Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Cloud, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2017)

Издание:

Фред Хойл. Черният облак

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №60

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: д-р Светослав Славчев

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, I издание

Дадена за набор на 28.VI.1984 г. Подписана за печат на 10.XI.1984 г.

Излязла от печат месец декември 1984 г. Формат 70/100/32 Изд. №1792. Цена 2 лв.

Печ. коли 19. Изд. коли 12.30. УИК 12.56.

ЕКП 95366 23432 5637-104-84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Теодора Давидова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Fred Hoyle. The Black Cloud

© 1957, Fred Hoyle, Signet Book

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Трета глава
На калифорнийска земя

Би трябвало да се опише и небивалото смайване, което телеграмата на Кингсли предизвика в Пасадена. На сутринта след завръщането на Херик от Вашингтон в неговия кабинет бе свикано съвещание. Марлоу, Уайчарт и Барнет бяха вече там. Херик им обясни важността от съставянето на точна и бърза преценка за въздействието, което се очаква да окаже при приближаването си Черният облак.

— Засега сме стигнали до следното: според наблюденията ни облакът вероятно ще стигне до нас след около осемнайсет месеца. Но какво можем да кажем за самия облак? До каква степен ще поглъща слънчевата радиация, когато застане между Слънцето и Земята?

— Липсва ни достатъчно информация и не можем да определим — обади се Марлоу, издухвайки своите кълбета дим. — В момента дори не знаем дали облакът е малък и разположен съвсем близо до нас, или е значително по-голям и е далече. А нямаме и представа за плътността на съставящата го материя.

— Ако знаехме с каква скорост се движи, бихме могли да определим размерите му и на какво разстояние се намира от нас — отбеляза Уайчарт.

— Да, мислил съм за това — продължи Марлоу. — Колегите от австралийския радиотелескоп могат да ни дадат тази информация. Много вероятно е облакът да се състои главно от водород и тогава би било възможно да се наблюдава Доплеров ефект по 21-сантиметровия спектър.

— Добре си се сетил — намеси се Барнет. — Лестър от Сидней е тъкмо човекът за тази работа. Ще му телеграфирам още сега.

— Струва ми се, че това не е наша работа, Бил — обясни Херик. — Нека се придържаме към онова, което можем сами да направим. Ще предадем нашия доклад, а от Вашингтон ще имат грижа да се обадят на австралийците за радиоизмерванията.

— Но според мен непременно трябва да им препоръчаме хората на Лестър.

— Разбира се, не само можем, но и трябва да го направим. Просто по моему не би трябвало да се наемаме с тази задача. Цялата работа вероятно ще има сериозен политически ефект и струва ми се, не е редно ние да се набъркваме в подобни неща.

— Съвсем правилно — прекъсна го Марлоу, — политиката е последната област, в която бих желал да съм замесен. Явно е обаче, че имаме нужда от радиотелескопа, за да определим скоростта. Въпросът за масата на облака е още по-сложен. Доколкото разбирам, най-добрият начин, а може би и единственият е тя да се определи по отклоненията на планетите в орбитите им.

— Не е ли прекалено архаично? — запита Барнет. — Кой се занимава с това сега? Може би само англичаните?

— Хм, да — промърмори Херик, — по-добре да не изтъкваме прекалено много тази страна на проблема. Най-добре е да се обърнем към Кралския астроном. Ще подчертая това в доклада, който би трябвало да започна колкото се може по-скоро. Мисля, че се споразумяхме по най-главните въпроси. Някой има ли да добави още нещо?

— Не, разгледахме всичко доста подробно, поне доколкото сме в състояние да преценим, което не бива да се забравя — отвърна Марлоу. — Сега вече ще мога да продължа работите си, които съвсем занемарих през последните няколко дни. Предполагам, би искал да се заловиш с писането на доклада. Радвам се, че няма да го пиша аз.

Всички се изнизаха от кабинета на Херик и го оставиха да пише доклада, нещо, с което той се зае незабавно. Барнет и Уайчарт потеглиха обратно към Калтек[1]. Марлоу се върна в кабинета си. Но очевидно не бе в състояние да работи и се отправи към библиотеката, където намери неколцина от колегите си. Поведе се оживен разговор върху спектралните диаграми на звездите от ядрото на галактиката и времето мина неусетно, докато накрая всички се съгласиха, че е дошло време за обяд.

Когато Марлоу се върна, секретарката го повика.

— Има телеграма за вас, доктор Марлоу.

Думите върху листчето хартия сякаш добиха гигантски размери:

МОЛЯ СЪОБЩЕТЕ ДАЛИ СЪЩЕСТВУВА НЕИЗВЕСТЕН ОБЕКТ С РЕКТАСЦЕНЗИЯ ПЕТ ЧАСА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ МИНУТИ. ДЕКЛИНАЦИЯ МИНУС ТРИДЕСЕТ ГРАДУСА ДВАНАДЕСЕТ МИНУТИ. МАСА НА ОБЕКТА ДВЕ ТРЕТИ ЮПИТЕР, СКОРОСТ СЕДЕМДЕСЕТ КИЛОМЕТРА В СЕКУНДА, ПОСОКА — ЗЕМЯТА. ХЕЛИОЦЕНТРИЧНО ОТСТОЯНИЕ 21,3 АСТРОНОМИЧЕСКИ ЕДИНИЦИ.

С вик на изненада Марлоу се спусна към кабинета на Херик и нахълта вътре, без дори да си направи труда да почука.

— Ето го — викаше той. — Всичко, което искахме да узнаем.

Херик прочете телеграмата. После се усмихна малко кисело и каза:

— Това съществено променя нещата. Сега вече ще трябва да се посъветваме с Кингсли и Кралския астроном.

Марлоу още не можеше да се успокои.

