Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Убийства в Мидсъмър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in blood, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Корекция
Analda (2017)

Издание:

Автор: Каролайн Греъм

Заглавие: Написано с кръв

Преводач: Сашка Георгиева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Унискорп

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Унискорп

Редактор: Теодора Давидова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-118-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1675

История

  1. — Добавяне

На лов с пълно бойно снаряжение

Започваше нова седмица и времето коренно се промени. Стана по-топло, заръмя ситен дъжд. Гаден ден, както казват в Сафолк. Когато Трой влезе в кабинета, Барнаби говореше по телефона. Сержантът моментално разбра какво става. Позна по лицето на шефа — безизразно, излъчващо пълно самообладание; и по отговорите — само каквито трябва, макар да си го налагаше с известно усилие.

— Известно ми е, сър… Да, тази сутрин отново ще разговарям с него… Трудно е да се каже на този етап… За съжаление, не… Естествено… Вече съм го направил… Всички се надяваме, убеден съм… Не. Поне засега не мога да предложа нищо обосновано… Опитвам се…

Трой чу как събеседникът на началника му тресна слушалката на другия край на линията. А Барнаби затвори телефона без видимо раздразнение.

— Началниците ви четата конско, а, шефе?

— Самият Далай Лама.

— Тия животни плюят в лицето, нали? Ламите?

Барнаби не отговори. Беше взел молив и драскаше нещо в голям скицник.

— Адвокатът на Дженингс ли се е задействал?

— Просто си заработва своите сто и петдесет на час.

— Ама са му намерили цаката тия адвокати — отбеляза Трой, разкопчавайки двуредното си дълго палто с военна кройка, украсено с еполети, катарами, с колан от лъскава кожа и огромни джобове, в които можеха да се поберат подкрепления за американската кавалерия.

— Който и да загуби, те все печелят. Хитри копелета. — Измъкна се от палтото, сложи го на закачалка, изглади образувалите се гънки и закопча копчетата.

— Губиш си времето тук, сержант. Трябваше да станеш камериер.

— Тия там всички са обратни. Пък и по цял ден сигурно гладят панталони.

— Е, като престанеш да се мотаеш, иди да ми донесеш кафе, че умирам за една ударна доза кофеин.

— О, вече съм тръгнал — заяви Трой, който наистина бе хванал дръжката на вратата. — Нещо за ядене искате ли?

— Не сега.

Барнаби беше доволен от себе си — не изпитваше глад. Стомахът му сигурно започваше да свиква. Или по-скоро да се свива, поемайки скромните количества храна, от които вече се състоеше дневният му порцион. А може, разбира се, да не е гладен, защото беше минал само половин час, откакто бе закусил.

Котето както обикновено бе присъствало и както обикновено му дотягаше. След умела демонстрация на неподправена лакомия и очарователно ранно съзряване то се покатери на коляното на Барнаби, навири дупе в очите му, после седна и започна да масажира панталоните му с нокти. И всичко това под акомпанимента на гръмко мъркане.

— Защо все по мен се катери? — сърдито попита Барнаби.

— Знае, че не го харесваш — отвърна Джойс.

— Значи освен лаком е и тъп.

— О, не съм убедена.

Тази сутрин, спомняйки си навярно грубото отношение, което бе предизвикал към себе си заради мармалада, Килмовски се задоволи само да гледа ту в чинията на Барнаби, ту самия Барнаби, често да въздиша, да се прозява и час по час да се върти на мястото си. Накрая Барнаби издебна, докато жена му бе с гръб, и му даде парченце бекон. А после и малко кожичка от бекон.

— Защо просто не го свалиш на пода? — попита Джойс.

Кафето пристигна. Трой влезе заднишком в стаята, понесъл поднос с голям „Кит Кат“ и две чаши в чинийки. Взе едната и след като мислено облиза пръсти и го вдигна да види откъде духа вятърът, го остави на бюрото.

Атмосферата не изглеждаше чак толкова зле. Като се има предвид току-що прочетеното по телефона конско. А на тия лекции им се носеше лоша слава. Жлъчни и толкова неприятни, че един от потърпевшите ги бе сравнил с това да ти заврат главата в запушена тоалетна.

А гледай го нашия главен инспектор — само минути след това си пие кафето и си драска с молива, сякаш нищо не е станало. Как да не му се възхитиш!

Трой така и направи, безмълвно, и се зачуди какво ли рисува Барнаби в скицника. Движеше молива с кратки леки движения, все едно запълваше нещо. Сигурно рисуваше растения. Или листа. Шефът беше много добър в рисуването на природата. Помагало му да се съсредоточи.

Трой разви шоколадовия си десерт, прокара нокътя на палеца по сребристата опаковка, намери средата и счупи блокчето. После, дъвчейки, мина зад бюрото на Барнаби да надникне в скицника.

Не беше далеч от истината. Иглика. Красиво нарисувана, като на книга. Мънички цветчета, с леки сиви светлосенки, листенца с всичките им подробности. Дори виснали корени, тънки като конци и леко преплетени.

Трой изпита завист. Де да можех и аз да правя нещо такова, помисли си той. Да рисувам, да свиря на нещо или да пиша разкази. Вярно, вицове разказваше майсторски — можеше да умори от смях приятелите от клуба. А като пя на караоке „Дилайла“ на Коледа, всички казаха, че изпълнението му е страхотно. Все пак не беше същото.

Шефът бе изпразнил чашата си и Трой побърза да я махне от бюрото му.

— Решихте ли какво ще правим с Дженингс, сър. Ще го държим ли още?

— Съмнявам се. Проверяваме казаното от него за миналото на Хадли. Ако Конър Нилсън е водил такъв живот, какъвто той ни описа, ирландската полиция сигурно го познава.

— Освен това не е много често срещано име.

— А, там е доста разпространено. Не са обнадеждаващи и резултатите от работата на криминалистите. — Барнаби посочи към няколко лъскави снимки и гъсто напечатани листове. — Отпечатъците на Дженингс са открити само в хола — по разни порцеланови съдове, пепелника — и на входната врата. Горе няма нищо…

— И не би трябвало. Убиецът е бил с ръкавици.

— Не ме прекъсвай.

— Извинете.

— Нищо няма и по обувките му. Няма нишки от килима по стълбите и в спалнята. Няма кръв или други вещества. Няма частици от кожа. Абсолютно чисти са. А знаещ не по-зле от мен — не можеш да извършиш убийство като това, с което се занимаваме, и да не отнесеш нещо от местопрестъплението. В момента обработват костюма му, но не тая особено големи надежди.

— Значи сме в задънена улица, а?

Барнаби сви рамене и остави молива. Трой бе далече от истината, като си мислеше, че саркастичните забележки на началника на управлението не го бяха засегнали. Макар дългогодишният опит на Барнаби и сравнително уравновесеният му характер да му позволяваха да се прави на невъзмутим, всъщност разговорът доста го бе уязвил. И без него вече бе започнал да усеща симптомите на обземаща го тежка депресия. Ужас от безплодната си мисъл.

И причината за това не бе загадка. Беше допуснал грешка, каквато винаги най-строго бе критикувал у другите. Още след разговора със Сейнтджон — а значи буквално от самото начало — концепцията му за този случай бе поела в една-единствена посока и макар на думи да подлагаше на анализ различни възможности, постепенно и окончателно бе надделяло убеждението, че отговорът на загадката е свързан с Дженингс и с никой друг.

Макс или бе убил Хадли и избягал, или знае нещо, което ще помогне за решаването на случая. Залавянето на Дженингс и приключването на следствието бяха здраво преплетени във въображението на Барнаби и в момента му беше безкрайно трудно да приеме факта, че едното няма нищо общо с другото. А сега накъде?

След като прие, че Дженингс казва истината, Барнаби се изправи пред три възможности. Първата — Хадли е убит от случайно влязъл в къщата му крадец, който после си тръгва с куфар, пълен с женски дрехи, но без да вземе ролекса, който струва хиляди — изглеждаше доста неправдоподобна.

Втората — убиецът е човек, който е познавал Хадли или в битието му на жена, или като хомосексуалист. А какво бе казал Дженингс за възгледите на Хадли за секса: „Унизителен сърбеж, който може да се облекчи на унизителни места с унижаващи се хора.“ Това означаваше, че убиецът може да е някой, който го е познавал от пет минути, проследил го е до вкъщи след някаква бегла среща, проучил е обстановката и в един прекрасен ден се е върнал да види какво може да отмъкне. Тази хипотеза му действаше особено потискащо.

Подобен род разследвания бяха толкова продължителни и мащабни — и не на последно място скъпоструващи, — че на практика почти никога не завършваха с успех. Случаят щеше да влезе в архивите и да си остане неразрешен, освен ако някога, а това можеше да стане и след години, някой проницателен детектив не се разрови в загадката и не открие незабелязана важна връзка или чуе нещо. Понякога се случваше.

Третата възможност бе да продължат да работят над събраните факти, което бе далеч по-просто. Ако можеше да се вярва на резултатите от разпитите на оперативните работници в селото, Хадли е странял от всички аспекти на местния живот, не е канел гости и е имал социални контакти единствено с членовете на Писателския кръжец, сред които безнадеждно влюбена в него жена. Барнаби надраска имената им под игликите.

Браян Клептън. Този можеха още да го попритиснат, което несъмнено щеше да изкара на бял свят жалка, неприлична изповед за непристойно надничане в чужди спални след мръкване и тайно онаниране.

Барнаби бе убеден в невинността на Рекс Сейнтджон. Неговата история за посещението на Хадли се потвърждаваше от признанията на Дженингс за връзката му с убития в миналото. А нещастието и угризенията на Сейнтджон — които непрекъснато се засилваха, ако може да се вярва на госпожа Лидиърд — бяха още едно доказателство за невинността му. Освен това той беше стар човек. Твърде крехък, за да е нанесъл поредицата от изключително силни удари, предизвикали смъртта на Хадли.

Макар и да беше наясно колко е опасно да позволи преценката му да бъде замъглена от породени симпатии, към когото и да е от замесените в случая, Барнаби все пак бе склонен да приеме, че както Сю Клептън, така и приятелката й Ейми нямат нищо общо с убийството.

Хонория Лидиърд беше нещо съвсем различно. Тя бе способна да извърши нападението не само физически, но и психически, водена от убеждението, общо за всички фанатици, че всяка тяхна мисъл, дума и действие произлизат директно от някакво фундаментално свято писание. Веднъж да се убеди в необходимостта от наказание, чувството й за дълг би й позволило да осъществи това наказание, без да й трепне окото. Но убийството на Хадли — смазаният му череп внезапно изплува пред очите му — не бе плод на хладнокръвно изпълнено задължение. То бе плод на бесен гняв, преминал всякакви граници.

Което насочи мисълта му към Лора Хътън — влюбена и убедена, че е била предадена. Тя определено имаше мотив. Стар като света. Барнаби си спомни двата си разговора с нея, измъчените стенания, печалните сълзи. Дали тази всемирна скръб не се дължеше на угризения? Реши да поговори отново с нея. Доколкото му беше известно, тя още не бе научила за хомосексуалните наклонности на Хадли и не бе разбрала, че в живота му всъщност не е имало друга жена. Ако й поднесе тези две разкрития в подходящия момент, по подходящ начин в неприятна, непозната обстановка, може и да предизвика искрена реакция и да постигне някакъв резултат. Защото трябва да си много по-костелив орех от госпожа Хътън, за да останеш равнодушен пред факта, че си извършил такова жестоко убийство за нищо.

Вниманието на Барнаби бе привлечено от странен стържещ звук — Трой си прочистваше гърлото, приготвяйки се да заговори.

— Кашляй, говори или пей, сержант. Все ми е тая. Само не стържи така като ръждясала люлка на вериги.

— Просто исках да ви напомня, че вече е двайсет и пет, сър.

— Да не съм сляп.

Трой отвори вратата и бръмченето от тихите разговори в заседателната зала изпълни коридора. Барнаби го посрещна без ентусиазъм. Трийсет и пет мъже и жени очакваха указания. Инспектор Мередит също щеше да е там: с проницателните си очи, със змийския си ханш, змийската си шава, занизаната черна коса и знатен произход. Щеше да слуша с престорено уважение и да предлага идеи с още по-престорено колебание. Докато чака да удари неговият час. Въоръжен с младост и силна амбиция.

