Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Убийства в Мидсъмър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in blood, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми
Корекция
Analda (2017)

Издание:

Автор: Каролайн Греъм

Заглавие: Написано с кръв

Преводач: Сашка Георгиева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Унискорп

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Унискорп

Редактор: Теодора Давидова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-118-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1675

История

  1. — Добавяне

На Франк и Линда Белгроув, мои спасители.

Без известна тревога писането губи своя чар.

Никълсън Бейкър „Ти и аз“

Поканата

По-късно, при разговорите с полицаите, никой не можа да каже с положителност чия е била идеята да поканят Макс Дженингс. Един-двама смятаха, че е била Ейми Лидиърд, но тя бе убедена, че приятелката й Сю Клептън първа е споменала името му. Сю отрече и посочи Рекс Сейнтджон, а той на свой ред заяви, че никога до този момент не бил чувал за този човек, камо ли да е чел книгите му. Лора Хътън призна, че и тя може да е била, защото наскоро прочела в статия в „Харпърс“, че писателят неотдавна се преместил да живее в село на трийсетина километра от Мидсъмър Уърти. Браян Клептън добави, че който и да е бил, го е обрекъл на най-скучната вечер в живота му. Ейми и Сю обаче бяха единодушни в едно, горкият Джералд реагирал изключително драматично на предложението.

Щом чу името „Макс Дженингс“, спомни си Ейми, която пишеше роман и се надяваше да влезе в класациите на най-продаваните книги, Джералд подскочи, пребледня, разтрепери се, загледа ужасен с широко отворени очи и изстена, сякаш някой го беше цапардосал изневиделица. Изпусна дори чашата си с кафе. Всички започнаха да чистят изцапаните му панталони и да чегъртат неразтворената захар от килима. Минаха десет минути, докато групата се върне към подхванатия разговор. Сю зареди отново кафеварката и сипа от специалното кафе с вкус на шоколадов трюфел от запасите на Джералд, за което Браян твърдеше, че все едно пиел какао.

Когато тя донесе подноса в хола, завари Джералд да стои пред газовата камина и да държи влажните панталони колкото се може по-далеч от опарените си с вряла течност колене.

— Ужасно съжалявам. Ръката ми трепна — извиняваше се той, после докосна за миг бялата риза на гърдите си.

— Иди на баячка — препоръча му Рекс.

Лора си помисли дали нещо не е наред със сърцето му — прилоша й, крайниците й изстинаха. Той не е дебел. Дори не е с наднормено тегло. Но пък е в рискова възраст. Не е задължително да си пълен. Какви ли не фактори влияят. О, боже. О, боже!

— Рекс е прав…

— Просто лошо храносмилане. Ядох задушен заек.

— И така да е…

— Дали не бихме могли да продължим? — намеси се Браян и демонстративно се взря в часовника си. Той не харесваше Джералд по ред причини и реши, че вече бяха отделили достатъчно време да се суетят около него.

— Сумата и контролни трябва да прегледам, преди да си легна. Не всички сме свободни по цял ден.

Членовете на групата се върнаха към темата, която обсъждаха — кого да поканят за разговор. Точно преди инцидента с кафето Ейми бе предложила да поканят една жена от близкото село Мартир д’Ивърси, която пишеше за смешните лудории на своите многобройни пекинези.

— Знам кого имаш предвид — обади се Сю. — Тя сама си издава книгите и лично ги предлага в местните магазини.

— Публикуването от суета е строго забранено — заяви Браян. — На нас ни трябват истински писатели, иначе по-добре да не каним никого.

— Правим го само четири пъти в годината — намеси се Хонория Лидиърд и взе последния волован с топено сирене, подправено с червен пипер. Отстрани стърчаха две ронливи гънки, наподобяващи ангелски криле. Постави го върху широкия си език, сякаш беше хапче, и го глътна цял. Осмият, отбеляза наум Ейми.

— Все ми се струва, че можем да се справим с тази задача — продължи Хонория.

„Можем“ бе глагол с лице и число — доста далеч от истината. Макар много бързо да отхвърляше повечето споменати имена, самата Хонория рядко предлагаше някого. Онези, които се отзоваваха на поканите им, обикновено определяше като недостойни за оказаната им чест и нерядко беше ужасно груба с тях още преди да си тръгнат.

— Какво ще кажете за Фредерик Форсайт — обади се Рекс, който пишеше трилър за наемен убиец с кодово име „Хиената“ и опитите му да ликвидира Саддам Хюсеин.

— Няма смисъл — отсече Браян. — Тези хора все се правят, че нямат време.

Абсолютно вярно — беше доказано. Сред хората, заявили, че нямат време да говорят пред Писателския кръжец на Мидсъмър Уърти през последните няколко години, бяха Джефри Арчър, Джили Купър, Мейв Бинчи и Сю Таунсенд (макар последната да бе изпратила много мило писмо и своя книга с автограф).

Само веднъж бяха постигнали някакъв успех. Поет, окичен с награди и хвалебствия, бе удостоил книжарница „Блекбърд“ в Костън да дава автографи и се съгласи да дойде при тях същата вечер, за да сподели опита си. Посещението му обаче беше пълен провал. Не стига, че остана само един час, ами и през цялото време пи, чете рецензии за творчеството си, накрая разказа с най-големи подробности как скъсал с приятеля си и като капак на всичко се разциври. Наложи се Лора да го закара чак до Лондон, защото мъжете от компанията отказаха да се възползват от честта.

Така групата бе принудена да се задоволи с далеч по-малко известни хора на перото: журналист от „Костън Екоу“; помощник-продуцент (всъщност момче за всичко) от градското радио, издържащо се от реклами, и един местен, който от време на време публикуваше в „Практическо дърводелство“, следователно се смяташе за твърде велик, за да присъства като редовен член на сбирките.

— Защо не споделиш какво ти хрумна тази сутрин на закуска, скъпи? — усмихна се плахо Сю Клептън — чистичка и спретната, пълна противоположност на размъкнатия си съпруг. Дългата й гъста коса с цвят на млечен шоколад бе прибрана зад ушите. На носа й бяха кацнали очила с шарени кръгли рамки. Носеше дълга прихлупваща се пола — зелена на маргаритки, и грозновато сабо. — Дето ми…

— Да, да. — Браян се зачерви от раздразнение. Бе намислил да подхвърли идеята си нехайно, едва ли не между другото, след като се изчерпат обичайните препирни. — Имам наистина един познат, който би могъл, повтарям, би могъл, да дойде да разговаря с нас.

— Какво пише? — поинтересува се Джералд.

— Не пише — весело му се усмихна Браян. — Той е създател. — Изхихика и обходи с ироничен поглед присъстващите, които явно недоумяваха какво означава да си създател. Типично. — Майк Лий.

— Е, това се казва попадение! — възкликна Лора, кръстосвайки елегантните си крака, обути в златистокафяви копринени чорапи. Отъркването на двата крака един в друг въздейства на всички други, но не и на мъжа, за когото бе предназначено.

Сю искрено й завиждаше за красивите крака. Браян съжали, че Сю няма такива крака. Хонория моментално определи жеста като изключително вулгарен. Рекс смело си представи дантелена ивица и жартиер. А Ейми само се усмихна приятелски на Лора, за което после щеше да си понесе последствията у дома.

— Не съм казал, че става дума за Майкъл Лий. — Браян още повече се изчерви. — Просто ви дадох пример. Миналата седмица в училището дойде театрална трупа — от програмата „Театърът в помощ на обучението“, нали? — която представи по невероятен начин ежедневието на ученика в държавното…

— С други думи, продавали са на краставичар краставици — прекъсна го Рекс.

— Божичко — поклати глава Браян и се засмя. — Нищо не разбираш май. Представиха пред децата собствения си опит, но в нова динамична форма и това придаде невероятна автентичност на битието им.

— Моля?

— Разказът се водеше от първо лице.

— Аха.

— Както и да е — продължи Браян. — Успях да си поприказвам със Зеб, ръководителя на трупата, докато товареха реквизита си, и го попитах дали би дошъл да говори на наша сбирка. Ще трябва да си платим…

— В никакъв случай — отсече Хонория. — Никога не сме плащали и няма да плащаме.

— Само разходите. Бензин и…

— Хонория е права — намеси се Рекс, опитвайки се да придаде нотка на съжаление в гласа си. — Веднъж като почнем с тия работи… — но не довърши, разколебан от друга мисъл, която често го спохождаше: дали подобни икономии всъщност не бяха погрешна тактика. Ако бяха предложили да платят разходите на Джон Льо Каре, може би…

Хонория отново взе думата, извисила глас от вълнение:

— Е, ако ти имаш желание сам да финансираш посещението на този човек, разбира се. — Тя беше впила студен поглед в Браян. Ама наистина беше невероятно размъкнат мъж. Рошава коса, рошава брада, провиснали дрехи и, според нея, изключително хаотични политически възгледи.

Сю загрижено гледаше как се вкисва настроението на съпруга й, после започна да играе с косата си. Подхващаше кичурче на темето, плъзваше нокти надолу и опъваше края, преди да го пусне и да се захване със следващото снопче. Продължи с това занимание до края на вечерта. Сбирката приключи само след трийсет минути, сторили се на всички цяла вечност.

Накрая, след множество отклонения и спорове, разговорът направи пълен кръг и отново се появи името на Макс Дженингс.

— Все си мисля, че имаме някакъв шанс с него — обади се Ейми. — Живее наблизо. И не е сто процента знаменитост.

— Какво искаш да кажеш с това, за бога? — изсъска Хонория.

— Навярно — намеси се Сю — Ейми имаше предвид, че не е чак толкова известен.

— Аз лично не съм чувал за него — призна Браян, барабанейки по облегалката на стола си. Той нямаше време за богатите и известните, камо ли за не толкова богатите й малко известните. В интерес на истината Браян би пренебрегнал всеки, който не принадлежи към най-долния измет на човешкото общество и не се е превърнал в тор, тъпкана от всички.

— Слушах интервю с него по радиоапарата — съобщи Ейми. — Стори ми се много симпатичен. — Твърде късно си спомни, че трябваше да каже „радио“, и настръхна в очакване да чуе как Хонория цъка с език. — Струва си да опитаме, убедена съм.

— Не мога да понасям тези лигави галени имена. Без съмнение под Макс би трябвало да разбираме Максимилян. Вероятно с рождено име Бърт Блогс.

— Чела съм първия му роман: „Далечни хълмове“. Израснал в пълна бедност, баща му бил много жесток човек, докарал жена си до самоубийство. Сложила край на живота си, когато синът й бил още съвсем малък.

— Така ли? — Гласът на Браян вече звучеше доста по-ведро. — Защо да не опитаме. И без това нямаме друг предвид.

— Ами Алън Бенет?

Браян изсумтя. Беше приключил в себе си с Алън Бенет. Отначало бе под силното влияние на този писател. Вися дни наред пред селския магазин и пред кръчмата с надеждата да разкрие богатия, сложен и затрогващ вътрешен мир на хората, защото бе чул, че така правел великият автор. Оказа се обаче пълна загуба навреме и усилия. Говореха само за „Съседи“[1], за футбол и какво пише в „Сън“. Накрая един пияница го нарече „любопитна сврака“ и го просна на земята с един удар.

— Не го ли пазехме за краен случай? — припомни им Лора.

— Хайде да гласуваме — предложи Рекс. — Кой иска да поканим Дженингс? — попита той и пръв вдигна ръка. Останалите го последваха. Последна беше Хонория. — Джералд, а ти?

Джералд все още държеше влажните си панталони пред огъня. Погледна през рамо към шестте вдигнати ръце, после отново извърна лице към изкуствените синьо-жълти пламъци. Както и да гласуваше, едва ли щеше да промени крайния резултат. Все пак не можеше да отмине това ужасно предложение, без да направи поне някакъв опит да му се противопостави.

— Според мен само ще си загубим времето — заяви той и сам се учуди от равния си глас. От безразличния тон. Равномерните и спокойни паузи между думите. А самите думи бяха толкова кротки в сравнение с бурята, която бушуваше в гърдите му.

— Съжалявам, Джералд, но си малцинство. — Браян вече нахлузваше плетената си шапка.

— Все пак… — не искаше да се предаде просто така — не виждам голям смисъл…

— Ако не желаеш да напишеш поканата, аз ще се заема — нетърпеливо го прекъсна Браян. — Ще трябва да се обърнем към неговия издател, предполагам. Най-добре да им звънна…

— Не, не. Аз съм секретар. Ще имам грижата. — Така поне щеше да контролира развитието на нещата. — Няма проблеми.

