Анатол Франс
Книга за Сюзан (3)

Андре

Вие познавахте доктор Тревиер. Спомняте си широкото му, открито и лъчезарно лице и хубавия му син поглед. Притежаваше ръцете и душевността на голям хирург. Хората се възхищаваха от самообладанието му при трудни обстоятелства. Един ден, когато правел в амфитеатрална зала някаква тежка операция, полуоперираният пациент изпаднал в състояние на извънредна слабост. Кръвообращението спирало, температурата на тялото спадала — болният си отивал. Тогава Тревиер го хванал с две ръце, гърди до гърди, и разтърсил силно като борец окървавеното и осакатено тяло. После взел отново скалпела си и заработил с привичната си, предпазлива смелост. Кръвообращението било възстановено и човекът бил спасен.

Като свалеше оперативното си облекло, Тревиер отново ставаше наивно-добродушен. Хората обичаха гръмкия му смях. Няколко месеца след операцията, за която, току-що припомних, той се порязал, като опитвал хирургическия си нож, не обърнал внимание и това предизвика загнояване, от което той почина за два дни, на тридесет и шест години. Остави жена и дете, които обожаваше.

Всеки слънчев ден под елите в Булонската гора хората виждаха една млада жена в траур, която плетеше дантели и поглеждаше в същото време едно момченце, клекнало сред лопатката си, малката си градинарска количка и купчинките пръст. Това беше госпожа Тревиер. Слънцето галеше ярката бледност на лицето й, прилив на живот и душевност се изтръгваше на изблици от навремени тежко дишащите й гърди и от големите й кафяви очи със златисти отблясъци. Тя изпиваше с поглед детето си, а то, за да й покаже формичките, които бе направило, вдигаше към нея рижавата си главичка и сините си очи — главата и очите на баща му.

То бе закръглено и розово. После, като поотрасна, се източи и покритите му с лунички бузи побледняха. Майката се тревожеше. Понякога, докато то тичаше из Булонската гора с другарчетата си, ако минеше до стола, на който майката бродираше, тя го сграбчваше, повдигаше безмълвно брадичката му, мръщеше вежди при гледката на това бледо личице и когато детето хукваше отново, поклащаше неусетно глава. Нощем ставаше при най-малкия шум и стоеше боса, наведена над креватчето му. Лекарите — колеги на мъжа й — я успокоиха. Детето било само с крехко здраве. Но му трябвал истински селски въздух.

Госпожа Тревиер стегна багажа си и замина за Брол, където родителите на съпруга й бяха земеделци. Нали знаете, Тревиер беше син на селянин и до дванадесетгодишна възраст бе търсил на връщане от училище гнезда на косове.

Разцелуваха се под пушените бутове, окачени по дебелите греди на одимената стая. Без да изпуска дръжката на тигана, клекнала пред жаравата на голямото огнище, стара майка Тревиер гледаше недоверчиво парижанката и нейната прислужница. Намери обаче, че малкият е „много миличък и същински бащичко“. А що се отнася до стария Тревиер — суховат и като вдървен в грубите дрехи, — той бе много доволен, че вижда внука си Андре.

Още преди да свършат вечерята Андре вече покриваше със звучни целувки дядо си, чиято брада бодеше ли, бодеше… После, седнал на коленете му, той забиваше юмруче в бузата му и го питаше защо е вдлъбната.

— Защото нямам вече зъби.

— А защо нямаш вече зъби?

— Защото бяха почернели и аз ги посадих в браздата, та да видя няма ли да поникнат бели.

И Андре се смееше от цялото си сърце. Бузите на дядо му — това бе нещо съвсем различно от бузите на майка му.

На парижанката и на малкия бяха дали стаята за гости, където се намираше брачното легло — в него тези добри хора бяха спали само веднъж — и натъпканият с бельо и заключен дъбов скрин. Кушетката, която някога бе служила за сина, бе измъкната от тавана за внука. Поставиха я в най-защитения ъгъл, под една етажерка, отрупана с буркани конфитюр. Като жена, обичаща реда, а и за да види какво има в стаята, госпожа Тревиер направи тридесет и шест обиколки по боровия скърцащ под. Но остана разочарована, защото не откри никаква закачалка.

