах огромна кутия пържени картофи, две соди и чийзбургер за Боб. Паркирах на паркинга пред заведението и подхвърлих сандвича на кучето.

Дийзъл спря до мен, излезе от корвета и се надвеси над прозореца ми.

— О, Господи, това на челото ти да не би да е обрив? Скъпа, той е огромен.

— Ти имаш ли?

— Не — отвърна той. — Моята имунна система е изключително силна.

— Добър е — отбеляза Лула. — Намира те дори и без да ти се обади по телефона. Прилича на един бял Рейнджър.

— Имам бръмбар — обясних на Лула.

— Искаш да кажеш подобно на онези джаджи на Джеймс Бонд? Като, когато вземаше разни неща от един от онези мъже, с азбучните имена. Кой е той? Ем? Кю? Зет?

— Има ли някой специален от Неназоваемите, който ти прави бръмбарите? — попитах Дийзъл.

— Не. Купих малкия дявол по интернет. И-бей. На много добра цена. Бил използван само веднъж от някакъв, който мислел, че жена му изневерява. Исках да знаеш, че Анни е уредила всичко. Мировият съдия ще бъде в къщата на родителите ти точно в четири.

Лула спря да яде картофките си.

— Я ми обясни какво става?

— Дълга история — отвърнах аз. — Кратката версия е, двамата с Дийзъл ще се престорим, че се женим, за да можем да хванем Клафън да се ожени за Валъри.

— Морели знае ли за това?

— Ние само се преструваме.

— Дори няма да питам дали Рейнджъра знае. Горкият стар Дийзъл ще бъде мъртъв, ако Рейнджъра узнае.

Погледнах към Дийзъл.

— Може би — каза той, — но не е вероятно. Трудно е да бъда убит. Нали не трябва да се обличам официално за цялата тази бутафория?

— По-добре да ме поканиш — вметна Лула. — Наистина ще се газирам, ако се омъжиш, без да си ме поканила. А ако искаш да запазиш работата си, добре е да поканиш и Кони.

— Това не е истинска сватба — обясних аз.

— По дяволите, не ми пука. Измислена. Истинска. Все пак е сватба. Ще има ли торта?

— Няма торта.

— Каква е тази долнопробна сватба, която няма торта?

— Права е — казах на Дийзъл. — Би трябвало да вземем и торта.

— Виждам, че трябва да се заема с това — обяви Лула. — Ето какво ще направим. Остави ме в офиса, а аз ще взема Кони и двете ще купим тортата. Тогава ти, Дийзъл и Боб ще можете да отидете да посрещате гостите, защото вече е почти четири.

— Няма да има никакви гости — обясних аз. — Това е сватба в тесен семеен кръг.

— Каквато и да е — каза Лула. — Да тръгваме.

— Как мина с Бърни? — попитах Дийзъл на път за дома на родителите ми.

— Събраха се отново с Бети. Поне за известно време. А и той изгуби способността си да кара хората да се обриват. След като Клафън се ожени, всичко ще е изпълнено и ще можеш да си получиш Анни.

— Вероятно обвиненията ще са отпаднали, докато я заведа. Ако не са, ще направя всичко необходимо, за да я пуснат отново под гаранция, така че да не влиза в затвора.

— Оценявам го — каза Дийзъл. — Тя е от планетата Ик, но все пак е добър човек.