Генадия Кортова
Автобиографична книга на Меркуцио Полински (4)

IV
За това как се научих да чета

Поставих лапичка на нослето на Роза, за да я събудя. Тя се протегна и прозина широко.

— Добро утро, Меркуцио! — извика тя в еуфория и пъргаво се надигна на леглото.

Писателят тъкмо влизаше в стаята.

— Чудесно! Вече си будна. Приготвяй се за училище, закуската те чака.

Роза кимна, изправи се и разтвори вратите на малкия си дървен гардероб. От там се изсипаха куп неподредени дрехи и я затрупаха до колене.

— Този гардероб е така непонятен за мен! Всеки път му заповядвам да ми подреди дрехите и той всеки път ми отказва. Какво е това неподчинение? — оплака се тя и изведнъж прихна да се смее.

Аз не видях нищо смешно в това, защото моят гардероб също не се подчиняваше на моите команди и ми се налагаше сам да си сгъвам дрехите.

— Меркуцио, когато се прибера ще си играем, нали? — обърна се Роза към мен, докато измъкваше някаква рокля от купа с дрехи на земята. — Ти ходиш ли на училище?

— Не — отвърнах аз със сведена глава, понеже не знаех точно какво бе това „училище“.

— А как така? — Роза разглеждаше роклята си като научен труд и се опитваше да я разгадае.

— Защото ние, мишките, нямаме училища — отвърнах неуверено.

— А къде тогава се учите да четете и пишете?

Аз не отговорих и тя ме погледна със съчувствие.

— Татко ще те научи! — рече накрая тя.

Почти подскочих от радост, но не исках да изглеждам прекалено развълнуван, та само се усмихнах и добавих:

— Много бих се радвал.

В този момент Роза се оплете в роклята си и тупна на пода по дупе.

— Ах, колко е трудно да се обличаш. Ще ми се всички да можехме да ходим без дрехи.

Когато накрая успя да се пребори с дрехата, тя върза дългата си коса на опашка с малка синя панделка.

— Какво правиш тогава, щом не ходиш на училище? — попита ме тя.

— Говоря си с цветята и мравките в двора.

— Ах, колко интересно! И аз бих искала да мога да си говоря с тях.

Аз скочих на крака.

— Ще ви запозная. Те много обичат вниманието.

Тя кимна. Вдигна широката си ученическа чанта в ръка и се заклатушка с нея към кухнята.

— Хайде, Меркуцио, не бихме искали да изпуснем закуската.

Аз се втурнах след нея и се покатерих по крака на бялата кухненска маса, та чак до самия ѝ връх, където ме очакваха пресни топли палачинки и кленов сироп.

— Татко, ще научиш ли Меркуцио да пише и чете? — обърна се Роза към баща си с пълна уста.

— Иска ли питане! — побърза да отвърне той. — Ще започнем още днес.

— О! — възкликнах, а той продължи:

— Всички трябва да се научат да четат, независимо от това, дали са хора или мишки!

Той се изправи и изтегли от библиотеката тънка книжка с цветни корици. Разлисти я на масата пред мен и аз се вторачих в страниците ѝ с интерес. Те бяха изпъстрени с най-различни рисунки на странни същества, с големи носове или с прекалено къси крака. Писателят ми обясни, че това са букви с лица и аз се разсмях, защото те наистина бяха много смешни.

— Учението без смях е толкова досадно, че води само до тъга. А учението в смях подобрява паметта — каза ми той и аз веднага се съгласих с това твърдение.

Когато Роза тръгна за училище, ние двамата се приведохме над веселите рисунки и засричахме заедно на глас:

— Гъ… — произнасях бавно и провлечено аз. — Дъ… — разтеглях буквата „Д“, като изпъвах врат напред. Пол беше внимателен с мен и не спираше да ме насърчава.

Благодарение на него в този ден аз научих цели десет букви. С „Й“ урокът за деня приключи. Тогава аз се прибрах вкъщи, за да се похваля на мама. А тя, като ме видя целия омазан в кленов сироп, веднага ми издърпа ухото и ме поведе към ваната, за да ме изкъпе.