Стените и таванът със стърчащи по него греди бяха варосани. Госпожа Тревиер почти не обърна внимание на цветните картинки, които внасяха веселие в тази хубава стая, но над брачното легло видя една гравюра, представляваща деца с черни сака и бели панталони, с ленти над лакета и свещ в ръка, наредени на редица в някаква готическа църква. Отдолу бе гравиран следният надпис, където имената, датата и подписите бяха попълнени на ръка:

Долуподписаният свещеник Гонтар удостоверявам, че Пиер Аженор Тревиер е получил първото си причастие в енорийската църква на Брол на 15 май 1849 година.

Вдовицата прочете и въздъхна. Въздишка на разумна и силна жена — с любовните сълзи това е едно от най-хубавите богатства на земята. Обичаните хора не би трябвало да умират.

Като съблече Андре, тя му каза:

— Хайде, кажи си сега молитвата.

Той промълви:

— Мамо, обичам те.

И с това молитвено настроение отпусна главичка, стисна юмручета и заспа спокойно.

Като се събуди, Андре откри съществуването на стопанския двор. Изненадан, възхитен, очарован, той видя кокошките, кравата, стария куц кон и прасето. Най-вече се възхити от прасето. Очарованието продължи много дни. На обяд едва успяваха да го приберат, покрит със слама и тор, с паяжини в косата и конска пикоч в ботушките, с черни ръце, издраскани колене, но с розови бузи, засмян и щастлив.

Не се доближавай до мен, чудовище такова! — викаше майка му.

То бяха целувки без край.

Седнал до масата на крайчеца на дългата тясна пейка и захапал една огромна кокоша кълка, той приличаше на някакъв малък Херкулес, разкъсващ със зъби боздугана си.

Ядеше без да се усети, забравяше да пие и бърбореше:

— Мамо, какво е „зелено пиле“?

— Не може да е друго освен папагал — отговори твърде лекомислено парижанката.

Ето така Андре бе въведен в заблуждението да нарича „папагали“ патиците на дядо си, което правеше думите му особено неясни.

Той не възприемаше лесно чуждо мнение.

— Мамо, знаеш ли какво ми каза дядо? Каза ми, че кокошките правели яйцата. Аз знам обаче, че не е така. Много добре знам, че яйцата ги прави продавачът на плодове от авеню дьо Ньойи, после ги носят на кокошките да ги затоплят. Че как могат, мамо, кокошките да правят яйца, нали нямат ръце?

Андре продължи да изучава природата. По време на разходките си из гората с майка си той преживяваше вълненията на Робинзон Крузо. Един ден, когато майка му, седнала под един дъб покрай пътя, плетеше дантелата си, той намери една къртица. Къртицата е нещо голямо. Вярно, че тази беше мъртва. Дори имаше кръв по муцунката си. Майка му извика:

— Андре, я остави тази мръсотия… Чакай, погледни бързо на дървото.

И той видя една катеричка, която скачаше по клоните. Майка му не бе сгрешила — една жива катеричка е по-красива от една мъртва къртица.

Но катеричката бе избягала страшно бързо и Андре питаше дали е имала крила, когато някакъв минувач, чието мъжествено и откровено лице бе врамчено в красива кестенява брада, свали сламената си шапка и се спря пред госпожа Тревиер:

— Добър ден, госпожо, как сте? Как се срещат хората! Това вашето момченце ли е? Много е мило. Казаха ми, че сте тук, при дядо Тревиер… Извинете, но аз го познавам от толкова отдавна!

— Дойдохме, защото момченцето ми имаше нужда от чист въздух. А вие, господине, спомням си, че живеехте тук още когато мъжът ми беше жив.

И понеже гласът на младата вдовица се задави, той поде прочувствено:

— Зная, госпожо.

И съвсем естествено сведе глава, сякаш за да се поклони пътьом пред спомена за една голяма скръб.

После, след минутно мълчание, продължи:

— Хубави времена бяха! Колко добри хора имаше тогава, които впоследствие си отидоха! Клетите ми пейзажисти! Горкичкият ми Мийе! Но както и да е. Останах си, както всички в Барбизон ме наричат, приятел на художниците. Познавам ги до едни. Добри деца са.