— Няма никакво съмнение. Кралският астроном е събрал сведения за измененията в орбитите на планетите, а Кингсли е направил изчисленията. Добре познавам и двамата.

— Не е трудно да се провери. Ако тялото се намира на разстояние 21,3 астрономически единици и се приближава със седемдесет километра в секунда, можем веднага да пресметнем след колко време ще стигне до нас, а после ще сравним дали отговаря на получения от Уайчарт резултат — осемнайсет месеца.

— Прав сте — каза Марлоу. И започна бързо да пише нещо на първото попаднало му парче хартия:

Разстояние 21,3 астрономически единици = Зx1014 см приблизително. Време, необходимо да се измине това разстояние със скорост 70 км в секунда = (3×1014)/(7×106) = 4,3×107 секунди = 1,4 година = 17 месеца приблизително.

— Съвпадат идеално — възкликна Марлоу. — И което е още по-важно, координатите им почти не се различават от нашите. Всичко си е на мястото.

— От това написването на доклада ми става още по-трудно — смръщи вежди Херик. — Налага се да се посъветвам и с Кралския астроном. Мисля, че ще трябва да го извикаме тук заедно с Кингсли, и то колкото е възможно по-скоро.

— Абсолютно правилно — съгласи се Марлоу. — Нека секретарката веднага се заеме с тази работа. Трябва на всяка цена да са тук най-късно до 36 часа, още вдругиден сутринта. И ще бъде добре познатите ти от Вашингтон да помогнат. А що се отнася до доклада, няма ли да е най-разумно, ако го напишем в три части? Първата ще се отнася до откритията ни тук, в обсерваторията. Втората ще бъде дело на Кингсли и на Кралския астроном. А третата ще представлява сбор от заключенията ни, най-вече онези, до които ще стигнем, когато дойдат англичаните.

— Има нещо вярно в думите ти, Джеф. Бих могъл да завърша първата част, докато дойдат нашите приятели. Ще предоставим на тях втората, а най-накрая ще видим какви изводи можем да направим.

— Великолепно. Смятам, че до утре сигурно ще свършиш. Какво ще кажеш, ако дойдете утре с Ейлисън на вечеря у дома?

— Много ще се радвам, с най-голямо удоволствие, стига само да свърша до утре следобед. Нали мога тогава да ти отговоря окончателно?

— Разбира се. Само ми се обади предварително — каза Марлоу и стана да си върви.

Преди да излезе, Херик попита:

— Положението е доста сериозно, нали?

— Да, сериозно е. Имах някакво предчувствие още когато видях снимките на Кнут Йенсен. Но не съзнавах колко сериозно е в действителност, докато не се получи телеграмата. Плътността му е в границите между 10–9 и 10–10 грама на кубически сантиметър. Това означава, че облакът ще блокира изцяло слънчевата светлина.

 

 

Кингсли и Кралският астроном пристигнаха в Лос Анжелос на 20 януари сутринта. Марлоу ги чакаше на летището. Хапнаха набързо в една закусвалня и поеха по магистралата към Пасадена.

— Милостиви боже, каква разлика в сравнение с Кембридж — измърмори Кингсли. — Шейсет мили в час вместо петнайсет, синьо небе вместо безкрайни дъждове и мъгли, а температурата — около шейсетте[2], макар да е толкова рано.

Той бе много изморен след дългото пътуване — бяха прелетели над Атлантическия океан, след това имаха няколко часа престой в Ню Йорк — прекалено кратък, за да свършиш нещо съществено, и достатъчно дълъг, за да се отегчиш, ето накратко какво представляваше пътуването им по въздуха, и накрая дългото нощно пътешествие през Съединените щати. Все пак беше по-добре от пътешествие по море покрай нос Хорн, както са правели хората преди един век. Той предпочиташе да му дръпне един хубав сън, но ако Кралският астроном поискаше да отидат направо в обсерваторията, нямаше как да не го придружи.

След като Кингсли и Кралският астроном бяха представени на онези членове на обсерваторията, с които не се бяха срещали по-рано, и се поздравиха със старите приятели, съвещанието в библиотеката започна. Освен английските гости тук се бяха събрали същите хора, присъствували на обсъждането на Йенсеновото откритие миналата седмица.

Марлоу разказа накратко за откритието, за собствените си наблюдения, за доказателството на Уайчарт и за поразителното му заключение.

— Сега вече сами разбирате — завърши той — защо вашата телеграма ни заинтересува толкова много.

— Да, наистина — отвърна Кралският астроном. — Снимките са удивителни. Според вас центърът на облака има координати 5 часа и 49 минути ректасцензия и деклинация минус 30 градуса и 16 минути. Това съвпада почти напълно с изчисленията на Кингсли.

— А сега не бихте ли споделили вашите изследвания? — попита Херик. — Кралският астроном сигурно би могъл да ни разкаже за наблюденията, а Кингсли за изчисленията си.

Кралският астроном описа как били открити отклонения в орбитите на планетите, най-вече на по-външните планети. Говори за това как всички наблюдения били грижливо проверени, за да се установи със сигурност, че няма никакви грешки. Не пропусна да спомене приноса на доктор Джордж Грийн.

„Господи, ето започва пак!“ — помисли си Кингсли.

Останалите обаче изслушаха Кралския астроном с голям интерес.

— И тъй — заключи той — сега ще помоля доктор Кингсли да продължи нататък, за да ви разкаже по-основно за своите изчисления.

— Няма много за разказване — започна Кингсли. — Благодарение на безупречните данни от наблюдението, за които Кралският астроном току-що говори — а трябва да добавя, че отначало не исках да ги призная за верни, — стана ясно, че планетите са се отклонили от орбитите си под въздействието на гравитационните сили на тяло или материя, навлязло в Слънчевата система. Задачата се състоеше в това, въз основа на данните от наблюдението да се изчислят координатите, масата и скоростта на пришълеца.

