Фред Хойл
Черният облак (12)

Десета глава
Установяване на връзка

Четири дена по-късно, след тридесет и три часово предаване от Нортънстоу, на Земята се получиха първите сигнали от Облака. Всички в укритието бяха страшно развълнувани. Достатъчно е да се спомене, че някои дори направиха отчаяни опити да дешифрират съобщението, а то наистина беше съобщение — сред приетите сигнали имаше такива, които се повтаряха. Всички усилия обаче останаха напразни. И нищо чудно, както отбеляза Кингсли, често пъти е трудно да откриеш кода на съобщение, съставено на познат език. А в случая езикът на Облака беше съвършено непознат.

— Изглежда си прав — забеляза Лестър. — По всяка вероятност нашият проблем в това отношение е също толкова труден за Облака. И той няма да може да разбира нашите предавания, докато не научи английски език.

— Страхувам се, че този проблем е още по-сложен — каза Кингсли. — Имаме всички основания да предполагаме, че Облакът е много по-интелигентен от нас, откъдето следва, че езикът му (какъвто и да е той) е много по-сложен от нашия. Предлагам да престанем да се занимаваме с разшифроване на съобщенията, които получихме. Нека почакаме, докато Облакът сам се справи с нашите съобщения. Когато научи нашия език, ще може да ни отговори със собствения ни код.

— Дяволски умна идея — винаги да караш чужденците да учат английски — забеляза някой от чуждестранните учени.

— Като начало смятам, че е най-добре да се придържаме колкото се може повече към математиката и въобще към тези науки, които вероятно са най-подходящата обща територия. По-нататък може да минем и към социологическия материал. Предстои ни огромна работа — трябва да запишем всичко, което ще искаме да предадем.

— Искаш да кажеш, че е необходимо да предадем нещо като кратък курс по математика, по отделните науки, а и началните уроци по английски?

— Точно така. И според мен трябва да пристъпим към действие час по-скоро.

Стратегията им се оказа успешна, и то много успешна. Само след два дена получиха отговор. Той гласеше:

„Съобщението получено. Информацията недостатъчна. Изпратете още.“

През следващата седмица почти всички бяха заети с четене на предварително подбрани книги. Отделни откъси бяха записани и изпратени в пространството. В отговор обаче пристигнаха само кратки съобщения, в които се настояваше за още информация.

— Няма смисъл да продължаваме, Крис — рече Марлоу на Кингсли. — Ще трябва да измислим нещо друго. В скоро време „звярът“ ще ни изтощи напълно. От това непрестанно четене гласът ми прегракна и вече говоря като стара врана.

— Хари Лестър се мъчи над нещо ново.

— Радвам се да го чуя. И какво е то?

— Ще се опитаме с един удар да убием два заека. Бедата не е само в мудността на сегашния ни метод. Другата трудност е в това, че голямата част от съобщенията, които изпращаме, може би е твърде неразбираема. Повечето думи в нашия език се отнасят до предмети и явления, които виждаме, чуваме или усещаме. Ако Облакът не познава тези предмети, няма начин да схване за какво става дума. Ако никога не си виждал портокал или не си го докосвал, как ще разбереш значението на думата „портокал“, колкото и да си интелигентен.

— Разбирам. И какво предлагаш?

— Това е идея на Хари. Той смята, че може да използва телевизионна камера. За щастие навремето накарах Паркинсън да ни запаси с известно количество. Хари смята, че ще успее да свърже камерата с нашия предавател, а което е по-важно, сигурен е, че ще може да я нагоди да предава около 20 000 реда вместо жалките 450 при обикновения телевизор.

— Но Облакът няма кинескоп!

— Разбира се, че няма. Негова си работа как ще анализира нашите сигнали. Ние сме длъжни да осигурим само колкото се може повече информация. Досега не сме направили много и той с пълно право е недоволен.

— А как смяташ да използваш телевизионната камера?

— На първо време ще показваме само думи — глаголи и съществителни. Това ще е предварителната част. Трябва да се подготвим изключително внимателно за нея, но показването на около пет хиляди думи няма да ни отнеме много време — някъде около седмица. След това ще можем да предадем съдържанието на цели книги. Ще снимаме страниците. Така само за няколко дена ще можем да предадем съдържанието на цялата Енциклопедия Британика.

— Това, разбира се, би трябвало да удовлетвори жаждата на „звяра“ за знания. Е, аз да се връщам към моето четене! Кажи ми, когато камерата бъде готова. Не мога да ти опиша колко ще бъда щастлив, ако се отърва от тази досада.

След известно време Кингсли отиде при Лестър.

— Съжалявам Хари, но трябва да ти кажа, че възникна още един проблем.

— Надявам се, ще го запазиш за себе си. Тук в този отдел всички са зарити до гуша от работа.

— Наистина съжалявам, но проблемът ми е свързан именно с вашия отдел и се страхувам, че ще ви създаде допълнително работа.

