Анатол Франс
Книга за Сюзан (2)

Петелът

Сюзан още не бе започнала да търси красотата. Залови се да я търси на три месеца и двадесет дни, и то много ревностно.

Това стана в трапезарията. В нея има нещо наглед старинно поради отрупаните по лавиците фаянсови чинии, керамични бутилки, калайдисани кани и шишенца от венецианско стъкло. Всичко това го е подредила в качеството си на парижанка, встрастена към дребните изящни предмети, майката на Сюзан. Всред всички тези овехтели неща Сюзан изглежда още по-свежа в бродираната си бяла рокличка, така че само като я види, човек си казва: „Това е наистина едно съвсем новичко създание“.

Тя е равнодушна към останалата от дедите посуда, към окачените по стените стари, потъмнели портрети и големи медни табли. Смятам, че по-късно тези вехтории ще й навеят невероятни мисли и ще породят в главичката й странни, абсурдни и чаровни копнения. Тя също ще има видения. Чрез тях ще упражни — ако умът й се поддава на това — онази прекрасна способност да си представяш подробностите и художественото им изображение, която дава красота на живота. Аз ще й разказвам измислени историйки — те няма да са много по-недостоверни от другите, но ще са много по-хубави и тя страшно ще ги харесва. На всички, които обичам, пожелавам по зрънце безумие. Това развеселява сърцето. Междувременно обаче Сюзан дори не се усмихва на седналия на бъчвичката си малък Бакхус. На три месеца и двадесет дни хората са сериозни.

И така, това стана една сутрин, една нежно-сива сутрин. Вплелите се в дивата лоза грамофончета се виеха около прозореца с различно обагрените си фунийки. Жена ми и аз бяхме свършили закуската и разговаряхме като хора, които няма какво да кажат. Бе оня час, когато времето тече като спокойна река. Струва ти се, че я виждаш как тече и че всяка изречена дума е като хвърлено в нея камъче. Мисля, че говорехме за цвета на очите на Сюзан. Тази тема е неизчерпаема.

— Те са сивосини.

— Имат оттенък на старо злато и на лучена супа.

— Със зелени отблясъци са.

— Вярно, чудесни са.

В този момент влезе Сюзан — очите й този път бяха в цвета на времето, а то бе приятно сиво. Влезе, носена на ръце от бавачката си. Според елегантните светски маниери би трябвало да я носи кърмачката й. Но Сюзан е като агнето от Лафонтеновата басня и като всички агънца, тя суче от майка си. Зная отлично, че в подобни случаи, при такава крайна селска простота, благоприличието трябва да се спази поне външно и да се вземе така наречената „суха“ дойка. И тя като всяка кърмачка има големи безопасни игли и панделки на шапчицата си, само дето няма мляко. От млякото е заинтересовано единствено детето, докато всички виждат панделките и безопасните игли. Когато една майка проявява слабостта сама да си кърми детето, за да прикрие срама си, тя наема „суха“ дойка.

Но майката на Сюзан е безразсъдна и не е и помислила за този хубав обичай.

Бавачката на Сюзан е малко момиче от село, където е отгледало седем-осем братчета; от сутрин до вечер пее песни от Лотарингия. Дадохме й един свободен ден да разгледа Париж, прибра се очарована — видяла много хубави репички. И другите неща не й се сторили грозни, но репичките я възхитили. За тях писа на село. С тази си простота тя е прекрасна за Сюзан, която пък в цялата природа забелязва само лампите и шишетата за вода.

Когато Сюзан се появи, в трапезарията стана много весело. Ние й се усмихваме и тя ни се усмихва: обичат ли се, хората винаги ще намерят начин да се разберат. Майката протегна изящните си ръце, по които ръкавът на пеньоара й се разстилаше в изнемогата на лятно утро. Тогава и Сюзан протегна куклените си ръчички, а те не се сгъваха в пикеното ръкавче. Тя разтваряше пръстчета, така че на края на ръкавчетата й се виждаха пет малки розови лъча. Възхитена, майка й я взе на коленете си и ние и тримата бяхме напълно щастливи, което може би се дължи на това, че не мислехме за нищо. Но така не можеше да продължава. Наведена над масата, Сюзан ококори очички, така че станаха съвсем кръгли и разтърси ръчички, сякаш бяха дървени — на такива приличаха. В погледа й имаше изненада и възторг. По трогателната и достойна за уважение глуповатост, написана на личицето й, се виждаше как се промъква нещо одухотворено.

