Йоахим Купш
Книга за Хонс (6)

Четвърта глава

В страната Госен недалеч от Питон, на пътя, по който изисканото общество се отправяше към вилите си, седеше една уличница. Тя си бе хапнала хубаво на обяд и затова беше в добро настроение. Хонс обаче мина край нея, когато вече почваше да се смрачава и жената бе станала много нетърпелива. Той възнамеряваше бързо да я отмине, но тя го спря и заговори:

— Остани малко при мен! Не ти ли харесва тук под сенките на дърветата? Те скоро съвсем ще потъмнеят и не след дълго ще падне мрак. Нима не искаш да ми подариш нещо, та да те възнаградя и аз на свой ред с радост, а сърцето ти да забие по-силно, докато ми кажеш: „Мила хубавице, пусни ме да полегна при тебе!“. Защото, виждаш ли, стаята ми не е далеч оттук и там няма никой да ни пречи.

„Ах — каза Хонс, — гледай час по-скоро да се измъкнеш! Нека мъдростта бъде твоя сестра, а съобразителността — твоя приятелка, та да се предпазиш от злата жена, от лъстивия език на чужденката! Нека красотата й не поблазни сърцето ти и дано не те оплетат примките на нейните клепки и гарвановите криле над очите й! Но колко примамливо са заоблени раменете й, как се извиват ръцете, с които се готви да ти отнеме хляба и живота, и как само се разтваря към теб червената рана на устата й, за да изсмуче с напудрените си устни мозъка от костите ти! Не поглеждай към наровете, скрити под дрехата й, и не се втренчвай в дълбоката бразда помежду им, защото тя мнозина е ранила и мнозина погубила — в нея са намерили своята кончина много властни и силни мъже, а какво ще остане от тебе, бедното петленце!“

— Е, защо мълчиш? — продължи да го примамва покварата на улицата и се протегна пред очите му така, че гърлото на Хонс пресъхна. — Защо мълчиш и не ми кажеш: „Мила моя, нека дойда с теб!“, за да ти отговоря: „Какво ще ми дадеш, за да бъда твоя?“.

— Разбира се! — заекна Хонс. — Не се съмнявам, че така ще ми отговориш. Но кажи ми ти — цвете на очарованието, прохладен оазис за странника и майка на среднощните наслади — какво трябва да отвърна аз на твоите думи?

— Е — разсмя се блудницата, — би могъл да свалиш от врата си торбичката, която съвсем ясно виждам под ризата ти, и да не я стискаш здраво с ръце, като че съм крадец, който се кани да те удуши и обере. Би могъл да я отвържеш от врата си и да ми позволиш да надникна в твоите съкровища, тъй че после да си разменим богатствата и торбичката да увисне на моя врат, а пък аз на твоя.

И тя поклати крак, така че дрехата й разголи коляното, а Хонс впи очи в цялото това безсрамие.

— Престани! — извика той отчаяно. — Дръж се прилично, най-сетне не съм от камък! А дори да бях, подобна гледка би ме съживила!

— Ах, не ми говори, моля ти се, за приличие! — отвърна тя. — Сигурно по-добре зная какво да правя, защото съм посветена във всички тайни на занаята. Попадаш на какви ли не и научаваш доста неща. И бъди уверен, че ако започнех да играя на целомъдрена, щях да те привлека още по-силно и ти щеше да ми замучиш като теленце, което водят на въже към кланицата. Разбери, аз ти улеснявам играта, защото, драги мой, като те гледам, си мисля: „Защо ми е да се церемоня толкова с тебе?“. Нима съм те оковала във вериги? Нима съм ти вързала нозете, та стоиш пред мен, пулиш очи и дърдориш глупости, когато по всичко си личи, че много бързаш?

— Ах, каква си била лицемерка! — извика Хонс. — Как лъжата излита от устата ти като пъстропера птица! Та не си ли ме оковала в своите вериги? Не си ли ми вързала нозете? Не си ли ме прилепила към камъните на пътя, на който седиш и поклащаш нозе, та белите ти колене блестят под залязващото слънце? И не си ли завладяла очите ми, та постоянно се взират в прекрасната гледка на твоите разделени от дълбока клисура хълмове?

— Хайде де! — разсмя се уличницата. — Щом си окован, защо тогава още се дърпаш?

— Защото искам да се отскубна от теб! — отвърна Хонс и студена пот изби по челото му, понеже времето минаваше и вече му се струваше, че вижда в края на пътя облак прах и размахана към него тояга и че чува викове: „Дръжте го, дръжте го, укривателя на данъци!“. И в своята неволя той започна да уверява жената, че сам е в нужда и рече й:

— Пусни ме, мила моя, пусни ме и отвърни очите си от мене. Обърни ми гръб с безразличие и ако искаш дори плюй подире ми и извикай: „Мръснико, махай се от очите ми!“. Тогава може би ще успея да те оставя. Защото, разбери, не съм достатъчно богат, та да бъда твой гост. Тази торбичка, колкото и да е смешно, не съдържа нищо ценно, което да ти предложа, без да те обидя — в нея има малко стъкълца и малко лош метал. Ти само ще се намръщиш, ако ги видиш, и ще се почувстваш измамена.