— Виж какво, Крис, защо не си свалиш сакото, не запретнеш ръкави и не се заловиш за някаква полезна работа, вместо да разсейваш трудовите хора? Е, в какво се състои работата? Кажи да чуем.

— Работата е там, че не обърнахме достатъчно внимание на момента на приемането. Имам предвид приемането тук при нас. Щом започнем излъчване с телевизионната камера, естествено е да очакваме да ни отговорят във форма, подобна на нашата. Това ще рече в писмена форма на собствения ни екран.

— Е, какво те тревожи? За нас ще бъде по-удобно, ще го прочитаме.

— Дотук всичко е наред наистина. Но не забравяй, че ние сме устроени така, че не можем да прочетем повече от сто и двадесет думи в минута, а в същото време ще предаваме със скорост сто пъти по-голяма от тази.

— Ще се наложи да обясним на онзи приятел там горе да забави скоростта на отговорите си, това е всичко. Ще му кажем, че сме малко тъпи и можем да възприемаме само по сто и двадесет думи в минута, че не сме в състояние да изгълтаме десетки хиляди като него.

— Добре, Хари. Не ми остава нищо друго, освен да се съглася с теб.

— Искаш да ми дадеш и някаква друга работа, нали?

— Точно така. Как позна? Ще ми се не само да четем посланията на Облака, но и да можем да ги чуем. Много повече ще се уморяваме, ако само ги четем.

— Как лесно го каза! Даваш ли си сметка какво означава това?

— Това означава да запазим зрителния и звуков еквивалент на всяка дума. Ще можем да използваме електронноизчислителната машина за тази работа. Става въпрос за някакви си пет хиляди думи.

— Само толкова?!

— Не мисля, че ще ти отнеме много време. Образованието на Облака няма да е бърза работа. Ще имаме нужда поне от една седмица. Докато на екрана се предава изображението на дадена дума, ще можем да записваме съответния сигнал от телевизионната камера на перфолента. Това не е проблем. Можеш да запишеш на перфолента и звуковете, съответствуващи на дадена дума. За това, естествено, е необходим микрофон, който да превърне звука в електрически сигнал. Но щом веднъж имаме цялата тази информация на перфолента, ще можем във всеки един момент да я заложим в електронната машина. Ще се наложи да използваме магнитна памет с голям капацитет. Скоростта, която тя може да осигури, ни е напълно достатъчна. В бързодействуващата памет на машината ще заложим програмата на превода. И тогава не само ще четем съобщенията на Облака на телевизионния екран, но и ще ги чуваме по високоговорителя.

— Едно ще ти кажа, Крис. Не съм срещал човек, който по-добре от теб да намира работа на хората. Доколкото разбирам, ти ще съставиш програмата на превода, нали?

— Да, разбира се.

— Не е лошо! Кой би се отказал от работа в удобно меко кресло. Докато ние, бедните дяволи, се потим с поялниците и прогаряме панталоните си и какво ли не още с тях. Чий глас ще използвам за звука?

— Собствения си, Хари. Това ще ти бъде наградата за дупките в панталоните. Ще те слушаме с часове.

С течение на времето идеята за озвучаване посланията на Облака все повече се нравеше на Лестър. След няколко дена той започна да се появява с постоянно изгряла на физиономията му усмивка. Никой не знаеше обаче на какво се дължеше тя.

Телевизионната система се оказа съвсем удачна. Четири дена след началото на предаванията се получи следното съобщение:

„Поздравления за усъвършенствуваната апаратура“.

Думите се изписаха на екрана. Звуковата система все още не бе пусната в действие.

Предаването на отделните думи създаде неочаквани затруднения, но най-сетне с тях всичко бе приключено. Предаването на научни и математически съобщения се оказа неочаквано лесно. Естествено, скоро стана ясно, че те са били необходими само колкото да запознаят Облака с нивото на развитие на човечеството, точно както децата показват на възрастните какво са научили. После бяха показани книги на социални теми. Трудно беше да се изберат най-подходящите и в крайна сметка беше предаден обширен и в значителна степен случайно подбран материал. Стана ясно, че усвояването му бе затруднило Облака. На екрана се появи следният текст:

„Последните предавания се оказаха най-объркани и неразбираеми. Тъй като те поради близостта на предавателя ви ми пречат да приема важни за мен външни съобщения, изпращам ви специален код. Използвайте по-нататък този код. Смятам да изградя електронна защита срещу вашия предавател. Този код ще служи като сигнал за връзка с мен. Ако в дадения момент това е възможно, ще вдигна защитата. Следващото предаване от мен очаквайте след около четиридесет и осем часа.“

На екрана заигра сложна плетеница от светлини, последвана от по-нататъшно съобщение:

„Моля, потвърдете, че сте приели кода и че можете да го използвате.“

Лестър продиктува следния отговор:

„Записахме вашия код. Надявам се, че ще можем да го използваме, но не сме сигурни. Ще изпратим потвърждение при следващото ни предаване.“

Настъпи пауза. След десет минути пристигна отговор:

„Много добре. Довиждане.“

— Забавянето се дължи на факта, че е необходимо време, за да стигне сигналът до Облака, а после да се върне и неговият отговор — обясни Кингсли на Ан Холси. — Тези паузи правят използването на кратки реплики изключително неудобно.