Джералд се изправи с единственото желание всички да изчезнат и да го оставят сам. В този момент забеляза погледа на Лора, която скришом го наблюдаваше, и се опита да разтегли устни в някакво подобие на усмивка.

Не мигна онази нощ. Близо час седя неподвижен пред бюрото си, потънал в спомени. Усещаше главата си като стисната в менгеме. Отново щеше да срещне този човек. Макс. Макс. Човекът, който беше откраднал най-скъпото в живота му. Щеше да му се наложи да го приветства и без съмнение часове наред да го слуша как се самовъзвеличава. Джералд нямаше да го понесе, отсега си знаеше.

В три часа започна да пише. Писа, драска и пак писа. В шест часа бе останал съвсем без сили, кошчето преливаше от изхвърлените чернови, но писмото беше готово. Една страница. Бе успял да постигне съвършен баланс. Немислимо бе да моли Макс да не идва. Никога за нищо не го беше молил — дори в мига на онова ужасно предателство. Макс бе победил, но напразно щеше да се надява да види Джералд на колене.

Стиснал писалката с дясната си ръка, Джералд притисна здраво пощенския плик към бюрото с лявата и се зае да напише адреса. Налагаше се да започне с името Макс Дженингс. Писалката се плъзгаше и извърташе в потните му пръсти. Сякаш буквите я омагьосваха. Джералд чуваше дъха му, усещаше мириса на пурата му, виждаше искрящите му сини очи и скулестото загоряло лице. Чувстваше как старата магия отново започваше да действа.

Отново прочете писмото. Никой, доловил душевния смут, породен от тази покана, не би приел.

Джералд залепи пощенската марка, уви шала около врата си, облече палтото и излезе. Тръгна към пощенската кутия и изведнъж от тъмнината пред него изникна колата на млекаря.

— Рано сте станали, господин Хадли. — Мъжът посочи с брадичка белия правоъгълник в ръката на Джералд. — Нямате търпение да пуснете фиша, а?

— Точно така.

Джералд пое по пътя, странно разведрен от случайната среща. Обичайното ежедневие, реалният свят нахлу отново в живота му — познат и банален. Сега изминалата нощ изглеждаше нереална. Развъдник на нездрави мисли и представи.

Ускори крачка и вдъхна дълбоко свежия зимен въздух. На връщане към дома вече му се струваше, че горчивите размисли, които толкова го бяха измъчвали допреди малко, са само преувеличени фантазии. Несъзнателно бе прехвърлял собствените се злочести спомени върху друг. Макс сигурно го беше забравил вече. Пък и да не е, Джералд някак си не можеше да си представи, че той ще шофира близо петдесет километра само за да говори с някакви си любители драскачи. Вече бе преуспял в живота. Всяка негова творба влизаше в класациите на „Сънди Таймс“. Не, поклати глава Джералд, колкото повече разсъждаваше, толкова по-измислени и неоснователни изглеждаха предишните му страхове.

Когато се прибра вкъщи и сложи кафето на котлона, първите проблясъци на зората вече оцветяваха хоризонта в нежнорозово, лимоненожълто и сребристо. И докато аленочервеният ръб на слънчевия диск се появи, Джералд вече се беше убедил, че напразно бе губил времето и силите си да пише толкова внимателно и грижливо обмислено писмо, защото Макс просто никога не би дошъл.

 

 

Близо месец след сбирката Лора стоеше до вратата на кухнята си с ясното съзнание за предстоящите си действия, макар да си бе позволила да се отдаде на самозаблудата, че все още може да се откаже от намеренията си. Държеше празен запечатан плик за писмо. Тя нямаше куче и добре знаеше, че щеше да бъде странно да се разхожда по мръкнало из кое да е английско село без видима причина.

При последната й разходка (преди по-малко от седмица) бе срещнала преподобния Клюис, който бе извел дребното си ловджийско куче Хенри. Тримата вървяха заедно и Лора бе принудена да пусне писмото и да се върне обратно вкъщи, придружена чак до вратата от викария, който бе поискал да се увери, че се е прибрала благополучно. Не бе посмяла да излезе пак и си легна, разяждана от чувство на неудовлетвореност и самота. Но тази вечер Хенри бе ходил вече на разходка и се беше прибрал преди повече от половин час.

Лора закопча якето си до последното копче. Носеше джинси, дебели кожени ръкавици, черни ботуши, а главата й бе увита с тъмен шал, за да скрие къдриците, проблясващи като медни жици. Излезе в тихата нощ, заключи вратата, превъртайки внимателно ключа, и се ослуша.

В съседните къщи цареше тишина. Никой не пускаше, нито прибираше котки. Не се чуваше подрънкване на бутилки за мляко, нито тракане на кофи за боклук. Никой не изпращаше гости до портата на двора. Лора тръгна, стъпвайки безшумно с гумените си подметки, и зави наляво, без повече да мисли.

Вървеше бързо, придържайки се плътно до високите живи плетове — скромната градинарска версия на англичаните за средновековни укрепления. Ненадейно на небето се показа луната — смачкано парче сребристо фолио — и Лора се озова като в негатив. Бели каменни къщи, черни дървета, обагрени от бледа светлина. До момента погълната от мисли за очаквания край на разходката, тя съсредоточи вниманието си върху собствената си личност. На показ, като самотен актьор на ярко осветена сцена.

Оставаха още няколко метра до пощата, която всъщност се помещаваше в защитения с решетки хол на „Уиуъри“ — малката къщурка на господин и госпожа Сандел. Пощенската кутия бе закачена на стълб до портата. Лора тъкмо стигна до нея и луната отново се скри сред облаците. Късмет! Тя прибра плика в джоба си и продължи нататък. Сега настъпваше най-неприятната част, защото, ако се натъкнеше на някой познат, нямаше как да каже, че отива да пусне писмо, но тази вечер явно й вървеше — не срещна никого.

„Плоувърс Рест“ бе последната къща на Площада. По-нататък имотите постепенно поевтиняваха. Стотина метра деляха „Плоувърс Рест“ от по-евтините къщи и този район бе запустял — обрасъл с трънаци, диви киселици, — истинска благодат за Лора, защото, както повечето сгради, и „Плоувърс Рест“ имаше халогенна лампа, която се включваше, щом някой приближи.

Тръгна през сплетените тръни, като внимателно отместваше настрани от лицето си покритите с ужасни шипове клонки, втренчила поглед в тъмнината пред себе си, тласкана от желание, сто пъти по-силно от всякакъв страх. С разтуптяно сърце Лора се измъкна от шубрака през една пролука, зави наляво и се провря през втора пролука, този път във висок до кръста плет. Вече беше в задния двор на Джералд Хадли.

Постоя неподвижно за миг, познаваше всяка подробност около себе си — огромния бук, празните декоративни вази, едва различимите очертания на плочите, покриващи вътрешния двор, които проблясваха, покрити със скреж. По небето над нея мигаха безброй звезди. Избягвайки чакъла, Лора тръгна на пръсти напред, съпътствана от белите облачета на собствения й дъх, които мигом се втечняваха от досега с ледения въздух.

В кухнята светеше, но когато Лора приближи, ясно се виждаше, че вътре няма никой. Тя смело се вгледа през прозореца. В мивката имаше мръсни съдове, на масата — поднос с полупразна бутилка вино и чаша. Отмести се малко встрани и под новия ъгъл успя да зърне дълъг рафт с бурканчета, пълни с подправки, както и по-високи буркани с изсушени гъби, джинджифил, нещо къдраво, наподобяващо сушена папрат или изсъхнали съсиреци кръв.

Веднъж Джералд спомена, че обича да приготвя японска храна. Лора веднага заяви, че обожава японската кухня, и го помоли да й даде някой урок. Той се усмихна — как би посмял, но следващия път, когато готви терияки[2], би се радвал да го сподели с нея. Тя дълго чака, замаяна от щастие, Джералд да изпълни обещанието си, но той така и не я покани на терияки.

Накрая, тласкана от силното си желание, от мечтата да се види с него на украсена със свещи маса, пред чашки с топло саке, тя му припомни. Изобщо не бил забравил, удобно ли ще й бъде да се видят в четвъртък в седем.

Лора си бе тръгнала, сякаш не стъпваше по земята — да освежи кожата на лицето, да разреши великолепната си коса и да масажира с благовонни масла безупречните си стройни крака. В шест и четирийсет и пет в четвъртък облече елегантното си жълто сако, кремава копринена блуза и тясна червена пола, сложи и сияещи обеци. Изглеждаше прекрасно. Всеки го забеляза — семейство Клюс, Рекс, двойката от Уинди Холоу, които се занимаваха с компютри, — всички поканени заедно с нея, както се установи.

Всеки друг би направил съответното заключение. Но Лора плака, докато заспа, а на сутринта се събуди убедена, че Джералд просто е бил нервен. Изобщо не може да се говори за стеснителност в отношенията му с жените, каза си Лора, просто е отвикнал. Искал е да я покани на гости, но за първия път е имал нужда от присъствието и на други хора. Оттогава беше минала близо година. Той така и не повтори поканата си.

Ужасно нещастна, Лора усети, че трябва да направи нещо да се защити, и успя да съчини ситуация, в която слагаше край на въображаемата си връзка с Джералд, защото той се оказа непохватен любовник, скучен събеседник, вманиачен педант, отдаден на навиците си. Съвършено погълнат от себе си. За отрицателно време тя го напуска с леко сърце и литва свободна като птичка. С огромен разход на енергия тези фантазии помагаха на Лора да живее в относителен покой понякога дни наред. Но след това, разбира се, го виждаше отново.

Шум, светлина! Лора отскочи панически от прозореца и залепи гръб в стената на къщата — неравностите се забиха в плътта й. Оказа се Браян, съседът на Джералд, който прибираше фолксвагена си. Крилата на гаражната врата постепенно стесняваха струята светлина от фаровете, накрая се удариха шумно едно в друго. Чуха се стъпките на Браян покрай къщата. Влезе и щракна резето. Сю сигурно приготвяше чай за преди лягане въпреки късния час. Лора усети как я жегна завист. Не че, боже опази, би искала — пък и коя ли нормална жена би искала — да е омъжена за Браян. Но несъмнено в семейния живот имаше някакъв уют, който липсва в менюто, когато човек живее сам.

Ох, какво правя тук? Лора удари с юмрук по стената и ожули кожата на ръкавицата. Аз съм зряла, трийсет и шест годишна жена. Привлекателна и според някои дори красива. Не съм невротична. Имам приятели, била съм влюбена и обичана. Развивам успешен бизнес, а красивата ми къща е пълна с очарователни неща. Децата ми се усмихват. Котките и кучетата ми се радват. Мъжете ме канят на срещи. Защо тогава се спотайвам тук като престъпник в единайсет часа в тази ледена петъчна нощ с единствената надежда да зърна мъж, който въобще не се интересува дали съм жива, или не.

Хлътване. Никога преди не си бе давала сметка колко точен е този уличен термин — буквално физически точен. В един момент избираше портокали в селския магазин, в следващия направи крачка назад и настъпи крака на някакъв мъж. Висок, с побеляваща къдрава коса и доста студени кафяви очи. Случилото се след това (хлътването) беше съвсем необичайно. Преди време Лора бе гледала филм — май на Хичкок, — в който някой сънуваше, че пада във фунията на някакъв черно-бял вихър и затъва все по-надолу и по-надолу. Точно така се бе почувствала тогава. Тя затвори очи, усетила отново силата на преживяното, сърцето я заболя от дръпването на най-нежните му струни.

Лора бе убедена, че е женен, и направо й прималя от облекчение, когато чу, че е вдовец. Каква трагедия. Жена му починала преди няколко години. От левкемия. Не успели дълго да поживеят заедно. Загубата бе нанесла дълбока рана в душата му и очевидно все още не бе зараснала. Уверена в своята женственост, в способността си да дарява любов, Лора си мислеше: ще му помогна да превъзмогне скръбта си. Ще го направя отново щастлив. И ще залича спомена за жена му.

Като нов жител на Мидсъмър Уърти, Лора бе присъствала на есенния събор с надеждата да види Джералд. Нямаше го, но тя все пак разбра, че той е член на местния Писателски кръжец.