— По време на работата си сте приели, че въпросната материя има свойствата на концентрирана маса, така ли?

— Да, струваше ми се, че така би било най-добре да се работи, или поне в първия етап. Вярно е, че Кралският астроном спомена за възможността тялото да е облак с малка плътност. Но трябва да призная, че аз лично си представях твърдо тяло със сравнително малки размери. Едва сега, след като видях снимките, започнах да възприемам идеята за облак.

— А как мислите, в каква степен погрешното ви предположение се е отразило на вашите изчисления? — попитаха Кингсли.

— Едва ли се е отразило. Поне що се отнася до отклоненията на планетите от орбитите им, разликата между облак и тяло със значително по-плътна маса едва ли би се отразила на изчисленията. Минималните разлики между моите резултати и данните от вашите наблюдения може би се дължат именно на този факт.

— Да, всичко е ясно — намеси се Марлоу всред облаци дим, ухаещи на анасон. — Каква информация ви бе необходима, за да получите резултатите си? Всички данни за отклоненията на планетите ли използувахте?

— Една планета ми бе достатъчна. Използвах данните от наблюдения на Сатурн, за да направя изчисленията за Облака — ако мога така да го нарека. След като пресметнах координатите, масата и т.н. на Облака, направих обратните изчисления за останалите планети и така получих отклоненията на Юпитер, Марс, Уран и Нептун.

— И сте сравнили резултатите си с данните от наблюденията?

— Точно така. Сравнението е показано в тези таблици тук. Сами виждате, че до голяма степен съвпадат. Ето защо имахме основание да бъдем сигурни в заключенията си и ви изпратихме телеграмата.

— Интересува ме само дали вашата прогноза се покрива с моята — попита Уайчарт. — Според мен Облакът ще стигне до Земята след около осемнайсет месеца. Какъв е вашият отговор?

— Вече проверих, Дейв — отбеляза Марлоу. — Почти се покрива. Според данните на доктор Кингсли след около седемнайсет месеца.

— Може би малко по-рано — уточни Кингсли. — Ще бъдат нужни седемнайсет месеца, ако не се взема предвид ускорението на Облака при приближаването му до Слънцето. В момента той се движи с около седемдесет километра в секунда, но когато доближи Земята, скоростта му ще се е увеличила до осемдесет километра в секунда. Ето защо Облакът ще стигне до Земята след около шестнайсет месеца.

Херик се намеси спокойно, за да обобщи разсъжденията им.

— Е добре, след като чухме всички мнения, какви изводи бихме могли да направим? Струва ми се, че и във вашите, както и в нашите възгледи има известни неточности. Нашите разсъждения почиваха на идеята за твърде обемист облак, намиращ се далеч извън пределите на Слънчевата система, докато, както доктор Кингсли призна, той си е представял плътно тяло в самата Слънчева система. Какво можем да кажем в заключение?

— Доста неща — отвърна Марлоу. — Според нашите измервания на ъгловия диаметър на облака, който възлиза на два градуса и половина, и от даденото от доктор Кингсли разстояние до облака около 21,3 астрономически единици, излиза, че диаметърът му е почти равен на разстоянието между Слънцето и Земята.

— Да, а след като знаем размерите му, можем да пресметнем и плътността на материята в облака — продължи Кингсли. — Доколкото мога да преценя, обемът на Облака е приблизително 1040 кубически сантиметра. Масата му е около 1,3×1030 грама, от което следва, че плътността е 1,3×10–10 грама на кубически сантиметър.

Изведнъж в стаята настъпи пълно мълчание. Накрая Емерсън се обади.

— Ужасно висока плътност. Ако този газ застане между Слънцето и Земята, ще погълне изцяло слънчевата светлина. На Земята по всяка вероятност ще настъпи адски студ!

— Не е задължително — прекъсна го Барнет. — Самият газ може да се нагрее и през него да се предава топлина.

— Зависи какво количество енергия ще е необходимо, за да се затопли Облакът — отбеляза Уайчарт.

— И от оптическата му плътност, и от стотици други условия — добави Кингсли. — Трябва да призная, че не ми се струва твърде вероятно кой знае колко много топлина да успее да премине през този газ. Нека пресметнем каква енергия е необходима, за да се затопли Облакът до някаква средна температура.

Той отиде до дъската и написа:

Маса на Облака 1,3×1030 грама.

Състав на Облака — вероятно водород, в по-голямата си част в свободно състояние.

Количество енергия, необходимо да се повиши температурата на газа с Т градуса

1,5×1,3×1030 RT ерга,

където R е универсалната газова константа. Означаваме с L цялата излъчвана от Слънцето енергия, тогава времето, необходимо за повишаването на температурата, е 1,5×1,3×1030 RT/L секунди

R = 8,3×107, Т = 300°, L = 4×1033 ерга за секунда, откъдето времето е около 1,2×107 секунди, т.е. около 5 месеца.

— Звучи убедително — отбеляза Уайчарт. — Но бих казал, че вашият резултат представлява по-скоро възможния минимум.

— Точно така — съгласи се Кингсли. — И този минимум е доста по-дълъг от времето, необходимо на Облака да мине покрай нас. При скорост 80 километра в секунда той ще прекоси земната орбита за около месец. Ето защо съм почти сигурен, че ако Облакът застане между Слънцето и Земята, ще прекъсне всякакъв приток на топлина от Слънцето.

— Казвате, АКО Облакът застане между Земята и Слънцето. Смятате ли, че има възможност да мине покрай нас? — попита Херик.

— Разбира се, че има такава възможност, и то доста голяма. Ето, вижте.

Кингсли отново се обърна към дъската.