— Добре — въздъхна главният инспектор. Взе доклада на криминалистите, пусна молива в чашата си с форма на жаба и тежко се изправи. — Да вървим да споделим невежеството си.

Браян все още бе в шок. Дланите и стъпалата, дори кожата му, бяха изтръпнали. Зад очите му пулсираше болка, която ту нахлуваше, ту си отиваше със силата на нанесен удар, сякаш някой ритмично блъскаше черепа му. Излезе от колата и тръгна като зомбиран към учителската стая. Влезе вътре и докато стоеше неподвижно, осъзна, че нямаше никакви спомени от шофирането до училище.

Откакто видя снимките, не беше излизал от това състояние. Откакто Сю се беше качила горе да намери ненужните чорапи и той нетърпелив да види какво има в плика, го бе разкъсал през средата.

Отначало, въпреки че гнусното послание на снимките бе пределно ясно, Браян не можа да разбере какво става. За частица от секундата той се взря в лицето на Еди, което изплашено надничаше иззад нечие голо рамо, неясно чие. Гледаше с широко отворени очи, прехапала долната си устна, сякаш едва се сдържаше да не вика. Браян се трогна, че му е изпратила своя снимка, и същевременно леко се притесни от драматизма и напрежението в израза на лицето й.

Скоро дойде и обяснението. На следващата снимка се виждаше бял задник, щръкнал във въздуха, светнал като луна, макар и доста плосък. На третата лъсна профилът на Браян, захилен, ликуващ, надвесен хищнически над притиснатата под тялото му слаба детска фигура, която явно се готвеше да насили. Имаше още шест снимки. Последната беше най-ужасна — Еди бе седнала на самия ръб на канапето, обзета сякаш от пълно отчаяние, захлупила лице в ръцете си. А Браян бе застанал над нея, гол, с вид на завоевател.

Тогава изкрещя, обзет от неясен, вцепеняващ ужас, който замъгли съзнанието му и той изпусна снимките. Помете ги от масата на пода. Помнеше този момент. Искаше да я докосне, да я утеши. Как бе възможно един жест, роден от чистосърдечен порив, да изглежда така заплашителен?

В този момент Сю затропа надолу по стълбите. Тласнат от страха да не бъде разкрит, Браян събра снимките, вдигна капака на печката и ги напъха в огъня. Знаеше, че ще изгорят, но стоя и гледа, докато ги обхванаха пламъците и ги изпепелиха. Когато Сю се появи в кухнята, той вече седеше на мястото си. Имаше чувството, че през него е минал десеттонен камион и го е зарил в земята.

По-късно, когато остана насаме със себе си в спалнята, Браян положи неистови усилия да се освободи от страха и погнусата, които го бяха погълнали като тресавище и му пречеха да мисли ясно. Оказа се неимоверно трудно, защото вероятно подсъзнателно вече бе стигнал до заключението, до което неизбежно би го довела една трезва преценка на ситуацията.

И през цялото време превърташе през ума си случилото се онази вечер в „Куори Котиджис“. Все се виждаше като през окуляр на камера как пие, как се перчи из стаята, играе с тялото си с любовна страст. Сигурно бяха припаднали от смях, докато са го снимали как се бори с дънките си.

Мисълта го доведе до най-важния въпрос: кои бяха „те“? Някой се беше скрил със или без — о, боже, дано да е без — знанието на Еди. Снимките отново изникнаха пред очите му. С лъжливото насилие, неописуемата сквернота. Това не бяха обикновени снимки. Бяха някак замъглени и едноизмерни, сякаш някой бе снимал телевизионен екран. И хартията, на която бяха отпечатани, беше необичайна.

Браян не знаеше дали е хубаво или лошо, че в плика нямаше писмо, указания или някакво известие. Във всички филми, в които се говореше за изнудване, потърпевшият винаги получаваше строги указания да стои до телефона и в никакъв случай да не се обръща за помощ към полицията.

Мъчителите на Браян нямаше защо да се тревожат за това. Само при мисълта за официално дознание червата му, и без това вече омекнали, започваха да се бунтуват. Призля му, стана му студено, изпълваше го гняв. Макар и възпитаван да потиска всяка емоция и особено чувствата с антисоциален характер, Браян се разплака, смазан от усещане за безизходност.

Накрая избърса лицето си, подсуши брадата. Беше близо шест часът. Не можеше повече да седи тук, нито да слезе долу да вечеря и да гледа телевизия, после да си легне и да лежи, и да лежи. Щеше да се побърка. Трябваше да направи нещо. Да вземе отново в ръце нещастната си съдба, колкото и краткотрайно и измамно да е това. Нахлузи старото яке, което използваше, за да мие колата, и шапката ушанка, хукна надолу по стълбите, викна нещо неразбираемо, на Манди през вратата на хола и изхвърча навън.

Бе тъмно и мъгливо. По замръзналата земя кънтяха стъпки от крака, чиито собственици след малко изникваха от мъглата и почти моментално се стопяваха отново в нея. По улиците пъплеха коли, шофьорите се взираха за познати ориентири, за да се доберат до вкъщи. Светлините около Площада бяха като бледи размазани петънца, увиснали във въздуха. А луната приличаше на мръсен леден диск.

Браян се изненада от бързината и увереността, с която краката му го отведоха до „Куори Котиджис“. Само веднъж се спъна и падна в канавката. И в това видя такава символика, олицетворяваща цялата трагична ситуация, че едва не заплака пак.

Щом съзря неясните очертания на къщите, Браян забави крачка и внимателно приближи мястото, където си мислеше, че е оградата. Лампите в дома на семейство Картър светеха. Разделените на малки правоъгълници прозорци сияеха. Четири правоъгълни жълти очи го наблюдаваха през гъстата мъгла. Съседната къща беше тъмна.

Браян си спомни как беше стоял тук преди двайсет и четири часа, не, излъга — двайсет и един. Вълнението, което бе изпитвал тогава, бледнееше пред безнадеждната слабост на духа и ужасното виене на свят, от които му прилошаваше сега. Устата му се изпълни с кисела течност и той я изплю в носната си кърпа. Тихо, да не обезпокои кучето.

Нямаше ни най-малка представа за какво бе дошъл тук. Еди би трябвало да си е вкъщи, ако си е дошла с училищния автобус, както обикновено. Том също. Ами оная културистка, майка им? Конънка Варварката?

Колко малко всъщност зная за навиците в това семейство, помисли си Браян. Ходи ли на работа майката на Еди? Или е жертва на рецесията и е останала без работа? Дали пък подобно нещастие не се криеше зад това, което той бе принуден да възприема като извратена пародия на любовен флирт? И ако е така, значи е направено за пари, за какво друго?

Идеята моментално го накара да се почувства по-добре. Би могъл да разбере, ако зад всичко това стои инстинктът за самосъхранение. По-лесно му бе да приеме такъв мотив, отколкото, че се бяха подиграли с него ей така, за спорта, без никаква причина. Беше му ясно как се е появила мисълта, че интересът му към дъщерята на госпожа Картър е, да речем, малко по-личен, отколкото би трябвало да е, строго погледнато.

Възможно е например да е допуснал някой път, въпреки постоянната си бдителност, да свали маската на професионален режисьор. Каквато е умна и наблюдателна, Еди сигурно е забелязала и Браян си представи как се е похвалила след това — напълно разбираемо.

Госпожа Картър сигурно лесно е събрала две плюс две, получила е оригиналния сбор пет и е съзряла възможността да добави една, дори две нули към петицата. Едва ли ще е много повече. Говорим за незначителни, жалки хора — постигнали малко в живота, хора без въображение.

Но дори и така да е, ако приемем най-лошото (с други думи, петстотин), пак щеше да му е трудно да ги събере. Браян премисли вариантите. Можеше да зареже някъде колата си и да й поиска застраховката. Но тогава трябваше да уведоми полицията, те сигурно щяха да я намерят и да го известят, и тогава, ако упорства да си получи застраховката, можеха да го хванат в измама. Или пък да вземе да я повреди. Или да я остави на релсите на някой прелез.

Стреснат от бързината, с която бе осквернил двете икони на рода Клептън — закона и реда, Браян се замисли над по-почтения вариант: да вземе заем, като заложи къщата. Имаше трийсетгодишна ипотека, от която му оставаха да изплаща още двайсет години, никога не бе закъснявал с вноските и по всяка вероятност банката нямаше да има нищо против да му отпусне още пари.

Трети вариант: заем от родителите. Браян моментално се върна в детството си и чу дежурната реплика на майка си: „Да нямаш неприятности, скъпи?“

А Браян, чиято връзка с неприятностите беше горе-долу като връзката между речното камъче и язовирната стена, отговаряше: „Разбира се, че не, мамо.“

Не знаеше нищо за финансовото състояние на родителите си. Баща му никога не обсъждаше подобни въпроси. Но няма начин господин Клептън старши да не бе скътал някакви бели пари за черни дни. Малко възнаграждение за годините неблагодарна работа на досадната службица в града. А може да имаха застрахователна полица, която да им се изплати. Браян щеше да им ги върне, разбира се.

Но щяха да завалят едни безкрайни въпроси. И какво щеше да им обясни? Не можеше да излъже, че ще прави ремонт на къщата, защото подлежеше на проверка, а те със сигурност щяха да дойдат на инспекция. Родителите на Браян, макар и плахи и неуверени по отношение на чуждите хора, проявяваха упорита настойчивост, когато ставаше въпрос за близък роднина. Все щеше да измисли нещо обаче — да излезе например като грижа за бъдещото им финансово добруване.

Ако и трите варианта пропаднат, ще се наложи да се обърне към банката, която вероятно ще му отпусне заем, но ще поиска нечувана лихва. Но… я чакай…

Ами Сю? Вече си беше истинска писателка. Щяха да я публикуват. Не им ли плащаха още преди да е излязла книгата? В кръжеца непрекъснато обсъждаха такива въпроси. Авансът на Джефри Арчър. Авансът на Джули Бърчил. Телефонни номера. Толкова нули имаше в сумите, че не им стигаше лицевата страна на чека, ами преминаваха и отзад.

Браян задигна учестено. Под кожата му затанцуваха и заподскачаха нервни окончания. Каза си да не се увлича. Все пак това беше първата книга на жена му. Не можеше да очаква да й предложат тлъсти хонорари, преди да са видели как ще потръгне Хектор. Но все щеше да има нещо. А тя му бе длъжница, Бог му е свидетел. Не стига, че я издържаше от години, ами и носеше цялата вина за тази каша, защото, ако не беше такава, нямаше да се озове в „Коури Котиджис“.

Браян присви очи и напрегнато се взря в мъглата, за да различи някакво движение зад прозорците. Свали запотените си очила и ги изтри в ръкава на якето. Зъбите му затракаха, брадата се намокри от дъха му. И после кихна.

Нощта моментално бе разкъсана от свиреп кучешки лай. И като зловещо повторение на лентата от миналия четвъртък входната врата се отвори и на прага се очерта силует. Само че сега светлината не се разля — фигурата, възправила се със застрашителните си размери, изпълваше цялата каса, сякаш бе надуваема. Историята се повтаряше, но вече като фарс. Беше самата великанка.

— Квопраиштамдеебамааму? — изрева тя като животно.

Браян моментално се отдалечи от оградата с един-единствен скок назад, при това с невероятна грация. После се обърна и побягна слепешката по калната пътека, препъваше се в камъни, подхлъзваше се по заледени локви, клонки го шибаха през лицето.

Сега силен камбанен звън го върна към злочестото настояще. Беше време да напусне сигурността на учителската стая и да се потопи в ужаса на гимнастическия салон. Преди да излезе, Браян зърна лицето си в огледалото и зяпна отвратен. Косата му стърчеше на всички страни, очите му се мятаха насам-натам, зъбите му ожесточено дъвчеха долната устна. Приличаше на някакъв странен вид двуутробно на прага на делириум тременс.

Изми си лицето, подсуши го с хартиена салфетка, заглади косата си с влажни ръце и за миг се замисли дали просто да не отиде. Може да каже, че е болен, което не беше далеч от истината. Ала трябваше да разбере какво става, какви са им плановете.