Ан Холси обаче бе далеч по-заинтересувана от съобщението на Облака, отколкото от паузите.

— Но той разговаря съвсем като човек — рече тя с широко разтворени от изумление очи.

— Да, разбира се. И няма как да бъде иначе. Използва нашия език, нашите изрази и затова нищо чудно, че разговаря като човек.

— Но това „довиждане“ прозвуча страшно мило.

— Глупости! За Облака това „довиждане“ е по-скоро знак за края на предаването. Не забравяйте, че той научи езика ни само за две седмици.

— Е, Крис, какво е твоето мнение за всичко, което стана досега? — запита Марлоу.

— По моему изпращането на кода е много добър знак.

— И според мен също. Това ще ни подействува освежително. Бог ми е свидетел, имахме нужда от нещо ободрително. Последната година съвсем не беше от най-леките. Сега се чувствувам далеч по-добре от който и да е момент след онзи ден, когато те посрещнах на летището в Лос Анжелос. Струва ми се, че е било най-малко преди сто години.

Ан Холси сбърчи нос.

— Не мога да разбера защо се побъркахте с този ваш код, а мен поляхте със студена вода заради моето „довиждане“.

— Защото, мила моя — отговори Кингсли, — изпращането на код говори за разумни действия. Доказателство е за контакт, за разбирателство, нямащи нищо общо с езика, а твоето драгоценно „довиждане“ е просто украшение на речта.

В това време Лестър приближи до тях.

— Провървя ни с това двудневно прекъсване. Мисля, че през това време ще успеем да приготвим звуковата система.

— А какво ще кажеш за кода?

— Почти съм убеден, че всичко е наред, но все пак по-добре е да проверим и да не рискуваме.

 

 

След два дена всички се събраха в лабораторията, в която бе инсталиран предавателят. Лестър и неговите хора се занимаваха с последни приготовления преди свързването. Беше почти 8 часът вечерта, когато предупредителните светлини пробягаха по екрана. Скоро се появиха и първите думи.

— Нека включим звука — обади се Лестър.

Разнеслият се от високоговорителя глас бе посрещнат с усмивки и смях — това беше гласът на Джо Стодард. В първите няколко минути повечето присъствуващи решиха, че някой просто си прави шега. Скоро обаче стана ясно, че гласът произнася същите думи, които се появяват и на екрана. А и онова, което казваше, за нищо на света не беше измислено от Джо Стодард.

Поради липса на време Лестър не бе успял да снабди гласа и със съответната интонация — думите се произнасяха еднакво и следваха една след друга през равни интервали от време. Само в края на изреченията настъпваше кратка пауза. Несъвършенствата на звукозаписа обаче не се забелязваха, защото речта на Джо Стодард без друго не бе твърде изразителна. Освен това Лестър бе подбрал почти същата скорост, с която говореше градинарят. И макар всички да знаеха, че чуват само имитация на говора на Джо, имитацията бе необикновено удачна. Тъй като никой не можа да свикне напълно с позабавения маниер на изричане на думите, характерен за жителите на западните графства в Англия, и с типичното за Джо лошо произнасяне на някои думи, всички започнаха да наричат Облака Джо.

В първото съобщение на Джо се съдържаше приблизително следното:

„Първото ви предаване бе изненада за мен. Не очаквах, че на планетите, където условията на живот са неблагоприятни, могат да съществуват животни, притежаващи технически знания и умения.“

На въпроса защо мисли така, Джо отговори:

„По две прости причини. Живеейки на повърхността на твърдо тяло, вие изпитвате въздействието на теглото. То ограничава до голяма степен възможността ви за растеж, а оттам и възможностите на вашата нервна дейност. Това налага да имате мускулна система, за да може да се движите, а също и защитна броня, която да ви пази от удари — например черепа, предпазващ мозъка ви. Излишното тегло на мускулите и защитните обвивки снижава още повече възможностите на нервната ви дейност. Ето защо и най-едрите ви животни се състоят предимно от кости и мускули, а мозъкът им е съвсем малък. И както вече казах, причина за това е мощното гравитационно поле, в което живеете. Изобщо наличие на разумна материя може да се очаква предимно в разредена газова среда, а не на планетите.