— Това е орбитата на Земята около Слънцето. В момента ние се намираме тук. А Облакът, да го нарисуваме в съответния мащаб, е ето тук. Ако се движи в посока право към Слънцето, тогава той неизбежно ще застане пред Слънцето. Но ако се движи по този път тук, ето така, би могъл спокойно да мине покрай нас.

Слънце и земна орбита. Встрани, далеко, Облака с две доста еднакви посоки на движение: (а) Движение право към Слънцето; (б) Движение покрай Слънцето.

Чертежът на Кингсли за настоящото положение.

Слънце и земна орбита. Встрани, много близо, Облака с две посоки на движение: (а) Движение право към Слънцето; (б) Движение покрай Слънцето.

Чертежът на Кингсли за положението след шестнайсет месеца.

— Големи късметлии излязохме — засмя се Барнет пресилено. — Благодарение на движението на Земята около Слънцето тя ще се намира от другата му страна, когато след шестнайсет месеца Облакът пристигне.

— Това означава само, че Облакът ще стигне първо до Слънцето и после до Земята. Но нищо не може да му попречи, когато покрие Слънцето, да ни лиши напълно от неговата светлина, както е показано на фигура (а) на Кингсли — отбеляза Марлоу.

— Същественото при вашите случаи (а) и (б) — рече Уайчарт — е, че за да се получи случаят (а), Облакът трябва да има нулев момент на отклонение. И при минимално отклонение ще се получи случай (б).

— Абсолютно вярно. Разбира се, случаят (б), който ви показах, е само един пример. Облакът би могъл спокойно да мине покрай Слънцето и Земята от другата им страна, ето така:

Слънце и земна орбита. Встрани, Облака минава на разстояние около 1 AU покрай Земята.

— Бихме ли могли да установим дали Облакът идва право към Слънцето или не?

— Само от наблюденията не може да се установи — отвърна Марлоу. — Погледнете чертежа на Кингсли за сегашното положение. Една съвсем слаба промяна в скоростта би била от огромно значение, това би решило дали Облакът ще попадне в целта, или ще отмине. Все още не можем да предвидим кое от двете ще стане. Когато Облакът дойде по-наблизо, вероятно ще успеем да дадем по-задоволителен отговор.

— Следователно това е една от най-важните задачи, които ни предстоят — заключи Херик.

— Може ли да се узнае още нещо по теоретичен път?

— Не, струва ми се, че не; изчисленията ни не са съвсем прецизни.

— Невероятно е да ви слуша човек как се съмнявате в изчисленията си, Кингсли — отбеляза Кралският астроном.

— Изчисленията ми се основават на вашите наблюдения, Кралски астрономе! Все пак аз съм съгласен с Марлоу. Единственото, което можем да направим, е да наблюдаваме внимателно Облака. Възможно е да установим дали ще мине през или покрай нас, и то без да си даваме прекалено много труд. След най-много месец-два всичко ще бъде ясно.

— Правилно! — отвърна Марлоу. — Можете да бъдете сигурни, че ще следим този приятел толкова внимателно, сякаш е от злато.

След обяда Марлоу, Кингсли и Кралският астроном седяха в кабинета на Херик. Херик им бе обяснил вече плана си за съвместно написване на доклада.

— Струва ми се, че изводите вече са ясни. Бих искал само да ги изброя.

1. Газов облак е навлязъл в Слънчевата система.

2. Движи се повече или по-малко по посока към Земята.

3. Ще бъде в непосредствена близост до Земята след около шестнайсет месеца.

4. Ще се задържи близо до нашата планета около един месец.

— Следователно, ако материята на Облака се настани между Слънцето и Земята, Земята ще потъне в мрак. Наблюденията ни не са все още достатъчно пълни, за да се разбере какво точно ще се случи, но бъдещите наблюдения ще ни дадат възможност да преценим какво ще последва.

— Струва ми се, че бихме могли да направим още едно заключение, що се отнася до бъдещата работа — продължи Херик. — Оптически наблюдения ще се извършват непрестанно. Убедени сме обаче, че помощта на австралийските радиоастрономи би ни била много полезна, особено що се отнася до наблюдението на спектъра на Облака при приближаването му.

— Мисля, че казаното дотук обобщава положението напълно — съгласи се Кралският астроном.

— Предлагам, без да губим време, да се заловим с доклада, да го подпишем и четиримата, след което да го предадем в ръцете на нашите правителства. Едва ли трябва да ви напомням, че цялата работа е изключително секретна или че поне би следвало да я третираме като такава. За нещастие твърде много хора вече зная за това, но мисля, че мога да разчитам на всички вас да бъдете напълно дискретни.

Кингсли не беше съгласен с Херик по този въпрос. Освен това беше много уморен, което без съмнение бе причината да се изрази доста по-невъздържано, отколкото би го направил при други обстоятелства.

— Съжалявам, доктор Херик, но тук не ви разбирам. Не виждам защо ние, учените, трябва да търчим при политиците, сякаш сме малки кутренца, и с подвити опашки да им се молим: „Ето, сър, това е докладът ни. Бихте ли ни потупали по гърба, а ако сте в добро настроение, бихте ли ни дали и по бисквитка.“ Не виждам и най-малка причина да се обръщаме към хора, които дори при най-нормални условия, когато няма никакво напрежение, не могат да ръководят добре обществото. Да не смятате, че политиците ще издадат наредба, с която да забранят на Облака да приближава Земята? Или може би ще успеят да му попречат да закрие слънчевата светлина? Ако могат да се справят с всичко това, то обърнете се към тях непременно, но ако не могат, нека въобще да ги отстраним от играта.

Доктор Херик запази спокойствие и каза твърдо:

— Съжалявам, Кингсли, но доколкото знам, правителството на Съединените щати, както и британското правителство са представители на нашите два народа. Считам, че наш явен дълг е да напишем този доклад и да пазим всичко в тайна, докато правителствата ни не намерят за необходимо да му дадат гласност.