— А фабриката ви?

— Фабриката ми ли? Тя си върви сама.

Андре пристигна и се вмъкна между тях.

— Мамо, мамо! Под един голям камък има божи кравички! Трябва да са най-малко милион, наистина, мамо!

— Мълчи и върви да играеш — отговори майка му сухо.

Приятелят на художниците продължи с хубавия си топъл глас:

— Приятно ми е да ви видя отново! Приятелите често ме питат какво прави красивата госпожа Тревиер. Ще им кажа, че тя продължава да е — и повече от всякога — „красивата госпожа Тревиер“. Довиждане, госпожо.

— Довиждане, господин Ласал.

Андре се върна.

— Мамо, всичките животни не са ли на дядо господ? Има ли животни на дявола? Мамо! Защо не ми отговаряш?

Той я дръпна за полата. Тогава тя му се скара:

— Андре, не бива да ме прекъсваш, когато говоря с някого. Чуваш ли?

— Защо?

— Защото не е възпитано.

Няколко сълзи преминаха в усмивка, в целувки. И този ден бе хубав. На село се вижда понякога влажно небе, по което преминават слънчеви лъчи, то навява тъга и очарование.

Няколко дена по-късно, по време на един силен дъжд господин Ласал, обул високи ботуши, дойде на гости на младата вдовица.

— Добър ден, госпожо. Как си, дядо Тревиер? По-държелив от всякога?

— Гърдите още са здрави, но краката вече нищо не струват.

— А вие, майко? Все заета с тенджерите? Опитвате супата. Така прави добрата домакиня.

Тези свойски отношения извикваха усмивка у старицата, чиито зеници изпускаха искри над набръчканите й бузи.

Той взе Андре на коленете си и го ощипа по бузките. Обаче детето се отскубна рязко и възседна коленете на дядо си.

— Ти ще бъдеш конче. А пък аз — колар. Дий! По-бързо, по-бързо!…

Посещението свърши без вдовицата и гостът да са разменили и две думи, но очите им много пъти си разменяха светлинки, подобно на светкавиците, избликващи между небето и земята през горещите летни вечери.

— Познавате ли добре този господин, татко? — запита младата жена с привидно изражение на равнодушие.

— Знам го още отпреди да почне да носи панталонки. А и кой в този край не познава баща му? Добри хора, честни, откровени. Богати са. Във фабриката на господин Филип (така го наричат, господин Филип) работниците не са по-малко от шестдесет.

Андре сметна, че е настъпил моментът да изкаже мнението си:

— Този господин е грозен — заяви той.

Майка му отговори отривисто, че ако ще говори глупости, по-добре да си мълчи.

Оттогава по волята на случайността госпожа Тревиер срещаше господин Ласал на всеки завой на пътя.

Тя стана неспокойна, разсеяна, замислена. Трепваше при шумоленето на листата от вятъра. Забрави започнатата дантела и свикна да стои с подпряна на длан брадичка.

 

 

Една есенна вечер, когато дошлата от морето силна буря връхлиташе с дълъг вой над къщата на дядо Тревиер и над цялата околност, младата жена побърза да отпрати прислужницата, която подклаждаше огъня, и да сложи Андре да спи. Докато му махаше вълнените чорапки и опипваше в шепа студените му крачета, той, заслушан в глухия вой на вятъра и барабаненето на дъжда по прозорците, сключи двете си ръчички около навелата се над него майка.

— Мамо — каза, — мамо, страх ме е.

Като го целуна, тя му отговори:

— Не се вълнувай, спи, миличък.

После седна до огъня и зачете някакво писмо.

Докато го четеше, бузите й руменееха, горещо дихание напъваше гърдите й. А като свърши да чете, остана излегната в креслото, с отпуснати ръце, потънала в мечтания. Мислеше си:

„Той ме обича, толкова е добър, откровен, честен! Когато човек е сам, зимните вечери са много тъжни. Колко внимателен се показа към мен! Сигурно е много чувствителен човек. Виждам това само по начина, по който иска ръката ми…“

Тогава очите й се спряха на гравюрата от първото причастие:

Долуподписаният… удостоверяват, че Пиер-Аженор Тревиер…

Тя сведе глава. После помисли:

„Една жена не е в състояние да отгледа съвсем сама своя син… Андре ще има баща.“

— Мамо!