Тя нададе писък като наранено птиче.

„Може да я е убола някоя безопасна игла“ — помисли майка й, която за щастие има силен усет за житейската действителност.

Тези безопасни игли се разкопчават без да усетиш, а по Сюзан има осем!

Не, не беше я убола игла. А любовта към красивото.

Любов към красотата на три месеца и двадесет дена?

Съдете сами: измъкната наполовина от ръцете на майка си, тя махаше с юмручета по масата и помагайки си с рамене и колене, успя с пъшкане, кашляне и лигавене да хване една чиния. Някакъв стар селски майстор от Страсбург (навярно е бил простичък човек, мир на праха му!) бе нарисувал на тази чиния един червен петел.

Сюзан поиска да хване петела, не за да го яде, а защото го намираше за хубав. Майка й, с която споделих това умозаключение, ми отговори:

— Колко си глупав! Ако можеше да хване този петел, Сюзан нямаше да го наблюдава, а веднага щеше да го сложи в устата си. Наистина, на интелигентите им липсва здрав разум!

— Тя непременно щеше да направи така — отговорих аз, — но това доказва само, че устата е главният орган на нейните различни и вече не малобройни способности! Упражнила е устата си, преди да упражни очите си и добре е сторила! Засега чувствителната й и нежна, но опитна уста е за нея най-доброто средство за познание, с което тя може да си послужи. И тя има право да го употребява. Казвам ви, че дъщеря ни е въплъщение на мъдрост. Да, тя щеше да сложи петела в уста, но щеше да го сложи като нещо красиво, а не като нещо за хранене. Забележете, че този навик, който по начало съществува у малките деца, е останал изразен фигуративно в езика на хората. Ние казваме, че една поема, картина или опера „са ни по вкуса“.

Докато изразявах тези невъзможни за поддържане мисли (които светът на философите все пак би възприел, ако са изказани на неразбираем език), Сюзан удряше с юмручета по чинията, драскаше я с нокти, говореше й (и то с какво чудно и неразбираемо бръщолевене!), после със силно блъскане я обръщаше.

Тя не влагаше много сръчност, не! И на движенията й липсваше точност. Но, колкото и просто да изглежда, всяко движение, щом не е привично, е много трудно. А какви навици искате да има човек на три месеца и двадесет дни? Помислете си колко нерви, кости и мускули трябва да владееш сам, за да повдигнеш малкото си пръстче. В сравнение с това разиграването с конци на всичките марионетни кукли на господин Томас Холден е играчка. Дарвин, който при това е прозорлив наблюдател, бил във възторг, че малките деца могат да се смеят и плачат. Той написал една дебела книга, за да обясни как постигат това. Както казва господин Зола, „ние, учените, сме безмилостни“.

За щастие обаче аз не съм толкова голям учен като господин Зола. Не се задълбочавам. Не правя опити над Сюзан, задоволявам се само да я наблюдавам, стига да мога да върша това без да я дразня.

Тя стържеше по петела в недоумение, понеже не разбираше как така нещо, което се вижда, да не може да бъде хванато. Това излизаше извън границите на разбирането й, както впрочем и всичко друго. И точно това я прави възхитителна. Малките дечица живеят в свят на непрекъснати чудеса, за тях всичко е чудо, ето защо в погледа им има поезия. Близо до нас те обитават други селения. Обгърнати са от божественото, от божественото неизвестно.

— Животинче! — казва майка й.