Вторият неблагоприятен фактор е липсата на химическа храна. За синтеза на големи количества химически вещества е необходима светлина от някаква звезда. А вашата планета поглъща съвсем малко количество слънчева светлина. В момента аз самият синтезирам необходимите ми хранителни вещества, и то в количества, приблизително десет милиарда пъти по-големи от това, което се синтезира на цялата ваша планета.

Недостигът на химически продукти налага да се бориш за съществованието си с нокти и зъби, а при такива условия първите проблясъци на разум трудно ще издържат конкуренцията на костите и мускулите. При достатъчно развитие на интелекта, разбира се, това няма да е толкова трудно, но първите стъпки са изключително сложни. Достигнатото от вас ниво на развитие е голяма рядкост сред формите на живот по другите планети.“

— Иди, че пътувай в космоса! — рече Марлоу. — Хари, попитай го на какво се дължи според него възникването на разумна материя тук, на Земята.

Въпросът беше изпратен и след няколко минути дойде и отговорът:

„Вероятно благодарение на стечението на различни обстоятелства, сред които по моему най-важното е възникналото преди шейсет милиона години съвсем нов тип растение, което вие наричате трева. Появата му е станала причина за преустройство на целия животински свят, тъй като тревата за разлика от другите растения може да се скубе направо от земята. Щом тревата се е разпространила по цялата повърхност на Земята, животните, които са били в състояние да я използват, са оцелели и са продължили развитието си. Останалите видове са се изродили и са загинали. Очевидно това е била основната причина, благодарение на която на вашата планета е възникнала разумна материя.

В начина ви на общуване съществуват редица необичайни фактори, които затрудняват извънредно много разшифроването на съобщенията ви. Особено странни ми се виждат онези символи, използвани от вас при общуване, които нямат нищо общо с нервната дейност на мозъка.“

— Тук, струва ми се, трябва да отговорим нещо — отбеляза Кингсли.

— Ами да, разбира се. Просто недоумявам как се въздържа толкова дълго време, без да се обадиш, Крис — забеляза Ан Холси.

Кингсли изложи своите идеи относно връзката с постоянен и променлив ток и запита дали Джо действително функционира на базата на променливия ток.

Джо потвърди и продължи:

„Но не само това е необичайно. Най-много ме поразява у вас голямото сходство между индивиди. Това дава възможност да се използват много груби методи на връзка. Вие поставяте имена на отделните състояния на нервната си система — гняв, главоболие, притеснение, щастие, меланхолия — това са само имена. Ако мистър А иска да съобщи на мистър Б, че има главоболие, той не прави опит да опише разстройството, настъпило в главата му, а изрича наименованието: «Имам главоболие.» Когато мистър Б чуе «главоболие», той го тълкува съобразно собствения си опит. По този начин А може да съобщи на Б за своето неразположение дори в случаите, когато никой от тях няма истинска представа за действителната същност на «главоболието». Подобен твърде необичаен метод за връзка може да се осъществява само между индивиди, които са много сходни помежду си.“

— Ако съм разбрал правилно — обади се Кингсли, — имаш предвид следното: при условие, че съществуват два еднакви индивида, не е необходимо между тях да съществува каквато и да било връзка. Всеки автоматично разбира преживяването на другия. По-сложна система на общуване е необходима само при силно различаващи се индивиди.

„Точно това се опитвах да обясня. Сега ви е ясно защо ми бе трудно да разбера вашия език. Езикът е необходим тогава, когато съществува слаба разлика между индивидите, докато ние с вас се различаваме твърде много, много повече, отколкото можете да си представите. За щастие психическата ви структура се оказа твърде проста и успях да я разшифровам.“

— А съществуват ли някакви общи черти във функциите на вашата и нашата нервна система? Може би вие изпитвате нещо, което наподобява нашето „главоболие“ — попита Макнийл.

„Най-общо казано, и аз изпитвам нещо като усещания за приятно и неприятно. Но това са усещания, които има всяко същество с нервна система. Неприятно чувство изпитвам, когато настъпи смущение във връзката, което може да се случи и с вас. Щастието е динамично състояние, при което се установяват нервни връзки, а не се рушат. То също може да се наблюдава при вас. И въпреки сходството мисля, че моите субективни преживявания се различават значително от вашите с изключение на едно — старая се да избягвам неприятните усещания и търся приятните.

Мога да ви дам и пример. При вас главоболието е резултат от нарушаване на кръвоснабдяването, което пречи на доброто протичане на токовете в мозъка ви. Нещо подобно изпитвам аз, когато в нервната ми система попаднат радиоактивни вещества. Това довежда до електрически разряди, каквито можете да наблюдавате във вашия Гайгеров брояч. Разрядите нарушават синхрона на процесите в нервната ми система и предизвикват много неприятно усещане.