Застави се да излезе в коридора, по който преди време сякаш бе летял, и тежко преглътна, за да върне обратно надигналото се съдържание на стомаха си. В съзнанието му изникна изразът „задавен от собствения си бълвоч“. Винаги му се бе струвал ужасно тъп. С чий друг бълвоч би могъл да се задавиш наистина?

Ето я вратата на салона. Горната част на крилата бе остъклена, с релефно стъкло. Матово, но все пак се виждаха очертанията на хората вътре, особено ако се движеха. Браян долепи лице до стъклото и примижа. Нищо. Беше и неестествено тихо. Обикновено отдалеч се чуваха дрезгави викове и смях. Заля го чувство на облекчение, от което целият се разтрепери. Сети се, че идеята за изнудването беше изцяло негова. А що се отнася до изпращането на снимките, това може да е просто една злобна шега, с която са искали да го изплашат. За да си върнат за някоя въображаема обида. Каквато и да е била причината, сега май самите те са се изплашили. Все пак ще трябва да се увери в това. Отвори вратата.

 

 

Всички бяха там. В далечния край до шведската стена. Седнали с кръстосани крака, строги, каменни лица, като смели воини на военен съвет.

Браян си спомни как веднъж им бе обяснил, че актьорът може да направи каквото си иска от празното пространство. Днес без съмнение то изпълняваше функцията на арена.

Браян тръгна с усилие на волята по безкрайния лъскав паркет, а краката му бяха натежали като олово. Вървеше и вървеше, а разстоянието между него и другите сякаш оставаше едно и също. Накрая това загадъчно бавно и унизително пътуване свърши. Устоявайки на подтика да се свие в по-безобидния край на полукръга, тоест до малкия Бор, Браян седна сам и с лице към тях.

Моментално съжали, защото веднага осъзна, за съжаление, твърде късно, че бе загубил важно предимство. А именно възможността да ги гледа отвисоко и по-точно от около метър и петдесет. Само че вече нямаше сили да стане.

Браян пое дълбоко дъх и се опита да намери в безумния кипеж на мисли в главата си няколко подходящи остроумни реплики като за начало. Все още не бе погледнал никого в очите, което отчете като втора грешка, защото колкото повече отлагаше да срещне погледите им, толкова по-глупав и страхлив изглеждаше.

— Дойде значи? — обади се Дензъл.

— Да, о, да — засмя се Браян. Поне така му се искаше да направи. Но всъщност излезе една пародия на смях. Дрипаво подобие на старото „хюф-хюф“.

Събра всичките си сили, за да посрещне общия им поглед, но в последния миг нервите му не издържаха и очите му се плъзнаха към Еди, седнала близо до брат си и скрила лице зад рамото му. Седяха съвършено неподвижни, но Браян усещаше концентрираната им енергия. Всички бяха една стока, хранеха самочувствието си и се перчеха с принадлежността си към групата. Майка му би казала: „Насъскват се един друг.“

— Е, група — започна Браян и бе поразен от липсата на авторитет в гласа си. Прозвуча като хленч на дете. Изцвили леко с надеждата да открие някъде в гърлото си по-басов и по-началнически тембър. — Какво е всичко това? — Никой не отговори и той продължи: — Ако е някаква шега, хич не е смешно, трябва да призная.

— Шега ли, Браян? — намръщи се Дензъл. Жестът дръпна кожата на бръснатия му череп и паякът помръдна. — Шега?

— Хич нищо смешно не виждам аз в изнасилването на петнайсетгодишно момиче — мрачно заяви Нашийника.

— Изнасилване! — Браян насмалко да припадне. Ако не бе опрял здраво ръце в пода зад гърба си, едва ли щеше да се задържи седнал. Ушите му забучаха и макар зараждащият се гняв да го държеше в съзнание, имаше чувството, че някой изсмуква сърцето му от гърдите с вакуумна помпа. — Това… не е… вярно…

— Нали видя доказателствата?

— Снимките.

Непрекъснато му бяха пред очите тези снимки. Измъченото й триъгълно лице, взряно в камерата. Слабичката фигура, седнала смирено на ръба на канапето, сякаш очакваше пак да й посегнат. Браян с горчивина си спомни колко далеч е бил от истината, когато си мислеше преди, че Еди не става за актриса.

— Еди? Погледни ме. Моля те.

Сякаш почувствала заплаха дори в звука на гласа му, тя още по-плътно се сгуши в брат си. Приличаха на сираци.

— Нямаше никакво изнасилване! — изкрещя Браян, побеснял от гняв. — Изобщо не беше така.

— Изкарваш я лъжкиня, така ли? — присви очи срещу него Нашийника. — След всичко, което си й сторил.

— Не. Ами, всъщност да.

— О, мили боже. — Еди се разплака. Тихи, чуруликащи хлипания, като ранен гълъб. Брат й погали огнената коприна на главата й, вперил невярващ, пълен с отвращение поглед в Браян.

— Еди…

— Остави я на мира! — изсъска Том. Погледът му бе студен като бездушна милостиня. — Сега ние ще се погрижим за нея. Само ме е яд, че не съм се сетил навреме.

— Нищо не подсказваше, че трябва да я пазим — обади се Дензъл. — Кой да знае, че си такъв.

— Не съм такъв! — Спокойното презрение в очите им, наглото им лицемерие направо го влудяваха. Гадеше му се. — Никога не бих… Тя ме покани…

— Така ли беше, Еди?

— Покани ли го?

Отговорът й, макар и заглушен от дрехата на Том, се чу съвсем ясно:

— Просто се появи на вратата.

— Виждаш ли? Съвсем си се побъркал, Брай.

— Още малко, ще кажеш, че няма да я обезщетиш за изтърпяното — озъби се Дензъл.

Браян видя отново как Еди сваля блузката си, смъква чорапогащите, умело насочва с пръсти възбудения му член, пали клечка кибрит в нокътя си.

— И с пълно основание, по дяволите! — изкрещя той.

— Не е хубаво да се ругае — укори го Нашийника.

— Що за пример ни давате като учител.

— Да, ама той е нек’къв странен сорт.

— С всичките му там извънкласни занимания.

— За които не иска да си плати.

— Щот’ изцяло си зависи от него.

— Абсолютно.

— Ако може да си понесе последствията.

— Хайде да поговорим сега спокойно и с…

— Той ще се справи с всичко.

— Роден водач.

— Истински талант.

— Доста надарен.

— Там, където трябва.

— Аз пък друго чух.

— И така. К’во ще кажеш за пет хилядарки, Брай?

— Пет бончета.

— Пет бона или всички тия пикантни снимчици цъфват на бюрото на Харгрийв.

— Той припадна.

— Не съм — Браян се стегна. Вдигна кльощавите си бедра и зае трепереща поза за преговори, подобна на стойката, която заемаха павианите, седнали на някое каучуково дърво. — Вижте… Не можем ли да го обсъдим? Да разгледаме всички „за“ и „против“.

— Тия две думи могат да се разглеждат като особено обидни — заяви Том. — Като имаме предвид сегашните обстоятелства.

Браян мислено повтори всичките си думи и не можа да намери нито една, която да изглежда обидна. Играеха си с него. Бяха се наговорили да чуват каквото не казва и да преиначават чутото, както се говореше, че правела тайната полиция в тоталитарните държави. Нямаше да издържи, беше убеден.

— Не се опитвай да ни размотаваш.

— И не се прави, че нямащ пари.

— Щот̀ става дума за сериозен гаф.

— Аз наистина нямам толкова пари.

— Можеш да ги събереш.

— Хора като теб винаги се справят.

— Какво искаш да кажеш с това „хора като теб“?

— Чекиджии от средната класа.

Браян затвори очи — поне за миг да не ги вижда. Невъзможно му бе да повярва, че целият този неописуем ужас наистина се случва. Браян не беше смел човек. Не можеше дори да прочете думата „изпитание“, без да му се свие под лъжичката. Червата му бавно се раздвижиха и той ги стегна с всички сили, молейки се да не се изпусне. Дотук със салонните маниери в мигове на напрежение.

— Слушай сега, грознико — започна Дензъл с непринуден тон. Браян настръхна. — Виждаш ли това?

Дензъл сви юмрук и сините точки по отпуснатата набръчкана кожа на кокалчетата му се разтеглиха и изписаха: БИТ СИ.

— Знаеш, че с насилие нищо не се решава — затрепери гласът на Браян.

— Как пък го измисли — възрази Дензъл. — Ти си посегнал на сестра му. Ние те изправяме до стената. Оставяш я на мира. Проблемът е решен.

— Но вие не можете да живеете по този начин — викна Браян, който щеше да бъде очарован от подобна непочтена логика, ако беше изникнала по време на импровизация.

— Знаеш ли по-добър? — попита Нашийника, явно тласнат от искрено любопитство.

Браян се вгледа в суровите лица около себе си и разбра, че каузата му е безнадеждна. Нямаше смисъл да разчита, на каквато и да е проява на съчувствие. Затова прибягна до последното средство — започна да хленчи.

— Какво съм ви направил? Някога нещо да съм ви направил? — Мълчание. — Само се опитвах да отворя поне малко хоризонта на жалкия ви живот. — Мълчанието стана неприятно. — Да ви покажа един по-бляскав свят. Да ви въведа…

Том го прекъсна — вдигна ръка официален и сериозен, властен и непреклонен.

— Няма какво повече да говорим. Искаме половината сега, което означава до утре следобед. И другата половина в петък.

— Да предположим, че успя да ги намеря? — поиска да си изясни Браян, макар да му бе повече от ясно, че предполага нещо невъзможно.

— Връщаме ти касетката.

Касетка. Разбира се. Това обяснява замъглените отпечатъци и странната хартия. Изведнъж осъзна значението на разни подробности от онази вечер: отказа й да изгасят лампите; музиката, която му се беше сторила толкова романтична — сигурно е била необходима, за да прикрива шума от камерата. О! Сладката червенокоса Еди била змия в пазвата. Усойница.

Чакай малко. Браян си спомни как първия срок изчезна чисто новата му камера „Саньо“, която бе донесъл да записва репетициите. Дали не бяха използвали…

— С каква камера?

— На един познат в Слоу. — Дензъл имаше отвратителния навик да прокарва език по дланта си и после да гали с тази ръка темето си, можеше да го прави по сто пъти. Браян неведнъж се бе чудил какъв ли вкус имаше накрая дланта му.

— Върти малък бизнес — подхвана измислицата Нашийника. — С образователни филми.

Те се спогледаха, после извърнаха очи към Браян, давайки му да разбере, че срещата е приключила. Браян се изправи и се приготви още веднъж да прекоси тази огромна Сахара, покрита с прилепнали едно за друго дървени блокчета с цвят на пясък. Тъкмо се бе добрал най-сетне до вратата и чу гласа на Еди:

— Браян.

— Да. — Той тръгна обратно с изненадваща лекота. — Да, Еди. Какво има?

Тя ровеше в джобовете на якето си. Накрая извади нещо, наподобяващо парцал, и го хвърли на пода. Гащите на Браян, бяха наопаки и на дъното им ясно се виждаше тъничко кафяво петно. Хрумна му да се обърне и да си тръгне. Да им покаже презрението си, като им обърне гръб. После се притесни да не започнат да разправят на всички. Може даже да вземат да ги разнасят тия гащи из училището. Наведе се и ги вдигна.

Този път не бе прекосил и половината салон и пак го повикаха. Не се извърна. Само се спря на място, сърцето му щеше да изскочи през гърлото от страх, докато напъхваше гащите в джоба на панталоните.

Гласовете пак отекнаха. Всички го викаха в хор. Не грубо и злобно както преди малко, а сякаш се подмилкваха, уж приятелски. Като че ли се закачаха.

Браян почти пробяга последните няколко крачки, изплашен да не стане жертва на групови подигравки. Сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.

— Недей — викна Еди. — Браян? Не си отивай.

Беше хукнала след него и сега го хвана за ръката. Задърпа го към себе си. Браян по-скоро усети, отколкото видя как и останалите тръгнаха към него, застанали плътно един до друг. За секунди всички се скупчиха наоколо и започнаха да го побутват към средата на салона, буйно, но весело, малкият Бор дори го бе хванал за ръка.

— К’во мислиш, Брай?

— Добре ли беше?

— Той наистина се хвана на въдицата. Хвана се, нали, Браян?

— Яко се спече.

— Да, отвсякъде.