— Скъпа моя, дъщеря ни не знае нищо, но в нея има разум. Когато види нещо красиво, човек иска да го притежава. Тази склонност е естествена, тя е предвидена в законите. Циганите на Беранже, които казват, че „да видиш нещо е все едно да го имаш“, са мъдреци от много рядък вид. Ако всички хора мислеха като тях, нямаше да има цивилизация и ние щяхме да живеем голи и безизкуствени като жителите на Огнена земя. Вие не мислите като тях, обичате старите гоблени, по които се виждат лебеди под дървета, слагате ги по стените в къщи. Не ви упреквам, напротив. Но трябва да разберете Сюзан с нейния петел.

— Разбирам я, тя е като малкия Пиер, който поиска луната в кофата с вода. Не му я дадоха. Но, мили мой, не казвайте, че тя взема нарисувания петел за истински, защото такъв никога не е виждала.

— Не, но тя възприема художествената измислица като действителност. Известна отговорност за заблудата й носят художниците. От доста време вече те се стараят да наподобяват посредством линии и багри формата на нещата. Преди колко хиляди години е умрял оня достоен пещерен човек, който издълбал от натура един мамут върху слонова кост! Голямо чудо, ако след толкова много и така продължителни усилия в подражателското изкуство, те успеят да съблазнят едно мъничко същество на три месеца и двадесет дни! Че кой не се съблазнява от външния вид? Нима самата наука, с която толкова ни досаждат, е отишла по-далеч от предполагаемото? Какво намира господин Робен под микроскопа си? Подобия и само подобия. „Ние напразно се вълнуваме от «заблуди» — казал Еврипид…“

Така говорех и гласейки се да изтълкувам стиха на Еврипид, сигурно щях да открия богати смислови значения, за които синът на билкопродавачката никога не е помислял. Но обкръжението ставаше съвършено неподходящо за философски умозрения. Защото, като не успяваше да отдели петела от чинията, Сюзан се разгневи, от което стана червена като божур, нослето й се разшири като на кафрите, бузите й стигнаха до очите, а веждите — до края на челото. Почервеняло изведнъж, разстроено, покрито с трапчинки, могилки и разнопосочни бразди, това чело приличаше на вулканичен терен. Устата й се разтвори чак до ушите и от нея, измежду венците, излязоха варварски писъци.

— Ха така! — възкликнах аз. — Ето го избликът на страстите! За страстите не трябва да се говори лошо. Всичко велико, създадено на този свят, е извършено благодарение на тях. Ето че един техен изблик превръща едно съвсем малко бебе в нещо страшно почти колкото някакъв малък китайки идол. Дъще моя, доволен съм от теб. Бъди със силни чувства, нека те се засилват и ти се развивай заедно с тях. И ако по-късно станеш неумолима тяхна господарка, тяхната сила ще е и твоя сила, а размерите им ще представляват твоята красота. Силните чувства — в тях е цялото нравствено богатство на човека.

— Каква врява! — възкликва майката на Сюзан. — Не можем вече да се чуем в тази стая с един философ, който говори глупости и едно бебе, което взема нарисувания петел за нещо кой знае какво истинско. Горките жени, колко много здрав разум им е нужен, за да живеят с мъж и деца!…

— Дъщеря ви — отвърнах аз — потърси преди малко за първи път красотата. Това е обаянието на бездна, би казал романтикът, аз пък ще кажа, че това е естествена проява на възвишените умове. Не трябва обаче да й се отдаваме прекалено рано и със съвсем недостатъчни способи. Скъпа моя, вие притежавате необикновени способности за успокояване болките на Сюзан. Приспете момиченцето си.

Бленуващи души

Всичко в този неизменен свят

Вълшебство е за малките създания;

Едва родили се, умът неосъзнат

Разцъфва сред очарования.

 

Това вълшебство има свой отблясък;

Той лъч в погледа детински влива.

И твърде рано илюзия красива

На крехката им сила дава тласък.

 

С тайнственото неизвестно ний се борим —

Като вода дълбока ги поглъща.

Напразно настояваме, говорим —

То все във детския им свят ги връща.

 

Очите любознателни, невинни

Са напоени със мечта блажена.

Красиви малки херувими,

Зареяни в античната вселена!