Кингсли се изправи.

— Съжалявам, ако съм бил рязък. Уморен съм. Бих искал да отида да спя. Пратете доклада си, щом желаете, но бих искал да знаете, че ако реша за известно време да не разгласявам нищо публично, то е защото не желая да говоря, а не защото се чувствувам обвързан от някаква принуда или дълг. А сега, ако ми позволите, ще се прибера в хотела си.

Щом Кингсли напусна кабинета, Херик погледна Кралския астроном.

— Доктор Кингсли ми се струва малко… хм…

— Невдъхващ доверие ли? — попита Кралският астроном. Той се усмихна и продължи: — Не бих могъл да твърдя подобно нещо. Ако проследите внимателно разсъжденията на Кингсли, ще видите, че те се оказват винаги много правилни и често пъти са съвършено последователни. Склонен съм дори да мисля, че това винаги е тъй. Мисля, че сега той се държа странно, защото спореше от необичайна позиция, а не защото разсъждава неправилно. Вероятно представата на Кингсли за обществото силно се различава от нашата.

— Все пак, струва ми се, че не би било безполезно, ако Марлоу се занимава с него, докато работим над доклада — отбеляза Херик.

— Чудесно — съгласи се Марлоу, без да оставя за миг лулата си на спокойствие, — бихме могли да си поговорим за доста неща.

 

 

Когато на следващата сутрин Кингсли слезе да закуси, той завари Марлоу, който го чакаше.

— Помислих си, че една разходка из пустинята би ти се отразила добре.

— Великолепно, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. След няколко минути ще съм готов.

Напуснаха Пасадена по магистрала 118. При Ла Канада свърнаха рязко встрани, прекосиха хълмовете, заобиколиха Маунт Уилсън по околовръстното шосе и стигнаха до пустинята Мохаве. След още три часа път се озоваха в подножието на Сиера Невада. Пред тях се извисяваше покритият със сняг Маунт Уитни. Нататък, чак до Долината на смъртта, пустинята бе забулена от лазурна синева.

— Какви ли не истории се разправят — рече Кингсли — за това как се чувствува човек, когато му кажат, че му остава да живее не повече от година — при неизлечими болести и други подобни. Странно е, като си помислиш, че може би на всички нас не ни остава да живеем повече от година и нещо. След две-три години планините и пустинята едва ли ще са се променили много, но нас с теб няма да ни има, няма да има кой да пътува през тях.

— Боже мой, не бъди такъв песимист — промърмори Марлоу. — Ти сам каза, че има голяма вероятност Облакът да мине покрай Слънцето и въобще да не ни засегне.

— Виж какво, Марлоу, вчера просто не исках да ви притеснявам много, но ако откриете снимка на участъка отпреди няколко години, ще добиете чудесна представа за посоката на движение на Облака. Имате ли такава снимка?

— Поне не такава, в чието качество бих могъл да се закълна.

— Следователно имаме достатъчно добро доказателство, че Облакът се движи право към нас или поне право към Слънцето.

— Възможно е, но не съм напълно сигурен.

— Искаш да кажеш, че Облакът вероятно ще ни засегне, но все пак има някаква възможност и да ни подмине.

— Въпреки всичко си мисля, че нямаш сериозни основания да бъдеш такъв песимист. Трябва просто да изчакаме и да видим какво можем да разберем през следващите един-два месеца. А пък дори ако Слънцето бъде наистина затъмнено, защо да не издържим? В края на краищата това е само един месец.

— Добре, нека разгледаме всичко отначало — започна Кингсли. — Обикновено след залез-слънце температурата спада. Но спадането й е ограничено от два фактора. Единият е топлината, погълната от атмосферата, която действува като топлинен резервоар за нас. Но този резервоар скоро ще се изчерпи. Според изчисленията ми за по-малко от седмица. Достатъчно е само да си припомним колко студено става нощем тук, в пустинята.

— А какво ще кажеш за арктическата нощ, когато Слънцето не се показва цял месец и повече дори? Предполагам, че към Арктика има непрестанен приток на въздух от места с по-малка географска ширина, където въздухът се затопля от Слънцето.

— Разбира се. Арктика постоянно се затопля от въздуха, който се движи от тропическите и умерени зони.

— Какъв е вторият ти фактор?

— Ами водните пари в атмосферата имат свойството да задържат топлината на Земята. В пустинята, където вода почти не се изпарява, нощем температурата спада много ниско. Но там, където има висока влажност на въздуха, тя е по-висока, както например е лятно време в Ню Йорк — през нощта захладява едва-едва.

— И какво следва от това?

— Не е трудно да се досетиш — продължи Кингсли. — Първите един-два дни, след като Слънцето се скрие — при условие, че то наистина бъде закрито, — няма да се застуди много, отчасти защото въздухът няма да е изстинал и отчасти поради водните пари. Но когато въздухът се охлади, влагата първо ще се превърне в дъжд, а после в сняг и в този си вид ще падне върху Земята. Тогава във въздуха няма да останат водни пари. Всичко това може да трае четири-пет дни, може би седмица или десет дни. Но след това температурата рязко ще спадне. За две седмици ще стигне сто градуса под нулата, а след месец — сто и петдесет, сто и шейсет.

— Искаш да кажеш, че тук ще стане тъй непоносимо, както е на Луната?

— Да, известно е, че след залез-слънце температурата на Луната само за един-единствен час спада с повече от триста градуса. Тук ще се случи почти същото, само че по-бавно поради наличието на атмосфера. Накрая резултатът ще е един и същ. Не, Марлоу, струва ми се, че не бихме могли да издържим цял месец, колкото този период да ти изглежда кратък.

— Значи отхвърляш възможността да се отопляваме както в канадските прерии през зимата с мощно централно отопление?