Макар да нямаше нито талант, нито дори интерес към писането, Лора моментално се бе присъединила към кръжеца под предлог, че се занимава с преписването на огромно количество писма, документи и рецепти, закупени на търг. Така беше сигурна, че ще го вижда поне веднъж на всеки четири седмици. Не само да му махне и да му се усмихне през улицата, а да бъде истински с него за по два, понякога дори близо три часа. За нея това бе идеално прекарано време — времето, когато си бил зает с онова, което смяташ за най-важно нещо на света. Бе попаднала на тази мисъл в статия за родителите, които нямат възможност да бъдат достатъчно дълго с децата си.

Изключено беше да му каже. Нямаше ни най-малко желание, защото едно признание неизбежно щеше да промени всичко, и то вероятно — не, почти сигурно — към по-лошо. Сега бе лесно да общуват. Или поне Джералд така смяташе, което всъщност беше важно. Но как би приел едно страстно обяснение в неугасваща любов, на която не бе в състояние или нямаше желание да отвърне? Щеше да го постави в непоносимо положение. Ще се притеснява, когато се срещат. Може дори да я гледа с неодобрение. Или, още по-лошо, със съжаление. Току-виж, напуснал групата, за да избегне неловките вечери. Сбогом, идеално прекарано време. Здравей, край на света.

Боже, колко беше студено! Въпреки дебелите чорапи и ботушите краката й замръзваха. Лора стъпи на тревата до къщата, за да може да се раздвижи малко, без да се чуват стъпки. Съвсем съм полудяла, каза си тя. След двайсет и четири часа ще го видя.

Изведнъж ясно си представи как би изглеждала в очите на страничен наблюдател. Същинска воайорка. И се закле да престане. От утре.

Чу шум от приближаваща се кола. Ставаше все по-силен, кънтеше в ушите й. Не беше тойотата на Джералд. Тази кола бръмчеше по-тежко, по-шумно, а после и вратата се отвори и затвори с по-силно щракане. Лора тичешком се скри сред дърветата в далечния край на двора. После с пресъхнала от страх уста бързо се върна по-близо до къщата, за да види какво става.

В алеята спря такси. Жена, застанала с гръб към Лора, плащаше на шофьора. Беше облечена в елегантен черен костюм и носеше шапчица с воал. Шофьорът извика нещо, от което Лора различи думите: „… влезете благополучно.“ Жената почука на входната врата. Таксито потегли, щом вратата се отвори и жената влезе.

Лора със стон изпусна дъха си, който дори не знаеше, че бе задържала. Притисна устата си с ръце и се вцепени от ужас да не би някой да я е чул. Но, изглежда, никой не бе усетил присъствието й.

Докато се съвземаше от шока, в душата й избуяха нови чувства. Мъка, ревност, непоносима тъга и гняв срещу собственото й наивно самодоволство. Тъй като Джералд не бе показал никакъв интерес към нея, Лора с цялата си суета бе решила, че той не проявява интерес към никоя жена. Как я беше заблудила — всъщност всички заблуди — позата му на скърбящ вдовец.

Знаеше, че ще съжалява, но тласкана от желанието да завърти ножа в раната, Лора излезе от прикритието на дърветата. Един клон дръпна шала й. Кадифените пердета на прозорците в хола не бяха съвсем затворени. Тя застана до цветната леха, забравила всяка предпазливост, и надникна през пролуката.

Виждаше част от рафтовете с книги, част от шкафа, върху който стоеше снимка от сватбата на Джералд и Грейс, чието лице бе извън погледа й — колко знаменателно. Виждаше се и половината от ваза с наредени в нея клонки от калина. Гостенката се появи в полезрението й. Държеше чаша с червено вино, навярно онова от кухнята. Беше свалила шапката и по раменете й се стелеше на вълни гъста руса коса. Красиво е гримирана, помисли си Лора, но е много по-възрастна от мен. Прекалено стара за него.

Жената вдигна чаша, усмихна се и заговори. После отпи няколко глътки. От виното на Джералд. Задушевността на този най-обикновен незначителен ритуал едва не подлуди Лора. Очите й се напълниха със сълзи. И, естествено, нито видя, нито чу стария господин Лили от „Лабурнъм Вилас“, който мина покрай къщата със своето коли.

 

 

Ейми съвсем ясно си спомняше мига, когато усети, че са започнали да я възприемат като слугиня. От няколко месеца живееше при зълва си и от самото начало, водена от ясното съзнание, че не е в състояние да подпомага домакинството финансово, се опитваше да бъде полезна, с каквото може.

Въпросният миг бе част от един слънчев майски следобед. Хонория седеше на бюрото, заобиколена както обикновено от генеалогически схеми, стари писма и други документи, свързани с родословното дърво на фамилията Лидиърд, и книги, посветени на хералдиката. Звънецът на входната врата току-що бе иззвънял. Ейми остави калъфката, която кърпеше, хвърли поглед към широкия гръб на Хонория, понечи да се изправи, но се поколеба. Хонория дори не се обърна. Само раздразнено махна с ръка по посока на звука.

До този момент Ейми защитаваше достойнството си, възприемайки своите непрекъснато увеличаващи се задължения в къщата като начин „да бъде полезна“, което си беше точно така. Един месец след преместването си пое изцяло пазаруването (ежедневно в селския магазин и веднъж седмично в Костън), поддържането на градината, събирането на дърва за котлето на парното, прането и гладенето, а освен това помагаше и на Хонория в проучванията й. Но имаше някои неща, които не би трябвало да прави. Задължения, които биха я наред или наравно със слугите. Макар и не кръвна роднина, Ейми все пак носеше името на починалия си съпруг и беше част от фамилията Лидиърд, следователно бе недопустимо да се занимава със слугинска работа. За целта веднъж седмично използваха услугите на госпожа Бънди — тя вършеше така наречената „груба работа“.

В редките случаи, когато имаха гости, Хонория не разрешаваше на Ейми дори да вдигне от масата чашите за чай.

— Все едно — сподели Ейми в един от тайните си разговори със Сю — веднага ще ни повярват, че крием в кухнята две слугини, едната черна, другата бяла.

Сю кимна разбиращо и отбеляза, че никога не е виждала по-голям сноб от Хонория.

Ейми не беше съгласна. Да наречеш Хонория сноб, е все едно да кажеш, че Александър Велики е имал известна склонност да доминира. Благоговейното преклонение, което зълва й питаеше към своето положение в обществото и към мястото на нейните предци в историята на Англия, бе просто неописуемо. Според Ейми дори граничеше с лудостта. Откакто бе починал брат й, Хонория ревностно бе посветила цялото си време на проучването на родословното си дърво, подкрепяйки всяко откритие с колкото се може повече неопровержим доказателствен материал — в търсенето, на който отскоро се бе включила и Ейми.

Множество кашони, пълни с купчини картончета, омотани с ластичета, свидетелстваха за невероятното старание да се измъкне максимална информация от всеки източник. Огромен бял кадастрон с формата на квадрат, затиснат с тежести в ъглите, беше постоянно разгърнат на грамадна маса. Върху него постепенно се оформяше родословното дърво. Хонория възнамеряваше, след като го завърши, да намери професионален калиграф, който да прехвърли данните върху най-фин пергамент; да го обточи със златно паспарту, да го сложи в рамка и да го окачи на централно място в къщата.

На Ейми отдавна й беше омръзнало всичко това. Неведнъж се бе чудила как Хонория бе развила тази мания, защото в рода нямаше друг с подобни интереси и поведение. Ралф (или Рейф, както държеше да го нарича сестра му) нямаше никакво съзнание за класова принадлежност. Беше готов да говори с всекиго най-непринудено и приятелски. За разлика от сестра си той просто обичаше хората.

Докато Хонория ги презираше. Особено по-ниско поставените. „Противни варвари, развъждащи се като бактерии в окаяните си колиби“ — бе едно от най-меките й изказвания. С какво пренебрежение гледаше на тях от висотата на своя аристократичен дух! Нещастна паплач. Ралф се надсмиваше над тия глупости и му беше непонятна сериозната реакция на Ейми, която смяташе, че упорито отстояваната от Хонория идея за „естествения аристократизъм на кръвта“ далеч не е смешна. Намираше я дехуманизираща, намирисваща на евгеника[3], опасна като теорията за лидерите по рождение и смразяващите опити за социално инженерство[4].

— Слушаш ли ме?

— Да, Хонория.

Ейми въздъхна след бързо изречената лъжа, но се зарадва, че я изтръгнаха от мислите й. Всеки спомен за мъжа й лесно се превръщаше в спирала, спускаща се към тъмнината на тъжна носталгия. Отвори голям найлонов плик и напъха в него поднос с кръгли сандвичи от черен хляб с топено сирене и накълцани аспержи. Хонория все още мърмореше за аспержите, макар консервата да бе купена на половина цена, защото беше доста смачкана в единия край. Ейми се бе опитала да оправдае покупката си, като обясни, че всеки щеше да донесе нещо специално от уважение към знаменития гост.

— Човек ще си помисли, че е превъплъщение на самия Уилям Шекспир — измърмори Хонория и добави: — Гледай, ако останат, да ги върнеш вкъщи.

Ейми завърши подреждането на втория поднос — триъгълни сандвичи (филийките — изчистени от корите) с нарязана краставица и домашно направена майонеза. Купешката беше много по-добър вариант. Не само бе по-вкусна, но и гъстотата й бе по-подходяща. Домашната майонеза или изтичаше и правеше малки локвички, или попиваше в хляба и го превръщаше в подгизнала попивателна хартия с цвят на горчица. Само че майонезата в магазина бе обявена за прекалено скъпа.

— Тия хора съвсем са полудели — негодуваше Хонория. — Лора разправяше, че щяла да купи нещо от онази сладкарница с абсурдно високи цени, а Сюзан пече торта с пълнеж от отвратителната храна за хамстери, която явно хрупат всички в къщата.

— Всъщност прави глазирана торта с моркови.

— Човекът е от другия край на Хай Уикъм, а не от някой зайчарник. — Хонория вече беше облякла старото си палто и сега нахлупи сплескана шапчица върху късо подстриганата си посребрена коса.

— Къде отиваш? — поинтересува се Ейми, но както винаги всъщност питаше „Колко време няма да те има“.

— Ще отскоча до Лора.

Там сигурно ще ти е по-топло, помисли си Ейми, която трепереше въпреки двата пуловера, жилетката, чорапогащите, вълнените чорапи и ботите. Някой ескимос със сигурност би се чувствал като у дома си в тази къща.

Ейми отиде в библиотеката. Хонория си беше свършила работата тук и бе оставила огъня в камината да догаря. Ейми клекна пред сиво-бялата тлееща жар и потърка премръзналите си ръце. Зачуди се дали да слезе до мазето и да пусне котела. Този уред поглъщаше неимоверни количества дърва уж за да пълни с гореща вода свързаните с него тръби, обикалящи из сградата. Задействаше се със завъртане на два-три крана или с доста физическа сила, но който и метод да избереше човек, резултатът винаги беше отчайващ. Най-много да се отвърнат леко тръбите, а водата да стане хладка.

Затова Ейми реши да не го пали. Само щеше да си загуби времето да слиза до мазето, да се бори с проклетия уред, вместо да си иде в стаята и да седне да пише. Правеше всичко възможно да следва девиза на Оливия Манинг: нито ден без написан ред.

Беше скрила романа си, наречен „Ританки“, на безопасно място — в кутия за шапки върху гардероба. Беше го описала пред групата като семейна сага, което не беше лъжа, но за какви точно семейства се говореше и какво се случваше в романа, оставаше тайна, споделена единствено със Сю. Макар сексуалните лудории да бяха доста благоприлични в сравнение с подобните сцени в разни бестселъри и да не бе успяла засега да преодолее нежеланието да използва думата с „е“, която изглеждаше толкова ужасно написана, все пак в забърканата богата гозба имаше достатъчно пикантни подправки, които биха накарали Хонория доста да се замисли. А този процес можеше да я доведе до заключението, че морално разпусната личност, способна да създаде подобен безвкусен боклук, няма място под покрива на Лидиърд. И тогава, помисли си Ейми, къде ще ида? Четирийсетгодишна жена без никакви умения и без пукнат грош на свое име.