 

Безгрижният им ум се очарова лесно.

Докато ние мислим, той бленува

И с низ от трепети нахлува

В света на всичко неизвестно.^[1]

Звездата

Тази вечер Сюзан изпълни дванадесетия си месец и за една година — откакто е на тази стара Земя — е събрала вече доста опит. Човек, способен да открие за дванадесет години толкова и така полезни неща, каквито Сюзан откри за дванадесет месеца, би бил някакъв смъртен, подобен на боговете. Малките деца са непризнати гении, те завладяват света със свръхчовешка енергия. Нищо не може да се сравнява с този първи тласък на живот, с тази първа струя на душевност.

Схващате ли, че тези малки същества виждат, пипат, говорят, наблюдават, сравняват, спомнят си? Ясно ли ви е, че се движат, вървят насам-натам? Че играят? Особено това, че играят, е прекрасно, защото играта е първоначалието на всички изкуства. Кукли и песни, и ето ви целият Шекспир.

Сюзан има един голям панер, пълен с играчки, от които само няколко са такива по природа и предназначение, като например дървени животни и каучукови бебета. Другите са станали играчки само по силата на някакъв особен обрат в участта им — стари портмонета, парцали, дъна от кутии, един метър, едно калъфче за ножици, грейка, един железопътен указател и едно камъче. И едните, и другите са в окаяно състояние. Всеки ден Сюзан ги измъква една по една от панера и ги дава на майка си. Не отбелязва нито една по по-особен начин и изобщо не прави никаква разлика между това малко имущество и останалите неща. За нея светът е една огромна, насечена на парчета и боядисана играчка.

Ако речем да се проникнем от такова именно схващане за природата и отнесем към него всички действия и мисли на Сюзан, ще се възхитим от последователната мисъл на тази малка душица, но ние я преценяваме според нашите, не според нейните представи. И понеже тя не притежава нашия разум, решаваме, че тя няма разум! Каква неправда! Но тъй като знам как да застана на верния ъгъл на зрение, аз откривам последователност там, където обикновеният човек вижда само несвързани действия.

И все пак не се самоизмамвам, не съм като бащите-идолопоклонници — признавам, че дъщеря ми не е по-прелестна от което и да било друго дете. Като говоря за нея, не си служа с преувеличения. Само казвам на майка й:

— Скъпа моя, много хубаво момиченце си имаме.

Тя ми отговаря горе-долу както е отговаряла госпожа Примроз на подобни комплименти от страна на съседките й:

— Мили мой, Сюзан е каквато бог я е създал — доста хубавка, щом е добричка.

При тези думи тя обгръща Сюзан с дълъг, прекрасен, непорочен поглед, в който отгатвам зад спуснатите клепачи зеници, блеснали от гордост и обич.

Настойчиво повтарям:

— Признайте, че е хубава.

Но за да не го признае, тя има много причини, които аз отгатвам по-добре от самата нея.

Тя иска да чува още и още, че детенцето й е хубаво. Ако го каже сама, може да излезе, че извършва нещо неприлично, че не показва нужната сдържаност. Навярно най-вече се бои да не засегне кой знае каква невидима и тъмна сила, непозната ней, но която тя чувствува, че е там, в сянката, готова да накаже чрез децата възгорделите се майки.

И кой щастливец не би се боял от този призрак, скрит в завесите на стаята! Вечерно време, когато прегърне жена си и детето си, кой би посмял да каже в присъствието на невидимото чудовище: „Душици мои, колко голям е нашият пай красота и радост!“. Ето защо казвам на жена си:

— Права сте, мила, винаги сте права. Щастието почива под този малък покрив. Шт! Да не вдигаме шум — то може да отлети. Атинянските майки се бояли от Немезида — вечно присъствуващата, но невидима богиня, за която не са знаели нищо, само, че е завистта на боговете. Немезида, уви! Пръстът й личал навсякъде, в който и да било час, личал в онова обикновено и необяснимо нещо, наречено „злополука“. Атинянските майки!… Обичам да си представям как при песента на щурците, под лаврово дърво до домашния олтар, една от тях приспива голото си като малък бог кърмаче. Представям си, че се е наричала Лизила, че и тя се е страхувала като вас, мила, от Немезида, че също като вас, вместо да унижава другите жени с блясъка на източната пищност, е мислила само как да изпроси прошка за радостта и красотата си… Лизила! Лизила! Нима сте си отишла, без да оставите на земята някаква сянка от вашия образ, някакво дихание от очарователната ви душа? Било ли е и с вас, като че никога не сте съществувала?