— Само дето не става за пиесата. Ти к’во ще кажеш, Брай?

— Неее. Не става… — Изведнъж в ръката на Дензъл се появи дебела лъскава черна кутия. Той започна да я подхвърля във въздуха със завъртане и да я лови. Намигвайки на Браян. — Всъщност в онова, което би могло да се нарече „пиеса“.

— Не се сърдиш, нали, скъпи? — Еди оплете ръка около неговата точно както бяха пили вино и се усмихна в лицето на Браян. Открита, невинна усмивка, самоуверена, очакваща похвала. — Беше само импровизация.

Само импровизация. Само импровизация. Браян трепереше и се тресеше, объркан, измъчван от надежда и гняв. Не може да бъде. Те нямаха нито ума, нито въображението, а още по-малко дисциплината да измислят и да осъществят такъв сценарий. Бяха твърде глупави. Дебелокожи. Малоумни. Слабоумни. Мразеше тъпото им самомнение. Ненавиждаше ги за самодоволството им.

— Ти каза, че можем да измислим нещо сами. Не си ли спомняш?

— Миналата седмица.

— Нищо лошо не е станало, нали, Брай?

Боже мили, още малко, ще го укорят, че не може да носи майтап.

— И неочакван край измислихме, както ни каза.

— Куди тиятр.

— Който „да смае и удиви“.

— Знам какво го тревожи. — Дензъл подхвърли касетата. Браян я сграбчи във въздуха.

— Това ли е…

— Това е.

— И друга няма?

— Отричаме наличие на други.

Браян свали ципа на якето си и пъхна вътре касетата. Настана дълга пауза. И понеже той си мълчеше, групата около него започна да се разпада. Дензъл отиде до успоредката, отвърза едно от въжетата с халките и започна да се катери по него. Другите зяпаха Браян, сякаш очакваха да им каже какво да правят. След като забавната част бе приключила, те като че ли отново се бяха върнали към обичайната си човеконенавистна летаргия.

— Имаме още половин час, Брай.

— Не ме наричай „Брай“.

— Какво ще правим?

— Правете каквото искате. — Браян опипа касетката, единствената, на безопасно място до хлътналия му гръден кош. — Мрете, ако щете.

Повече никога няма да влезе в този гимнастически салон. Цялата стимулираща, творческа работа, която бе кипяла тук, беше станала на пепел, мръсна пепел, запушила устата му.

— Няма ли да репетираме? — попита малкият Бор.

— Човек трябва да е луд, ако отдели и пет минути да се занимава с вас, а аз с кой акъл загубих пет месеца от живота си? И как съм могъл дори за миг да допусна, че смрадливата противна клоака, дето минава за мозък в недораслите ви глави, ще започне някога да разбира каквото и да е от литература, музика или драма. Предлагам всички да си отпълзите обратно в канавката, където явно ви е мястото. И ако зависи от мен, можете да си останете там, докато изгниете.

 

 

Оперативката беше скучна и безплодна. Барнаби нямаше никаква нишка, за която да се хване, нито гениално прозрение, нямаше и вдъхновение, а и не беше от хората, които можеха да се правят, че имат. Не беше и от началниците, които хвърлят вината за безизходицата върху екипа си. Много други, къде по-висши по чин, не биха се поколебали да постъпят точно така, но това не беше никаква утеха за Барнаби.

Вече всички бяха изчели сваления текст от разговора с Дженингс. Непосредствената реакция раздели хората в заседателната зала на две доста ясно обособени групи. Половината заявиха, че историята им се струва изсмукана от пръстите, а останалите се трогнаха, заинтригувани от тъмния характер на разказа и новата светлина, която хвърляше върху дотогавашната им представа за жертвата.

Но ако Барнаби се беше надявал да му подскажат нещо, което да тласне следствието в по-плодотворна посока, трябваше да се разочарова. Залата наистина бе пълна с мълчалива подкрепа. Съвсем ясно се усещаше желание да помогнат, да блеснат дори, но също толкова ясно се долавяше и чувството на безсилие, породено от невъзможността да направят каквото искат.

Накрая младши детектив Уилоуби се зачуди на глас дали самият Дженингс не е Нилсън, разказал историята така, че да отклони разследването от себе си. Явно имаше разминаване във възрастта, но той бе доказал, че умее да лъже.

Барнаби отбеляза, че биографията на писателя е добре документирана и може лесно да се провери, което следователно налага да се отхвърли хипотезата на детектив Уилоуби. Не го каза назидателно — момчето беше съвсем ново в работата и само на осемнайсет, — но Уилоуби, макар и да успя да кимне спокойно, доста се разстрои от неуспешния си опит.

— Скоро работата ни съвсем ще замре, ако не се появи нова информация. Не можем да държим трийсет души тук да си клатят краката. Някои от вас ще трябва да се върнат в своите отдели до края на седмицата. Следете за имената си на дъската за известия. Винаги можем да вдигнем оборотите, ако нещата потръгнат.

А за днес искам да разпитате отново всички, присъствали вечерта, когато е убит Хадли, като преди това прочетете предишните им показания, включително казаното от Хътън и Клептън при втория разговор с тях. Искам да ги изядете с буквите. Търсете разминаване или противоречие, колкото и маловажно да ви се вижда, особено ако противоречат на собствените си думи. Минали са шест дни, откакто разговаряхме с тях. Сигурно са забравили по-голямата част от казаното тогава и навярно са си спомнили неща, които според тях нямат нищо общо със случая, но за нас може да са от голяма полза. Не забравяйте, че макар личните мнения да не са от особено значение за съда, все пак понякога могат да ни насочат към нещо, което ще има нужната тежест. Опитайте се да създадете атмосфера, в която хората да не се притесняват, ако сгрешат или променят мнението си. Често нежеланието да се излагат им пречи да се върнат назад и да споделят информация, която може да се окаже ценна.

От вас искам да се опитате да вникнете във вече казаното, да видите какво се спотайва зад него. Привидно искрените реплики понякога крият нещо по-сложно. Сравнете версиите на различните хора за едно и също събитие. И пипайте внимателно. Петима от шестте човека, с които ще разговаряте, не са извършили нищо противозаконно.

Не беше необходимо да уточнява, че и шестимата можеха да се окажат невинни. Всеки знаеше колко е истинското месо в чинията.

— Освен това бих искал да съберете информация за деня преди сбирката, който досега не е бил щателно проучен. Може да се е случило нещо необичайно, което обаче никой не е сметнал за нужно да спомене.

Тук униформен сержант се намеси с въпроса дали е решено вече какво ще правят с Макс Дженингс.

— Ще бъде освободен малко по-късно тази сутрин. Нямам причина да го задържам.

— Извинете, сър, но се питах — започна инспектор Мередит, учтив и превзет, като излязъл от комедия за периода на Реставрацията.

— Да?

— Снощи преглеждах показанията на Клептън от двата разговора с него. — (Ами браво на теб, Иън.) — Бих ли могъл да попитам дали вие лично имате някаква представа какво е правил той между единайсет и дванайсет в нощта на убийството?

— Според сержант Трой се е мотал около къща в селото, където живее една от ученичките му.

— Разбирам. Благодаря, сър.

Мередит имаше невероятната способност да изписва с абсолютна точност мислите си върху лицето, без да помръдне и мускул. В този момент на физиономията му се четеше: „Трябваше да го кажете, без да ви питат. Кой сега крие информация от другите?“

— Споменато е в бележка, приложена в папката, сър — уточни Трой с ледена учтивост.

След като оперативните работници тръгнаха по задачи, Барнаби се оттегли на бюрото си в дъното на залата. Нямаше нужда да търси тишина и спокойствие в кабинета си. Телефоните, които така оглушително звъняха само преди седем дни, сега рядко се обаждаха. Понякога се случваше някой да използва компютър, но по-скоро за справки, отколкото за да добавя нова информация. Поне две трети от машините не работеха. Виждаше се, че работата замира — процес нормален и носещ удовлетворение при успешно завършване на следствието, но потискащ и тягостен в обратния случай.

Барнаби включи своя монитор и изкара на екрана сваления текст от записа на разговора с Ейми Лидиърд. Но едва бе започнал да го чете и се обадиха от полицията в Дъблин. Това се случваше доста често. Контактът с Ирландия беше почти ежедневен, често във връзка с движението на известни терористи или заподозрени. Но сега обаждането бе в отговор на молбата на Барнаби, който бе поискал сведения за бившия приятел и сводник на Лиъм Ханлън.

Накратко, информацията за Конър Нилсън бе максимално категорична. Мъж, подвизаващ се под това име през последните двайсет години, тоест откакто е известен на полицията, бил изваден от река Лифи преди осемнайсет месеца. Краката му били напъхани в кофи с цимент, гърлото — прерязано, а ушите — отрязани. Знае се, че е бил свързан с рекетьорство, разпространение на наркотици и проституция.

Попитаха Барнаби дали това е човекът, когото търси, и той отговори, че не би се изненадал, ако става дума точно за същия мъж. Обещаха да му изпратят останалите подробности по факса, главният инспектор поблагодари, увери ги, че работата не е спешна, и затвори телефона. Стори му се, че току-що чутото внесе потресаваща симетрия в разследвания случай. Тези двама мъже, впрегнати заедно в хомота на изпълнено с насилие детство, макар и разделени, завършват живота си, покосени от насилие.

Стана му нервно и неспокойно. Изправи се и закрачи напред-назад. В ума му нахлуха образи. Малко момче плаче, покрито с кървави карантии. Прострелян мъж лежи в незнаен гроб, устата му пълна с пръст. Друг стои прав, удавен, с дълбок разрез на гърлото. Около него водата е на кафяви петна, които бликат от раната му, самата тя е светла като корем на риба, а отворът й расте ли, расте. Последният образ, и може би най-ужасният (Барнаби се беше изправил пред снимките на стената), бе окървавеният череп на Джералд Хадли.

Стари цитати, позабравени реплики изплуваха в главата на главния инспектор… Кой би помислил, че старецът… от корал бяха костите му… окованият Банко се усмихва… стар като Каин… всяка сълза от всяко око[1].

Не можеше да откъсне поглед от снимките.

 

 

Браян не само напусна гимнастическия салон, но и сградата на училището. Заяви, че го боли стомах, намери някой да го замести в единствения час, който имаше този следобед, и си тръгна. Нямаше търпение да се махне от това ужасно място, където така безмилостно го бяха скопили.

Чудеше се дали не би могъл да измисли нещо, та никога повече да не се върне там. Оставаха по-малко от три седмици до ваканцията. Можеше да каже, че се е контузил. Или пък сегашното му уж неразположение се е развило в тежко заболяване, което го е приковало на легло. Ако успее да се покрие до средата на юни, проклетите копеленца ще завършат. А и заплатата щеше да си му върви.

От друга страна (Браян внимателно натисна спирачки, за да спре на светналия червено светофар), дали пък нямаше по-положителен начин да се погледне на това дяволско злощастие, което го бе сполетяло? Колко пъти бе чел интервюта с разни известни писатели и актьори, които били принудени от удар на съдбата, често в доста напреднала възраст, да зарежат някаква досадна професия и после да намерят истинското си призвание. Защо пък да не му се случи и на него същото?

Театърът, разбира се, не е доходно занимание. Понякога щяха трудно да свързват двата края. Щеше да има периоди на бездействие. Но колко по-добре е да си без работа, когато ти е приятно да работиш. Трябваше само да пробие. Браян си представи как поставя пиеси — не как се мъчи с бездарни пубертети, а твори с група невероятно ентусиазирани млади актьори и репетира с тях на сцената на Барбикан или Стратфорд. Натиснат клаксон го подсети, че светофарът е светнал зелено.

Той подкара колата унесен, фолксвагенът пое към дома като уморено добиче в края на работния ден. Когато стигна покрайнините на Мидсъмър Уърти, Браян тъкмо уверяваше Кенет Брана, че не е сгрешил, като е решил да постави своя първи „Крал Лир“ толкова млад, и че заедно не само ще се справят с трудната пиеса, но и ще пожънат небивал успех. Група хора, събрали се пред таблото за съобщения насред Площада, върна мислите му към действителността.

Двама нахални мотористи бяха спрели пред къщата му, затова Браян паркира съвсем близо до таблото за съобщения, излезе от колата и забеляза, че голяма част от хората го зяпнаха. Заинтригуван, той внимателно се огледа за коли и прекоси лъскавия мокър асфалт, за да види какво става.