Този зов, долетял от малкото креватче, я накара да трепне:

— Какво искаш, Андре? Много си възбуден тази вечер!

— Мамо, мислех си за нещо.

— Вместо да спиш… За какво?

— Татко е умрял, нали?

— Да, детето ми.

— Значи няма да се върне?

— Уви, не, миличък.

— Ами, мамо, това все пак е много хубаво. Защото, знаеш ли, мамо, аз толкова много те обичам, че те обичам за двама. Ако се върне, няма да мога вече никак да го обичам.

Тя го гледа известно време тревожно, после пак се отпусна в креслото, където остана неподвижна, обхванала глава с длани.

Бяха минали повече от два часа, откакто детето спеше под грохота на бурята, тогава, като се доближи до него, тя промълви тихичко с въздишка:

— Спи! Той няма да се върне.

И все пак след два месеца той се завърна. Завърна се под образа на едрото, обветрено лице на господин Ласал, новия стопанин на дома. А малкият Андре пак стана бледен, отслабна и залиня.

Сега обаче той вече е здрав. Обича прислужницата, тъй както някога бе обичал майка си. Не знае, че прислужницата си има приятел.

Пиер

— На каква възраст е момченцето ви, госпожо?

При този въпрос тя поглежда момченцето си, както се гледа часовник, за да се види колко е часът. После отговаря:

— Пиер ли? На двадесет и девет месеца е, госпожо.

Все същото щеше да е, ако каже: на две години и половина. Но тъй като малкият Пиер е много умен и прави хиляди неща, учудващи за възрастта си, тя се бои да не би другите майки да ревнуват по-малко, ако им го представи малко по-голям, отколкото е, и следователно не толкова развит. Има и още една причина, поради която тя не иска да състарява Пиер дори и с един ден. О! Тя иска да си го запази съвсем малък, като бебе. Чувствува, че колкото по-голям става, толкова по-малко ще й принадлежи. Чувствува, че той малко по малко й се изплъзва. Уви! Тези мънички неблагодарници гледат само как да се откъснат. Първата раздяла започва с раждането им. Няма значение, че си майка — за да ги задържиш, разполагаш само с една гръд и две ръце.

Всичко това обяснява защо Пиер е точно на двадесет и девет месеца. Впрочем това е чудесна възраст и що се отнася до мен — тя ме изпълва с голямо уважение, аз имам много приятели на тази възраст, чиито прояви по отношение на мене са прекрасни. Но никой от тези малки приятелчета няма въображението на Пиер. Пиер свързва мислите си с извънредна лекота и известна фантазия.

Той си припомня някои много стари неща. Разпознава лица, които не е виждал повече от месец. В цветните картинки, които му подаряват, открива хиляди особености, те го пленяват и тревожат. Когато прелиства любимата си илюстрирана книжка, от която е разкъсал само половината страници, бузките му се покриват с червени петна и някаква прекалено ярка светлинка се явява в очите му.

Майка му се бои от тези бузички и от тези очи, бои се, че прекалената мисловна дейност ще измори една толкова малка и неукрепнала главица, опасява се да не се разболее, страхува се от всичко. Тя се бои да не докара нещастие на детето, като се възгордее. Едва ли не пожелава момченцето й, с което е била толкова горда, да прилича на детето на хлебаря, което вижда всеки ден на прага на хлебарницата, с огромно плоско лице, сини безизразни очи, скрита от бузите уста и изражение на здраво животно.

Във всеки случай това дете не дава основания за безпокойство! А Пиер си променя ежеминутно цвета, ръчичките му са горещи и сънят му в малкото креватче — неспокоен.

И лекарят не харесва, че нашето приятелче гледа картинки. Той препоръчва спокойни мисли. Казва:

— Отглеждайте го като кученце. Не е толкова трудно.