Майката на Сюзан прекъсна своенравния поток на тези мисли:

— Мили мой — казва тя, — защо говорите така за тази жена? Живяла е във времето си, както ние живеем в нашето. Такъв е животът.

— Значи смятате, душице моя, че което е било, може да не бъде вече?

— Точно така. Аз не се учудвам като вас от всичко.

Тя произнася тези думи спокойно, като същевременно приготвя нощния тоалет на Сюзан. Сюзан обаче отказва решително да си легне.

Този отказ би могъл да бъде взет в римската история за красива черта в живота на Тит, на Веспасиан или на Александър Север. Заради него обаче на Сюзан й се карат. Това е то човешката справедливост! Всъщност, Сюзан не иска да си легне, не за да бди над благото на империята, а за да рови в чекмеджето на един стар холандски скрин с дебел търбух и масивни медни дръжки.

Тя се навежда над него, с една ръка се държи за скрина, а с другата граби шапчици, бебешки ризки, роклички, които разхвърля с големи усилия в краката си, като надава леки, диви и разнородни писъци. Гърбът й, покрит с триъгълно шалче, е трогателно смешен, главицата й, която тя обръща навремени към мене, изразява още по-трогателно задоволство.

Не мога да се сдържам повече. Забравям Немезида и възкликвам:

— Вижте я! Прелестна е в чекмеджето си!

Със закачливо и същевременно боязливо движение майка й слага пръста си на устата ми. После се връща при оплячкосаното чекмедже. Междувременно аз продължавам:

— Ако е прелестна с това, което знае, Сюзан е още по-прекрасна с онова, което не знае. В незнанието си тя е самата поезия.

При тези думи майката на Сюзан обърна очи към мен, усмихна се малко накриво, което е белег на подигравка, после възкликна:

— Поезията на Сюзан! Поезията на дъщеря ви ли! Но на вашата дъщеря й харесва само в кухнята! Оня ден я намерих лъчезарна сред шлюпките от зарзавата. Това поезия ли го наричате?

— Разбира се, скъпа моя, разбира се. Цялата природа се отразява в Сюзан с толкова чудна чистота, че на света няма нищо мръсно за нея, дори и кофата с шлюпките. Затова оня ден сте я намерили потънала в обаянието на зелените листа, на лучените люспи и на отпадъците от скариди. Това е било омагьосване, госпожо. Казвам ви, че тя преобразява природата с ангелска сила и че всичко, което види, до което се докосне, се изпълва за нея с красота.

По време на това слово Сюзан остави скрина и се приближи до прозореца. Майка й тръгна след нея и я взе на ръце. Нощта бе спокойна и топла. Прозрачна сянка къпеше нежните коси на акацията, чиито опадали цветове личаха като бели ивици по двора. Кучето спеше с извадени вън от колибката му лапи. В далечината земята се къпеше в небесна синева. Мълчахме и тримата.

Тогава в тишината, във величествената нощна тишина, Сюзан вдигна колкото можеше високо ръчичка и с крайчеца на пръстчето си, което тя никога не успява да разтвори напълно, показа една звезда. Невероятно малкото пръстче се сгъваше на пресекулки, сякаш за някакъв призив.

И Сюзан заговори на звездата!

Онова, което казваше, не се състоеше от слова. То бе някакъв неизвестен и чарован говор, необикновена песен, нещо сладко и извънредно тайнствено — с една дума, израз, необходим на бебешката душевност, когато в нея намира отражение една звезда.

— Смешно е това хлапенце — казва майка й и я целува.

