Джаки Колинс
Секс и диаманти (27)

Глава двайсет и шеста

Когато Джет пристигна в студиото, Бевърли още работеше върху лицето на Либърти.

— Изчакай малко — каза Бевърли и спря за момент, за да го целуне бързо по бузата. — Скоро свършвам.

— Не — каза той, — не си падам много по рапа. Ще вървя.

— Кажи поне „здрасти“ на Либърти, докато си тук.

— Коя е Либърти?

— Новото момиче на сцената. Освен това стои точно пред теб.

— Здрасти — каза той и погледна за миг Либърти в огледалото.

— Здравей — отвърна Либърти също толкова небрежно.

Фактът, че двамата почти не се погледнаха, изненада Бевърли, защото си мислеше, че Джет винаги беше харесвал много красивите момичета. Хм… Може би наистина е влюбен.

— Обади ли се на онзи номер? — попита тя, като продължаваше да работи по лицето на Либърти.

— Опитах няколко пъти, но никой не отговаря — рече той, като изпука кокалчетата на пръстите си. — Предполагам, че трябва да изчакам до понеделник.

След това му дойде наум, че в понеделник в Ню Йорк пристига Джиана. Господи! На този свят няма лесни неща!

— Искаш ли кафе или нещо друго? — предложи Бевърли.

— Не, благодаря, Бев. Ти си заета и затова си тръгвам. Ще ти се обадя по-късно.

Той излезе от студиото и по пътя за апартамента на Сам се почувства виновен, че не се е обадил на майка си. Веднага щом стигна у Сам, вдигна телефона, преди да се е разколебал.

— Мамо? — каза той, когато Еди отговори.

— Тази дума не съм я чувала от много отдавна — отвърна Еди. Изглежда, че беше сравнително трезва.

— Джет е — каза той и веднага посегна за цигара.

— Предположих, че си ти, тъй като си единственият човек, който ми казва „мамо“ и си мой син. Макар че отдавна не си се обаждал — добави тя с укор.

— Живеех в Италия — каза той, като му се искаше тя да се зарадва малко повече за това, че и се беше обадил. — Нали знаеш.

— И къде си сега?

— Върнах се в Ню Йорк. Пристигнах за няколко дни.

— Защо?

— Да се срещна с Ред — отвърна той, като си даде сметка, че тази информация няма да се посрещне много добре.

— С това копеле! — рече тя ядосана. — Защо искаш да се срещаш с него?

— Той ме извика. Изпрати ми билет за самолета.

— О! — рече недоволна майка му. — Той те вика и ти си готов веднага да скочиш.

— Да, мамо — призна Джет. — Така е. Но той е мой баща, а лейди Джейн каза, че е важно.

— Говорил си с нея? Тази фалшива кучка!

— Тя се обади — обясни Джет. — А когато ми изпратиха и билет, си помислих, че мога да се възползвам от това безплатно пътуване. Да те видя и така нататък.

— Няма такова нещо като безплатно пътуване, Джет — каза мрачно Еди. — Накрая ще си платиш по един или друг начин.

— Може би — рече той и вдиша дълбоко отровния дим.

— Твоят баща никога не се променя — каза рязко тя.

— Знам.

— Кога ще те видя?

— А искаш ли? — отвърна Джет, като си спомни, че последния път, когато я беше видял, имаха страхотна кавга. Дори не можеше да се сети за какво се бяха карали.

— Можеш да дойдеш в къщата утре — предложи тя, — аз съм тук. Не ходя никъде.

— Няма да мога, мамо — каза той. — Трябва да посрещна един човек на летището, а след това обещах на Макс да се отбия на предсватбената вечеря утре вечер.

— Макс ли? — рече тя. — Откога пък сте близки с него?

— Той ме покани. Мисля да отида.

— Защо?

— Кажи има ли някаква възможност ти да дойдеш в града? — попита Джет, за да смени темата за семейството.

— За какво? — попита троснато тя. — Мразя града. Изобщо мразя да съм там, където ще бъда принудена да дишам същия въздух като Ред Даймънд.

— В такъв случай ще се опитам да се видим през седмицата.

Последва дълго мълчание, което накрая беше нарушено от Еди:

— Вече видя ли се с него? — попита тя.

— С кого? — попита той, като се правеше, че не я е разбрал, въпреки че много добре знаеше какво има предвид.

— Че с кого ли? — каза ядосано тя. — Ами с оня кучи син, за когото бях омъжена.