— Според мен възможно е някои сгради да се окажат достатъчно добре пригодени, за да издържат на огромната разлика в температурите. Но те ще са изключения, защото, когато строим къщи, предприятия и тъй нататък, ние не се съобразяваме с подобни температурни условия. Ще се съглася с теб все пак, че известен брой хора могат да оцелеят, хората, които живеят в жилища, специално пригодени за студен климат. Но ми се струва, че за останалите няма никакъв шанс. Хората от тропиците с паянтовите си жилища ще бъдат в крайно неизгодно положение.

— Звучи твърде мрачно, не ти ли се струва?

— Предполагам, най-добре ще е да намерим пещера, където бихме могли да се скрием дълбоко в земята.

— Да, но ще ни е необходим и въздух. Какво ще правим, когато той стане прекалено студен?

— Ще си направим отоплителна инсталация. Затоплянето на въздуха в дълбока пещера не е голям проблем. Това ще сторят всички правителства, дето са така скъпи на Херик и на Кралския астроном. Те ще се скрият в чудесни топли пещери, докато ние с теб, приятелю Марлоу, ще станем на шушулки.

— Не вярвам да са чак толкова зли — засмя се Марлоу.

Кингсли продължи вече сериозно:

— О, не се и съмнявам, че те няма да извършат такава явна несправедливост. За всичко ще се намерят причини. Щом се разбере, че само минимален брой хора ще могат да се спасят, веднага ще се изясни, че щастливците трябва да бъдат сред най-необходимите за обществото единици, а когато всичко бъде премислено и остане в най-изчистения си вид, ще се окаже, че това са братята-политици, фелдмаршали, крале, архиепископи и прочие. Има ли по-необходими хора за обществото от тях?

Марлоу разбра, че е по-добре да промени темата.

— Да оставим хората настрани за известно време. Какво ще стане с растенията и животните?

— Всички поникнали растения, разбира се, ще загинат. Но семената вероятно няма да пострадат. Те издържат на големи студове, а когато температурата се нормализира, могат да покълнат отново. Предполагам, че ще има достатъчно семена, за да може флората на Земята да си остане в общи линии непроменена. Но положението с животните е по-различно. Струва ми се невъзможно големите животни на сушата да оцелеят, с изключение на известен брой хора и може би малко животни, които тези хора ще приберат със себе си. Малките козинести животинки, които живеят в дупки под земята, вероятно ще успеят да се заровят достатъчно дълбоко, за да оживеят; летаргичният сън ще ги спаси от гладна смърт.

И морските животни ще бъдат в много изгодно положение. Не само атмосферата задържа топлина, морето е още по-мощен топлинен резервоар. Температурата на водата едва ли ще падне много ниско, така че рибите ще се чувствуват доста добре.

— В думите ти има противоречие! — възкликна силно възбуден Марлоу. — Щом моретата няма да изстинат, то и въздухът над тях няма да се охлади. Следователно непрестанен приток от топъл въздух ще омекотява атмосферата над сушата!

— Не съм съгласен — отвърна Кингсли. — Не е сигурно, че въздухът над моретата ще остане по-топъл през цялото време. Те ще изстинат достатъчно, за да замръзнат на повърхността, макар по-долните пластове да си останат топли. А щом повърхността на моретата замръзне, няма да има голяма разлика между въздуха над сушата и този над морето. Тогава навсякъде ще настане страшен студ.

— За жалост, изглежда, си прав. В такъв случай най-подходящото място за нас е подводницата!

— Да, но ледът ще й пречи да излиза на повърхността, така че ще ни трябва неограничен запас от въздух, а това няма да е толкова лесно. Пак заради леда и корабите не ни вършат работа. Имам и още един довод срещу твоята идея. Дори въздухът над моретата да остане сравнително по-топъл, той няма да може да загрее въздуха над сушата, който поради студа и плътността си ще образува устойчиви антициклони. Студеният въздух ще си стои над сушата, а топлият над моретата.

— Виж какво, Кингсли — разсмя се Марлоу, — няма да позволя песимизмът ти да победи моя оптимизъм. Не си ли помислил и за това, а? Самият Облак може да има достатъчно висока температура на излъчване. Ако той притежава достатъчно топлина, това може да компенсира липсата на слънчева светлина, при условие — аз продължавам да настоявам на това, — че наистина попаднем в Облака!

— Винаги съм смятал, че температурата в междузвездните облаци е много ниска.

— Така е при обикновените облаци, но този е толкова по-плътен и по-малък по размери, че доколкото ни е известно, температурата му може да е всякаква. Разбира се, тя не може да е много висока, защото иначе той би излъчвал светлина, но все пак може да е достатъчно топъл, за да ни бъде осигурена необходимата температура.

— Оптимист, така ли рече? А какво би попречило на Облака да ни свари, ако е горещ? Не подозирах, че температурата му представлява такъв проблем. Честно казано, тази перспектива още по-малко ми се нрави. Ако Облакът е горещ, ще настъпи пълна трагедия.

— Тогава ще се скрием в пещерите и ще охлаждаме запасите си от въздух!

— Да, но това не ни върши работа. Семената на растенията издържат на студ, но не и на прекомерна горещина. Не си струва човек да оцелее, ако бъде унищожена цялата флора на Земята.

— Семената могат да се приберат в пещерите заедно с хората, животните и хладилниците. Боже мили, ще засрамим дори стария Ной, какво ще кажеш?

— Да, може би някой бъдещ Сен Санс ще напише и музика по този случай.

— Е, Кингсли, дори и да не бе много утешителен, разговорът поне ни доведе до много важен извод. Трябва да разберем каква е температурата на Облака, и то незабавно. С това явно ще трябва да се заемат радиоастрономите.

— По 21-сантиметровия ли? — попита Кингсли.

— Точно така! Нали в Кембридж имате екип, който би могъл да се справи с това?