Неочаквано си спомни за убийството на Джералд, за което от дни не бе и помислял, а сега се сети само защото му хрумна, че на таблото вероятно е закачено нещо във връзка със случая. Например портрет с надпис: „Виждали ли сте този човек?“ Или фотография на някой, когото полицията би искала да разпита. Един мъж го погледна похотливо и му се усмихна. Браян премита озадачен. Таблото бе покрито със снимки на Браян с Еди. Всичките бяха в найлонови пликове, за да не се повредят от влагата, и здраво закачени с кабарчета. И макар лицето на Еди да не се виждаше, останалата част от тялото бе достатъчна, за да даде ясна представа за естеството на заниманията им. Никой обаче не се бе погрижил да скрие лика на Браян.

Той бе приковал поглед в циничната изложба, подпрял се с ръка на таблото, за да не падне. Ушите му бучаха, бе загубил ориентация, сякаш след миг щеше да заспи под въздействието на силна упойка.

— Добре ли си, приятел? — попита похотливо усмихналият мъж.

Браян не го чу. Бавно вдигна ръце и се опита да свали снимките, но пръстите му — големи и подути от студ, не успяваха да подхванат кабарчетата. Пробва с нокътя на палеца, но само го изкриви зверски — сълзи му излязоха от болка. Накрая започна да ги къса. По таблото останаха само парченца найлон и хартиени триъгълничета, забодени с кабарчета. Смачка снимките на топка и ги навря в джоба си. Обърна се и пое по улицата, забравил да се огледа — за щастие пътят бе пуст. Слепешката тръгна към вкъщи, а след него и всички останали около таблото за съобщения, но той не забеляза.

Портата сякаш бе заяла. Браян бутна силно, но видя нещо зад нея, което й пречеше да се отвори. Беше пишещата му машина. Провря се през тесния процеп, наведе се и я вдигна. Последният епизод от пиесата му все още стоеше на валяка, мокър и залепнал по него.

Сега Браян забеляза, че цялата права и тясна пътека, водеща към входната врата, бе осеяна с най-различни неща. Видеокасети, книги, дрехи. Грамофонни плочи в шарени калъфи. Сребърната му купа — награда за декламация. Вратовръзки, обувки. Оливър — неговото тролче.

Тръгна бавно по пътеката, стиснал пишещата си машина. Крачеше внимателно, но все пак успя да стъпи върху веселите сладко усмихнати сестри Нолан — плочата изхрущя под крака му. Заваля.

Остави машината на стъпалото пред вратата и затърси ключа. Намери го, само дето не влизаше в ключалката, която, както най-сетне забеляза, беше необичайно светла и лъскава. Зави покрай къщата, прегазвайки градината — изкаля маратонките и маншетите на панталоните си, — стигна до прозореца на хола и почука по стъклото.

Сю, вързала косата си на опашка с кадифена панделка, седеше на масата и рисуваше. Бе запалила газената лампа и сянката на профила й, неестествено голяма, се очертаваше в златен ореол на стената.

Браян почука още веднъж. Дъждът се засили. Зрителите на това представление, скупчили се на тротоара пред къщата, като под команда вдигнаха яките си. Една жена извади прозрачна найлонова качулка, тръсна я да се отвори и покри косата си с нея.

Сю изми четката си в буркан с чиста вода и я избърса в парче плат. После стана спокойно и бавно излезе от стаята. Браян хукна към входната врата. Капакът на пощенската кутия се отвори с тихо щракване, през отвора се подаде плик и тупна на черджето пред прага.

Той го грабна, скри се, доколкото можа под малкия навес и скъса плика. Посланието вътре бе кратко. За в бъдеще съпругата му щеше да общува с него единствено с посредничеството на адвокат, чийто адрес и телефон са приложени. През следващите няколко дни Аманда ще живее при баба си и дядо си.

Браян отново прецапа през калта до прозореца на хола и почука на стъклото за трети път. Но Сю, заковала поглед високо над главата му, вече дърпаше завесите пред лицето му.

 

 

— Как си?

— Добре.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Трепериш.

— Само външно.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, Ейми, добре съм. Честно.

Сю обърна гръб на спуснатите завеси. Ейми стана от старата продънена табуретка, бутната в една от нишите. Беше се преместила там, щом чуха Браян да прави опити да отключи чисто новата ключалка.

Усети, че продължава да стиска пръстите на ръцете си, затова бавно отпусна хватката и протегна пръсти. После загрижено погледна към Сю, която стоеше изправена, изпънала вдървено рамене назад, като войник на парад.

— Мислиш ли, че ще опита през задната врата?

— Сигурно. Пуснала съм резето. — Гласът на Сю беше дрезгав, сякаш бе настинала.

— Прозорците?

— Затворени са добре. — Издаде звук като начало на кашлица или възклицание. — Не се тревожи. Не може да влезе.

— Не се тревожа. — Не беше съвсем вярно, макар Ейми наистина да бе по-спокойна, отколкото в началото, когато Сю й се обади по телефона, за да й каже веднага да отиде у тях. А това беше преди около час. Хонория вдигна слушалката и толкова се изненада от настоятелния и нетърпящ възражение тон на Сю, че успя само да предаде съобщението без никакъв коментар. Ейми тутакси тръгна и завари приятелката си да разхвърля ризи и пижами из градината пред къщата. После Сю влезе вътре, Ейми я последва, като заобикаляше или прескачаше всякакви видове дрехи.

— Какво става, за бога? — викна тя, щом затвори входната врата. — Какво се е случило?

Сю беше леко задъхана. Вдигна ръце, сякаш за да види за свое собствено удовлетворение, че са празни.

— Край — заяви тя.

— Какво правят всички тези неща навън? — Ейми се опита да хване Сю за ръка, но тя се дръпна. — Моля те, Сю, кажи ми.

— Викнах човек да смени ключалките. Дойде от Лейси Грийн. — Сю се огледа с мрачна решителност, като че ли правеше инвентаризация. Ейми също се огледа. Стори й се, че някои вещи липсват, макар да не се сещаше точно какви бяха.

— Това, разбира се, е временно. Така ми каза адвокатът. Нещата трябва да се уредят. Но това е моя грижа, каза той. И защо не? Заслужила съм си го, заработила съм си го. Те ще живеят при майка му. Нека. Да видим дали ще й хареса. Да й подскачат наоколо, да си слагат краката по възглавничките й. Да гледат анимационни филми. Дум-дум насам, дум-дум натам. Тя си мисли, че са ангелчета. Да видим дали ще й…

— Сю! — Ейми я сграбчи за раменете. — Ти ме повика. И аз съм тук.

— Ейми…

— Всичко е наред. — Ейми я целуна по ледено — студената буза и усети как мускулче подскочи и се сви. Сю се освободи от ръцете й с безучастен вид, сякаш примирила се с невъзможността да намери утеха.

— Разкажи ми — тихичко повтори Ейми.

Сю й разказа. Ейми слушаше, челюстта й увисна от удивление, а очите й бяха станали на палачинки.

— На таблото за съобщения на Площада?

— Да.

— Но… кой ги е сложил там?

— Един бог знае. Аз ги видях, като отивах към детската градина.

— И къде са сега?

— Нали ти казах — в гласа на Сю прозвуча леко раздразнение. — На таблото.

— Ама още ли са там?

— Да.

— Оставила си ги?

— Да.

— Цял ден.

— Да.

— Ах… — Ейми закри уста с ръка да спре… и тя не знаеше какво точно. Писък на изумление? Вик на ужас? Крясък на удовлетворение? Пристъп на смях?

Докато се гледаха в очите, застанали една срещу друга, замръзналото изражение на Сю започна да се топи, напуква, докато накрая изцяло се разпадна и тя избухна в сълзи. Ейми я отведе до канапето, настани я и седна до нея.

— Яд ме е — изплака Сю. — Толкова ме е яд.

— Сигурно. И аз така бих се чувствала.

— Години наред да…

— Хайде, хайде.

— Да търпя подигравките му.

— Знам.

— Колко съм била глупава. Грозна съм била, никакъв сексапил съм нямала. Не мога да готвя, не мога да шофирам. Рисунките ми били пълен боклук. Не ставам за майка…

— Ти си чудесна майка.

— И през цялото време… през цялото време…

Ейми почака Сю малко да се поуспокои и й подаде голяма копринена кърпа, която някога бе принадлежала на Ралф.

— Издухай се хубаво.

Сю тихичко се изсекна и попи сълзите по лицето си.

— Извинявай.

— Не се извинявай. — Ейми прибра в джоба си подгизналата копринена топка. — Хубаво е да си поплачеш.

Сю започна полека-лека да се съвзема и Ейми се зачуди какво ли предстои. Защо ли я беше повикала? За да почерпи сила от нейното съчувствие и морална подкрепа? Или да й помогне да осъществи конкретен план? Каквото и да беше имала предвид, Ейми бе готова да й помогне. Сега, след като поотмина първото й изумление от новината за абсурдния и скандален фотомонтаж, изведнъж осъзна как самата тя кипи от гняв заради Сю.

— Искаш ли да направя нещо?

— Само да почакаш тук, докато си дойде.

— Разбира се. — Ейми си представи как ще побеснее Браян, ако на път за вкъщи случайно види последния информационен бюлетин на таблото за съобщения. Той по природа беше патологичен лицемер, но сега способността му моментално да преиначава всичко, което го злепоставя, определено щеше да се изправи пред най-сериозното си предизвикателство. А човек, който е свикнал да се самозалъгва, принуден да застане пред истината за себе си, можеше да реагира по ужасно опасен начин. При това рискът не засягаше единствено осмелилия се да каже горчивата истина.

— Да не се боиш, че ще омекнеш и ще го пуснеш да влезе? Затова ли искаш да остана?

— Не — отговорът на Сю дойде от кухнята, където пълнеше буркан с вода, в който да си мие четката за рисуване. Върна се и остави буркана на масата, после запали лампата. — Просто искам да не съм сама.

— Дали ще се разбеснее?

— Само вътрешно.

Именно Ейми забеляза Браян първа — по-рано от очакваното, — видя го да слиза от колата и да прекосява с тежки стъпки Площада. Сю вече бе приключила с подреждането на сцената, представяща спокойна творческа атмосфера, сред която тя работи и не иска да бъде обезпокоявана — сцената, която Браян видя през прозореца на всекидневната.

Ейми задържа дъх, когато в отговор на неговото настоятелно чукане Сю бавно се изправи, взе някакъв плик и излезе от хола, а после се върна и също така бавно дръпна пердетата.

Макар Сю да направи всичко спокойно и напълно овладяно, Ейми забеляза как главата й стоеше изкривена назад под необичайно остър ъгъл. Предположи, че приятелката й се страхува да срещне погледа на Браян, но грешеше. Всъщност Сю гледаше нагоре не от страх, а водена от твърдото убеждение, че ако дори веднъж погледне в очите мъжа си, няма да успее да се спре и ще забие юмрук в тъпото му лице направо през стъклото на прозореца.

 

 

След като обядва по всички правила на диетата си, Барнаби се върна в заседателната зала. Бе едва три часът, но някои от оперативните работници вече се връщаха от задачите си. Сержант Трой обаче не беше между тях. Той бе изпратен да поизмъчи още малко Браян Клептън на принципа: познатият дявол има по-голям шанс да мине през защитата на заподозрения, отколкото непознатият. Особено ако този познат дявол вече е успял здраво да го наплаши.

Барнаби за трети път се накани да препрочете показанията на Ейми Лидиърд, дадени в неговия кабинет. Предишният им прочит отново бе предизвикал появилото се и по-рано неприятно усещане, че в тях има скрито нещо, което не се връзва, но все още не бе успял да разбере какво точно беше.

Зачуди се дали не ставаше дума за противоречие с реплика, чута по време на първия разговор в дома на Хонория сутринта, когато започна разследването на убийството. Този разпит бе заведен под името „Лидиърд, Х.“, защото именно Хонория говори надуто и властно почти през цялото време. Участието на Ейми, доколкото си спомняше Барнаби, беше само откъслечно — меко казано.