Тук той се мами — напротив, много е трудно. Докторът няма никаква представа за психологията на едно двадесет и деветмесечно момченце. А освен това сигурен ли е, че всички малки кученца се отглеждат в атмосфера на спокойни мисли? Познавах едно около шестмесечно, което сънуваше през цялата нощ и в съня си мъчително преминаваше от смях към сълзи. То изпълваше стаята ми с най-безредни чувства. Това спокойствие ли е?

Не! Затова и малкото животно бе като Пиер — слабееше. Но все пак оживя. И у Пиер има зародиш на богата жизненост. Нито един от главните му органи не е засегнат. Само че биха искали да не е толкова слабичък и така бледен.

Париж не е много подходящ за това парижанче. Не че не му харесва. Напротив, Париж му е много забавен, привлича го обилието от форми, багри и движение, в него има твърде много неща за усещане и разбиране и това го уморява.

През месец юли майка му го отведе съвсем бледичък и слаб в един малък кът в Швейцария, където по склоновете на планината се виждаха само ели, а ниско в долината — трева и крави.

Тази почивка на самата гръд на голямата и спокойна кърмилница трая три месеца, три месеца, изпълнени със засмени картини, по време на които бе изяден много корав хляб. И през първите дни на октомври видях един друг малък Пиер — обновен, възроден, един обгорял Пиер, позлатен от слънцето, изпечен, може да се каже бузест, с черни ръчички, силно гласче, силен смях.

— Вижте моя Пиер, станал е ужасен — каза радостно майката, — цветът на лицето му е като на целулоидно бебе!

Но този цвят не трая дълго. Детенцето побледня, пак стана нервно, с някаква рядко срещана деликатност. Влиянието на Париж отново се проявяваше. Искам да кажа — на духовния Париж, влияние, което е невидимо, но все пак е навсякъде, на оня Париж, който дава живот на добрия вкус и на ума, който вълнува и кара индивида — дори и когато е съвсем малък — да проявява остроумие.

И ето че Пиер отново бледнее и руменее пред картинките. Към края на декември бе станал нервен, с огромни очи и сухи ръчички. Спеше лошо и не искаше да яде.

Лекарят казваше:

— Нищо му няма, карайте го да яде.

Но как? Горката му майка беше опитала всичко и нищо не беше помогнало. Тя плачеше, но Пиер не ядеше.

Нощта срещу Коледа донесе на Пиер един палячо, едно конче и множество войници. На сутринта, застанала по пеньоар пред камината, отпуснала ръце, майката гледаше недоверчиво кривящите се в гримаси лица на играчките.

— Това още повече ще го възбуди! — казваше си тя. — Прекалено много са!

И тихичко, от страх да не събуди Пиер, взе палячето със злото изражение, войниците, за които се боеше, че по-късно могат да увлекат сина й в битки, взе дори и доброто червено конче и на пръсти отиде да скрие всички тия играчки в скрина си.

Като остави пред камината само една бяла дървена кутия — подарък от един бедняк, — някаква кошара за тридесет и девет стотинки, тя седна до креватчето и загледа спящия си син. Понеже бе жена, дребната измама в доброто й дело я караше да се усмихва. Но при вида на подсинените клепачи на детенцето тя отново си помисли:

„Ужасно е, че не можеш да го накараш да яде това дете!“

Щом го облякоха, малкият Пиер отвори кутията и видя овцете, кравите, конете и накъдрените дървета. Това, за да се изразим по-точно, не беше кошара, а чифлик.

Той видя чифликчията и чифликчийката. Чифликчията държеше коса, а чифликчийката — гребло. Те отиваха на ливадата да косят сено, но явно не се движеха. Чифликчийката бе облечена с червена рокля и носеше сламена шапка. Пиер я разцелува и тя му изцапа бузичката. Той видя и къщата — беше толкова малка и така ниска, че чифликчийката не би могла да стои вътре изправена, но тази къщичка имаше врата и по това именно Пиер позна, че е къща.

Какво отражение намериха тези боядисани фигурки в примитивния и невинен поглед на малкото дете? Неизвестно, но то бе някакво вълшебство. То ги стискаше в юмручетата си, които се изпоцапваха целите, изправяше ги на масичката си и със страстна интонация им даваше имена: Дий-дий! Бау-бау! Му-му! Вдигна едно от странните зелени дървета с гладък и прав ствол и с клони от талаш във форма на конус и извика: „Хичка!“.