Ралф нямаше вина за това, макар според общоприетите стандарти да не бе постигнал успех в живота си. Той беше моряк, когато се запознаха, но после заряза флота — Ейми често си мислеше, че бе допуснал грешка. Но дългите раздели измъчваха и двама им. Ралф нямаше някакви особени дарования и таланти и въпреки че не беше глупав, така и не разбра какво бе призванието му. С наследството от своите родители (Хонория получи къщата и малък годишен доход, а той останалото) отвори антикварна книжарница. Но търговията не потръгна, провалиха се и другите му идеалистични начинания — да отглежда маслини в Евия, да прави рамки за картини в Дивайзис. Накрая, след като почти изчерпи парите, купиха малка къщичка в Андалусия с един акър камениста земя, от която се мъчеха да изкарват прехраната си. Точно в този период Ралф усети първите признаци на болестта, която изцеди живота от тялото му.

— Стига! Стига! — изкрещя Ейми, за да изгони образа на любимия си съпруг, спомена за малката, зле оборудвана испанска болница, пристигането на побеснялата Хонория и ужасния полет към родината. Ако искаше да се отърве от сегашното си мизерно съществуване, трябваше да седне и да пише, а не постоянно да се връща към миналото.

Свали кутията от гардероба, извади ръкописа и препрочете последните три страници, за да се потопи в атмосферата. Не беше чак толкова лошо. Езикът й се струваше доста ясен и освен това се беше старала да няма и зрънце ирония. Но как ли щеше да изглежда текстът, замисли се Ейми, пред закоравелия търговски поглед на някой редактор на криминални романи?

Този път поне (защото „Ританки“ беше третият й опит) бе внимавала да няма разминаване между социалната принадлежност на героите и средата им. Отначало, когато Сю й беше казала, че най-бързият начин да натрупаш пари е да пишеш в жанр, наричан от нея „гушкане и пазаруване“, Ейми разбра напътствията й погрешно. Нейната героиня Дафне, зъболекарска сестра, се запознава със срамежлив студент по богословие, докато избира карфиол в един магазин за зеленчуци. Сега с друго, много по-стилно име, въпросната героиня се подвизаваше в Хонконг.

Ейми задъвка върха на химикалката. Всичко изглеждаше толкова лесно, когато си мислеше какво ще пише. В ума й изскачаха какви ли не весели изрази. Леки, красиви, удрящи право в целта. Ала когато дойдеше време да се изправи пред страшния празен лист, всички й изглеждаха абсолютно неуместни.

Същото ставаше и с отделните сцени. Невероятно забавно й беше да ги измисля, но — ужасно трудно да ги вмести в цялостния сюжет на историята. Ейми се чудеше не би ли могла да прескочи този етап от работата. Не можеше ли читателите да си купуват отделните сцени ей така, насипно, да речем в красиво украсена кутия, и вкъщи да си ги подреждат както намерят за добре? Точно както правеха с мебелите. Би могло да стане нова мода. Нали издателите са призвани уж винаги да търсят оригинални решения.

Погледна часовника си и ахна. Час и половина откакто Хонория бе излязла. Бе пропиляла цялото това време за тъжни мисли по миналото, вместо да работи за едно по-добро бъдеще. Стисна химикалката.

„По дяволите, по дяволите и пак по дяволите! — изруга грубо Араминта, след като извади последния факс от Бургойн, и устните й затрепериха.“

 

 

Хонория въртеше педалите на велосипеда по Площада — величествено, както си мислеше, макар и в пълна заблуда. Наоколо нямаше жива душа. Забеляза празна кутия от кока-кола, захвърлена на земята точно под табелата с името на селото, и свирепо сви устни.

Влиятелна фигура в Енорийския съвет, Хонория с успех се бе противопоставяла досега на идеята да се постави кошче за смет върху красиво поддържаната зелена площ с формата на елипса в центъра на Площада, не бе съгласна да има боклукчийско кошче дори в близост. Но ако в резултат на усилията си щеше да се натъква на подобни отвратителни прояви на варварство, най-добре да преразгледа позицията си.

Без съмнение въпросният предмет бе захвърлен от някой от общинските наематели. Техните отвратителни сгради от сгур, цимент и пясък бяха разположени, съвсем правилно по мнението на Хонория, в самия край на селото, но въпреки това социалните парии, живеещи в тях, изглежда, си мислеха, че могат да се разхождат, където си искат, да викат, да слушат музика и да реват с отвратителните си мотоциклети. През лятото дори плъзваха по тревните площи на Площада, за да гледат крикета — идваха с детски колички, кошници за пикник и гнусни ракитени постелки. Ако зависеше от Хонория, тя веднага би наредила да оградят десетината общински сгради с висока бодлива тел, покрай която да патрулира въоръжена охрана.

Ето го и пътя към къщата на Лора. Подкара велосипеда нататък, спря в края на алеята и скочи на земята, прехвърляйки крак пред крак през рамката. Велосипедът бе голям и стар, жълта мушама скриваше горната половина на задното колело, над което беше прикрепена като багажник протрита плетена кошница. Хонория подпря возилото си на гаража и почука на входната врата на къщата.

Идваше тук по покана. По молба на Хонория Лора търсеше каменна статуя за украса на градината зад „Грешъм Хаус“ — както се наричаше къщата на Лидиърд. Предишната вечер Лора й беше съобщила по телефона, че е пристигнал каталогът за предстояща разпродажба в Уорстър, в който била намерила снимки на очарователни статуйки. Би ли желала Хонория да дойде да ги види, да речем, утре следобед на чаша чай, тъй като затваряла магазина си по-рано.

Хонория почука повторно, но отговор отново нямаше. Вдигна дръжката на старото месингово мандало — излъскана до блясък лъвска лапа, която сгърчеше от също толкова лъскаво пиринчено сърце — и вратата се отвори. В пълната тишина се чуваше единствено тракането на високия абаносов часовник на Лора. Хонория надникна в двете стаички, в които се влизаше откъм вестибюла, после се отправи към кухнята — килимът с цвят на череши заглушаваше стъпките й. Като приближи кухненската врата, чу странен звук — беше, като че някой дълго и на пресекулки поема дъх, потресен от нещо до дъното на душата си.

Хонория се поколеба, не от притеснение, а от вроденото й нежелание да се забърквал каквато и да е ситуация, излязла от обичайното гладко русло. Освен това не обичаше, да не кажем мразеше, да се занимава с чужди проблеми, нейните й бяха напълно достатъчни.

Реши само лекичко да открехне вратата, за да види какво точно става вътре. За съжаление вратата изскърца. Силно при това. Лора плачеше, захлупена върху масата. Шумът я накара да вдигне глава. Двете жени срещнаха погледите си. Сега вече нямаше как да си тръгне.

Боже, навярно плаче от часове, помисли Хонория. Толкова бе свикнала да вижда безупречно гримираното лице на тази жена, която гледаше на света с достолепно безразличие, че сега направо не можеше да я познае. Очите й почти не се виждаха — толкова бяха подути; бузите също бяха подпухнали и зачервени; влажната й коса висеше в пълен безпорядък. И още беше по халат.

Скована от инстинктивно неодобрение, Хонория си заблъска главата какво да каже, защото беше ясно, че нямаше как да изтърси едно „извинявай“ и да си тръгне. Щеше да изглежда ужасно безсърдечно и въпреки че Хонория наистина си беше ужасно безсърдечна, все пак нямаше желание този факт да се обсъжда от куцо и сакато. Ама че работа, възмущаваше се наум тя, ако някой е решил да се държи така разпуснато, би могъл поне да го прави при заключени врати.

— О, скъпа — като го изрече, усети такова неприятно чувство в устата си, каквото би й причинил накриво израснал зъб, — какво се е случило, за бога?

След дълго мълчание Лора отговори така, както почти винаги се отговаряше при такива обстоятелства:

— Нищо.

Хонория едва устоя на изкушението да отвърне: „Е, добре тогава“, и да си тръгне. Вместо това слезе по двете излъскани от употреба каменни стъпала и издърпа един от прибраните до масата столове с кръгли облегалки, чиито крака изскърцаха по синия плочник.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — запита тя и седна.

Ама че проклет, гаден, тъп късмет! Лора се ядоса, задето бе забравила да спусне резето, след като се подписа за приетата поща. И да влезе точно тази жена от всички възможни гадни хора. Лора бе спряла поглед върху лицето й само за миг, но и той беше достатъчен — толкова ясно бяха изписани по него скверната незаинтересованост на Хонория и страстното й желание да е някъде далеч оттук.

— Не, честно. — Взе кърпичка от почти празната кутия до себе си, избърса бузите, издуха си носа и хвърли смачканата мокра топка в кошчето за боклук. — Понякога изпадам в такива настроения.

— О.

— На всеки се случва, предполагам.

Хонория я гледаше и не вярваше на очите си.

От малка й бяха внушили строгото правило, че една жена никога не показва чувствата си. Хонория никога не беше плакала, дори когато умря любимият й брат и скръбта по него бе толкова болезнена. Не бе отронила сълза и на погребението му, и когато и да било след това.

— Да ти направя ли чай?

— Чай ли? — О, боже, и да остане цяла вечност. Докато го направи, докато го чака да се запари, да го налее. Мляко, захар. Проклетите бисквити. Защо просто не си тръгнеш, стара вещице? Ей така, стани и си иди.

— Много мило.

Хонория напълни чайника и извади от хладилника мляко, все още в кутията, както си е купено. Каната за чай — красив съд от Рокингам, украсен със сини цветчета — за щастие беше отгоре на шкафа. Не би понесла тази жена да й рови по шкафовете. Все едно си пъха носа, където не й е работа. Което означаваше, че трябваше да минат без каничка за мляко. Пакетчетата с „Ърл грей“ стояха на видно място в посребрена метална кошничка.

— Имаш ли бис…

— Не — прекъсна я Лора. Беше спряла да плаче, но лицето й си оставаше сбръчкано — този път от надигащо се раздразнение. — Изяждам ги всичките, като имам, и затова не държа такива работи в къщата.

— Разбирам. — Хонория не се изненада от поредния пример за липса на самоконтрол. — Каква очарователна кана — добави тя, докато чакаше чаят да се запари. — Имаш такива красиви вещи. Предимството да работиш в магазин, предполагам.

Лора отново си издуха носа, този път по-шумно, и сложи кърпичката в джоба на халата. Всъщност, когато чаят се появи, тя му се зарадва, защото не бе слагала нищо в уста от предишната вечер. Какво имаше в правенето и предлагането на тази английска панацея? Колкото и ужасно да е положението — независимо дали става дума за страшна катастрофа, предстоящ банкрут или скръбна вест, — на потърпевшите винаги им се предлага чаша чай. В края на краищата, помисли си Лора, нали и аз бях покрусена от скръбна вест? Лишена завинаги от надеждата, която някога изглеждаше вечна.

Отпи от ароматната гореща течност. Как я беше измамил? Какъв лицемер! Нравственият, честният. Самотният вдовец, скътал в душата си болката от понесената загуба, живее в тишина, изпълнена с почит и благоговение. Отказва всяка утеха. Целият му живот е една лъжа. Лора тресна чашата върху линийката.

Хонория, която седеше, сякаш тътнала бастун, и вече стискаше чантата си, готова да си ходи, сега я вдигна като щит. Нетърпелива както да оправдае присъствието си, така и да си тръгне, тя напомни на Лора за каталога и бързо добави:

— Това, разбира се, е без значение сега. Мога да дойда някой друг път.

— О! Няма нужда — изтърси Лора, без да съобрази колко обидно би могло да прозвучи, и скочи на крака. — Веднага ще го намеря.

Изтича на горния етаж, във втората спалня, която използваше и за кабинет, и започна да рови в бюрото. Каталогът не беше там. Не беше и в секцията. Нито в папката „Градински ландшафт“. Тъкмо щеше да провери в куфарчето си, когато се сети, че го бе разглеждала предишната вечер във всекидневната. Там го и намери, на поставката за списания.

— Отбелязала съм онези, които ми се сториха подходящи — съобщи Лора, влизайки в кухнята. — Не бързай да ми го връщаш. Разпродажбата е чак след месец и половина. — Тя замълча. — Хонория?

Хонория рязко извърна глава, сякаш бе задрямала и сега стреснато се събуди. Стана и взе каталога, без да погледне Лора. Устните й, винаги критично стиснати, като че ли бяха още по-критични и по-стиснати от обикновено. Бузите й се бяха зачервили, а очите й горяха със студен пуритански пламък. Лора си отдъхна, когато затвори входната врата след нея. При това посещението й бе напълно излишно. Идеята да украси градината си не беше нова, само че Хонория бе толкова стисната, че не би дала и пет лири за целта, камо ли петстотин.