— О, да, видях го — отвърна небрежно Джет. — Появи се на ергенското парти на Макс.

— Абе какво е това? Някакъв нов семеен съюз ли? — попита тя и в гласа й се усетиха познати нотки. — Изведнъж чувам „Макс това, Макс онова“. Аз съм семейството ти, а не твоите полубратя.

— Знам, мамо.

— И Крис ли е там? — попита тя, продължавайки разпита.

— Да, и той е тук.

— Вероятно знаеш, че точно той плати, за да можеш да отидеш в Италия да се лекуваш и да се оправиш.

— Откъде си чула това?

— Имам си източници. Трябва да му благодариш. Сигурна съм, че Макс не се е бръкнал. Стиснато копеле! — добави тя. — Също като баща си.

Той чу тракането на лед в чаша — друг познат звук от детството. Еди винаги започваше деня с питие в ръка. Това беше един от най-ранните му спомени.

— Ти добре ли си, мамо? — попита предпазливо той. — Не пиеш, нали?

— Взех си чаша вода — каза тя предизвикателно. — Това устройва ли те, господин Преобразил се алкохолик?

За да избегне кавгата, той бързо смени темата.

— Сега живееш ли с някого? — попита небрежно той. — Има ли при теб някой млад красив жребец?

— Не е твоя работа — отвърна тя, като явно трудно произнасяше думите. — А и няма да е зле да се държиш прилично с моите приятели, защото ако си спомням правилно, последния път те спукаха от бой.

О, страхотно! Много приятни спомени. Въпреки че тогава беше кьоркютук пиян, нямаше да забрави никога какъв живот водеше тя. Непрекъснато се чукаше с някого. Затова беше казал няколко обидни думи по адрес на поредния й любовник. Откъде би могъл да знае, че боклукът е професионален боксьор.

— Ще ти се обадя утре, мамо — рече той, изпитал внезапно непреодолимо желание да затвори телефона.

— Обади се — отвърна тя кисело. — Ако намериш време.

Той остави телефона и смачка цигарата. Едно нещо беше сигурно: беше успяла да изтрие усмивката от лицето му. За съжаление в това нямаше нищо ново.

* * *

Макс кипеше от яд — каква игра играеше Маришка и как можеше да разбере?

Всичко беше много подозрително. Първо, в офиса му се появи Владимир, после Маришка започна да твърди, че не е била женена за руснака, а тя много добре знаеше, че той беше виждал брачните документи.

Дали бяха фалшиви? Да потърси ли експерт? Не. Не можеше, защото би означавало да се намесят хора, които ще научат за личните му работи.

По дяволите! Беше попаднал в невъзможна ситуация.

Обади се на Ейми.

— Ти така и не се появи на обяда — каза кисело той, готов да си излее яда на някого.

— Много съжалявам — извини се тя. — Вината не беше моя. Баба ми беше изпаднала в едно от бъбривите си настроения и беше невъзможно да си тръгна бързо.

— Как е баба ти? — попита той, малко поомекнал, защото Ейми нямаше никаква вина и не трябваше да си го изкарва на нея. Истината беше, че тя и Лулу бяха единствените двама души, които имаха значение в живота му.

— Изключително добре за своите деветдесет години — отвърна весело Ейми. — Изглежда по-добре от всеки от нас.

Той не се засмя. Не му беше до смях.

— Значи довечера ще отидем на тази интимна вечеря, само ние двамата.

— Надявах се да си легна рано тази вечер — отвърна Ейми.

— Ще се погрижа да се прибереш навреме.

Настъпи дълго мълчание, което Ейми наруши, като каза:

— Макс, наред ли е всичко? — попита тя.

— Казах ти, много неща ми се струпаха на главата във връзка с бизнеса. Ще говорим по-късно.

— Много добре — потвърди тя с нежелание, защото все още се чувстваше невероятно виновна и не й се искаше да остава сама с Макс.

— Ще дойда да те взема в осем — рече той, като все още мислеше за Маришка и за пъкления й план. Петдесет хиляди долара да убие някого и тя беше останала с впечатлението, че той ще й даде парите.

О, не, не беше чак толкова глупав!

* * *

Когато Крис пристигна в апартамента на Джонатан Гуди, беше взел решение: щеше да се качи на някой самолет за Лос Анджелис, да остане там няколко часа и да се върне обратно за срещата в понеделник с Ред. Тревожеше се не само за къщата си, но най-вече за сейфа, в който в момента имаше 250 000 долара в брой, приготвени да бъдат прехвърлени във Вегас за Рот Джиаганте. Не можеше да си позволи да изгуби тези пари.