При тези думи уличницата вдигна очи към него и заклати недоверчиво глава. Но когато Хонс продължи да й говори, окрилен от неочаквано хрумване, тя тръсна глава, изправи се и от нея изведнъж изчезна цялата й съблазнителна леност.

— Послушай ме! — говореше Хонс. — Почакай съвсем мъничко. Имай малко търпение и покрай теб ще мине друг мъж — улови него! Той е пълен с пари, държавен чиновник е, нали разбираш? Виждам, че разбираш, виждам как погледът ти изтегля мрежите си от мене и ме обгръща с благодатно безразличие. И като ти кажа, че този мъж е тръгнал по работа и значи е волен като птичка, далеч от милото си семейство, ти съвсем ще ми обърнеш гръб. Направи ми тази услуга — ти най-прекрасен лилиев цвят и нежен палмов лист — и задръж мъжа при себе си цялата нощ, ако пък е възможно — дори и следващата. Ако питаш мене, най-добре ще е да го вържеш завинаги към себе си. Направи той да потъне в хубав дълбок сън, от който да го разбуди само твоето гугукане при пукването на зората, и аз ще измоля за теб вечна благодат и радости — в сравнение с тях радостите, които ти сигурно даряваш, са съвсем незначителни.

И понеже тя наистина се замисли над тези думи и вече почти не го забелязваше, Хонс въздъхна облекчено и бързо-бързо избяга, като я остави на пътя, цялата настръхнала и съсредоточена върху новата си жертва.

И наистина, едва Хонс се отдалечи на стотина крачки, когато дотича задъхан данъчният чиновник и на пътя му се изпречи красивата изкусителка.

— Привет на изморения странник — поздрави го тя изпод вече дълбоките сенки. — С радост ще го разведрим! Не искаш ли да подсладя малко мрачния ти живот?

— О, ти, освежителен оазис! — отвърна той. — С какво удоволствие бих останал при теб, за да слушам думите ти, но сега те само увеличават моите страдания, защото не ми е разрешено да си почина и да вкуся от твоите прелести, колкото и примамливи да са те!

— Хайде де! — засмя се тя. — Какъв човек си, щом това не ти е разрешено?

— Ах, прекрасна моя, питаш ме какъв човек съм! Земята да ме погълне дано! Проклет да е денят, в който съм се появил на белия свят, а и нощта, в която са закрещели над люлката ми: „Роди се човек!“. С какво ли презрение са посрещнали боговете това жалко създанийце, на което са дали нозе само за да тича подир данъкоплатците, и уста, за да крещи зли думи? О, смърт, смели тялото ми на прах, за да не се преродя в страната на Озирис отново в данъчен чиновник!

— Какво? — отвърна жената смъртнобледа и отстъпи няколко крачки назад. — Данъчен чиновник ли рече?

И понеже той замълча и само унило наведе глава, тя започна жално да кърши ръце и когато тази облекчителна жестикулация вече не я задоволяваше, разтреперана от възмущение, извика:

— Значи ти си от данъчната служба, а си пилееш времето при мен в сладки приказки! Твой длъжник ли беше онзи, който преди няколко минути изтича покрай мен и се скри в мрака на нощта, дето никога вече няма да го намериш?

При тези думи данъчният чиновник отново кимна съвсем разстроен и се премести по-близо до нея, за да се утеши. Тя обаче опря ръце на хълбоците си и викна:

— Нещастнико! Защо стоиш още тук и правиш неприлични неща с ръцете си? На теб може да ти е приятно, но какво ще стане с всички нас, ако хората престанат да си плащат данъците? И ако данъчните чиновници само крещят подире им като слепи петли, без да ги хващат? Помисли само, тогава никой от онези, които са в състояние да ни плащат, не би получавал вече своята заплата. Офицерите няма да имат възнаграждения, писарите не биха получавали повече комисионни, а чиновниците — надници. И дори пощенските раздавачи и подофицерите няма да получават нищо, с което да ни издържат! О, нещастнико, какви ужасни времена предвещаваш със своята немарливост! Като си помисля, се разтрепервам. Докъде ще я докараме, ако изчезне редът в държавата? Стани, скочи на крака! Сега не е време да мислиш за онези неща, които са ти в ума. Той едва ли е избягал много далеч и навярно ще успееш да го хванеш. На гърдите си носи торбичка. А през това време дай ми аз да пазя твоята, като гаранция, че ще те чакам и че ще направя всичко за тебе! А сега тичай, тичай! Няколко господа ми дължат пари и обещаха да ми ги изплатят, щом получат следващата си заплата!