За майката това бе някакво откровение. Тя никога не би се сетила да каже така. Но наистина едно зелено дърво в конусовидна форма, поставено на прав дънер, е, разбира се, елхичка. Трябваше обаче Пиер да й го каже, за да се сети.

— Ангелчето ми!

И тя така силно го целуна, че три четвърти от обитателите на кошарата изпопадаха.

А Пиер откриваше прилика между дръвчетата от кутията с дърветата, които бе виждал там горе в планината с чист въздух.

Той виждаше и други неща, които майка му не виждаше. Всички тези парченца оцветено дърво извикваха у него затрогващи образи. Чрез тях заживяваше отново в алпийската природа, за втори път се намираше в Швейцария, която го бе така щедро хранила. Тогава — понеже мислите се свързват една с друга — той помисли за ядене и каза:

— Искам мляко и хляб.

И той яде и пи. Апетитът му се пробуди. Вечерта се храни така, както бе закусвал. На другия ден само като видя кошарата и гладът му се възвърна. Какво значи да имаш въображение! Петнадесет дни по-късно това бе вече едно пълничко човече. Майка му беше възхитена. Казваше:

— Погледнете го, какви бузки! Истинско целулоидно бебе! Това се дължи на кошарата от оня нещастен господин Х.

Джеси

Имаше в Лондон по времето на Елизабет един учен, наречен Бог, когото познаваха под името Богюс заради един никому неизвестен трактат — изследване на човешките грешки.

Богюс, който работеше върху него-от двадесет и пет години, не бе още нищо публикувал, ръкописът му обаче, преписан на чисто и подреден на рафтове в нишата под един прозорец, съдържаше не по-малко от десет тома. Първият разглеждаше грешката да се родиш — първоначалие на всички останали. В следващите се разглеждаха грешните постъпки на малките момченца и момиченца, на юношите, зрелите мъже и старците, както и тези на хората от различни професии, като държавници, търговци, войници, готвачи, публицисти и т.н. Последните още недоизпипани томове съдържаха погрешните действия при републиканския режим — последица от индивидуални и професионални грешки. Мислите в това чудесно произведение бяха така свързани, че не можеше да се отнеме нито една страница, без да се разруши всичко останало. Доказателствата се нижеха едно от друго и от последното естествено следваше, че злото представлява същината на живота и че, ако животът е една количествена единица, може да се твърди с математическа точност, че в количествено отношение злото е толкова, колкото е и животът на земята.

Богюс не бе направил грешката да се ожени. Живееше сам в малката си къща с една възрастна домакинка, наречена Кет, тоест Катрин, която той назоваваше Клозантина, защото беше от Саутамптън.

Сестрата на философа, която мислеше по-практично, бе извършила грешка подир грешка; влюбила се бе в един търговец на сукно от Сити, омъжила се бе за него и бе дала живот на едно момиченце на име Джеси.

Последната й грешка бе, че умря след десетгодишен брачен живот и че по този начин причини смъртта на търговеца на сукно, който не можа да я преживее. Богюс прибра при себе си сирачето по милост, но и с надежда, че то ще му достави редица добри примери за погрешни детски постъпки.

Тогава Джеси бе на шест години. През първите осем дни, прекарани в дома на учения, тя плака и не продума нищо. Сутринта на деветия каза на Богюс:

— Видях мама, беше цялата в бяло, имаше цветя в една от гънките на роклята си, тя ги пръсна по леглото ми, но аз не ги намерих тази сутрин. Дай ми мамините цветя!

Бог си отбеляза това заблуждение, но в тълкуването, което му даде, призна, че то е невинно и в известен смисъл — приятно.

След някое време Джеси каза на Бог:

— Вуйчо Бог, ти си стар и грозен, но аз те обичам, а и ти трябва да ме обичаш.

Бог взе перото си, но тъй като след известно размишление си призна, че не изглежда вече млад и че никога не е бил красавец, не записа думите на детето. Само му каза:

— Защо трябва да те обичам, Джеси?

— Защото съм мъничка.