Изостави своя компютър, премести се пред съседния празен екран и затърси файла. Докато набираше името, за момент се сети за онова конте, дето му е трън в очите, но на сутрешното заседание прие да посети дома на Хонория Лидиърд. За голямо разочарование на Барнаби злобното чувство, с което бе насърчил Мередит да се опита да убеди Хонория да дойде и даде отпечатъци от пръстите си, бе рикоширало обратно върху него. Следователят се върна с новината, че госпожица Лидиърд, макар и при никакви обстоятелства да не би посетила полицейския участък, все пак е готова да се подложи на въпросната процедура, ако лично главният инспектор се заеме с тази задача и я осъществи в нейния дом.

Барнаби тръсна шава и съсредоточи погледа си върху зелените букви на екрана. Доколкото си спомняше, Хонория през цялото време бе отговаряла отрицателно и сега, като прегледа текста, видя, че е прав. Ейми бе задала един-единствен плах въпрос и бе вмъкнала една-единствена реплика, и то свързана с домашния бит.

„Първо направих по едно мляко с какао…“

И тук зълва й грубо я бе прекъснала. Барнаби не видя нищо особено значимо в казаното. Хонория по принцип обичаше да пресича хората — беше й стил на говорене, и на главния инспектор му се стори малко вероятно да се е опитала да скрие нещо с прекъсването — какво би мото да разкрие правенето на какао?

Барнаби плъзна курсора и боядиса в червено контекста на кратката реплика на Ейми, като започна от своя собствен въпрос към Хонория.

„Б.: Веднага ли се оттеглихте?

Х.: Да. Имах главоболие. Бяха разрешили на госта да пуши. Отвратителен навик. Тук не бих му разрешила.

Б.: А вие, госпожо Лидиърд?

Е.: Не веднага. Първо…“

Барнаби блъсна стола си назад така рязко, че го удари в бюрото отзад — служителката, седнала там, подскочи и го изгледа изненадано. Той измърмори някакво извинение. Върна се при своя компютър и бързо намери каквото търсеше. Беше точно в началото. Беше попитал Ейми дали са се прибрали веднага вкъщи след сбирката в „Плоувърс Рест“ и Ейми бе отговорила:

„Да. Аз направих по едно мляко с какао, после се качих да работя върху книгата си. Хонория отнесе нейната в кабинета.“

Добре де, има разминаване, но е много незначително. Съвсем незначително. Даже ако беше още по-незначително… — Барнаби усети как надигащото се в него вълнение посърна още преди да го бе обзело. Защото какво означава една дума? Особено като глагола „оттеглям се“, който можеше да изразява толкова много неща. За едни може да означава да изчезнат в банята и дълго да се киснат във ваната, за други — да се затворят в бърлогата си, да си налеят нещо по-силно и да си надянат слушалките. Защо за Хонория да не означава да отиде в кабинета да чете?

Но тук се казваше, че имала главоболие. Барнаби се наруга, задето не бе задал въпроса по-конкретно. Например: веднага ли си легнахте? Или дори: качихте ли се горе? И тогава, ако, разбира се, Ейми казваше истината, щеше да хване Хонория в преднамерена лъжа. Барнаби бе малко разочарован от удоволствието, което предизвика у него мисълта пак да се изправи срещу Хонория.

Отново прочете внимателно и двата записа, но не откри друго обяснение за появилото се преди време усещане за нещо нередно. Това мъничко противоречие бе перлата в сърцето на стридата.

Въздъхна, затвори и двата файла и отвори файла на Лора Хътън. Бързо прехвърли първия разговор, в който нямаше нищо съществено, и премина на втория, когато тя доста пи, плака и руга мъжа, своенравно отказал да я обича, или поне Лора така виждаше нещата.

Барнаби четеше внимателно, потъна изцяло в текста, забрави за всичко друго около себе си. Както и преди, търсеше несъответствия, противоречия или просто нехайно изпуснати думи. За съжаление, поради естеството на признанията й всичко, което описваше — посещението й в къщата на Хадли през лятото, кражбата на снимката, нощните й скитания, плод на любовните й въжделения, — всичко това не подлежеше на проверка.

Чу се подрънкване на порцелан, разнесе се приятна миризма на кафе и на бюрото му се появи чаша с чинийка.

— А. — Барнаби установи самоличността на приносителя и отбеляза: — Върна се значи. Какви са новините от великия театрал?

— Отишъл да играе бинго, това е последното, което чух.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, сержант. Не съм в настроение.

Трой надяна на лицето си изражението „Какво толкова казах“, седна и разви един шоколадов десерт.

— Добре си прекарах, няма що.

— С Клептън ли?

— По-скоро без Клептън.

— Как така?

— Отивам в училището — тръгнал си по-рано. Отивам у тях — жена му вика: „У майка си е.“ Отивам у майка му и какво става?

Господин Клептън отворил вратата й бил така ужасен от паркиралата пред портата му полицейска кола, че сграбчил Трой за лакътя (макар сержантът да не бил с униформа) и насила го издърпал вътре в къщата, обръщайки обичайната процедура наопаки.

Щом затръшнал вратата зад гърба му, ето я и госпожа Клептън. Опакована като за подарък в лъскави найлонови дрехи, кърши ръце и плаче: „Не иска да излезе от тоалетната.“

И наистина. Трой тропал по вратата на тоалетната, настоявал Браян да отвори с много силен глас, за да надвика поп музиката, която думтяла на горния етаж. Но напразно.

Накрая се отказал и старите Клептън го изпроводили чак до портата. Като се качвал в колата, минали някакви хора и госпожа Клептън високо подвикнала: „Ако го видим, ще ви се обадим, сержант. Много е тъжно да си загуби човек кученцето.“

Трой разказа историята добре и успя да разсмее Барнаби.

— Искате ли да взема заповед за задържане, шефе? И да го доведем.

— Може би утре.

— Открих какво означава словоблудство.

— Слово какво?

— Сещате се — тъпата му пиеса.

— О, да. И как откри?

— Проверих в речника.

— Ти си про… — Барнаби се прекъсна моментално, но видя, че не е успял да се спре навреме. Боже, как можа изобщо да му хрумне такава снизходителна мисъл, че даже пък и да я каже. — Извинявай, Гавин. Наистина.

— Няма нищо. — Но Трой бе порозовял целият. — Разбираемо е. Не съм учен, както знаете. Купихме го за Талиса Лийн. Ако й потрябва за някое домашно след време.

— И какво означава „словоблудство“?

— Неправомерна, обидна употреба на думи. Голям сноб. Нали това е правилната дума?

— Право в десетката. — Барнаби допи кафето и бутна чашата настрани. Тъкмо щеше да се върне към своето мини откритие в показанията на Лидиърд и в залата се появиха още няколко оперативни работници.

Веднага му стана ясно, че не са попаднали на нищо ново. Изглеждаха отегчени, изморени и намусени, като хора, прекарали няколко часа в неуспешни опити да постигнат нещо и при това са знаели, че ще стане така още преди да са започнали.

Младши детектив Уилоуби се приближи до бюрото на Барнаби и въздъхна с облекчение, като видя, че Трой става и се отдалечава — неведнъж бе изпитвал на гърба си острия език на сержанта. Барнаби му посочи празния стол, Уилоуби седна, внимателно постави фуражката си върху коленете и също така внимателно сложи в нея бележника си.

Барнаби се приготви да го изслуша със смесица от симпатия и раздразнение. Момчето беше доста крехко, а и не освежи ли идеите си, щеше да се наложи да напусне полицията. Барнаби подозираше, че в крайна сметка точно така щяха да се развият нещата, и само се надяваше поводът да не е някой нервен срив.

— Разговарях с господин Сейнтджон, сър, както ми наредихте — започна Уилоуби. — Той няма какво да добави към показанията си за своето посещение у Хадли, нито за сбирката, нито за последвалите събития. Но спомена нещо, което е забелязал през деня, макар да ми се струва доста несъществено…

— Аз ще реша дали е несъществено, детектив.

— Да, сър. Като изпращал господин Хадли, видял госпожица Лидиърд да излиза от портата на „Плоувърс Рест“ и да се отдалечава с колелото си.

— Знаете ли в колко часа е станало? — Барнаби взе химикалката си.

— В единайсет и половина. Господин Сейнтджон си спомня, защото бил изгубил точно половин час от времето си за писане. Идвала на два пъти същия следобед. Ако си спомняте, „Бородино“ е точно срещу…

— Да, да. Продължавайте.

— Хадли не отворил вратата, но това, изглежда, не е необичайна практика, ако човек знае кой стои на прага му.

Настъпи пауза. Уилоуби нямаше какво повече да добави и пръстите му нервно се плъзнаха по ръба на фуражката, после здраво стиснаха козирката. За нула време мълчанието се превърна в непоносимо бреме за него.

— Странен образ е този… Сейнтджон. А пък кучето му…

— Благодаря, Уилоуби. — Барнаби му се усмихна разсеяно. — Добра работа.

— О! — Уилоуби се изправи сковано и пъхна фуражката под мишница. Бележникът изпадна. Той се наведе да го вземе, грейнал от задоволство. — Да, сър. Благодаря.

Барнаби не го чу. Облегнат назад, затворил очи, той вече се бе пренесъл на Площада в Мидсъмър Уърти и си го представяше така, както вероятно бе изглеждал в онова мразовито утро в последния ден от живота на Джералд Хадли. Сигурно са били обзети от известно вълнение преди срещата с известния писател. Без съмнение са се заели да направят нещо за почерпка, трябвало е да се приготвят за сбирката в „Плоувърс Рест“. В късната утрин собственикът на тази красива къща решава да обезпокои стар човек, чието единствено желание е да го оставят на мира да си пише шпионския роман. В единайсет часа една жена си къса сърцето от плач, пълни кошчето с подгизнали кърпички и е прекъсната от също толкова нежелан посетител. След срещата им тази личност отива направо в дома на Джералд Хадли. Не го намира и по-късно се връща пак. После трети път.

Барнаби отвори очи. Сърцето му ускори ход, пришпорено от оформящата се хипотеза за евентуалната причина за това странно упорство. Застави се да се успокои, задиша дълбоко и диша така, докато пулсът му влезе в приемливи граници.

Лора навярно е още в магазина. Намери телефонния й номер и го набра. Тя вдигна моментално.

— Госпожо Хътън? Главен инспектор Барнаби на телефона. Дали бихте направили нещо за мен, госпожо Хътън?

— Тъкмо се канех да отида при съседите да се почерпим по чашка. Спешно ли е?

— Да — призна Барнаби. — Така мисля.

 

 

Ейми беше в стаята си, работеше върху книгата. Започна в пет часа и все още не я бяха викали за нищо нито с дрънкане на звънчето, нито с устни заповеди.

В момента се безпокоеше за стила на своята проза, който бе влязъл в едно удобно русло и вече й звучеше прекалено познато. Но дали си струва, чудеше се Ейми, дъвчейки върха на химикалката си, постоянно да се търсят нови прилагателни? Нямаше ли читателят да се чувства по-добре с изпробвани комбинации, доказали своята уместност? И това не е оправдание за проявен от автора мързел, спореше със себе си Ейми, защото има някои съчетания, които са толкова сполучливи, че и най-талантливият писател не би могъл да измисли по-добри.

Бърз поглед към смрачаващото се небе отвъд прозорците на спалнята разкриваше загадъчната красота на розовите нюанси. Черната коса при определена светлина определено придобиваше лъскавия черно-син цвят на гарваново крило. А нима очите на влюбения до полуда не светваха точно като Звездици в нощното небе, когато се спрат на обекта на любовните си въжделения.

Ейми намери малка утеха в мисълта, че подобен спад на доверието в собствените умения не бе съвсем непознат и на най-успелите в занаята. Макс Дженингс бе разказал как започва всяка нова книга убеден, че този път ще създаде с нея отношения на безметежно блаженство, влюбените ще изпращат всеки залез, хванати за ръка, и никога няма да разменят и дума накриво. Но никога не ставало така. Много преди да завърши глава първа, те вече са се хванали гуша за гуша, крещят си, ругаят се и чупят чинии.