Апартаментът на Джонатан в Ню Йорк, веднъж дори показан на корицата на „Архитекчъръл Дайджест“ заедно с материал на осем страници, беше по последната дума на модата. Джонатан беше ревностен любител на архитектурата, харесваше изчистените линии, структурната простота и малкото мебели.

Вратата му отвори самият Джонатан. Беше бос, в омачкани широки панталони и отворена риза и изглеждаше разтревожен. От антуража му нямаше и следа.

— Какво е станало? — попита Крис, влизайки.

— Това, което е станало, е изключително неловко — отвърна Джонатан и въведе Крис в просторната кухня.

— Винаги, когато някой ме покани в апартамента си, става дума за нещо неловко — отвърна Крис и седна на един висок хромиран стол. — Така че не се притеснявай, Джон. Чувал съм какви ли не неща.

— Искаш ли да ти направя едно здравословно питие? — попита Джонатан. Наряза манго, банани, папая и хвърли всичко в миксера заедно с малко мляко.

— Всъщност не. Поувлякох се снощи и сега страдам от последиците. Ще пия кафе, ако направиш.

— Кафето е вредно за теб — каза Джонатан. — Не държа в апартамента си.

— Тогава ти повтарям — рече Крис, — какво е станало?

Джонатан включи миксера и помълча известно време, докато плодовете се търкаляха вътре. След това го изключи, наля си питието във висока чаша и продължително въздъхна.

— Ух… Предполагам, че всички правим неща, за които предпочитаме да не се говори, особено когато човек е актьор, и то известен.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не че се срамувам от това — рече колебливо Джонатан, — но съм наясно, че ако се разчуе, може да провали кариерата ми.

— Продължавай — подкани го Крис.

— Ами — каза Джонатан, като изгълта на един дъх здравословното си питие, — има моменти, когато криввам от правия път.

— И къде по-точно кривваш? — попита Крис, въпреки че вече подозираше какво ще му каже филмовата звезда.

— Слушай, не се опитвам да скрия нищо от теб, Крис — рече бързо Джонатан, — обаче те моля това да си остане между нас. Адвокатска тайна, нали разбираш.

— Естествено.

Джонатан остави чашата си на масата.

— Аз съм гей — каза едва чуто той.

— Доколкото разбирам, имаш проблем, нали?

— Голям проблем — каза Джонатан. — Снощи срещнах един мъж.

— И? — рече Крис, предчувствайки какво ще чуе.

— Беше хубав, имаше приличен вид — продължи Джонатан. — Аз не си падам по грубияните. Поканих го тук и ние… прекарахме добре…

— Мога ли да те прекъсна? — попита Крис.

— Давай.

— Къде беше приятелката ти?

— Ние имаме уговорка. Тя е… как да кажа, пада си по жени, което устройва и двама ни. До този момент успяваме да заблудим медиите.

— Започва да става все по-сложно — рече Крис.

Джонатан прекара пръсти през гъстата си коса.

— Разбирам, че си шокиран — рече, станал внезапно сериозен той.

— Кой, аз ли? — отвърна Крис. — Аз съм либерален човек, Джонатан. Това, което правиш, си е твоя работа. Ни най-малко не ме засяга.

— Затова винаги съм те харесвал — каза Джонатан, облекчен, че не го съдят.

— Кажи ми какво стана по-нататък?

— Ами… Ние с този човек се позабавлявахме и след това той си тръгна, а аз му предложих пари.

— Той професионалист ли беше?

— Не, не беше и в момента, когато му подадох парите, разбрах, че съм направил голяма грешка.

— Как реагира той? — попита Крис и мислено си представи сцената.

— Много се обиди и се ядоса. „За кой, по дяволите, се мислиш ти? — започна да ми крещи в лицето. — За някаква голяма филмова звезда, която се е скрила в гардероба? Мислиш, че можеш да купиш всичко и всеки? Е, аз пък трябва да ти съобщя нещо друго: не можеш. Мога да направя на пух и прах имиджа ти.“

— И какво стана тогава?

— Попита ме дали знам с какво се занимава. Казах му, че нямам представа.

— И какво се оказа?

— Оказа се, че е журналист в известно гей списание. Можеш ли да повярваш! Може и да са ме чукали предишната вечер, но сега съм напълно прецакан. Какво ще правим, Крис? Какво, по дяволите, ще правим?