Едва когато отново седна край кухненската маса, чудейки се дали да ревне пак, или да си направи още чай, забеляза снимката. Трийсетина минути преди да пристигне Хонория, Лора я бе извадила от сребърната й рамка, която стоеше на шкафчето до леглото й, и я беше хвърлила в кошчето. После бе сложила вътре няколко напоени със сълзи кърпички, но те не бяха успели да я скрият напълно. Усмихнатото лице на Джералд все още се виждаше между подгизналите хартиени топки.

Дали Хонория я беше видяла? Сигурно я беше забелязала, попълнила липсващите звена и решила, че всичко й е ясно, веднага е лепнала заглавие на цялата история: „Романс“. Лора беше бясна на собственото си нехайство — как можа да забрави, че снимката е там. Бясна беше и на Хонория за нахалното й нахълтване. И на Джералд — просто защото е Джералд. Подтикната от взривоопасната смес от гняв и отвращение, тя изсипа съдържанието на кошчето в печката и моментално горчиво съжали за стореното.

 

 

След като старателно дъвка някакви трици и сушени сиви сливи, разходи кучето, като обиколи три пъти къщата с него, направи петдесет дълбоки вдишвания пред отворения прозорец и си изми ръцете, Рекс вече беше готов да започне работа. Миенето на ръцете бе съществена част от ритуала. Рекс беше гледал по телевизията интервю с известен сценарист, направил му впечатление с изключителното уважение, което питаеше към ръцете си — „моите оръдия на труда“, повтаряше той. Беше ги застраховал за невероятна сума, „като краката на Фред Астер“, и разправяше, че ги миел старателно всяка сутрин, използвайки само най-фин тройно омекотен сапун с мед и глицерин. След като ги изплакнел внимателно с изворна вода, ги подсушавал с леко потупване в снежнобяла, мека, пухкава хавлиена кърпа, която изваждал от запечатан плик, за да я ползва абсолютно чиста. Едва тогава знаменитият писач можел да си помисли да седне пред своя компютър, който бил — последна дума на техниката.

Рекс бе удивен от вярата, която този човек имаше в ритуала си, и веднага го превърна в свой ритуал. Знаеше колко е важно да се спазва установен ред. Подчертаваха го всички наръчници на тема „Как се става добър писател“ (а Рекс ги бе събрал всичките до един). Започваше работа точно в единайсет часа предобед. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. На бюрото му имаше транзистор, защото нямаше доверие на часовниците вкъщи. Щом радиото започваше да титка, отмервайки последните секунди преди единайсет, грабваше химикалката. И докато свършат новините, вече е написал първото си изречение. Процедурата бе от такова съществено значение за него, че ако се случеше нещо, което да я наруши, едва го преживяваше. Завършваше си, разбира се, двете хиляди думи норма (писателят пише), но въпреки това през целия ден се чувстваше някак странно извън синхрон.

Сега, пет минути преди единайсет, някой почука на входната врата. Рекс, който в този момент бе тръгнал към кабинета си, свъси вежди раздразнен, но и разтревожен. Ще успее ли да отпрати неканения гост за пет… не, хвърли поглед на ръчния си часовник, вече близо четири минути? Или беше някой, който ще иска да влезе и ще го откара кой знае докога?

Едно нещо беше сигурно. Нямаше как да седне в кабинета и да пише, докато някой стоеше пред входната му врата. Първо на първо, щяха да го видят през прозореца. А не можеше да спусне пердетата незабелязано, така че веднага щяха да разберат, че си е вкъщи. Дявол да го вземе. Отиде да отвори. Беше Джералд.

— Рекс… Извинявай. — Прекрачи прага. — Знам, че започваш работа някъде по това време…

— Да. Всъщност в единай…

— Трябва да говоря с теб.

— За храната ли нещо? — Рекс щеше да носи кутия шоколадови бонбони, след като го бяха разубедили да не прави известния на всички ориз с къри.

— Не. Макар да е свързано със сбирката довечера. Така или иначе.

За ужас на Рекс Джералд нахлу в неговата светая светих. Просто отиде в кабинета му, взе от фотьойла страниците от вчера, пусна ги на пода и седна. Рекс остана прав, крачейки неспокойно, неспособен да се пребори с нежеланието си да седне зад бюрото само за да води празен разговор. Чакаше да разбере за какво му губеха времето, но след като Джералд бе действал така решително в първия момент, сега като че ли му беше трудно да мине към същността на въпроса.

Разсеяно гледаше към градината, без да вижда нито хранилката за птички с боричкащите се върху нея наежени скорци и врабчета, нито голямата хрътка на Рекс, Монткам, която безцелно се разхождаше сред замръзналите зелеви кочани. Рекс скришом наблюдаваше госта си.

Джералд изглеждаше ужасно. Не се беше обръснал, а май не се беше и мил. Очите му бяха зачервени, а кожата около тях сбръчкана от недоспиване. Непрекъснато свиваше и разпускаше юмруци, явно съвсем несъзнателно. Рекс, искрено загрижен, престана да мисли за „Нощта на Хиената“.

— Джералд, приятелю. Изглеждаш гроги. Чаша кафе дали ще помогне?

Джералд поклати глава отрицателно. Рекс, който бе придърпал стол да седне до него, усещаше миризмата на дъха му — кисела, застояла и с доста осезателни алкохолни изпарения. Поседяха безмълвно няколко минути, накрая Джералд проговори:

— Ще ти прозвучи драматично. — Дълга пауза. — Не знам как да го кажа. — Той погледна Рекс в очите за първи път, откакто беше дошъл. Отчаян и някак засрамен. — Както и да го обясня, ще прозвучи много странно.

— Няма, убеден съм — окуражи го Рекс, утешен за загубата на деня, защото се бе озовал в безкрайно приятно положение — бяха го избрали да споделят с него нещо драматично и странно, — гореше от любопитство, което при това съвсем скоро щеше да бъде удовлетворено.

Джералд дълго бе отлагал този момент. Но вече нямаше за кога. Времето изтичаше. Реши да каже на Рекс, въпреки че беше стар и бъбрив. Не можеше и да си помисли да се обърне към друг. Но как да намери подходящи думи? Дори и да представи дилемата си в най-общи щрихи, пак щяха да го вземат за глупак и страхливец. За първи път забеляза конвулсивното свиване на ръцете си и ги изпъна върху коленете, притискайки пръсти към сивия плат, за да ги принуди да мирясат.

— Каза, че било свързано със сбирката довечера — опита се да му помогне Рекс.

— Да. — Приличаше на човек, който не може да плува, а са го изправили на ръба на кулата за скачане. — Някога познавах Макс Дженингс. Станаха някои неприятни неща. Разделихме се в лоши отношения.

— Случват се такива работи. — Рекс тактично прикри нетърпението си да чуе тази история, която приличаше на пикантна загадка, и се опита гласът му да прозвучи утешително. Не му беше трудно, защото по душа бе добър човек.

— Честно казано — продължи Джералд, — нито за миг не съм си помислял, че като види моя подпис под поканата, ще дойде. — Толкова дълго го писа и преписва това писмо и да се окаже напразно. — Не знам какви са му съображенията. Много е непредсказуем. Работата е там, Рекс — гласът му затрепери от напрежение, — че не искам да оставам насаме с него.

— Ясно — викна Рекс с блеснали от вълнение очи. — Но аз с какво мога да съм ти полезен?

— Много е просто всъщност. Не си тръгвай, докато той не си тръгне.

— А, разбира се. Колко му е. — Рекс се поколеба. — Сигурно няма да ми кажеш…

— Няма.

— Добре.

— Значи нямаш нищо против да останеш, Рекс?

— Скъпи приятелю.

— Може да е малко неудобно. Имам предвид да останеш, след като всички други са си тръгнали.

— Така ли смяташ, че ще стане?

— Да.

Защо изобщо му прати покана. Това беше голямата грешка. Можеше да излъже, че е писал и са му отказали. Никой нямаше да се изненада. Когато поискат да видят отговора както обикновено, просто щеше да им обясни, че секретарката на господин Дженингс е отклонила поканата по телефона. Браян бе предизвикал тази паника с неочакваното си предложение той да измисли писмото. До съзнанието на Джералд достигна гласът на Рекс.

— Моля?

— Викам, какво ще стане, ако се появи, преди другите да са дошли.

— Не би трябвало. Вие сте поканени в седем и половина, а на него казах осем. А и да дойде… — Дори и пред Рекс Джералд нямаше сили да си признае, че би се крил като животно, заплашено от кучетата, риещи на входа на бърлогата му.

— Да беше ми казал по-рано, Джералд. Щяхме да направим нещо, например да проведем сбирката другаде.

— И какво щеше да го спре да си тръгне заедно с мен? Не, така поне имам известен контрол върху ситуацията.

— Искаш ли да преспиш тук…

— За бога! — избухна Джералд, извъртайки очи, а пръстите му отново започнаха да се свиват и разпускат. — Вече ти казах как смятам, че е най-добре да постъпим — нали?

— Да, да. Извинявай.

— Не… Ти извинявай. — Джералд се изправи вдървено, тръгна към вратата и пътем добави, макар да знаеше, че по всяка вероятност само си хаби думите на вятъра: — Едва ли има нужда да ти казвам…

— Ще си остане между нас, разбира се. Искаш ли да дойда у вас в седем, Джералд. За всеки случай.

— Да. Добра идея. — Джералд успя да изобрази нещо като усмивка. — Благодаря ти.

Рекс изпрати госта си по пътеката чак до външната порта, придружен от въодушевения Монткам. Джералд стъпваше тежко, привел рамене. Не го ободри дори веселата забележка на Рекс, че като се е отбил при него, се е отървал от посещението на Хонория, която в този момент бавно се качи на велосипеда и се отдалечи от „Плоувърс Рест“.

Рекс се върна у дома, направи кафе и седна на бюрото си. Не за да работи, естествено. Къде можеше да се мери Хиената, който понастоящем беше в Багдад, за да купи информация от враждебна на Хюсеин групировка, с тази драма от реалния живот, до която Рекс току-що се бе докоснал. И при това кой я изживяваше: старият Джералд — истинско олицетворение на досадна, може би малко надута почтеност, — човекът с минало. Виж ти! Виж ти! Кой би си го помислил?

Рекс се изкушаваше да отскочи до телефонната кабина, само на минута от къщата му, но решително потисна желанието си. Длъжен беше да спази обещанието, поне докато мине сбирката. Погледна часовника. Оставаха седем часа и половина. Как, за бога, щеше, да издържи толкова време?

 

 

Сю разтреби кухнята, натрупа останалите от вечеря съдове в мивката и се залови да сложи масата за закуска. Подреди лъскавите кафяви купи, в които заливаха овесените ядки с чай; поставките за яйца с формата на заек, приборите (всички от различни комплекти) и мърлява пластмасова кутия с домашно приготвеното мюсли с етикет, написан собственоръчно от нея.

На горния етаж дънеше музика — Аманда уж си пишеше домашните. Сю винаги наричаше дъщеря си Аманда. Браян й беше разрешил сама да измисли име за детето — една от последните прояви на великодушие, за които му бяха стигнали силите. Но дори и тогава не бе останал великодушен докрай, защото не се и опита да скрие недоволството си от избраното име. Претенциозно било. Снобско било. Превзето. Бе започнал да нарича бебето „Манди“ от първия ден на раждането му, а когато схвана многопластовото влияние на лингвистиката върху нравите, премина на „Манд“.

Сю включи газовия нагревател над мивката, който започна свирепо да пука. Залови се с немитите чинии, вдигайки възможно най-голям шум, защото Браян беше в свързаната пряко с кухнята тоалетна на долния етаж. А той никога не се опитваше да си върши работата тихо — подобен род дискретност според него не беше нищо друго, освен най-обикновена превзетост на хората от средната класа. Затова Сю се виждаше принудена, когато имаха гости, да запушва канала на мивката с тоалетна хартия, поне да не се чува шуртенето, ако не може да заглуши пльосването.

Сега, след една особено предизвикателна пръдня, Сю чу скърцането на малкото прозорче в тоалетната — явно трябваше да се проветри. Браян се появи, вдигайки ципа на панталоните си. Отиде до масата и започна да се мотка с някакви доклади от училище — изправи ги с тясната страна надолу, подравни ги с почукване, после ги обърна с широката страна и пак ги подравни старателно. Сю оголи зъби в безмълвна гримаса и се загледа навън през прозореца.