А сега искам да си изясня съвършено друг въпрос. Интересува ме какво разбирате под «изкуство». Литературата ми е ясна — тя е умение да изразяваш мисли и чувства с помощта на думи. Изобразителното изкуство очевидно е свързано с вашето възприемане на света. Но никак не мога да проумея какво е музика. Невежеството ми в това отношение е съвсем понятно, още повече че доколкото разбирам, във вашите предавания досега не е имало музика. Бихте ли коригирали този пропуск?“

— Ето и твоят шанс в живота, Ан — рече Кингсли. — И то какъв шанс. Няма друг музикант, който да е свирил пред подобна аудитория.

— Какво да изсвиря?

— Защо не изпълниш снощната соната от Бетховен?

— Опус 106 ли? Не е ли малко труден за начинаещ?

— Хайде, Ан! Създай малко работа на онзи старец Джо! — подкани я Барнет.

— Ако не искаш, може и да не свириш, Ан. Ще му пусна записа, който направих снощи — успокои я Лестър.

— Добро ли е качеството?

— Да, от техническа гледна точка е най-доброто възможно. Ако си доволна от изпълнението, мога веднага да включа.

— По-добре да пуснеш записа. Може да е смешно, но ужасно се вълнувам, че ще трябва да свиря пред това същество, каквото и да е то.

— Я не ставай смешна. Старият Джо не хапе!

— Сигурно, но предпочитам да пуснете записа.

Предадоха записа. Последва репликата:

„Много интересно. Моля да пуснете първата част отново, но със скорост, увеличена с около тридесет процента.“

И това беше сторено, след което дойде съобщението:

„Звучи по-добре. Много хубаво. Искам да поразмисля. Довиждане.“

— Боже мой, Ан, ти го срази! — възкликна Марлоу.

— Не разбирам как изобщо музиката може да се хареса на Джо. Та нали музиката е звук, а установихме, че звуците не значат нищо за него — нетърпеливо попита Паркинсън.

— Не съм съгласен — възрази Макнийл. — Макар на пръв поглед да ни се струва, че възприемането ни на музиката е свързано със звуците, всъщност не е така. Мозъкът ни възприема електрически сигнали. Съществуват сериозни доказателства, че музикалните ритми са отражение на ритмите в нашия мозък.

— Това е много интересно, Джон — възкликна Кингсли. — Излиза, че музиката е най-пряк изразител на мозъчната ни дейност.

— Не, това е твърде силно казано. По-скоро бих казал, че музиката е най-доброто едромащабно отражение на работата на мозъка. Речта дава по-пълна представа за по-фината структура на мозъчната активност.

Разговорът продължи до късно през нощта. Всичко казано от Облака бе подробно обсъдено. Но като че учените бяха поразени най-много от забележката на Ан Холси:

— В партитурата на първата част на Голямата соната има забележка за метронома, която изисква направо фантастично темпо, което никой пианист, а най-малко аз, не може да достигне. Обърнахте ли внимание на молбата му да се увеличи темпото на първата част? Тръпки ме побиват, като се сетя за това, макар че е много вероятно да е чисто и просто съвпадение.

 

 

На този етап от развитието на събитията всички бяха съгласни с извода, че е време да се съобщи на политическите власти за действителната природа на Облака. Правителствата на различните държави отново можеха да включат радиопредавателите си. Установено бе, че ако се предава с трисантиметрови вълни при вертикално насочени антени, йонизацията ще се поддържа на ниво, подходящо за работа с десетсантиметрови вълни. Нортънстоу отново се превърна в световен център на връзка.

Никой не беше особено радостен, че трябва да се разгласи истината за Облака. Учените чувствуваха, че връзката с Облака ще бъде иззета от контрола на Нортънстоу. А имаше още толкова неща, които искаха да научат от него. Кингсли бе категорично против да се съобщава на политиците какво е действителното положение, но този път трябваше да се подчини на всеобщото убеждение, че колкото и да е неприятно, запазването в тайна на новите сведения не може да продължава повече.

Лестър бе записал всички разговори с Облака и сега те бяха излъчени до всички правителства с помощта на десетсантиметрови вълни. Никое от правителствата обаче не изрази съмнение по въпроса за секретността на това съобщение. Обикновените хора така и не разбраха за съществуването на Облака, още повече че по-нататъшните събития приеха такъв обрат, че запазването на тайната се оказа изключително необходимо.

По това време нито едно правителство не разполагаше с подходящ предавател или приемник, който да работи с дължина на вълната един сантиметър. Връзката с Облака, поне на първо време, трябваше да се осъществява чрез Нортънстоу. Специалистите от Съединените щати обаче изтъкнаха, че връзката, осъществявана с Нортънстоу чрез десетсантиметрови вълни, а оттам с Облака чрез едносантиметрови вълни, позволява на правителството на САЩ и другите държави да установят контакт с Облака. Решено беше Нортънстоу да стане не само център за предаване на информация по земното кълбо, но и да осъществява връзката с Облака.