Куклен театър

Вчера заведох Сюзан на куклен театър. И двамата изпитахме голямо удоволствие, този театър е достъпен за нас. Ако бях драматург, щях да пиша пиеси за куклен театър. Не зная дали щях да имам достатъчно дарование, за да успея — във всеки случай не бих се боял особено много от такава задача. Що се отнася до съчиняването на изречения за изкусната уста на красивите актриси от Комеди Франсез — това никога не бих посмял. Освен това театърът — така както го разбират големите — е нещо много сложно за мен. Аз не разбирам нищо от добре скроените интриги. Цялото ми изкуство би се изразило в изобразяване на чувствата и аз бих избрал най-простите от тях. Това не би имало никаква стойност за театър „Жимназ“, за водевилния театър или за „Ле Франсе“, но би било чудесно за кукления.

Ах! Там именно чувствата са прости и силни. Бастунът е обикновеното им оръжие. Известно е, че в бастуна е вложен дълбок комизъм. От този двигател пиесата получава възхитителна бодрост и стремително стига до „голямото заключително мелѐ“. Така лиончани, които са създали типа на палячото Гиньол, наричат общата бъркотия, с която завършват всички негови пиеси. Това „голямо меле“ е нещо вечно и съдбовно! Все едно 10 август^[2], 9 Термидор и Ватерло^[3]!

И така, казах, че заведох вчера Сюзан на куклен театър. Пиесата, която видяхме, има, разбира се, известни слабости. По-конкретно аз намерих, че на места има неясноти, но тя непременно ще се хареса на човек, съзерцателно настроен, защото дава основания за много размисли. Според моето разбиране тя е философска пиеса, характерите в нея са достоверни, а действието й е впечатляващо. Ще ви я разкажа така, както я чух.

Когато завесата се вдигна, появи се Гиньол. Познах го, той беше. По широкото му невъзмутимо лице личаха следите от старите удари с бастун, които му бяха сплескали носа, без да накърнят приятното простодушие на погледа и на усмивката му.

Той не носеше нито вълнената сукненица, нито платнена нощна шапчица, които през 1815 година лиончани не са можели да гледат без смях. Но ако някой останал жив от онези момченца, които заедно са гледали по бреговете на Рона палячото Гиньол и Наполеон, бе дошъл преди да умре от старост заедно с нас в театъра на Шан-з-Елизе, щеше да познае прочутата „козя брада“ на своята марионетка — опашчицата, която така смешно се тресе на тила на Гиньол. Останалата част на облеклото — зеленият фрак и черната двурога шапка — бяха в стила на старата парижка традиция, според която Гиньол е нещо като слуга.

Гиньол ни погледна с големите си очи и аз веднага се почувствувах спечелен от изражението му на нахално простодушие и от онази видима душевна простота, която придава на порока някаква ненакърнима невинност. С душевността и изражението си това бе същият разсмиващ публиката палячо Гиньол, на когото лиончанинът Мурге бе вдъхнал живот с такава фантазия. Струваше ми се, че го чувам като отговаря на хазяина си, господин Канзу, който го упреква, че „разказва неща, от които можеш прав да заспиш“:

— Прав сте, да вървим да спим.

Нашият Гиньол не бе казал още нищо, само опашчицата му трепкаше на тила му, а ние вече се смеехме.

Синът му, Гренгале, дойде до него и с непринудено изящество го блъсна силно с глава в корема. Публиката не се разсърди, напротив, прихна да се смее. Подобно начало е връх на изкуството. И ако не знаете защо подобна дързост има успех, ще ви кажа: защото Гиньол е слуга и носи ливрея, а синът му Гренгале носи работническа престилка — той не служи на никого, нито пък принася някаква полза. Това негово превъзходство му дава право да се отнася грубо с баща си, като все пак спазва благоприличието.