Браян беше с гръб към нея. Джинсите му падаха прави като струя от чешма от кръста до глезените. Сю си спомни как една приятелка в учителския колеж й беше казала: „Никога не вярвай на мъж без задник.“

Тя прекоси всекидневната с дъската за рязане на хляб в ръка, отвори входната врата и изтупа трохите в градината. Халогенната лампа на Джералд светеше. Сю отиде до алеята и огледа тротоара отвъд оградата. Пред „Плоувърс Рест“ бе паркиран дълъг сребрист мерцедес. Сю се върна тичешком в кухнята, където Браян се бе пльоснал в единствения фотьойл и решаваше кръстословицата в „Гардиън“.

— Браян… Браян…

— Сега пък за какво се развълнува толкова?

Ама че въпрос, ще рече човек, че е прекарала целия си живот в непрекъснато вълнение.

— Макс Дженингс е тук.

— Ами. Та то е едва седем без десет.

— Че кой друг ще е?

— Кой друг ще е какво?

— Колата.

— Твоята граматика е по-странна и от готвенето ти, жено. А това, е доста красноречиво. — Браян се изхили — дразнещ, подигравателен смях. Ето пак — хюф-хюф.

— Като не ми вярваш, иди да видиш с очите си.

— Явно няма да ме оставиш на мира, докато не отида — въздъхна Браян. После направи голям театър, отбелязвайки докъде е стигнал в кръстословицата, сякаш отбелязваше изключителен пасаж в някоя ужасно дълга епична сага; нахлузи плетената си шапка и ръкавиците, които държеше върху отоплителната печка, за да са винаги топли, и излезе в студения мрак.

Той се вгледа строго в германската красавица, която сияеше като наелектризирана стомана със студена бяла светлина. Изпита остро неудовлетворение. По никакъв начин не можеше да си представи дете на бедни родители със склонност към самоубийство да се движи с подобен автомобил. Стана му студено и бързо се прибра.

— Сигурно се чувства доста неуверен, щом има нужда от такава кола. — Браян вдигна вестника, въздъхна, приглади го внимателно, макар никой да не го бе докосвал, откакто го остави. — Така… „Радостно вълнение“.

— Трепет.

— Ако обичаш.

— Какво?

— Аз решавам кръстословицата.

— Защо да не я решаваме заедно?

— Защото винаги ме бавиш.

Сю подсуши последната чиния и внимателно преметна кърпата през металната тръба на нагревателя над мивката.

— И без това скоро трябва да излизаме.

— Има още петнайсет минути. Няма да зарежем всичко и да хукнем само защото някой си полуизвестен е щракнал с пръсти.

Кръглото като луна лице на Сю пламна. Над главите им „Тейк Дет“ запяха още по-силно. Аманда затрополи по стълбите с тежките платформи на обувките си, после захлопа из кухнята и се насочи към хладилника.

— Здравей, Манд. — Браян моментално остави вестника и впери разтревожен и заинтригуван поглед в гърба на дъщеря си. — Как е?

— Горе-долу.

Манди взе ябълков сок от хладилника и с гръмотевичен тропот тръгна към кутията с бисквити.

— Ще си развалиш вечерята — обади се Сю, кимайки към покрит с чиста кърпа поднос.

Манди мразеше да се храни с родителите си. Преди няколко години бе поискала да й разрешат да яде само в стаята си. Браян и Сю като никога се обединиха и отказаха. Манди просто спря да яде въобще (откъде можеха да знаят, че си купува, проси или краде храна извън къщи). Издържаха три дни, после, изплашени да не се разболее от анорексия, се предадоха. Сега Манди си взе три палачинки.

— Нямаш нужда от…

— Остави момичето на мира.

Манди изчезна в съседната стая и пусна телевизора. Сю попи водата от сушилката за съдове, замислена за предстоящата сбирка. Как ли изглежда Макс Дженингс? Досега не беше срещала истински писател, макар веднъж да бе присъствала на представянето на последния бестселър на ирландската писателка Мейв Бинчи, която раздаваше автографи. Сю не можеше да си позволи да купи книгата, затова стоя отстрани и гледа как щастливците се редят на опашка за подписа й. Наблюдаваше как Мейв усмихната питаше купувача за името и пишеше лично послание в подадения й екземпляр на „Големият бук“.

На Сю много й се искаше да отиде при нея. Да я попита как е започнала. Какво е чувството, когато за първи път продадеш нещо. Откъде черпи идеите си. Накрая толкова дълго стоя в книжарницата, че всички започнаха да я зяпат. Почувствала ужасно неудобство, Сю купи книга с меки корици с парите, които пазеше за нови четки.

Качи се на една чамова пейка, за да отвори шкафчето над нишата за сухи закуски и да вземе оттам глазираната торта от моркови.

— Ама че подмилкване. — Браян би се ужасил, ако знаеше, че мнението му по въпроса не се различава особено от това на Хонория. — И за какво, питам аз? Заради някакъв си драскач, за когото почти никой не е чувал.

— Книгите му се купуват.

— Купуват ги, защото не са ги чели. Ако бяха ги чели, нямаше да е така.

— Е, да.

— Къде тръгна сега?

— Да си сложа малко грим.

— Трябва да сме там след пет минути, нали?

— Но ти каза…

— ПЕТ, пет.

Браян сърдито изгледа дългурестата, по-прегърбена фигура на жена си. Когато удари седем часът, а нея все още я нямаше, той си сложи шапката, ръкавиците и излезе, блъсвайки шумно вратата след себе си.

 

 

Рекс отвори на Макс Дженингс и моментално реши, че Джералд няма от какво да се страхува. Този човек излъчваше такава топлота, такава непосредственост и искрено приятелско чувство. Дори когато се озова лице в лице с напълно непознат и по физиономията му се изписа известна изненада, пак запази приятната си усмивка. Рекс се представи.

— Джералд е горе. — Пое палтото на госта, направено от камилска вълна, но леко и меко като от коприна. — Но съм упълномощен, както се казва, да ви предложа питие.

— Колко мило. — Погледна към наредените на шкафа напитки, от които липсваше една гарафа, и към тежкия поднос с различни бутилки вина и концентрати. — Тоник, ако обичате.

— С лед и лимон?

Замислен дали този избор означава, че Макс е излекуван алкохолик (всъщност надявайки се да е така), Рекс размаха щипките за лед. Гостът се държеше съвсем непринудено, почти като у дома си. Разхождаше се из стаята, докосваше това-онова, разглеждаше картини и снимки, накланяше глава настрани, за да чете заглавията на книгите.

Рекс забеляза, че снимката от сватбата на Джералд не е на мястото си, и мисълта му трескаво заработи. Докато открие лимон и го нареже, вече бе намерил обяснение за тази маневра. Неприятностите в миналото, за които спомена Джералд, очевидно са били свързани с Грейс. И двамата са я обичали, но тя, решавайки, че е разгадала желанието на сърцето си, се омъжва за Джералд. Уви, при една случайна среща с Макс след време разбира грешката си. Ала вече е било твърде късно, защото коварна болест трагично изцеждала живота от тялото й.

Рекс подаде чашата с тоник, опитвайки се да гледа със съчувствие и разбиране, без обаче да издава прекалено своята осведоменост. Макс се бе разположил удобно в един фотьойл, отправи поглед към дългата ниска масичка, отрупана с храна.

— Надявам се, че не очаквате от мен да изям всичко това.

— Мили боже, не — засмя се Рекс. — Другите ще дойдат всеки момент. — Опа, Макс знае, че сбирката започва от осем, сети се Рекс. С какво ли не трябваше да се съобразява човек, когато играе роля. За миг изпита съчувствие към Хиената, което го наведе на мисълта, че би могъл да се възползва от положението и да зададе някой и друг въпрос на Макс. Или пък няма да е учтиво. Ами, защо не?

— Пиша криминални истории — обяви той, сядайки на канапето — и се питах колко време може да отдели човек, за да направи едно прилично детайлно описание на съответното оръжие. Много се интересувам от бронирани коли — най-вече от еднотонния „Хъмбър Хорнет“. Изписал съм близо десет страници, за да опиша различните му функции. Дали не е прекалено дълго? Как мислите?

— Доста е дълго — отговори откровено Макс. — Вашите читатели, струва ми се, биха поискали да се върнат към основния сюжет много преди това.

— А, ето — започна Рекс, но се поколеба. Изглеждаше засрамен и объркан. — Ето това е нещо, което ми създава проблеми — сюжетът. Сюжетът, героите, диалогът и описанията на природата. С друго нямам проблеми.

Макс отпи от тоника, явно замислен над думите му.

— Мислили ли сте да се захванете с писане на нещо научнопопулярно. Да речем учебник, тъй като очевидно разполагате с подобни специализирани познания.

Но тогава звънецът на входната врата иззвъня. Беше Лора. Едва си бе свалила палтото и пристигнаха Ейми и Хонория.

Лора беше доста изненадана от появата си в „Плоувърс Рест“, защото от посещението на Хонория насам хиляда пъти промени решението си. Една минута беше убедена, че няма да понесе да види Джералд, следващата минута бе убедена, че няма да понесе да не го види; една минута знаеше точно как се чувства (мрази го, мрази го), а следващата бе сигурна, че просто няма начин да знае как би се почувствала, докато не го види пак. Облекчението, което изпита, щом разбра, че той не е в стаята, бе толкова голямо, че чак й се зави свят и за малко да падне. Калейдоскопът на чувствата й премина през същия главозамайващ водовъртеж в момента, когато седна и вратата отново се отвори. Но беше Браян, а веднага след него и Сю — зачервена и задъхана от усилието да настигне мъжа си.

Браян кимна бързо по посока на фотьойла, където седеше гостът. Сю се усмихна срамежливо и се здрависа, прикривайки изненадата си, защото Макс изобщо не беше такъв, какъвто си го бе представяла. Очакваше да види едър безцеремонен мъж в сако от туид, с лула дори. Макс Дженингс наистина носеше дрехи от туид, но много плътно изтъкан, красиво скроен и тъмнокафяв на цвят, и пушеше тънки кафяви пури, ленената му риза беше в едва забележим нюанс на зеленото, който французите наричаха „о-дьо-нил“. Беше невъзможно да се определи възрастта му, защото, макар и чупливата му, сресана назад коса да бе съвсем побеляла, леко загарялата кожа на лицето му почти нямаше бръчки. А какви очи! Сю никога не бе виждала такива очи. Поразително небесносиньо. Синьото на мароканското небе. Синьото на Матис[5]. Макс беше слаб и немного висок.

Браян седна в удобна близост до храната, преметна крак връз крак, развявайки провисналите си панталони, след което презрително огледа присъстващите. Колко са жалки всички. Наконтили са се като за прием в кралския дворец. Ейми си бе сложила ненужни украшения, Рекс бе облякъл прашния си погребален костюм на тънки райета, Хонория беше със сравнително прилична пола на „Дакс“[6] и жилетка в преливащи се цветове. Лора се бе постарала да изпъкне сред другите с тясна черна рокля и китайско брокатено сако. Що се отнася до Сю, е…

Дълга до коленете туника с цветовете на дъгата, нахлузена върху тъмнозелен пуловер от мохер, който се бе набръчкал под сукмана и около мишниците. Косата й бе наполовина сплетена (тя се бе паникьосала, като чу затръшването на вратата), а гримът й — прекалено ярък. Браян веднъж бе успял да хване погледа на жена си, завъртя очи към тавана и поклати глава, демонстрирайки недоумението си от хорската тъпотия. После удовлетворен, че е успял да покаже на всички абсолютното си пренебрежение към тяхното старание да направят впечатление на госта, посегна към масата за сандвич.

— Не мислиш ли, че би било по-учтиво да почакаш, докато се съберем всички? — попита Хонория на висок глас, сякаш беше в собствената си кухня в съседната къща. — Или поне докато ни поканят.

— За ората, дето чекат — отвърна Браян, като си въобразяваше, че говори на чист йоркширски диалект, — нищо не остаа. — След като демонстрира своята независимост и предизвика желаната реакция, напъха сандвича в устата и попита: — Къде е Джералд?

Едва бе задал въпроса и получи моментален отговор: чуха се бързи стъпки надолу по стълбите и след миг домакинът се появи в помещението. Запъти се направо към ъгъла, където седеше Макс Дженингс. Вървеше с протегната ръка и надълго и нашироко се извиняваше, задето не могъл лично да посрещне Макс при пристигането му. След това се представи. Два пъти.