— Те доста отскоро се занимават с двайсет и един сантиметровата играчка, но мисля, че не след дълго биха могли да ни дадат някакъв отговор. Ще се свържа с тях веднага щом се върна.

— Добре, и ми съобщи как върви работата колкото се може по-скоро. Знаеш ли, Кингсли, въпреки че не винаги съм съгласен с теб по отношение на политиката, все пак не ми се нрави идеята всичко да се решава без нас. Но сам не мога да направя нищо. Херик ни предупреди да пазим всичко в тайна, а той ми е началник и не мога да го пренебрегна. Но ти си свободен и необвързан, особено след онова, което му каза вчера. Тъй че погрижи се за всичко, а аз ще се опитам да не оставам по-назад.

— Не се безпокой, ще направя всичко възможно.

Пътят бе дълъг и вече се свечеряваше, когато се спуснаха през прохода Кейджън до Сан Бернардино. Спряха да вечерят в един великолепен ресторант, избран от Марлоу, който се намираше в западните околности на Аркадия.

— Не съм много запален посетител на празненства от подобен тип — рече Марлоу, — но мисля, че няма да ни се отрази зле, ако се повеселим тази вечер далеч от учени глави. Един мой приятел, търговски магнат, който живее на пътя за Сан Марино, ме покани да намина тази вечер покрай тях.

— Да, но не мога да се изтърся ей тъй, непоканен.

— Глупости, разбира се, че ще дойдеш — гост от Англия! Ти ще бъдеш гвоздеят на програмата. Поне пет-шест холивудски знаменитости ще се опитат да те свалят още на място.

— Още една причина да не дойда — отвърна Кингсли. Но въпреки това отиде.

Домът на мистър Сайлъс Ю. Крукшанк, преуспяващ търговец на недвижимо имущество, бе голям, просторен, добре обзаведен. Марлоу се оказа прав относно посрещането на Кингсли. В ръката му моментално тикнаха някаква гигантска чаша с концентрат, който по мнението на Кингсли бе уиски „Бърбън“.

— Идеално — каза мистър Крукшанк. — Сега вече нищо не ни липсва.

Кингсли така и не разбра защо сега вече нищо не им липсваше.

След учтив разговор със заместник-генералния директор на една самолетна компания, с директора на голяма компания за производство на плодове и с други високопоставени личности Кингсли най-сетне успя да поведе разговор с едно хубаво мургаво момиче. Прекъсна ги представителна руса красавица, която ги хвана под ръка.

— Хей, вие двамата, тръгвате ли — изрече тя с нисък, дрезгав, доста добре обработен глас. — Отиваме у Джим Холидей.

Щом Кингсли разбра, че тъмнокосото момиче ще приеме поканата на Дрезгавия глас, реши, че няма причина да не отиде и той. „Безсмислено е да безпокоя Марлоу, помисли си той, все някак ще се добера до хотела си.“

У Джим бе доста по-тясно, отколкото в жилището на мистър С. Ю. Крукшанк, но въпреки това успяха да разчистят достатъчно място на пода, където две-три двойки веднага започнаха да танцуват под малко продраните звуци на грамофона. Отново раздадоха питиета. Кингсли бе доволен, защото не си падаше много по танците. Тъмнокосото момиче се занимаваше с двама мъже, към които Кингсли въпреки изпитото уиски изпита най-сърдечна неприязън. Реши да се занимае със състоянието, в което се намираше светът, докато момичето се изтръгнеше от лапите на ония двама простаци. Но не би. Дрезгавият глас се приближи:

— Ела да потанцуваме, скъпи — каза тя.

Кингсли направи всичко, което бе по силите му, за да се нагоди към провлачения ритъм, но явно не можа да спечели одобрението на партньорката си.

— Защо не се отпуснеш, любов моя? — чу той гърления й глас.

Никаква друга забележка не би могла да смути повече Кингсли, защото той не съзираше никаква възможност да се отпусне в това пренаселено пространство. Или може би от него се очакваше да увисне с всичката си тежест на рамото на Дрезгавия глас?

Реши да й отвърне със също такава безсмислица.

— На мен никога не ми става много хладно, а на вас?

— Виж ти, адски хитро — театрално прошепна жената.

Изпаднал в най-черно отчаяние, Кингсли я избута от дансинга, грабна чашата си и отпи голяма глътка. Пелтечейки ожесточено, той се втурна навън към преддверието, където си спомни, че бе видял телефон. Един глас иззад него рече:

— Хей, търсите ли нещо?

Беше мургавото момиче.

— Искам да позвъня за такси. Както се казва в старата песен: „Уморен съм, искам да си легна.“

— Смятате ли, че това са подходящи думи, отправени към една почтена млада жена? Както и да е, вече сериозно, аз самата си тръгвам. С кола съм, тъй че бих могла да ви закарам. Няма смисъл да викате такси.

Момичето караше стремително из покрайнините на Пасадена.

— Опасно е да се кара прекалено бавно — обясни тя. — По това време на нощта ченгетата дебнат за пияни и за хора, които се връщат от гости. Не закачат само онези, които карат с голяма скорост. Тия, дето карат бавничко, им се струват подозрителни. — Тя включи осветлението на таблото отпред, за да види с каква скорост се движат. И тогава забеляза бензиномера.

— По дяволите, бензинът съвсем се е свършил. Ще се наложи да спрем на следващата бензиностанция.

Тя откри, че чантата й я няма едва когато дойде време да плати на момчето от бензиностанцията. Кингсли се разплати за бензина.

— Изобщо не се сещам къде може да съм я забравила — каза тя. — Сигурна бях, че е на задната седалка.

— Много пари ли имаше вътре?

— Не особено много. Бедата е там, че сега не знам как ще си вляза у дома. Ключовете ми бяха в нея.