Ейми въздъхна, събра мислите си и отново се съсредоточи върху листа пред себе си. Сцената, над която работеше, бе изпълнена с драматизъм. Араминта избяга от Черния Руфъс, скачайки от файтона му (подходящо облечена в анцуг „Дона Карън“) в пряспа току-що навалял сняг. Измъкна се от снега, неохотно заряза пелерината си — имитация на хермелинов модел на Версаче със закопчалки от истински кехлибар и качулка, осеяна с изкуствени диаманти — и хукна по замръзналата повърхност на езеро, преследвана от ловджийски кучета. Ейми отново задъвка химикалката. Реши, че ловджийските кучета са малко неуместни, и ги замени с вълци.

Нямаше никакъв проблем да се постави на мястото на своята изпаднала в беда героиня, защото самата тя трепереше от студ, макар и в стаята си — сигурно беше под нулата. Стана и отиде да пипне ръждясалия радиатор. Усети ледената му повърхност дори през ръкавицата. Цял ден беше така и сто процента щеше да си остане така.

Ейми заподскача на място с дебелите пухкави ботуши върху протрития килим. Опита да стопли с дъх върховете на пръстите си, разтри силно бузите, но само я заболя. Спомни си обещанието на Хонория непременно да оправи отоплението и реши да слезе в библиотеката да поговори със зълва си.

Излезе на площадката на стълбището. От всички страни я зяпнаха тъмни, дебело лакирани портрети на величествено облечени представители на рода Лидиърд, чиито корени се губеха някъде в шестнайсети век. Особено противен й беше един съдия с лице на ястреб, който изглеждаше способен не само да изпита истинско удоволствие от произнасянето на смъртни присъди, но и собственоръчно да ги изпълнява със същата наслада, само трябваше да запретне ръкави.

Хонория седеше на бюрото си, погълната от своите хералдически занимания. Изглеждаше напълно откъсната от дребнавите проблеми на този свят. Макар единственият реотан на отоплителната печка да работеше, голямата стая бе почти толкова студена, колкото и спалнята горе. Ейми запристъпва от крак на крак на прага, но Хонория не й обърна никакво внимание.

— Извинявай…

— Кръв и кости — измърмори на себе си Хонория. — Ето кое има значение. Кръвта е от значение. Костите са от значение.

— Хонория?

Хонория вдигна очи. Те горяха и гледаха право в Ейми, но сякаш не я виждаха.

— Ужасно е студено. Може ли да…

— Махай се. Не виждаш ли, че съм заета.

Ейми си тръгна. Явно не беше сега моментът да пита Хонория дали е поръчала въглища и дали ще се накани скоро да оправи неандерталското котле. Докато минаваше по древните каменни плочи във вестибюла, Ейми се наведе да изскубне няколко плевела, поникнали в пукнатините. Градината май се опитваше да влезе в къщата. А в това ужасно време как да я кориш? Натисна вратата на мазето, но тя не се отвори.

Ейми се намръщи и опита пак, убедена, че бравата просто е заяла, защото досега никога не й се беше случвало да я намира заключена. Само че след още два здрави напъна не остана никакво съмнение, че този път е заключена. Ейми се поколеба — дали да не си напълни една бутилка с гореща вода и да я гушне в скута, като седне. Да, ама след малко ще трябва да слезе долу да приготви вечерята и няма да може да я разнася из ледената кухня.

След като Хонория й даде ясно да разбере, че не иска да бъде безпокоена, Ейми реши сама да намери връзката с ключовете. Понякога висяха на желязна кука в стаята за вехтории, друг път бяха в чекмеджето на кухненската маса, а се случваше и да са оставени някъде за малко, а после Хонория забравяше къде ги е зарязала. Веднъж Ейми ги намери в саксия в парника.

Днес не бяха на куката. Ейми огледа пейката с наредени върху нея луковици на далии, стари пакетчета със семена, но не ги откри. Отмести колелото на Хонория, за да мине, и ги видя в кошницата на велосипеда.

Ключът за мазето беше старомоден, дълъг почти колкото дланта й. Пъхна го в ключалката и отключи с лекота. Светна лампата — толкова слаба, все едно я нямаше, ама нейсе, — хвана се здраво за перилото и заслиза надолу.

Котлето заемаше ужасно много място, а останалата част от пространството бе запълнена от горивото за него. Купчина въглища, по-малка купчина съчки и вързопи от стари вестници и енорийски списания, стегнати с канап. Кашони, дървени касетки, парцали и кутия с парафин.

Ейми пристъпи с известна тревога към чудовищната машина — огромна, кръгла, почерняла от старост, занемареност и зъл нрав. Изотзад излизаха тръби и се виеха по тавана на мазето. Имаше три циферблата с червени стрелки, като на скоростомер. Всички показваха 150. Тя почука авторитетно по стъклото. Показанията паднаха на 98.

Ейми предпазливо положи ръце върху метала — едва-едва се усещаше някаква топлинка. Отвори вратичката и надникна. Доколкото успя да види, вътре имаше купчина пепел и почти нищо друго. Взе лопатката — метално съоръжение с размерите и тежината на железен лост, но с формата на буква „Т“ — и разрови пепелта. Проблеснаха една-две бледи искрици. Скъса няколко страници от енорийското списание и сложи тънки хартиени лентички върху искриците. Хартията покафеня, сгърчи се и пламна.

Ейми добави още хартия и взе няколко съчки от купа. Внимателно ги постави отгоре и взе още няколко, за да е готова, ако първите се запалят.

Едва тогава забеляза, че отдолу има още нещо. Още хартия ли? Определено се виждаше етикет — яркожълт със сини букви: „Хотел Масима, Танжер“. Ейми махна съчките настрани. Показаха се още етикети, покриващи почти целия капак на кафяв куфар.

Извлече го изпод купа съчки и натисна заключалките. Капакът отскочи нагоре. Ейми коленичи, без да обръща внимание на ситните камъчета и мръсотията, и огледа съдържанието на куфара. Черен костюм, шапка с воал, бельо, включително колан с жартиери и тънки чорапи, обувки с висок ток. Две пластмасови кутии с бижута и козметика. И кутия за обувки, препълнена със снимки. Колко интересно!

Извади шепа снимки и започна да ги разглежда. Някои бяха цветни, други — черно-бели. На много от тях се виждаше руса жена — сама или с неколцина приятели, които си играят с куче. Изглежда, бяха на почивка. Даже няколко от снимките бяха направени на плаж и около хотелски басейн. Двама мъже с ужасно оскъдни бански стояха пред великолепна яхта.

Там беше и Ралф. Дори при тази мъждива светлина нямаше как да сбърка неговата ослепителна усмивка, черни къдри и прям поглед. Беше с голяма компания, явно на някакъв купон. Всички бяха много весели, седнали около маса, покрита с чаши, бутилки и конфети. Навярно празнуваха нечий рожден ден. Снимката беше голяма, направена със светкавица. Ралф беше облечен в бяла памучна фланелка с къси ръкави и квадратно деколте — част от униформата на Кралския флот.

Ейми се взря в снимката. Мъжът до съпруга й привлече вниманието й. Беше красив, но образът му бе малко неясен, имаше дълга рошава коса и цвете, закичено зад ухото. Ейми се качи по стъпалата на мазето, вдигна фотографията близо до електрическата крушка и ахна изненадана. Беше Джералд!

Възбудена от откритието си, тя хукна към вестибюла. Думи и изрази напираха от устата й, свиваха устните й. „Познай какво намерих… куфара… помниш ли?… Госпожа Бънди каза… че някой го е сложил…“

Хонория стоеше неподвижна на прага на библиотеката. Ейми се вцепени. Думите замръзнаха на върха на езика й. Моментално прозря истината. Пулсът й потрепна от мрачно предчувствие, набра скорост и после започна мощно да блъска в основата на гърлото й.

В ума й изникна изразът „дишай спокойно“. Най-добре да успокои дишането. Започна да вдишва бавно и дълбоко и да издишва плитко, сякаш вече нямаше достатъчно въздух около нея.

Съзнанието й се раздели на две. Едната половина се скри под земята, разтреперана от страх, неспособна да мисли. Другата — прецени крайно опасното положение, в което се намираше, и трескаво затърси изход. Предната входна врата — заключена, с пуснато резе, не бе отваряна от години. Задната — заключена, с пуснато резе — никога няма да успее да я отвори навреме. Не бива, не бива да се оставя да я върне обратно в мазето и да умре там като куче. На долния етаж прозорците бяха затворени, но можеше да счупи някой и да мине през него — ще се разкървави, но ще остане жива. Жива.

Тъмната маса в другия край на вестибюла леко помръдна. Не крачка, а по-скоро мощен тласък на въздуха. Сърцето на Ейми скочи в гърлото.

Стълбите. И двете ще трябва да изминем известно разстояние. Аз съм по-малка, по-млада, по-лека, по-бърза. Да си стигна до стаята. Пускам резето. Отварям прозореца. Крещя.

Опита се да си спомни какво се прави преди спринт. Коленете ли се сгъваха? На пръсти ли се вдигаш? Жизненоважно бе да стартира по най-добрия начин. От това можеше да зависи… можеше да зависи всичко.

Но изведнъж главата й се изпразни от всяка мисъл, защото Хонория направи нещо много по-лошо, отколкото просто да премести тежестта си от единия крак на другия. Започна да се смее. Тихо ръмжене, трептящо хърхорене, сякаш загряваше мощен двигател, последвано от поредица дрезгави излапвания, прекъсвани от кряскащи звуци. Накрая Хонория остана без дъх и мощно изхърка, поемайки въздух през носа.

Ейми побягна. Към стълбите. Нагоре по стъпалата. Ето я площадката. Още малко и е в стаята. Хонория е по петите й. Съвсем близо. Задъхана, тромава, посяга и сграбчва въздуха зад Ейми, но веднъж успя да докосне края на полата й, защото Ейми се спъна.

Земята летеше под краката им. Ейми бе останала не само без дъх, но и без капчица мисъл в главата. Дори вече не съзнаваше, че тича, бе попаднала в плен на още по-мрачни ритми. Влетя в стаята си. Затвори вратата. Натисни я.

Късно.

Ейми натисна с цялата си тежест, но железният крак на Хонория вече се бе напъхал между касата и вратата и нищо не можеше да го помръдне оттам. Тя не буташе — нямаше защо. Явно за никъде не бързаше. След няколко секунди заговори. Пъхна зурлата си в процепа и изкриви уста, за да избълва ужасните си открития.

И Ейми бе принудена да ги изслуша, защото не смееше да махне ръце от вратата, за да си запуши ушите. Нито можеше да избяга оттам. Скоро закрещя от ужас, но Хонория просто надигна глас, заглушавайки воплите на Ейми.

После най-неочаквано отровната помия секна. Не след дълго заглъхнаха и хлипанията на Ейми. Ослуша се напрегнато в настъпилата тишина, здраво запънала крака в пода и ръце във вратата, молейки се ужасната грамада от другата страна да не направи същото. Лицето й бе гротескно изкривено от физическите усилия, а бузите й блестяха, мокри от сълзи.

Хонория блъсна вратата с цялата си мощ. Ейми отхвръкна и падна по гръб. Хонория влезе. Застана на прага и погледна към снаха си. Грубо изсеченото червендалесто лице на Хонория бе мъртвешки бледо. Очите й се стрелкаха насам-натам в орбитите си или се завъртаха толкова назад, че се виждаше само бялото. От долната й устна висяха лиги и отразяваха малкото светлина, която влизаше през прозорците.

Ейми с мъка се изправи и се отдалечи заднишком — не биваше да отделя поглед от Хонория, — така се правеше, когато си изправен пред диво същество. Лъвове, тигри, бесни кучета. Ако ги гледаш непрекъснато, не те нападат. Зениците на Хонория бяха кървавочервени. Огромната й сянка запълваше стената, главата й висеше и се поклащаше.

Ейми се облегна на перваза на прозореца. Посегна с ръце назад — пипна студеното стъкло и ронещата се боя на рамката. Ех, ако можеше да го отвори. Ще се наложи да обърне гръб на Хонория, но само за секунда. Имаше ли изобщо избор?

Ейми се завъртя, сграбчи дръжката и се опита да я завърти. Беше ръждясала и не помръдваше. Дърпа, бута, за да я разхлаби малко. Само веднъж хвърли поглед назад през рамо. Хонория стоеше и я гледаше, потънала в зловещо мълчание.