Рекс беше разочарован до дъното на душата си. Един от начините да убие времето този следобед бе да пише и пренаписва мислено сценария на срещата между Джералд и Макс. Беше си представял какви ли не варианти. Някои съвсем цивилизовани, други смешни, трети ужасно неразумни. Ала Джералд да се прави, че изобщо не познава Макс — това нито за миг не му бе дошло наум.

Макс се изправи, пое протегнатата ръка и великодушно освободи Джералд от необходимостта да се извинява. Рекс имаше чувството, че е отишъл да гледа пиеса, която сякаш щеше да приключи още преди да е започнала. Разочарованието на Рекс се задълбочи, когато му хрумна, че Макс може наистина да е забравил за инцидента в миналото, предизвикал такова безпокойство у Джералд. Ама че унизително! Но и успокояващо в известен смисъл. Рекс потупа празното място на канапето до себе си и Джералд седна. Рекс усети мирис на бренди и си спомни за липсващата гарафа.

Първоначалното развълнувано бърборене, последвало появата и на последния член от групата, неочаквано бързо бе заменено от доста необичайна тишина. Събралите се (с изключение на Лора и Джералд) не сваляха поглед от Макс Дженингс с едва сдържано нетърпение, което явно показваше желанието им да се пристъпи към действие. Той им отвърна с колеблива усмивка. Сю се запита дали човекът не очакваше някакво официално представяне, което определено би било в реда на нещата, но тъй като явно никой нямаше намерение да се заеме с тази задача, накрая писателят заговори. Гласът му беше нисък и мелодичен, с акцент, който Сю не можа да определи.

— Ако започна с думите: „Нямам представа какво се прави в такива случаи“, мога да ви уверя, че това би било самата истина. Просто никога не съм бил на подобно събитие. Не съм приготвил нищо предварително, за съжаление. Дойдох всъщност, за да видя какво искате. И как бих могъл да ви помогна, ако изобщо съм в състояние.

За миг се възцари тишина. Хората се спогледаха неуверено. Сякаш отказите, които бяха получавали в отговор на своите покани години наред, до такава степен ги бяха лишили от самочувствие, че сега чак не вярваха на ушите си, не вярваха, че са се събрали както обикновено, но този път сред тях наистина седи жив професионален писател, от плът и кръв, който действително бе предложил да им помогне с каквото може. Положението бе толкова необичайно, че заплашваше да им дойде в повече.

Ала тогава Браян откръстоса крака, наведе се напред и с тържествено изражение на лицето прочисти гърло…

— В момента пиша историята на моя род — заяви Хонория, — което всъщност е историята на Англия. Родът Лидиърд, чист и неопетнен от незаконни деца…

Браян, който едва се побираше в кожата си, задето му бяха взели думата от устата в последния миг, се облегна назад, но някак нащрек, като навита пружина, сякаш предупреждаваше присъстващите, че няма да позволи да бъде изигран втори път. Обзет от възмущение, той се опита да не слуша монотонното декламиране на Хонория. Ако се придържаше към принципите си поне наполовина, досега сто пъти да бе заврял два пръста в орловия й, кльощав римски аристократичен нос. Колкото и да му се е искало, никога не бе успял да намери сили да го направи и обвиняваше за това слабохарактерните си родители и тяхното отвратително и унизително преклонение пред каймака на обществото.

Браян с неприязън си спомняше как като дете го караха да сваля шапка, щом срещне някой представител на нафуканото земевладелско съсловие на главната улица в селото. Неговите съученици жестоко му се подиграваха за тези архаични прояви на раболепие, но когато той измъчен споделяше с родителите си, те му обясняваха, че подобни малки прояви на учтивост били циментът, който споявал обществото. Винаги щяло да има аристокрация и простолюдие, философстваше баща му. Такъв бил естественият ред на нещата.

Браян сложи край на това тъжно мисловно отклонение и се върна към настоящето тъкмо навреме, за да чуе: „… във всяка битка, дори в най-дребния сблъсък хората от рода Лидиърд са влизали в пълно бойно снаряжение.“

Тук Хонория допусна грешката да млъкне както за да си поеме дъх, така и за да даде възможност на госта да изрази своето възхищение. Макс веднага се възползва от предоставения шанс:

— По всичко личи, че вашата работа напълно си заслужава труда. А сега — усмихна се той насърчително наоколо — нека да чуем и останалите. Хъм. Ейми, нали?

— О, да! — Ейми се смути от неочакваното внимание и зарови в джоба си, откъдето измъкна сгънато листче. Нямаше защо да го отваря — беше научила наизуст първия въпрос. Давайки си сметка колко малко знае за светските обноски, характерни за гуляите в Ню Йорк, за света на парижките манекени и за безскрупулната кариера на италианските принцове, Ейми поде: — Все ни учат, господин Дженингс…

— Макс, моля ви.

— Макс. Трябва да пишем само за неща, които знаем. Това не е ли малко ограничаващо?

— Мисля, че не бива да се схваща в тесния, в буквалния смисъл. Човек може да знае някакви съвсем измислени неща, които са истински само във въображението му.

— Като в научната фантастика, имате предвид?

— Именно.

— И друго нещо. Всеки път, когато пиша някаква сцена, непрекъснато мисля за други начини, които биха били по-удачни. И никога не знам дали да спра и да започна отначало, или да продължа.

— О, това е типично за работата ни. Писателите прекарват целия си живот, преследвани от отхвърлени варианти.

Колко е тактичен, помисли си Лора, поглеждайки за миг към интелигентния профил на Макс, след което отново съсредоточи вниманието си върху Джералд. Очевидно нещо не беше наред. Ама никак не беше наред. Кацнало на самия ръб на канапето, тялото му бе извито и напрегнато като опънат лък. Лицето бе спокойно, но от възлите по сухожилията на врата личеше, че изражението е плод на неимоверни усилия. Освен това Лора забеляза, че макар като всички други да гледаше към Макс, погледът му всъщност бе закован в една точка на стената отвъд рамото на писателя. Една от обувките му — „Фелдшоен“, ярки, червеникавокафяви на цвят, с пробити дупчици с определена форма на бомбето и червеникави връзки — нервно потупваше килима.

Докато го гледаше с преизпълнено с любов сърце и с познатото свиване на стомаха, Лора разбра, че нищо не се бе променило. Колкото и вероломен да бе, тя все още бе роб на чувствата, обзели я от мига, когато го видя за първи път. Просто трябваше да се примири с онази русата. И да свърши вероятно като съпругата на барона от „Братовчедката Бет“ на Балзак — да умре от любовна мъка в леглото, докато той се натиска със слугинята на долния етаж. Отклонила вниманието си за миг, тя забеляза, че Макс е впил очи в нея. Моментално разбра по будния му поглед, че наблюдателното му око е разкрило чувствата й към Джералд. Ядосана и възмутена, тя на свой ред впи очи в него, без да скрива недоволството си.

Ейми задаваше последния си въпрос:

— Какви са основните качества, които трябва да притежава един писател?

— Любопитство. Нищо не трябва да убягва от вниманието му. И упоритост. Трябва да продължава да работи, колкото и трудно да е понякога.

— Ама вие постигнахте успех от самото начало — обади се Браян заядливо.

— Имах късмет. В известен смисъл обаче, дори и след като постигне успех, човек винаги се връща в изходно положение. Всяка нова книга започва от празен лист. Освен това успехът, разбира се, може да предизвика враждебни настроения. Критиците те погват безмилостно. Историческите ми романи например попаднаха под свиреп кръстосан огън.

— Аз пък се питах… — затрепери гласът на Сю, въпреки че се бе опитала да се успокои с няколко дълбоки вдишвания — имате ли някакъв опит с детски книги?

— Боя се, че не.

— Аз… рисувам картинки.

Рисунки, а? Удивително. Отношението на Браян стана повече от ясно, когато улови погледа на госта. И какво да прави човек с тях?

— Предложих й да започне с няколко кратки разказа или стихотворения, но тя не прие.

— Колко мъдро! Хич не вървят на пазара. — Макс се усмихна насърчително към Сю. — На каква тема са рисунките?

— За един дракон на име Хектор.

— Яде ли хора?

— Само кльощави. На диета е.

— Чудесно! — Макс се засмя — съвсем спонтанен и искрен смях, който погали крехкото самочувствие на Сю. Децата в детската градина редовно се смееха, когато им разказваше приключенията на Хектор, но, както каза Браян, когато за първи път сподели това с него, какво разбират децата?

Тя погледна към мъжа си, който потупваше с пръст по брадичката си и мърдаше леко тънките си устни — знак, че обмисля някакъв сбит, хаплив диалог. Но тъкмо се приведе напред и Хонория се намърда в разговора:

— Не знам за вас, но аз съм гладна, господин Дженингс също, сигурна съм.

Прозвучаха тихи извинения. Ейми подаде на госта чиния и салфетка. Джералд изведнъж живна и повтаряйки под нос: „Кафе, кафе“, почти хукна към кухнята, следван по петите от Рекс.

Хонория, след като отрупа чинията си с различни вкуснотии, се върна на мястото си и пътем с висок глас се обърна към Браян:

— Устата ти е отворена.

Браян, бесен, задето втори път го бяха прекъснали, преди дори да каже и дума, и убеден, че е дочул Хонория да подмята през рамо: „Простак нещастен“, рязко затвори челюстите си. Кръгът се разчупи. Лора отиде да помага за кафето и завари Джералд и Рекс погълнати от оживен разговор. Отварянето на вратата очевидно ги смути и Джералд така свирепо свъси вежди, че Лора моментално се върна в хола.

Там хората бяха сменили местата си. Ейми и Сю бяха седнали по-близо до Макс, задъвкал панирано изварено кръгче, за да поговорят за проблеми, които се притесняваха да поставят на всеослушание. Лора хвърли поглед на останалото от храната. Нищо не си хареса. Пък и както обикновено леко й се гадеше — усещане, което, от опит знаеше, щеше да изчезне едва когато остави „Плоувърс Рест“ далеч зад гърба си. Отряза си тъничко парче от морковената торта на Сю и бързо отклони очи от шоколадовите бонбони на Рекс. Приличаха на лакирани мозъци на дребни бозайници и тя за нищо на света не можеше да си представи да сложи един от тях в уста.

Браян, който изобщо не се беше предал, а просто чакаше своя час, седеше с препълнена чиния на всяко от коленете си и слушаше баналните им въпроси. Има ли Макс работно време? (От девет до пет.) Редактира ли много написаното? (Да. Непрекъснато.) Със сюжета ли започва или с характерите? (Неделими са. Героите са част от сюжета.) Прави ли много проучвания? (Колкото се може по-малко. Предпочитал да налучква въз основа на знанията си, макар често да грешал.)

В този момент Джералд и Рекс се появиха, понесли две кафеварки и две канички с мляко, които оставиха на шкафа до подредените вече чашки и чинийки.

— Най-сетне — викна Хонория, сякаш двамата бяха някакви мързеливи келнери.

Ейми стана от мястото до Макс Дженингс, за да му донесе кафе, и Браян се възползва от шанса да се намести там, за да разкаже на госта за своята драматургия, на която посвещаваше времето си три пъти седмично.

— … по-скоро създаване, а не писане на пиеса, което, честно казано, намирам за напълно отживяла дума. За да не кажа елитистка.

— Коя дума?

— Моля?

— „Създаване“, „писане“ или „пиеса“?

— О. „Писане“.

— Разбирам.

— Работим много освободено и вдъхновено. Репетираме, импровизираме, правим непринудени асоциации. Постоянно сме под невероятно напрежение. На моите репетиции или работиш здраво, или да те няма. Никакви компромиси.

— Сериозна работа.

— Не знам дали сте чували за Майк Лий.

— Разбира се.

— Какво ви е мнението за „Голи“?

— Прекалено покровителствена и блудкаво сантиментална.

Браян се люшна назад рязко и бързо, сякаш някой го беше блъснал в гърдите. Седеше зяпнал, загубил и ума, и дума.

— Да не говорим, че е и твърде дълга.

— Елате да си сипете кафе — подкани присъстващите Рекс. Всички станаха да си вземат по чашка. Ейми занесе на Хонория, която в това време задаваше последния въпрос на Макс Дженингс.