Обитателите на Нортънстоу се разделиха на два лагера. Едните поддържаха идеята на Кингсли и Лестър, считаха, че не е задължително да приемат плана на правителствата и че е най-добре да ги пратят по дяволите. Останалите, начело с Марлоу и Паркинсън, се опитваха да докажат, че откритото неподчинение няма да доведе до нищо добро, защото политиците могат да постигнат своето с груба сила. Няколко часа преди поредната връзка с Облака между двете групировки се разгоряха ожесточени спорове. Прието беше компромисно решение — да се конструира приспособление, което да позволява на държавниците да чуват Облака, но не и да говорят с него.

Именно това решение осъществиха. Същия ден най-високопоставените и най-почитани жители на Земята имаха възможност да чуят Облака, но не и да му отговорят. Стана така, че той не направи много добро впечатление на августейшите си слушатели. Джо зададе въпроси, свързани със секса.

„Не можете ли да ми обясните какъв е този парадокс? — попита той. — Виждам, че в значителна част от вашата литература се говори за нещо, което вие наричате «любов» или «плътска любов», както е в повечето случаи. От това, което вие ми показахте, оставам с впечатлението, че близо четиридесет процента от литературата се занимава с този въпрос. А на всичко отгоре никъде не се обяснява какво точно означава «любов», като винаги старателно се скрива с какво завършва тя. Това ме доведе до заключението, че «любовта» е някакъв доста рядък и необичаен процес. И можете ли да си представите какво беше удивлението ми, когато от медицинските учебници разбрах, че «любовта» е само един елементарен процес, типичен за повечето други животни.“

Тези думи на Облака предизвикаха бурно недоволство сред високопоставените и най-почитани земни жители. Лестър ги застави да мълчат, като прекъсна предаването и извика във високоговорителите им:

— Я млъквайте! — сетне предаде микрофона на Макнийл с думите: — Мисля, че тези въпроси са по твоята част, Джон. Опитай се да отговориш на Джо.

Макнийл направи каквото му беше по силите.

— Погледнато от позициите на чистата логика, раждането и отглеждането на децата е твърде непривлекателна дейност. За жените то означава болки и безкрайни тревоги, а за мъжете неспирна работа, за да издържат семейството си. Ето защо, ако искаме да бъдем логични докрай по отношение на секса, вероятно няма да си правим труда да се възпроизвеждаме. Природата обаче се е погрижила да ни попречи да го сторим, като ни е създала изцяло и напълно нелогични в постъпките. Ако не бяхме такива, сигурно никога нямаше да оцелеем, колкото и противоречиво да звучи това. Вероятно същото важи и за останалите животински видове.

Облакът се обади отново:

„Тази ваша нелогичност, за чието съществуване предполагах и която вие за мое удоволствие признавате, има сериозна и много по-неприятна страна. Вече ви предупредих, че на вашата планета се произвеждат твърде малко химически продукти. Много вероятно е нелогичното поведение на земните жители по отношение на възпроизводството да доведе до създаването на повече индивиди, отколкото могат да изхранят. Това крие много опасности. Очевидно причина за оскъдното присъствие на разум на повечето планети се дължи на широко разпространената нелогичност в отношението към хранителните припаси. Бързината, с която нараства населението на Земята, според мен може да доведе до изчезване на човешкия род.“

Лестър посочи мигащите светлини:

— Политиците се опитват да влязат във връзка с нас… Вашингтон, Лондон, Тамбукту… Да ги свържа ли, Крис?

— За нищо на света, Хари. Стискай ги за гърлото. Джон, попитай Джо как се възпроизвежда?

— Точно това исках да го питам — отвърна Макнийл.

— Е, питай тогава. Нека видим колко ще бъде деликатен, когато стане дума за него.

— Крис!

Макнийл зададе въпроса си на Облака:

— За нас би било много интересно, ако ни опишете вашата система на размножаване. Различава ли се тя чувствително от нашата?

„Да. Размножаването в смисъл на отглеждане на нов индивид при нас протича по съвсем друг начин. Ако не бяха нещастните случаи или непреодолимото желание за самоунищожение, което се среща понякога при нас, а също и при вас, навярно бих могъл да живея безкрайно, разбирате ли? Ето защо, за разлика от вас, не ме вълнува потребността да създам някого, който да остане след моята смърт.“

— На колко години си всъщност?

„Малко повече от петстотин милиона.“

— А раждането ти може ли да се счете като резултат от спонтанни химически реакции, както ние тук вярваме, че се е зародил животът на Земята.

„Не. По време на пътешествията ни из галактиката търсим подходящо струпване на материал, някой подходящ по състав облак, който може да бъде заселен. Правим го по начин, който много напомня вашето разсаждане на млади дървета. Ако аз например открия незаселен облак, ще го снабдя със сравнително проста нервна система. Това ще бъде структура, която сам съм изградил, част от мен самия.

