Джаки Колинс
Секс и диаманти (41)

Глава четирийсета

— Слик Джими е такъв любовник, за какъвто само съм си мечтала! — каза възторжена Синди, втурвайки се в понеделник рано сутринта в апартамента със зачервено от вълнение лице. — Нахвърли ми се като млад жребец и трябва да ти кажа, че този мъж знае как се прави тази работа.

— Днес не си отишла на работа — скара й се Либърти. — Трябваше да си там в шест сутринта. Мани се обади и е много ядосан, че никоя от нас не се е появила. Казах му, че си болна от грип. Обеща да ме покриеш. Ние наистина го излъгахме.

— На кого му пука? — каза Синди. — Сега имаме сухо и ще се махнем оттам. Повече няма да си късаме задниците да разнасяме претоплено ядене и да наливаме кафе.

— Грешиш — поправи я Либърти, която поначало беше по-отговорна. — Тези пари ни трябват да си платим сметките, забрави ли? Трябва да запазим работата си.

— Не и аз. Джими ми осигури ангажимент като беквокалистка за турнето му.

— Сериозно ли говориш?

— Ами да, никога не съм била по-сериозна. Изнасям се, защото ще пътувам. Как ти се струва това, а?

— Наистина ли? — рече изненадана Либърти.

— Да, наистина. Баровецът е направо щур по мен и аз се възползвам от ситуацията.

— Синди, не знаеш…

— О, знам — каза уверено тя. — Знам, че най-после намерих мъж, който ще ми даде всичко, което искам.

— Какво ще стане с апартамента ни? — попита Либърти. — Ако ти се изнесеш, аз какво да правя?

— Знам, че стана внезапно, малка братовчедке — рече с виновно изражение Синди, — но си помислих, че ти може да поискаш да се преместиш при Кев. Той отдавна настоява. Двамата сте страхотна двойка.

— Мислиш, че трябва да се преместя при Кев, защото така ще ти е по-лесно да ме зарежеш — рече Либърти, като се опитваше да обуздае гнева си.

— Не те зарязвам. Единственото нещо, което правя, е да пораздвижа нещата и да се погрижа за бъдещето си.

— Страхотно! И какво трябва да правя аз?

— Ти си по-умната от двете, ще се оправиш.

— Кога напускаш?

— Джими ще дойде да ме вземе след два часа. Ще нахвърля някои неща в сака и се махам.

— Значи тръгваш още днес.

— Хей, човекът иска да съм с него, а аз нямам нищо против.

— Това е лудост. Ти почти не го познаваш.

— О, добре го познавам — рече Синди и побърза да отиде в спалнята. — Този глупак е много готин и нямам намерение да го изпускам.

— В такъв случай предполагам, че напускаш работата в кафенето — рече Либърти и я последва.

— Едно момиче трябва да направи това, което е нужно да направи — рече Синди и започна да хвърля разни неща в един огромен сак. — Това е съдбата ми.

— Изкарала си само една нощ и вече ти стана съдба — каза Либърти и поклати изумена глава. — Ама че работа. Кой ще каже на Мани, че няма да се върнеш повече на работа?

— Мисля ти да му кажеш.

— Да, благодаря.

— Не ми се сърди, Либ — каза Синди и се начумери. — Знам, че стана внезапно, но трябва да го направя, а ти трябва да ме разбереш.

— Не ми оставяш голям избор.

— Момиче, това не е твой избор, а мой.

— Щом като това искаш…

— Точно това искам. Само не казвай на мама, защото направо ще припадне.

Либърти кимна, като се опитваше да проумее това, което ставаше. Синди предприемаше една стъпка, а кой можеше да каже дали беше правилна или не? Разбра, че след като не може да я спре, щеше да е по-добре да започне да се замисля за себе си.

Кев щеше да се върне всеки момент. Нямаше намерение да се мести да живее при него. Той беше добро момче, обаче тя не искаше да се обвързва.

Належащият й проблем беше какво да прави с апартамента. Трябваше да потърси някой по-малък. Или това, или да си намери съквартирантка, с която да дели наема, защото не можеше да си позволи да го плаща сама.