— Как мислите — приведе се тя напред, тежките й крака, обути в дебели кафяви чорапи, упорито не искаха да се съберат в коленете, — на кое издателство би било най-добре да предложа своето изследване, след като го завърша? Не ми се иска да бъде публикувано от кой да е.

— Боя се, че не мога да ви дам компетентен отговор, мис Лидиърд. Моите познати издават предимно художествена литература.

— Така ли? — гласът на Хонория прозвуча едновременно сърдито и слисано. — Но ние смятахме, че имате много по-широки интереси и познания. Във всяка една област, така да се каже. — Тя впи очи в останалото единствено изварено кръгче в чинията на Макс, сякаш го обвиняваше, че е изгълтал другите без никакво право, понеже не е оправдал очакванията й.

— И аз така мислех — изстреля думите Браян. Проклети знаменитости. До гуша му беше дошло. Самодоволни, надути, самомнителни дърдорковци. За какво се мислят те, мътните да ги вземат? Напъха последните два сандвича в устата си и рязко се изправи. — Сю?

— Да.

— Тръгваме.

— Но аз току-що…

— Добре. Стой си тук, като искаш. Далече съм от мисълта да…

— Не — спря го Сю. Не си струваше да си навлича разправии. — Идвам — добави тя и остави недокоснатата си чаша с кафе.

Джералд донесе шала на Сю и карираното непромокаемо яке на Браян от килера на долния етаж. После се върна за нещата на другите, при което всички решиха, че е време да си ходят, и сбирката неочаквано приключи.

Лора забеляза как гостът се изправи явно с намерението да си тръгне като другите и си даде сметка, че ако останеше на секретаря на групата, човекът нямаше да получи и едно благодаря, тъй като през цялата вечер Джералд очевидно бе абсолютно неадекватен по причини, за които тя нямаше ни най-малка представа. Затова Лора пое инициативата и произнесе кратка реч, уверявайки госта колко полезно и приятно бе посещението му за всички присъстващи. Рекс, Сю и Ейми веднага я подкрепиха с подобаващи думи и шумно изръкопляскаха.

Джералд отвори входната врата и в къщата със свистене нахлу леден въздух. Ейми и Хонория омотаха лицата си в шаловете и бързо поеха към вкъщи, последвани от Браян и Сю. Лора се спря на прага и се обърна да погледне Джералд, който беше хванал вратата, нетърпелив да я затвори след нея. Лора се взря в лицето му. Винаги си бе давала сметка, че всъщност не го познава, но сега разбра с ужасна, плашеща увереност, че никога няма да успее да го опознае. Беше непоносимо. Протегна ръка и го хвана за лакътя.

— Джералд, какво има? Какво се е случило?

— Нищо! — сопна се той и ядно дръпна ръката си. Бе присвил очи срещу блясъка на лампата, а устните му бяха тънки като струна.

— Нещо не е наред.

— Не говори глупости.

— Страхуваш се от нещо.

— Наистина, Лора. Какви си ги измисляш тази вечер, за бога?

— Не си измислям. — Лора виждаше, че се кани да затвори вратата. Без ни най-малко колебание (спомняйки си този миг след това, тя се убеждаваше, че реално не е имала избор, не е могла да постъпи другояче) се наклони напред и го целуна.

Джералд я изгледа изумен, отстъпи бързо назад и затръшна вратата. Още трепереше, когато се върна във всекидневната.

Макс бе преметнал красивото си палто от камилска вълна и кашмир върху облегалката на един стол и седеше на канапето. Рекс събираше чашите от кафето. Джералд влезе в кухнята, без да отрони дума.

След няколко минути Рекс донесе пълен поднос със съдинки. Двамата мъже се спогледаха. С блеснали очи Рекс отвори уста и без звук оформи с устни: „Не се тревожи“, кривейки съвсем ненужно цялото си лице. А после на глас, този път ненужно високо, запита:

— Да ти помогна ли с миенето, Джералд?

— Госпожа Бънди ще дойде в десет часа.

Джералд говореше нормално, но Рекс нямаше желание да изостави новата си сюжетна линия и настойчиво замаха към съседната стая, после изобрази с жестове миене на чаши и накрая посочи часовника на стената.

Джералд схвана цялата пантомима, в смисъл че ако се забавят с миенето на съдове, на Макс ще му омръзне да чака и ще си тръгне. О, как му се искаше и двамата да си тръгнат! Искаше му се Рекс да не изпитва чак такова голямо удоволствие от ситуацията. Искаше му се болката да изчезне.

— Дали ще ви затрудня ужасно, ако помоля за още кафе?

Джералд и Рекс подскочиха. Изобщо не го бяха чули да приближава.

— Да ме държи буден, докато шофирам на връщане.

— Разбира се. — Джералд изрисува усмивка на лицето си. Вкопчил се за думите „шофирам на връщане“, той изпразни утайката от по-малката кафеварка, която се изплъзна от пръстите му и падна в мивката.

— Може и нескафе.

— Нямам нескафе. Да сложа ли и за теб, Рекс?

— Определено.

И тримата стояха като статуи на изложба, докато стана кафето, после отнесоха чашите си във всекидневната. Тук Макс, въпреки намекнатото намерение скоро да си тръгва, се впусна в дълъг разговор на тема пари. Лирата спрямо долара и защо нестабилността на валутата оказва влияние върху доходите му. Как разширяването на демокрацията означавало, че ще може вече да публикува и в Източния блок, макар че никак не било лесно, понякога дори било невъзможно да си получиш хонорара оттам. Палавата лира и предимството да ти плащат в немски марки. Нервната йена.

Рекс слушаше и се чудеше още колко ли време щеше да издържи буден. Обикновено заспиваше безпаметно още в десет часа, защото Монткам всяка сутрин го събуждаше точно в пет и половина за полагащата му се разходка. За първи път си помисли, че не беше много честно от страна на Джералд. После си даде сметка, че Макс бе задал въпрос на Джералд и сега чакаше отговора с израз на учтив интерес.

— Кратки разкази главно. — Джералд изучаваше дръпнатите пердета зад главата на Дженингс. — Не са публикувани — да изпреваря въпроса ви. — Ноздрите му бяха свити и побелели по крайчеца от напрежение.

С чувството, че е оставил цялата тежест на разговора върху плещите на Джералд, Рекс реши да разкаже за своите опити да създаде поредица от кратки разкази, описващи приключенията на един стар револвер. От умора започна да го боли челюстта и да го сърби навсякъде. И тъкмо когато изглеждаше, че предстои поредната дълга пауза с прозевки, Макс неочаквано се изправи и заяви, че трябва да си тръгва.

— Беше изключително приятна вечер.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте. — Джералд сякаш не забеляза протегнатата му ръка.

Рекс се опита да хване погледа на Джералд във вестибюла, надявайки се да си разменят някакъв заговорнически жест. Някой многозначителен поглед например. Повдигане на вежди. Доволно кимване за добре свършената работа. Но не би. Джералд дори не ги придружи до вратата, а остана в далечния край на вестибюла, чукна барометъра и се загледа в него, все едно вече беше сам. Даже не каза „лека нощ“, да не говорим за „благодаря“.

Рекс отвори вратата и прекрачи прага. Макс тръгна след него.

— Ръкавиците ми — рече той, върна се в къщата и затвори вратата. Чу се плъзгането на резето. За по-малко от секунда се случи онова, което Рекс тържествено бе дал дума да предотврати.

 

 

След половин час Рекс беше в спалнята си. Не за да се приготвя за лягане — шокът го бе разсънил напълно, — а защото от този прозорец се виждаше предната част на „Плоувърс Рест“. Сребристият мерцедес още беше там. Вятърът се бе запилял нанякъде и сега валеше.

След бързата маневра, оставила го пред заключената врата, Рекс няколко минути се мота наоколо, без да знае какво да прави. По едно време залепи ухо на ключалката и се ослуша. Какво ли очакваше да чуе? Шум от боричкане например. Джералд би могъл да се опита насила да изкара Макс от къщата си. Но вътре бе тихо. Не се чуваха дори приглушени гласове.

След малко Рекс започна да се чувства глупаво. Май трябваше да си тръгне още когато се озова навън. Навярно го чакаха да се махне, за да завържат разговор. Ами ако някой го види да се мотае на верандата и съобщи на полицията, хрумна му по едно време. Не беше ли подсъдно да се размотаваш пред чужда къща? Тази обезпокоителна мисъл, както и неотложната нужда да посети тоалетната го накараха да поеме по пътеката. На излизане шумно затръшна портата на двора, за да обяви оттеглянето си.

Сега с угризение се чудеше дали не бе сбъркал. Спомни си колко настоятелно го бе помолил Джералд за помощ. Всеки би разбрал, че работата е на живот и смърт. Рекс бързо стигна до заключението, че прекалено лесно се е отказал.

Спускането на резето на входната врата не беше ли доста… зловещо? Рекс беше убеден, че Макс го е спуснал. Толкова бързо го бе направил, че Джералд не е могъл да стигне навреме до вратата. Убеждението, че е допуснал грешка, нарастваше с всяка изминала минута, докато накрая повече не можеше да стои в спалнята си и да бездейства.

Втурна се по стълбите към долния етаж, внезапно обзет от желание да се върне колкото се може по-бързо в къщата на Джералд. Нямаше нужда да облича палто, тъй като изобщо не го беше свалял. Поколеба се пред колекцията си от красиво полирани бастуни във вестибюла и макар да се чувстваше нелепо мелодраматичен, избра един със сребриста дръжка във формата на биволска шава. Нахлузи шапката, закрепи я надеждно с вълнен шал, който върза под брадичката, и излезе.

Портата на „Плоувърс Рест“ беше полуотворена. Рекс смело тръгна по алеята. Беше решил да почука на задната врата и да поиска малко мляко назаем. Той беше открит човек и като повечето хора не беше свикнал да лъже, затова бе подплатил простата си молба със сложна структура от съвсем ненужни подробности. Когато не може да заспи, единствено какаото му помага. Но с вода му дразни стомаха, пък бутилката с млякото му се изплъзнала от ръцете, като я вадел от хладилника, и се пръснала на пода. Видял колата на Макс и решил, че няма да събуди никого, ако дойде да помоли за мляко.

В кухнята не светеше, но вратата към стаята беше отворена и Рекс виждаше част от помещението, където седеше Макс. Той говореше и жестикулираше, размахвайки ръка с отворена длан, сякаш предлагаше подарък — изглеждаше много симпатичен. После замълча и смени позата. Поклати енергично глава и се приведе напред, заслушан. Профилът му излъчваше искрена заинтригуваност. Изглеждаше — Рекс потърси точната дума — загрижен. Да, точно така. Дълбоко загрижен. Приличаше на самарянин.

А сега да можеше да види и Джералд. Рекс изви глава настрани, залепи буза до стъклото и присви очи, но без резултат. Изправи се, вратът му изщрака. Всичко изглеждаше наред. Всъщност изглеждаше така, сякаш Джералд се беше тревожил напразно. Очаквайки нещастие, което просто нямаше да се случи. От друга страна, той (Рекс) категорично беше обещал…

И точно в този момент, докато стоеше и се колебаеше, Рекс усети, че го лазят мравки някъде между плещите. След миг неприятното усещане се засили и промени посоката — ледени тръпки залазиха към гръбнака му. Той се обърна рязко.

Зад него едва се различаваха силуетите на дърветата, струпали се по границата с градината, стволовете им, скрити от гъсти черни трънаци. Рекс стисна бастуна и вдъхвайки си кураж с мисълта, че вратата на кухнята е само на няколко крачки, тръгна към върбовата ограда. Вторачи поглед в дърветата и в сплетените храсталаци.

— Ехо? — извика. Тишина. Нито едно листенце не шумолеше. Нито едно нощно животно не помръдна. — Има ли някой там?

Той чуваше само собственото си дишане. Но беше сигурен, така както бе сигурен, че стои върху замръзналата земя, че там имаше някой или нещо. И го гледа от тъмното.

Бележки

[1] Известен сериал от близкото минало. — Бел.ред.

[2] Японски готварски сос за риба или месо. — Бел.ред.

[3] Наука за подобряване на качествата на род или вид чрез специален подбор на родителите. — Бел.прев.

[4] Управление на човешки същества в съответствие с тяхното място и функцията им в обществото. — Бел.прев.

[5] Анри Матис (1869–1954) — френски художник. — Бел.прев.

[6] Английска фирма за производство и продажба на майсторски ушити дрехи и аксесоари за мъже и жени. — Бел.прев.