Множеството рискове, на които е изложена живата материя при спонтанното си възникване, се избягват при този начин на размножаване. Ще ви дам един пример. Радиоактивните вещества трябва на всяка цена да бъдат държани настрана от нервната ми система, причината ви обясних при предишния ни разговор. Ето защо имам сложен електромагнитен екран, който пречи на достъпа на каквито и да било радиоактивни газове в моята нервна система — в моя мозък, с други думи. Ако екранът престане да действува, ще изпитам силна болка и скоро ще умра. Излизането на екрана от строя е един от нещастните случаи, за които ви споменах по-рано. Разказвам ви всичко това, за да подчертая, че бихме могли да снабдяваме нашите «деца» с такива екрани, както и с достатъчно интелигентност, която да ги ръководи. Трудно е да си представиш, че такъв екран може да се появи в хода на спонтанното възникване на сравнително ранен етап от развитието на живата материя.“

— Но нима това не се е случило с появяването на първия от вас? — възрази Макнийл.

— Не вярвам да е имало „първи“ — отговори Облакът.

Макнийл не разбра забележката, но Кингсли и Марлоу се спогледаха и сякаш си казаха с очи: „Я го виж ти! Какво ли биха казали поддръжниците на теорията за взривовете във вселената?“

„Осигуряваме на потомците си такива защитни екрани и ги оставяме да се развиват, както им харесва. И тук трябва да ви обясня едно важно различие между вас и нас. Броят на клетките във вашия мозък почти не се изменя от момента на раждането ви. Ето защо развитието ви се свежда до това да се научите да използвате най-добре мозък с определен капацитет. Случаят при нас е съвсем друг. Свободни сме да развиваме възможностите на своя мозък, колкото пожелаем. Разбира се, вече изтощените или повредени части могат да се отстранят или заменят. Ето защо развитието ни се състои не само в разрастването на самия мозък, но и в това да се научим да го използваме за решаване на възникващите пред нас проблеми. Сега вероятно вече ви е ясно, че нашите «деца» започват от сравнително просто устроен мозък, а с течение на времето той става все по-голям и по-сложен.“

— Не би ли ни обяснил по разбираем за нас начин как създавате новите части на мозъка си? — попита Макнийл.

„Мисля, че мога. Първо, подготвям необходимите сложни молекули от наличните химически вещества. Винаги имам запас от тях. След това молекулите внимателно се поставят на повърхността на някое твърдо тяло в съответствуващ на нервната система ред. Тялото не трябва да има ниска температура на топене — ледът например не е подходящ — и трябва да е добър изолатор. Повърхността му също трябва да е добре подготвена, за да задържи «нервната структура» — мозъчното вещество, както бихте казали вие — неподвижна.

Схемата на «нервната структура», естествено, е най-трудната част от работата. Тя трябва да се изработи така, че новият мозък да действува като единно цяло при изпълнение на своите задачи. Необходимо е също така новият мозък да не започва работа самоволно, докато не получи съответния сигнал от останалата част от мозъка ми. Обменът на такива сигнали между по-възрастната и по-младата част от мозъка става по много пътища. По този начин мозъкът се включва в общата работа, но дейността му се контролира“.

— Имам още два въпроса — каза Макнийл. — Как става снабдяването с енергия на нервните ви тъкани? При хората това се осъществява от кръвта. Има ли при вас нещо подобно на нашата кръв? И второ, какъв е приблизително размерът на елементите, от които изграждате нервната структура?

Последва отговор:

„Размерът е различен и зависи от мястото и функциите, за които е предназначен. Твърдото тяло, на което се построява, бива от един-два до няколкостотин метра. Притежавам и нещо подобно на вашето кръвообращение. Доставянето на необходимите вещества става посредством потоци от газове, които постоянно се движат край отделните елементи на нервната ми система. Този поток се задвижва не от сърце, както е при вас, а от електромагнитна помпа. Трябва да отбележа, че тази помпа няма органичен характер. Тя е още един елемент, с който снабдяваме новите си организми. От помпата газовете отиват до складираните хранителни припаси, поглъщат известно количество и се отправят към нервните елементи, които приемат онова, което им е необходимо, за да живеят и работят, и в същото време изхвърлят в газовия поток непотребните продукти. Сетне потокът се връща към помпата, но преди това минава през филтър, където се прочиства от отпадъците. Този филтър прилича много на вашите бъбреци.

Голямото предимство на моето «сърце», «бъбреци» и «кръв» е, че те не са от органична материя. Щом някое от тях престане да работи, аз просто го заменям с резервно, което винаги е готово. Ако «бъбреците» ми излязат от строя, не умирам както вашия композитор Моцарт. Веднага включвам резервните. В състояние съм да приготвя нова кръв в неограничени количества.“

След малко Джо даде знак, че е свършил с предаването.

— Поразява ме удивителното сходство в начина на поддържане на живот — заяви Макнийл. — Детайлите, естествено, са твърде различни; газ вместо кръв, електромагнитно сърце и бъбреци и така нататък. Но общата структура на организма е същата.