Прозорецът се отвори с трясък. Чист студен въздух облиза лицето на Ейми. Тя сложи ръце на перваза, наведе се напред и погледна към дългата алея и отвъд отворените порти. Колко далече й се струваха каменните плочи около къщата.

Докато се взираше в твърдата им повърхност, Ейми си спомни как госпожа Бънди, дошла да почисти подовете, й беше описала състоянието, в което бе заварила горкия Джералд.

Ейми усети как й се завива свят и затвори очи. Каменните плочи се втурнаха нагоре. Блъснаха се в мекото й тяло, счупиха й костите. Призля й, изправи се и се обърна.

— Скачай — заповяда Хонория.

Ейми зяпна, изпълнена с ужас. Не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде.

Ами да — това идеално щеше да й свърши работа. Ейми ще умре, куфарът и съдържанието му ще изгори. И всичко се подрежда от добре по-добре за зълва й. А и самоубийството би изглеждало повече от убедително — „Не можа да преодолее скръбта по починалия си съпруг, за съжаление. Доста често говореше, че иска да сложи край на живота си, но все си мислех, че са само приказки…“

Леден вятър разроши косата на Ейми. Ралф бе в ума и сърцето й. И двамата не бяха вярващи. Ами ако вярващите все пак са прави, замисли се сега Ейми, и след кошмарното падане през тази тъмна бездна, размазващия удар и чупенето на кости тя и Ралф като по чудо се съберат отново? Колко прекрасно би било. Но Ейми не вярваше. За нея това бяха измислици и нямаше как да се насили да им вярва. Истината е, че тя и Ралф никога няма да се срещнат отново. При тази мисъл Ейми усети такава силна болка, сякаш вече бе паднала на плочника долу.

— Скачай.

— Не! — Профилът на Ейми се преобрази в изсечен, гневен силует. — Няма да ти доставя това удоволствие.

Хонория я изгледа кръвнишки и затропа бясно с крака по пода. Изглеждаше жестоко уверена в себе си, по-малко луда, много по-страшна.

— Ще се съпротивлявам — заяви Ейми. — И ще си личи. Ще те открият.

— Да не мислиш, че ме е грижа — презрително я изгледа Хонория.

— Ще започне да те е грижа, като те пъхнат в затвора и години наред ще трябва да живееш в килия с хора, които презираш.

— Ти си по-глупава, отколкото те мислех. Щом уредя твоята смърт, ще сложа край и на собственото си съществуване. За какво ми е да живея?

Ужасната мъка, стаена зад въпроса й, родена от омраза към живота, която Ейми никога не би могла да разбере, събуди неканена жалост. За първи път Ейми се трогна дотолкова, че да произнесе името на зълва си.

Хонория бързо прекоси стаята, озова се до Ейми и се изплю в лицето й. После я завъртя, сграбчи я за китките и изви ръцете й зад гърба. Ейми ритна назад. Силен ритник нависоко, като сърдит кон. Уцели Хонория по пищяла и петата я заболя дори през ботуша.

Хонория затегли своята пленница към отворения прозорец. Ейми имаше чувството, че й изтръгва ръцете от раменните стави. Заби пети в пода, насъбра килима, но какво можеше да направи така, както бе увиснала като кокошка, понесена към пазара с вързани крака.

 

 

Щом стигнаха до прозореца, Хонория блъсна силно Ейми в рамката и удари носа й в страничната дъска — устата й се напълни с кръв. После я пусна да стъпи на пода. Ейми разтвори крака да се закрепи по-здраво, напрегна всичките си мускули и запъна предната част на бедрата си под перваза на прозореца. Хонория пусна китките й, хвана я за раменете и занатиска с все сила. Коленете на Ейми изпукаха и поддадоха.

Хонория сграбчи пуловера й при врата, издърпа го нагоре и успя да я изтика до половина извън отворения прозорец. Ейми разпери ръце и се вкопчи за страничните дъски, забивайки нокти в дървото. Хонория престана да я бута и се залови да откопчва пръстите й.

И точно тогава на алеята пред къщата се появи кола. Ейми видя фаровете и закрещя. Крещеше и крещеше. Силните й писъци закънтяха в собствената й глава — сякаш на раменете си имаше камбана.

Хонория я дръпна вътре. Ейми се бореше като обезумяла — риташе, удряше, дереше. Бореше се с цялото си същество и всички сили. Някъде отдалеч се чу шум от счупено стъкло. Хонория също го чу. Ейми разбра по промяната на изражението й — явно си даде сметка, че времето й изтича. Сключи ръце около врата на Ейми, палците й натиснаха гръкляна. Спазъм на луда радост разтресе тялото й и озари лицето й.

Ейми се задави. Чуваше бучене — като вятър, минаващ през телеграфни жици. Пред очите й се появиха червени кръгове. Напрежението в ушите й ставаше нетърпимо. Главата й сякаш се разширяваше отвътре и все по-силно натискаше отеснелия череп, накрая той не издържа и Ейми потъна в мрак.

 

 

Минаваше полунощ. Барнаби се намираше в уединена стая в болница „Хилингтън“, гледаше през прозореца към паркинга, който дори в този нощен час бе наполовина пълен. Стоеше тук от пет часа. Без никаква нужда, честно казано, защото тя нямаше да избяга. Нямаше и да умре. Слава богу. Два трупа за една вечер бяха твърде много.

Тъкмо вкарваха единия труп в катафалката, когато главният инспектор паркира колата пред къщата на Хонория. Вторият — много по-лек, лежеше в полиетиленов калъф във вестибюла.

Барнаби го видя още като слезе от форд „Орион“-а си, защото огромната двукрила врата, край която при първото си посещение бе забелязал голяма купчина навети клонки и сухи листа, сега зееше широко отворена.

Поршето на Лора Хътън стоеше насред улицата под странен ъгъл, сякаш бе спряла съвсем лекомислено в паническа бързина, задната част на автомобила бе поднесла в полукръг, след като Лора бе натиснала рязко спирачките. Ключовете още бяха на таблото. По-късно Трой го откара в малката красива къща и го остави в гаража.

Откъм леглото се чу шум. Ейми изглеждаше съвсем малка под силно опънатите чаршафи, свирепо затъкнати под дюшека. Одри Бриърли седеше до нея, светлорусата й златиста коса проблясваше под светлината на нощната лампа като перлен шлем.

Влезе медицинска сестра да премери пулса на пациентката и кръвното й налягане. Ейми беше на успокоителни, но слаби и докосването на сестрата я събуди. Колкото и да му се искаше да разговаря с нея, Барнаби усети как го жегна неканено състрадание. Сестрата светна в очите на пациентката си, заяви, че всичко е наред, и излезе, поскърцвайки с обувки по линолеума.

Ейми се взря в Одри Бриърли, която нежно я хвана за превързаната ръка.

— Всичко е наред, госпожо Лидиърд. Вече няма от какво да се страхувате.

Барнаби взе стол и го понесе към леглото. Внимателно подбра мястото. Не твърде близо, но не и прекалено далече, защото се боеше, че гласът й ще е слаб.

— Здравейте.

— Здравейте. О, това сте вие.

— Да. Пак съм аз.

Прав беше. Ейми направо шепнеше. Седна до нея и двамата се усмихнаха. По-точно той се усмихна. Ейми само успя да потрепне с ъгълчето на устните си и се отказа. И какво друго да очаква човек, помисли си Барнаби. Започна да говори с ясното съзнание, че първите му думи едва ли щяха да подобрят положението:

— Вашата зълва е мъртва, госпожо Лидиърд. Сама отне живота си. Нямаше как да бъде спасена.

— Така каза, че… ще направи… след…

Няколкото думи сякаш я изтощиха и тя затвори отново очи. Барнаби поседя мълчаливо малко, но после продължи, защото се боеше тя да не се унесе пак в сън:

— Ще бъда възможно най-кратък. Когато се почувствате по-добре, може да поговорим повече.

— Боли… като говоря…

— Естествено. Мислех да изложа своята хипотеза за случилото се, а вие само да ме спирате с поклащане на глава или както решите, ако греша някъде. Така става ли?

Тя не отговори и той прие мълчанието й за съгласие. Заговори с равен спокоен тон, сякаш нещо би мото да намали горчивината на думите, които се готвеше да изрече:

— До миналия понеделник Хонория Лидиърд няма никаква представа, че Джералд Хадли и брат й са се познавали. Но в кухнята на Лора Хътън открива снимка на двамата, заснети заедно с други хора в някакъв ресторант. Развълнувана от това и нетърпелива да разбере повече по въпроса, тя веднага отива в „Плоувърс Рест“, но Хадли не си е у дома — отишъл е у Рекс Сейнтджон. По-късно тя опитва още два пъти, но без успех. Накрая, явно неспособна да чака до сутринта, решава да се върне още същата вечер след сбирката.

Но гостът е още там, затова тя се скрива между дърветата зад къщата и чака, докато Дженингс си тръгне. После е почукала, предполагам, но след като никой не й отворил, влязла сама. Имайки предвид манията на госпожица Лидиърд към безупречното поведение, само можем да се чудим на силата на обзелото я любопитство. Не намира Хадли на долния етаж, не го намира и горе, нито в спалнята му. После… и тук не знам как точно е станало, защото трябва да е имало някакъв период, преди двамата да се заговорят. Достатъчно време, през което тя да намери и осъзнае посланието на снимките, някои от които, вече знаем, съвсем ясни в това отношение, както и да открие дрехите… Така ли е?

— Той… Джералд… бил в…

— Банята? — Ейми кимна. — Тя ли ви каза?

— Да.

Каза ми всичко. Нищичко не ми спести. Гнусните думи закънтяха отново, изпълниха главата й и омърсиха тихата стая.

Ако го била обичала достатъчно, той нямало да умре. Сега вече знаеше какво е имала предвид Хонория. Преди години, когато Ралф служеше във флота, изглежда, й бе изневерил. Понеже тя не го беше обичала достатъчно, той бе намерил любовта другаде и така се бе заразил с ужасната болест, която го уби. А Хонория знаеше, защото го бе научила от испанските лекари. Но тогава, естествено, си помислила, че Ралф е имал връзка с друга жена.

Джералд бил ужасно пиян. Когато излязъл от банята и я видял да държи снимка на групата в клуба в Маракеш, той й се подиграл и се засмял. И после й разказал с най-големи подробности. Как той и Ралф, с когото се запознал същата вечер, излезли навън и правили секс в някакъв заден двор, редували се, изправени до стената. Как на Ралф му харесало. И по-късно излязъл пак с друг. Нищо чудно, че е хванал СПИН.

И в този момент тя го ударила. Сграбчила най-близкия тежък предмет и го треснала в главата на Джералд, и то не само веднъж, а удряла и удряла, докато от черепа нищо не останало. После напъхала дрехите и снимките в куфар и го отнесла, за да не може никой да направи връзка между кървавата каша на пода и любимия й брат, защото за Хонория единствените валидни закони бяха нейните собствени.

— Съпругът ви определено не се е заразил от Хадли, госпожо Лидиърд — осведоми я Барнаби. Беше поискал изследване на кръвта му веднага след като разговаря с Лора Хътън и резултатите бяха отрицателни. — Вие изобщо не знаехте какво му е, така ли?

— Не… Хонория не ми каза, защото се е надявала и аз да съм се заразила. Надявала се е и се е молела Ралф да е успял да ми предаде болестта, преди да умре. Наблюдавала ме и чакала да се появят симптомите. Не ми казала, да не би да потърся помощ или, нещо по-лошо, да си направя изследване и да установя, че съм здрава. А случело ли се такова нещо, тя лично щяла да ме убие. Защото така била обещала пред Бога.

Немощни сълзи се застинаха по лицето на Ейми и Одри Бриърли измъкна няколко кърпички от кутия на нощното шкафче. Барнаби реши да я остави на мира. Докато си облече и закопчае палтото, омотае шала и нахлузи ръкавиците, Ейми сякаш отново бе готова да се унесе в сън. Той загаси нощната лампа, остави само синята светлина за през нощта.

— Кога ще й съобщите останалото, сър? — попита Одри, след като излязоха в коридора.

— Когато е готова да го изслуша. Мисля, че за една вечер й е достатъчно. — Хвърли поглед на часовника над гишето за регистрация. Беше почти един и половина. — На нас май също.

Бележки

[1] Цитати от „Бурята“ на У. Шекспир. — Бел.прев.