„Вярно ли е — запита се Бог, — че малките трябва да се обичат? Възможно е, защото всъщност те чувствуват голяма потребност от обич. С това би могла да се извини всеобщата грешка на майките, които дават на децата си, когато са малки, млякото и любовта си. Ще трябва да попрегледам тази глава от изследването си.“

Сутринта на именния си ден, като влезе в стаята, наречена от него „библиотека“, където бяха книгите и книжата му, Богюс усети приятен мирис и видя на перваза на прозореца глинена ваза с карамфили.

Карамфилите бяха три, три ярки цвята, галени радостно от светлината. Всичко в тази сериозна стая бе засмяно: старото тапицирано кресло, ореховата маса, старинните подвързии на книгите в кафяво-червеникава кожа, в пергамент и свинска кожа се усмихваха. Изсъхнал като тях, Богюс също се усмихна. Джеси го прегърна и му каза:

— Виж, вуйчо Богюс, това тук е небето — и тя показа през стъклата с медна обковка леката синева на въздуха, — после, по-ниско, е земята, земята е разцъфнала — тя показа съда с карамфилите, — а после, под дебелите черни книги, е адът.

Тези дебели черни книги бяха именно десетте тома от трактата за „Човешките грешки“, подредени в нишата под прозореца. Тази грешка на Джеси напомни на учения за делото му, което той бе изоставил от известно време, за да се разхожда по улиците и парковете с племенницата си. Детето откриваше хиляди приятни неща и в същото време караше и Богюс, който през целия си живот не си бе показал носа навън, да ги открива. Той разтвори пак ръкописите си, но се почувствува чужд на тази творба, където нямаше нито цветя, нито Джеси.

За щастие, на помощ му дойде философията, тя му вдъхна трансцендентната идея, че от Джеси няма никаква полза. Той се хвана здраво за тази истина, толкова повече, че му бе необходима за правилното подреждане на творбата му.

Един ден, както размисляше по този въпрос, той намери Джеси в библиотеката да вдява конец в една игла пред прозореца, където бяха карамфилите. Запита я какво смята да шие.

Джеси му отговори:

— Ти не знаеш ли, вуйчо, че лястовичките са заминали?

Богюс не знаеше, тъй като това не се намираше нито у Плиний^[1], нито у Авицена^[2]. Джеси продължи:

— Кет ми го каза вчера…

— Кет! — възкликна Богюс. — Това дете говори така за уважаемата Клозантина!

— Кет вчера ми каза: „Лястовичките заминаха тази година по-рано от обикновено, това предвещава ранна студена зима“. Така ми каза Кет. И после видях мама в бяла рокля със сияние в косите, само че нямаше цветя като миналия път. Тя ми каза: „Джеси, трябва да извадиш от сандъка подплатения халат на вуйчо ти Бог и ако не е в добро състояние, да го закърпиш“. Събудих се и щом станах, извадих халата ти от сандъка и понеже се е прокъсал на няколко места, ще го зашия.

Дойде зима и тя бе каквато я предсказаха лястовиците. Загърнат в халата си, с крака към огнището Богюс се мъчеше да скърпи отделни глави от трактата си. Но всеки път, когато успееше да приобщи новия си опит към теорията си за универсалното зло, Джеси объркваше мислите му, като му донасяше каничка с хубава бира или само като му показваше очите и усмивката си.

Когато лятото се върна, вуйчото и племенничката тръгнаха на разходка из полето. Джеси мъкнеше от там билки, чиито имена той й съобщаваше и които вечер тя подреждаше според свойствата им. При тези разходки тя проявяваше точен ум и чаровна душевност. Една вечер, както разстилаше по масата билките, които бе събрала през деня, Джеси каза на Богюс:

— Сега, вуйчо, аз познавам вече по име всички растения, които си ми показал. Ето, тези лекуват, тези пък носят утеха. Искам да ги запазя, за да мога винаги да ги разпознавам, а и да ги покажа на други. Трябва ми някаква дебела книга, за да ги изсуша в нея.

— Вземи тази — отговори Бог.

И той й показа първия том от трактата за „Човешките грешки“.

След като този том се напълни на всяка страница с по едно растение, взеха втория и за три лета шедьовърът на учения се превърна напълно в хербарий.