Нещата бързо се променяха, но тя щеше да се справи.

След като напълни два големи сака с дрехи, най-после Синди реши да престане да се занимава само със себе си и попита Либърти какво е станало между нея и Деймън.

— Снощи те видях да се измъкваш с него — рече Синди и й се закани с пръст. — Нали знаеш, че имаме правило да не се занимаваме с женени мъже.

— В такъв случай предполагам, че си го видяла да се връща обратно на партито, защото каза само на шофьора си да ме закара до дома.

— Искаш да ти повярвам, че не се е опитал да те сваля, така ли? — попита, повдигайки вежди Синди.

— През цялото време се държа като джентълмен.

— Глупости! Това е толкова досадно.

— Не и за мен.

— Баровецът ти е навит и щеше да е по-добре да му позволиш да ти бръкне в гащичките.

Либърти сви рамене. Не искаше да продължават да говорят за това. Не желаеше да споделя чувствата си към Деймън с когото и да било, дори със Синди.

— Какво ще кажеш да изпържа яйца, а? — предложи тя. — Сигурно си гладна.

— Не ми се сърди — проплака Синди с най-умоляващия си глас. — Знаеш колко много те обичам, братовчедке.

— Не ти се сърдя. Разбирам те.

— Мисля да ти дам всичките си пари от видеоклипа. Като прибавиш и твоите, ще си добре, докато решиш какво да правиш.

Тази Синди не чуваше ли какво й се говори? Парите от видеоклипа им трябваха да си платят натрупалите се сметки.

— Престани да се притесняваш за това — рече тя. — Ще се оправя.

— Може пък по-късно да успея да осигуря и на теб ангажимент като беквокалистка заедно с мен.

— Не, благодаря — рече Либърти, като си мислеше, че това никак не би й харесало. — Музиката на Слик Джими не е за моя стил.

— О — рече обидена Синди. — В такъв случай предполагам, че скоро пак ще започнеш да сервираш претоплена храна и да наливаш кафе.

— Няма да го правя вечно. Все ще излезе нещо.

— Разбира се, че ще излезе — рече великодушно Синди. — Трябва да имаш вяра, момиче. Бог ще те закриля. Той винаги го прави.

По-късно, когато Синди най-после си тръгна, тя напълно осъзна какво се беше случило току-що. Беше останала абсолютно сама. Нямаше да я има Синди, с която да се шляят, да ходят по магазините, да готвят заедно, да четат списания, да гледат телевизия, от време на време да ходят на кино, въпреки че винаги спореха кой е по-секси — Дензъл Уошингтън или Блеър Ъндъруд. Либърти харесваше повече Блеър.

Разбира се, тя все още имаше Кев, обаче това с приятеля й беше нещо съвсем различно. Гаджетата бяха добри за секс и милувки и за забавления. С тях не ставаше истинско другарство. Поне нейният опит беше такъв.

Кев й се обади веднага, след като се завърна в града.

— Как си, захарче? — попита той по телефона. — Щото аз съм в онова настроение.

— По-добре съм — отвърна тя.

— Тогава ще дойда да те взема. Ще си купим по хамбургер и по бира и ще отидем у нас.

Да бе, хамбургер и бира. Господин Романтика се беше завърнал.

— Не мога тази вечер — рече тя.

— Как така?

— Защото обещах на Мани да взема късната смяна, тъй като отсъствах — излъга го тя. По някаква причина не искаше да каже на Кев за предстоящата среща с Деймън.

— Захарче… — започна той.

— Съжалявам, Кев. Знам, че не ти е приятно.

— Искаш ли да намина, когато свършиш?

— Не.

— Моето момиче каза не. Това беше страхотно посрещане.

— Ще бъда изморена. Може би утре вечер.

— Става.

— Има една нова песен, върху която работя.

— Ама ти никога ли не почиваш?

— Искам да я чуеш и да видя какво ще ми кажеш.

— Тогава до утре.

Тя не искаше да лъже Кев. Срещата й с Деймън нямаше нищо общо с него. Но за момента — в случай че от нея не излезеше нищо — беше решила да остане сама.

Деймън П. Донъл. Дори само от името по гърба й преминаха тръпки.