— А начинът, по който достроява мозъка си, много напомня програмирането на електронноизчислителните машини — добави Лестър. — Направи ли ти впечатление, Крис? Все едно че съставяш нова подпрограма.

— Мисля, че приликите не са случайни. Чувал съм, че колянната става при мухите удивително прилича по конструкция на нашата колянна става. Защо? Защото очевидно съществува една-единствена добра конструкция на колянна става. Същото важи и за приликата между общите структури на всички разумни същества.

— Но защо смяташ, че това е единственият възможен принцип? — попита Макнийл.

— Знаем, че вселената е изградена въз основа на някои основни закони на природата, които науката открива или се мъчи да открие. Склонни сме да се ласкаем, когато, отчитайки някой наш успех в тази насока, твърдим, че от наша гледна точка вселената е изградена логично. Но това е все едно да впрегнеш каруцата пред коня. Не вселената следва нашата логика, а ние сме устроени съобразно логиката на вселената. Оттам идва и така наречената дефиниция на разума — способност за отражение и осъзнаване на основния строеж на вселената. А това се отнася както за нас, така и за Джо. Ето защо имаме толкова много общи черти, можем да имаме и общи интереси въпреки различието в останалите подробности. Нашето устройство отразява вътрешната логика на вселената.

— Политиците все така настояват да се включат. Дяволите да ги вземат, ще изключа индикаторните светлини — заяви Лестър.

И той се отправи към пулта със светлините, показващи, че от различните държави постъпват съобщения. След минута се върна на мястото си, заливайки се от смях.

— Добре се е получило! — смееше се Хари, останал без дъх. — Забравил съм да изключа предавателя на десетсантиметровата вълна. Чули са всичко, което Крис каза за хващането за гърлото и така нататък. Сега, разбира се, се тресат от ярост. Е, вече всичко си е по местата, предполагам!

Все още никой не си даваше сметка докъде са стигнали нещата. Кингсли доближи таблото, завъртя няколко копчета и каза в микрофона:

— Тук Нортънстоу. Говори Кристофър Кингсли. Ако имате някакви съобщения, предайте ги.

От високоговорителя се разнесе гневен глас:

— А, ето ви най-сетне. Нортънстоу ли е? Вече три часа се опитваме да влезем във връзка с вас.

— Кой говори?

— Громър, министърът на отбраната на САЩ. Трябва да ви предупредя, че разговаряте с твърде ядосан човек, мистър Кингсли. Чакам да чуя обясненията ви за тазвечершното ви скандално поведение.

— В такъв случай страхувам се, че ще трябва да почакате. Давам ви само тридесет секунди и ако за това време не успеете да изразите мислите си в смислен вид, ще изключа приемника отново.

Гласът стана по-спокоен, но и по-заплашителен.

— Мистър Кингсли, чувал съм за непоносимия ви характер, но за първи път имам удоволствието да се уверя в това. За ваше сведение смятам, че ще бъде и за последен. Не е предупреждение. Просто ви заявявам, че ще ви отстраня от Нортънстоу. А къде ще бъдете изпратен, оставям на вашето въображение да реши.

— Бих искал да ви кажа, мистър Громър, във връзка с плановете ви за мен, че забравяте едно много важно обстоятелство.

— И какво е то, ако смея да попитам?

— Че е в моя власт, ако поискам, да унищожа целия американски континент. Ако имате някакви съмнения по този въпрос, попитайте вашите астрономи какво се случи с Луната вечерта на 7 август. Би трябвало да вземете под внимание и факта, че ще ми бъдат необходими по-малко от пет минути, за да приведа в изпълнение заплахата си.

Кингсли изключи копчето и лампата над контролното табло изгасна. Марлоу бе пребледнял, а челото и горната му устна бяха покрити със ситни капчици пот.

— Лошо се получи, Крис, много лошо! — промърмори той.

Кингсли се смути:

— Съжалявам, Джеф. Съвсем забравих, че си американец. Още веднъж те моля да ме извиниш, но не забравяй, че по същия начин бих отговорил и на онези от Лондон, и на когото и да било друг.

Марлоу поклати глава.

— Ти не ме разбра правилно, Крис. Възразих не защото Америка е моя родина. Така или иначе, чудесно знам, че просто ги плашиш. Безпокои ме само фактът, че заплахата ти може да има дяволски опасни последствия.

— Глупости. Не си струва да правиш от мухата слон. Вестниците са те научили да мислиш, че политиците са много важни хора. Те положително са разбрали, че се опитвам само да ги сплаша, но докато имат едно наум, че мога да изпълня заплахата си, няма да се решат да използват най-мощното си оръжие. Ще видиш.

По-нататъшните събития обаче показаха, че в случая не Кингсли, а, Марлоу беше прав.