Това именно госпожица Сюзан разбра отлично и симпатиите й към Гренгале не бяха накърнени. Действително Гренгале е приятен. Източен е и тънък, умът му е много изобретателен. Той пердаши стражарите. На шест години Сюзан вече има мнение за проводниците на властта — тя е против тях и се смее, когато натупат с бастун Пандор. Разбира се, тя не е права. И все пак признавам, че би ми било неприятно, ако тя не прави подобна грешка. Обичам във всяка възраст човек да е малко бунтарски настроен. Човекът, който ви казва това, е мирен гражданин, зачитащ властта и силно повинуващ се на законите, но ако разиграят пред него някоя лоша шега на някой жандарм, на околийския управител или на полския пазач, пръв ще се смее. Обаче ние бяхме стигнали до един спор между Гиньол и Гренгале.

Сюзан дава право на Гренгале. Аз — на Гиньол. Чуйте и преценявайте: Гиньол и Гренгале са вървели дълго, за да стигнат до някакво тайнствено село, което само те знаят и където, ако знаеха за него, биха се стекли на тълпи дръзки и алчни хора. Само че селото е скрито по-добре, отколкото замъкът на спящата красавица, и то цели сто години. В това има някаква магия, защото там живее един чародей, а той пази някакво съкровище за оня, който излезе победител от няколко изпитания, само мисълта за които те кара да настръхваш от ужас. Нашите двама пътници навлизат в омагьосаната област с противоположни настроения — Гиньол е уморен и си ляга, синът му го упреква за отпуснатостта му.

— По този ли начин ще завладеем съкровищата, за които сме дошли? — казва той.

А Гиньол отговаря:

— А има ли богатство, което да струва колкото съня?

Харесвам такъв отговор. В Гиньол виждам мъдрец, който познава пустотата на всяко нещо и се стреми към покоя като към едничко благо след недостойните или безполезни вълнения в живота. Но госпожица Сюзан вижда в него дебелак, който спи, когато не му е времето, и по своя вина ще загуби богатствата, които е дошъл да търси — може би големи богатства: панделки, сладкиши и цветя. Тя хвали Гренгале заради усърдието му да спечели такива великолепни съкровища.

Изпитанията, както казах, са страшни. Трябва да се излезе на среща на един крокодил и да се убие Дявола. Казвам на Сюзан:

— Госпожице Сюзан, ето Дявола!

Тя ми отговаря:

— А, това е негър!

Този пропит с рационализъм отговор ме отчайва. Тъй като зная какво трябва да се разбира, гледам с интерес борбата на Дявола с Гренгале. Страшна борба, която завършва със смъртта на Дявола. Гренгале уби Дявола.

Откровено казано, това не е най-добрата му постъпка и аз разбирам защо зрителите, по-спиритуалистично настроени от Сюзан, остават безучастни и дори малко изплашени. Щом Дяволът е мъртъв, край на греховността! Може би и красотата — съучастницата на Дявола — ще си отиде заедно с него! Може би няма вече да видим цветя, от които се опияняваме, и очи, от които се умира! Какво тогава ще стане с нас на този свят? Ще ни остане ли поне възможността да сме добродетелни? Съмнявам се. Гренгале не е помислил достатъчно, че злото е необходимо на доброто, както сянката — на светлината, че цялата добродетел е в усилието и че ако няма дявол да се борим с него, светците ще останат без работа, също както и грешниците. Ще стане скучно до смърт. Казвам ви, че, убивайки Дявола, Гренгале извърши сериозно безразсъдство.

После Полишинел излезе да се поклони, завесата падна, момченцата и момиченцата си отидоха и аз останах потънал в моите размисли. Като ме вижда замислен, госпожица Сюзан смята, че съм тъжен. Тя изобщо си представя, че хората, които размишляват, са нещастници. Улавя ме с нежно съжаление за ръка и ме пита защо съм тъжен.

Признавам й, че ме е яд задето Гренгале уби Дявола.

Тогава тя обвива с малките си ръчици врата ми и като доближава устни до ухото ми, казва:

— Ще ти кажа нещо: Гренгале уби негъра, но не го уби на сериозно.

Тези думи ме успокояват; казвам си, че Дяволът не е мъртъв и ние си тръгваме доволни.