— Това наистина е неприятно. За съжаление аз не съм голям специалист по разбиване на ключалки. Възможно ли е човек да се покатери отнякъде?

— Мисля, че бих могла, ако ми помогнете. Винаги оставям един прозорец отворен, но той е малко висок. Сама не бих могла да стигна дотам, но ако ме повдигнете, сигурно ще успея. Имате ли нещо против? Не е много далеч?

— Съвсем не — отвърна Кингсли. — Дори ми харесва идеята за кражба с взлом.

Момичето не го бе излъгало относно височината на прозореца. До него можеше да се стигне само ако човек стъпи на раменете на някой друг. Процедурата съвсем не бе лесна.

— По-добре аз да се кача — каза момичето. — По-лека съм.

— Значи вместо вдъхващ страх бандит ще ми се наложи да изпълнявам ролята на килим?

— Точно така — рече момичето, като си събуваше обувките. — Наведете се сега, за да мога да се покатеря на раменете ви. Не толкова ниско, после няма да можете да се изправите.

Момичето за малко не се изтърколи, но успя да запази равновесие, като се вкопчи в косата на Кингсли.

— Престанете да ме дърпате за главата — изпъшка той.

— Съжалявам, знаех си, че не трябваше да пия толкова много джин.

Най-после успяха. Момичето бутна прозореца и изчезна вътре — първо главата и раменете, най-накрая краката. Кингсли взе обущата й и отиде до вратата. Момичето му отвори.

— Влезте — каза то, — пуснах си бримка на чорапа. Надявам се, че ще се престрашите да влезете?

— Ни най-малко не се боя. Бих искал да си взема обратно скалпа, ако не ви трябва повече.

 

 

Беше вече време за обед, когато на следващия ден Кингсли пристигна в обсерваторията. Отиде право в директорския кабинет, където завари Херик, Марлоу и Кралския астроном.

„Боже мой, съвсем е заприличал на пройдоха“ — помисли си Кралският астроном.

„Боже мой, изглежда, уискито добре му е подействувало“ — помисли си Марлоу.

„С този си вид вдъхва още по-малко доверие“ — помисли си Херик.

— Е, как е, свършихте ли с докладите? — попита Кингсли.

— Всичко е готово и ви чакаме да подпишете — отвърна Кралският астроном. — Чудехме се къде може да сте. Довечера отлитаме обратно.

— Отлитаме обратно ли? Глупости. Първо висим с часове по ония гадни летища и тъкмо сме пристигнали и се радваме на хубавото слънце, искате да търчим обратно. Та това е смешно, Кралски астрономе. Хайде, отпуснете се и не се безпокойте.

— Изглежда, забравяте, че има още много важни неща, за които трябва да се погрижим.

— Че са важни, важни са, тук съм съгласен с вас. Но също тъй сериозно ви казвам, че нито вие, нито който и да било друг може да се погрижи за това. Черният облак си върви по пътя и нито вие, нито цялата Кралска кавалерия, нито цялото Кралско войнство[3], нито дори самият крал не може да го спре. Аз лично ви съветвам да зарежете всички тия глупави доклади и да излезете навън да се порадвате на слънцето, докато все още го има.

— Вече знаехме мнението ви, доктор Кингсли, когато решихме с Кралския астроном да отлетим довечера на изток — прекъсна го Херик с отмерения си глас.

— Трябва ли да разбирам, че отивате във Вашингтон, доктор Херик?

— Имам вече уговорена среща със секретаря на президента.

— В такъв случай ще е най-добре, ако ние с Кралския астроном заминем незабавно за Англия.

— Кингсли, та нали точно това се опитвахме да ви кажем — изръмжа Кралският астроном, като си мислеше, че в някои отношения Кингсли бе най-невъзприемчивият човек, когото бе срещал някога.

— Вие ми казахте нещо малко по-друго, Кралски астрономе, въпреки че на вас може би ви се е сторило едно и също. А сега да се заемем с подписите. В три екземпляра, нали така?

— Не, има само два основни работни екземпляра, един за мен и един за Кралския астроном — отвърна Херик. — Бихте ли се подписали тук?

Кингсли извади писалка, надраска набързо името си и каза:

— Напълно ли сте сигурен, Кралски астрономе, че имаме билети за самолета за Лондон?

— Да, разбира се.

— В такъв случай всичко е наред. Е, господа, на ваше разположение съм в хотела си от пет часа нататък. А междувременно имам да свърша няколко много важни неща.

След тези думи Кингсли напусна обсерваторията. Астрономите в кабинета на Херик се спогледаха удивени.

— Какви са тия важни неща? — попита Марлоу.

— Един господ знае — отвърна Кралският астроном. — Мислите и поведението на Кингсли са нещо, което нямам амбиция да разбера.

Херик излетя на изток със самолета за Вашингтон. Кингсли и Кралският астроном се отправиха към Ню Йорк, където след три часа престой щяха да отлетят със самолет за Лондон. Времето беше мъгляво. Беше малко съмнително дали ще излетят. Кингсли не престана да се вълнува, докато не им съобщиха да се отправят към изход 13 и да извадят бордовите си карти. След половин час вече бяха във въздуха.

— Слава богу — рече Кингсли, докато самолетът се отправяше на североизток.

— Съгласен съм с вас, че за много неща бихте могли да благодарите на бога, но струва ми се, че това не си заслужава — отбеляза Кралският астроном.

— С най-голямо удоволствие бих ви обяснил, Кралски астрономе, стига да бях уверен, че обяснението ми ще ви се понрави. Но тъй като се боя, че то няма да ви хареса, нека да пийнем по нещо. Какво предпочитате?

Бележки

[1] Съкратено название на Калифорнийския технологически институт. Б.пр.

[2] Има се предвид 60° по Фаренхайт. Б.пр.

[3] Из книгата „Алиса в страната на чудесата“. Б.пр.